Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (3)

Глава 2

След като се окопити някак от катастрофата в самото начало на пътуването на юг, Алвар започна да гледа на това пътешествие като на най-вълнуващото в живота си. Това не беше изненадващо — той беше копнял за него цяла година, а не е задължително действителността непременно да разруши мечтите на един млад човек. Поне не веднага.

Ако беше по-малко благоразумен, може би щеше да даде воля на фантазията, която му се яви за кратко, докато се готвеха за път след сутрешния призив за молитва на петото им утро южно от река Дурик: че е умрял и по волята на Джад е попаднал в рая на воините и сега ще може да язди завинаги зад Родриго Белмонте, Капитана, сред летните равнини и степи.

Реката беше останала далеч зад гърба им, стените на Карказия също. Бяха подминали дървените укрепления на Баеза и Лобар — малки, още неукрепнали стражеви застави в таграта. Сега войската яздеше през дивата, висока, гола пустош на ничията земя, оставяйки след себе си облак прах, а слънцето сипеше жаравата си право върху тях — петдесетимата Конници на Джад, яздещи към приказните градове на ашаритите по заповед на краля на Валедо.

И младият Алвар де Пелино беше един от тези петдесет, избран само след една година служба в Естерен да придружава великия Родриго, самия Капитан, който отиваше да събира данъци в Ал-Расан. На света наистина ставаха чудеса, на които не можеше да се намери обяснение, освен ако богът на слънцето не беше чул молитвите на майка му, която беше ходила на поклонение на Острова на света Васка.

Това беше само предположение, но сега всяка сутрин на разсъмване Алвар обръщаше лице на изток и от цялото си сърце благодареше на Джад, вричайки се отново и отново в стоманата на меча, който му беше дал баща му, че ще бъде достоен за доверието на бога. И, разбира се, на Капитана.

Имаше толкова много млади конници в армията на крал Рамиро. Воини от цяло Валедо, някои с прекрасни брони и великолепни коне, други с родословие, което можеше да се проследи чак до Древните, властвали над целия полуостров, наречен от тях Еспераня, първите, научили истините от бога-слънце и построили равните прави пътища. И всеки от тези мъже беше готов да пости цяла седмица, да се откаже от жените и от виното, а някои биха се съгласили и на убийство заради възможността да бъдат войници на Капитана, да са под изпитателния поглед на хладните му сиви очи за цели три седмици. Да бъдат, та дори и само за тази задача, част от неговия отряд.

Защо да не си помечтае човек? Трите седмици можеха да са само началото, да последват и други неща, светът да се разтвори пред щастливеца като обелен и разделен на парчета портокал. Нямаше нищо лошо в това един млад конник да лежи през нощта на чула си, загледан в ярките звезди, на които се кланят последователите на Ашар. Да си представя как си пробива път с меча си, покосявайки неверниците, за да спаси самия Капитан от опасност и смърт, а Родриго го приветства и го отличава сред останалите сред грохота на битката. И как после окичен със слава пие неразредено вино редом с Капитана, приветстван и приет от всички в неговия отряд.

Не може ли един млад човек да си помечтае?

Проблемът на Алвар беше, че тези безкрайно приятни картини отстъпваха място в тишината на нощта или в забързания ритъм на ездата през деня на живия, мъчителен спомен за онова, което се беше случило сутринта на тръгване от Естерен. И по-точно на спомена за мига, когато младият Алвар де Пелино — радост и гордост за родителите си и трите си сестри — избра най-неподходящото време и място да разкопчае панталона си и да се облекчи, преди отрядът да потегли на път. В това нямаше нищо лошо.

Бяха се събрали на разсъмване в новия заден двор на двореца в Естерен. Алвар, замаян от вълнение и в същото време от желание да го скрие, правеше всичко възможно да остане незабелязан. Не че беше плах или неуверен в себе си, но дори сега, в мига на заминаването, част от него трепереше от ужас при мисълта, че ако някой го забележи — например Лаин Нунес, старият боен другар и помощник на Капитана — могат да обявят, че присъствието му в отряда е някаква грешка и той ще си остане в Естерен. Разбира се, ако се случеше подобно нещо, не му оставаше нищо друго, освен да се самоубие.

Между петдесет човека, петдесет коня и още няколко натоварени мулета в тясното затворено пространство не беше трудно да останеш незабелязан. В двора беше хладно — нещо, което можеше да излъже чужденците, несвикнали с климата на полуострова, например наемниците от Фериерес или Валеска. Алвар знаеше, че скоро ще стане много горещо. През лятото винаги беше така. Беше и шумно, разни хора сновяха насам-натам и носеха летви, инструменти, тикаха ръчни колички с тухли — крал Рамиро разширяваше двореца си.

Алвар провери за двайсети път седлото, като грижливо избягваше да поглежда към някого. Опитваше се да изглежда по-възрастен, да създава впечатлението, че предстоящата мисия малко го отегчава, но беше достатъчно умен, за да не си въобразява, че може да заблуди някого.

Когато граф Гонзалес де Рада влезе без предизвестие в двора, облечен във вишневочервено и черно, Алвар почувства как вълнението му нараства още повече. Никога не беше виждал отблизо конетабъла на Валедо. Отрядът на Родриго притихна за кратко, а когато суетнята около подготовката за тръгване се поднови, вече беше по-различно. Алвар усети как започва да го гъделичка любопитството и се опита да го потисне.

Видя, че Капитана и Лаин Нунес забелязаха идването на графа и се спогледаха. Родриго се отдръпна малко настрана от останалите и зачака приближаването на човека, който го беше заменил като главнокомандващ след възкачването на крал Рамиро. По знак на графа свитата му спря и Гонзалес де Рада се приближи сам, широко усмихнат. Алвар забеляза, че Капитана не се усмихва. Зад Родриго Лаин Нунес се извърна и сърдито плю на земята.

В този миг Алвар реши, че е невъзпитано да ги наблюдава така, дори с крайчеца на окото — както впрочем правеха другите, докато си даваха вид, че се занимават с конете си или оправят сбруята. Един Конник на Джад, каза си той, няма защо да се бърка в работите на великите. Той целомъдрено се обърна с гръб към предстоящата среща и тръгна по свои си неотложни работи към дъното на двора, зад една каруца със сено.

Защо граф Гонзалес де Рада и сер Родриго Белмонте решиха минута по-късно да се приближат и да застанат в сянката на същата тази каруца, за Алвар де Пелино винаги щеше да си остане една от неразрешимите загадки на създадения от Джад свят.

И в трите джадитски кралства на Еспераня се знаеше, че двамата мъже не се обичат. Дори и най-младите войници, новобранци в кралската армия, успяваха да дочуят по някоя и друга клюка от двореца. Всички знаеха историята как на коронацията на Рамиро Родриго Белмонте поискал от новия крал да се закълне, че няма нищо общо със смъртта на брат си, преди самият той да положи клетва за вярност на краля. Това беше част от легендата за Капитана.

„Възможно е и да е вярно“, цинично заяви Алвар една вечер в някаква войнишка кръчма пред подпийналата си компания. Вече започваше да му се носи славата заради изказвания като това. Хубаво беше, че умееше да се бие. У дома в имението баща му неведнъж го беше предупреждавал, че острият език може повече да му попречи, отколкото да му помогне в армията на Валедо.

Но каквито и мъдри мисли да изказваха новобранците, едно беше сигурно: Родриго Белмонте се беше заклел във вярност на крал Рамиро и той го беше приел като един от своите, но граф Гонзалес де Рада беше провъзгласен за конетабъл — длъжност, която по времето на покойния крал Раймундо беше изпълнявал Родриго. Ето защо формално граф Гонзалес отговаряше, покрай всичко останало, и за подбора на младежите от Валедо за кралската армия.

Не бяха много младите мъже, които не споделяха общоприетото мнение, че ако искаш да бъдеш обучен солидно, правиш всичко възможно да попаднеш сред хората на Капитана. А ако искаш да бъдеш сред най-добрите войници на полуострова, на света, тогава предлагаш пари, земя, сестрите си, собственото си младо тяло, ако е нужно, за да подкупиш някого, който може да те вкара в отряда на Родриго.

С една дума, младежите бяха готови да дадат всичко на човека, способен да ги вкара в отряда на Капитана, но такъв нямаше. Родриго сам правеше избора, често напълно неочакван, и единственият му съветник беше Лаин Нунес с прогнилите зъби. Лаин демонстрираше пълно безразличие към забавленията с момчета, а Капитана… Дори самата мисъл за подобно нещо беше истинско светотатство, пък и Миранда Белмонте Д’Алведа беше най-красивата жена на света. Всички млади мъже в Естерен бяха единодушни по въпроса, макар почти никой да не я беше виждал.

Онази сутрин, докато пикаеше върху колелото на каруцата в задния двор на естеренския дворец и чу неща, които не трябваше да чува, Алвар де Пелино беше един от онези, които никога не бяха виждали съпругата на Капитана. Пък и не познаваше човек, който да я е виждал. Беше дошъл от имението в северозападната част на страната преди по-малко от година и все още не можеше да повярва, че са го допуснали в отряда.

Някъде зад каруцата се чуха стъпки и гласове. Това не го притесни особено. Някои мъже трябваше непременно да са сами, за да се облекчат; такива не се задържаха за дълго в армията. Но само от тази мисъл слабините на Алвар се свиха в спазъм и струята безсилно секна. Той си пое дълбоко дъх, когато позна резкия глас на Капитана, а миг по-късно осъзна, че другият глас, който се лееше сладко и медоточиво, е на граф Гонзалес.

Трябваше бързо да вземе решение и Алвар де Пелино направи точно онова, което не биваше. Обзет от паника и в старанието си да остане незабелязан, той превъзмогна болката и застана неподвижен, като се молеше двамата мъже да са заедно само за да си разменят любезности на сбогуване.

— Мога да направя така, че да убият синовете ви и да запалят имението ви — благо изрече Гонзалес де Рада, — ако решите да създавате проблеми.

В този миг Алвар реши, че най-разумното ще е да спре да диша.

— Опитайте! — насмешливо каза Капитана. — Момчетата може да са още неопитни, но имат някаква представа как да се защитят. Но преди да си тръгнете, бъдете така любезен да ми обясните защо очаквате аз да създавам неприятности, а не това прасе брат ви.

— Ако някой де Рада е решил да извърши набег в Ал-Расан, вас какво ви засяга, Белмонте?

— Аха. Ясно. Щом работите стоят така, защо си правите труда да искате от мене да си затворя очите?

— Просто се опитвам да ви спестя някои недоразумения…

— Не си въобразявайте, че другите са глупаци, де Рада. Аз отивам да събирам данъците от Фезана в името на краля. Единственото основание за подобни претенции е това, че крал Рамиро официално гарантира сигурността на града и околността му. Не само от разбойници, от брат си в Руенда и от другите дребни крале в Ал-Расан, а и от разни палячовци в собствената си страна. Ако брат ви иска да си играе на бандит, да гледа да е по-далеч от мене. Видя ли го някъде около Фезана, ще се разправя с него в името на краля. И ако му го обясните, ще му направите голяма услуга.

Сега в гласа му нямаше и помен от ирония или насмешка, само ясно доловими стоманени нотки.

Двамата замълчаха. Алвар чуваше гласа на Лаин Нунес, който ревеше команди някъде при конете. Стори му се сърдит — впрочем, това често му се случваше. Колкото и да се опитваше да не диша, Алвар трябваше да си поеме дъх и го направи възможно най-тихо.

— Не се ли притеснявате — каза сериозно, почти кротко Гонзалес де Рада — да тръгвате към земите на неверниците, след като сте говорили така рязко с конетабъла на Валедо, и да оставите в имението горката си жена сама с две деца и няколко слуги?

— Честно казано, не. Първо, защото цените собствения си живот твърде много, за да ме превръщате в свой враг. Искам да знаете, че няма да се церемоня, и ви предупреждавам: мерне ли се човек, свързан по някакъв начин с вас, на по-малко от един ден път от моето имение, ще знам какво да правя и ще го направя. Надявам се, че ме разбирате. Говоря за убийството ви. И второ, може да имам някои съмнения за начина, по който кралят ни се възкачи на престола, но вярвам, че е честен човек. Как мислите, какво ще направи Рамиро, когато му предадат нашия разговор дума по дума?

Гонзалес де Рада изглеждаше развеселен.

— Наистина ли мислите, че вашата дума ще натежи срещу моята пред краля?

— Мислете, човече! — Алвар вече познаваше този нетърпелив тон. — Не е нужно да ми вярва. Достатъчно е да чуе как сте ме заплашвали — при това пред всички, обещавам ви — и какво мислите ще направи, ако със семейството ми се случи някакво нещастие?

Отново настъпи тишина. Накрая де Рада заговори, но веселостта му беше изчезнала.

— Наистина ли ще му кажете? Това е глупаво. Внимавайте да не ме предизвикате, Белмонте!

— Както сега ме предизвиквате вие. Размислете добре, моля ви. Изиграйте ролята на мъдър по-голям брат. Кажете на това разпасано хлапе Гарсия, че никой няма да му позволи неговите игрички да компрометират законите и дипломацията на краля. Нима искам твърде много от конетабъла на Валедо?

Отново настъпи мълчание, този път по-продължително. Накрая Гонзалес неохотно каза:

— Ще направя всичко възможно пътищата ви да не се пресекат.

— А аз ще направя всичко възможно да се кае горчиво, ако все пак се пресекат. — В гласа на Родриго нямаше тържество, но нямаше и отстъпчивост.

— Значи няма да докладвате на краля?

— Трябва да си помисля. За щастие, имам свидетел — в случай че ми потрябва. — Капитана само леко повиши глас. — Алвар, за бога, свършвай вече! Така ще наводниш двора! Ела да те запозная с конетабъла.

Алвар усети как сърцето му се качва в гърлото. Закопча панталона си и плахо се подаде иззад каруцата. Червен като рак от смущение и лоши предчувствия, все пак забеляза, че и лицето на граф Гонзалес е пламнало, макар в хлътналите му кафяви очи да се четеше не смущение, а гняв.

Родриго беше безукорно вежлив, сякаш не забелязваше объркването на двамата.

— Господин графе, позволете да ви представя сина на Пелино де Дамон, който ще участва с мене в предстоящия поход. Алвар, поклони се на конетабъла.

Цял разтреперан и объркан, Алвар изпълни заповедта. Гонзалес де Рада кратко кимна. Изражението му беше студено като ветровит зимен ден на север.

— Мисля, че познавам баща ви — каза той. — Беше комендант на едно укрепление на югозапад по времето на крал Санчо, нали?

— Да, ваше превъзходителство, на Мараня. Поласкан съм, че бяхте така добър да си спомните.

Алвар с изненада установи, че гласът му служи доста прилично. Продължи да стои със сведен поглед.

— И къде е сега баща ви?

Невинен на пръв поглед въпрос, изречен с най-любезен тон, но след всичко, което беше чул, докато се спотайваше зад каруцата, Алвар като че ли долови в него намек за опасност. Но нямаше какво да прави. Пред него беше конетабълът на Валедо.

— Разрешиха му да се оттегли от армията, ваше превъзходителство, след като беше ранен при едно ашаритско нападение. Сега имаме имение на север.

Гонзалес де Рада мълчеше. Най-сетне се прокашля и каза:

— Ако не ме лъже паметта, баща ви е човек, известен със своята дискретност, прав ли съм?

— И с верността към онези, на които служи — намеси се Капитана още преди Алвар да е отворил уста. — Алвар, качвай се на коня, докато Лаин не те е напердашил, че ни задържаш.

Преизпълнен с благодарност, Алвар побърза да се поклони на двамата мъже и хукна към отсрещния край на двора, където чакаха другарите му, в един далеч по-прост свят от онзи, в който случайно се беше озовал, докато се криеше зад каруцата.

 

По-късно същата сутрин сер Родриго Белмонте изостана от челото на колоната, където яздеше, и кимна на Алвар да се приближи.

Сърцето на Алвар заблъска лудо от предчувствието за надвиснала катастрофа. Той последва Капитана малко настрана от останалите. Тъкмо минаваха през Варгаските хълмове — едно от най-красивите места във Валедо.

— Лаин е роден в едно село на юг оттук, отвъд онези хълмове — каза Капитана. — Или поне така разправя. Аз му казвам, че лъже. Според мене се е излюпил от яйце насред някое блато, също толкова плешив, колкото е сега.

Алвар беше прекалено нервен, за да се засмее. Успя само слабо да се усмихне. За пръв път оставаше насаме със сер Родриго. Проклетият Лаин Нунес беше начело и отново грачеше команди. Наближаваше пладне и скоро щяха да спрат за почивка.

Капитана продължи със същия дружелюбен тон:

— Преди години чух за един човек в Ал-Расан, който не посмял да стане от масата на халифа по време на пир, за да се изпикае. И се стискал толкова дълго, че мехурът му се пукнал и човекът умрял още преди да сервират десерта.

— Не се учудвам! — възкликна Алвар.

— Какво трябваше да направиш, когато дойдохме при каруцата? — попита Капитана с леко променен тон.

От мига, в който напуснаха Естерен, Алвар не беше спрял да мисли за това и сега призна с половин уста:

— Трябваше да се изкашлям или нещо такова.

Родриго кимна.

— Да започнеш да си свиркаш, да си пееш, да плюеш.

Нещо, с което да ни покажеш, че си там. Защо не го направи?

Алвар не можа да измисли нищо умно и подходящо, затова си призна:

— Страх ме беше. Още не можех да повярвам, че ме вземате със себе си. Не исках да ви привлека вниманието.

Капитана отново кимна, загледан в полегатите хълмове и гъстата борова гора на запад. После ясните Му сиви очи се обърнаха към Алвар и се впиха в него като жила.

— Добре. Първи урок: когато подбирам хората, които вземам със себе си, дори и за такова кратко пътуване, не може да има грешка. Щом си с нас, значи има защо. И не обичам да слушам такива глупости от един войник. Ясно ли е?

Алвар усърдно закима, пое си дъх и понечи да каже нещо, но Капитана не го дочака.

— Втори урок: я ми кажи, защо мислиш, че те накарах да излезеш иззад каруцата? И ти спечелих враг — втория по сила човек във Валедо. Това не беше никак великодушно от моя страна. Защо го направих?

Алвар се извърна и се замисли. Без да знае, лицето му беше добило изражение, което изпълваше семейството му с лоши предчувствия, щом го видеха. Мислите му понякога го отвеждаха до неочаквани, опасни изводи. И сега стана така. Той погледна сер Родриго и отново отмести очи, проявявайки необичайна за него предпазливост.

— Кажи го! — нареди Капитана.

Алвар внезапно съжали, че не е в имението, да сее на полето с баща си и с ратаите и да чака някоя от сестрите му да му донесе бира, сирене и хляб, както и свежи сплетни от къщи. Преглътна. Можеше да стане така, че скоро да се озове там. Но никой не можеше да каже, че синът на Пелино де Дамон е страхливец и не смее да изрече мислите си на глас.

— Вие не мислехте за мене — опита се да говори твърдо той. Нямаше смисъл да го казва, ако ще звучи като разтреперано хлапе. — Измъкнахте ме, за да ме изправите между граф Гонзалес и семейството си. Аз може да съм нищо, но баща ми е известен и сега графът знае, че в мое лице има свидетел на случилото се тази сутрин. Аз съм един вид защита за жена ви и синовете ви.

Той затвори очи, а когато ги отвори отново, видя, че Родриго Белмонте се смее. Странно, Капитана не изглеждаше ядосан.

— Както вече ти казах, имаше причина да те избера за похода. Нямам нищо против умните хора, Алвар. Естествено, в определени граници. Може пък и да си прав и аз да съм действал като егоист. Когато някой заплашва семейството ми, това може да се случи. Възможно е да съм ти спечелил силен враг, дори да съм поставил живота ти в опасност. Не е много достойно един командир да постъпи така с някого от хората си, нали?

Капитана отново го изпитваше и Алвар напълно го съзнаваше. Баща му неведнъж му беше казвал, че е за негово добро да мисли малко по-малко и да говори доста по-малко. Но това тук беше не друг, а самият капитан Родриго Белмонте, а на неговите въпроси не можеше да се отговаря току-така, без да се замислиш. Сигурно имаше някакъв начин да се измъкне и може би тъкмо това се очакваше от него. Но той не беше случайно тук, сред обраслите с бор хълмове на Варгас, на път за Ал-Расан. Капитана току-що му го беше казал. Никой нямаше намерение да го отпраща. И малко по малко привичният му нрав взе връх над опасенията.

— Дали постъпихте достойно? — каза той. — Не съвсем, ако държите да чуете мнението ми. В битка капитанът може да прави с хората си каквото намери за добре, но в личните работи… не знам дали е правилно.

За миг си помисли, че е стигнал твърде далеч. Но сер Родриго отново се усмихна. В сивите му очи проблесна весело пламъче. Капитанът поглади мустака си.

— Сигурно баща ти си е имал доста главоболия с тази твоя искреност, момче.

— Да, господине — усмихна се в отговор Алвар. — И често ме е предупреждавал да не дрънкам много.

— Предупреждавал те е, така ли?

Алвар кимна.

— Да…

Алвар никак не беше дребен, пък й животът в северното имение не беше лесен. Тази една година в кралската армия в Естерен също не беше почивка. Той беше силен и бърз, добър ездач. Въпреки това не видя юмрука, който се стовари като чук отстрани върху главата му и го прати в тревата, сякаш беше малко дете.

Алвар седна, като плюеше кръв. Попипа челюстта си. Имаше усещането, че е счупена. Станало беше онова, за което го предупреждаваше баща му. Идиотският му навик да казва, каквото мисли, току-що му беше отнел една възможност, за каквато всеки млад войник беше готов да умре. Родриго Белмонте му беше отворил вратата, а Алвар беше нахълтал през нея като глупак и беше паднал по-лице. Всъщност по гръб и лакът.

Той вдигна поглед към Капитана, като се държеше за бузата. Останалите бяха спрели недалеч и ги наблюдаваха с интерес.

— Един-два пъти ми се е налагало да го приложа и на синовете си — обясни Родриго, който като че ли продължаваше да се забавлява. — И сигурно ще ми се налага още някоя и друга година. А сега третият урок, Алвар де Пелино. Не винаги е хубаво да се криеш зад каруцата, както направи ти. И не винаги е хубаво да даваш воля на езика си, преди да си наясно как стоят работите. За да си напълно сигурен в себе си, е нужно малко повече време. Ще имаш достатъчно, за да си помислиш добре, докато сме на път. И докато го правиш, помисли и върху още нещо: дали едно разбойническо нападение на Ал-Расан от бандата на Гарсия де Рада не излиза извън рамките на личната вражда. Аз служа на краля на Валедо, ти също, докато си в този отряд. Конетабълът се опита със заплаха да ме отклони от дълга ми към краля. Това лична работа ли е, млади ми философе?

— За бога, Родриго! — долетя до тях от челото на колоната глас, който не можеше да бъде сбъркан с нищо. — Какво толкова направи изтърсакът на Пелино, та да заслужи това?

Сер Родриго се обърна към Лаин Нунес, който се приближаваше в тръс към тях.

— Нарече ме егоист и несправедлив към хората си. Обвини ме, че ги използвам, за да уреждам лични проблеми.

— Това ли е всичко? — Лаин плю на тревата. — Навремето баща му ми е казвал къде-къде по-лоши работи.

— Сериозно? — Капитана изглеждаше учуден. — Преди да тръгнем де Рада каза, че бил известен с дискретността си.

— Как не! Ти вярваш ли и една дума на това, което казва де Рада? Пелино де Дамон си имаше свое мнение за всичко, което става на божия свят. Докарваше ме до пяна на устата. Що нещо съм изтърпял, докато успея да му издействам повишение — тогава го пратиха да командва оня форт в ничията земя. Най-щастливият ден в живота ми беше, когато му видях гърба!

Алвар гледаше изумен ту единия, ту другия. Челюстта му сигурно щеше да увисне, ако не го болеше толкова много. Беше толкова слисан, че и през ум не му минаваше да стане. Цял живот неговият кротък, търпелив баща му беше внушавал, че не е хубаво да приказваш толкова много.

— Такива глупости дрънкаш, че никой де Рада не може да ти излезе насреща — с усмивка заяви Родриго.

— А, това е смъртно оскърбление! — възпротиви се ветеранът и сухото му набраздено лице се сгърчи в гримаса на престорен гняв.

Родриго се изсмя на глас.

— Ти си обичал бащата на тоя младеж като брат. От години ми го повтаряш. Нали затова избра сина му за похода? Или ще го отречеш?

— Ще отрека всичко, което трябва! — непоколебимо заяви старият воин. — Но щом момчето на Пелино вече те е докарало дотам, че да го цапардосаш, явно съм направил ужасна грешка. Двамата погледнаха Алвар и заклатиха глави.

— Нищо чудно — каза най-сетне Капитана, който съвсем не изглеждаше обезпокоен. — Скоро ще разберем. Ставай, момче! Сложи си нещо студено на бузата, че иначе ще ти е трудно да ни съобщаваш мнението си известно време.

Лаин Нунес вече яздеше към мястото си начело на колоната. Капитана се обърна да го последва. Алвар се изправи.

— Капитане! — повика го той завалено.

Сер Родриго го погледна през рамо. Сега в сивите му очи се четеше любопитство. Алвар знаеше, че пак си играе с огъня. Какво пък, така да бъде! Явно и баща му беше правил същото, колкото и да не беше за вярване. Щеше да му трябва време да се справи с този свой навик. Във всеки случай явно не пътешествието на майка му до Острова на Васка го беше вкарало в този отряд.

— Аз… обстоятелствата ми попречиха да довърша мисълта си. Исках само да ви кажа, че бих бил горд да умра, защитавайки съпругата и синовете ви.

Устните на Капитана трепнаха. Явно отново беше намерил нещо забавно в думите му.

— По-вероятно би ти се наложило да защитаваш себе си от тях. Хайде, Алвар, съвсем сериозно ти казвам да си сложиш нещо студено на бузата. Ако се подуе, ще уплашиш жените във Фезана и няма да ти се усмихне щастието. А междувременно не забравяй да мислиш, преди да си отвориш устата.

— Ама аз мислех…

Капитанът вдигна ръка и Алвар млъкна, Родриго препусна към отряда, а младият мъж поведе коня си за юздата към мястото, където другарите му бяха спрели за обяд. И, странно нещо, въпреки болката в челюстта, която мократа кърпа почти не уталожи, съвсем не се чувстваше зле.

И вече мислеше. Така беше устроен, не можеше иначе. Реши, че Капитана е прав за Гарсия де Рада — че неговото начинание излиза извън рамките на личната вражда и се превръща в държавен въпрос. Алвар открай време се гордееше със способността си да приеме чуждо мнение, когато другият е прав.

 

Бяха минали няколко дни от тази случка. Подутата, но здрава челюст съпровождаше Алвар в нелеката задача да пази за себе си мислите, които не му даваха мира.

Сега събирането на данъка — париас — два пъти в годината се беше превърнало в нещо като ритуал, не толкова военен, колкото дипломатически. Крал Рамиро предпочиташе да прати във Фезана изтъкнат военачалник от ранга на сер Родриго вместо цяла армия. Всички знаеха, че е в състояние да прати армия. Данъкът щеше да бъде събран, макар и бавно — отрядът щеше да си тръгне със златото на Ал-Расан, но не и преди да бъде изигран задължителният танц. Това успя да научи Алвар, докато яздеше на смени начело на отряда заедно с Лудус или Мартин, най-опитните от другарите му.

Те го научиха и на други неща. Пътуването може и да беше ритуално, но Капитана не понасяше нехайството, особено в ничията земя и в самия Ал-Расан. Те не отиваха на юг да се бият, но имаха изграден образ, носеха определено послание — че никой не би пожелал да излезе срещу Конниците на Валедо, особено срещу отряда на Родриго Белмонте.

Лудус го научи как да познава по полета на птиците дали наблизо в откритото за всички ветрове плато има поток или езеро. Мартин му показа как да определя времето по облаците — тук, на юг, рисунъкът им беше твърде различен от всичко, с което беше свикнал на север край морето. А Капитана лично го посъветва да скъси стремената. Сер Родриго го заговори за пръв път след онзи случай, когато с един удар го просна на земята.

— Няколко дни ще се чувстваш неудобно — каза му той, — но няма да е за дълго. Всичките ми хора се учат да яздят така преди да са влезли в бой. Тук всички го умеят. Може да стане така, че по време на битка да искаш да се изправиш в стремената или да скочиш от коня. Ще видиш, че е по-лесно, ако стремената ти са вдигнати. Това може да ти спаси живота.

По това време вече бяха в ничията земя и наближаваха двете малки укрепления, построени от крал Рамиро, след като бе започнал да събира данък от Фезана. Тамошните войници ги посрещнаха с голяма радост, макар че те останаха само за по една вечер, колкото да им предадат писмата и най-новите сплетни.

Хората в Лобар и Баеза сигурно водеха много неспокоен и безрадостен живот в усамотение, така си мислеше Алвар. С падането на халифата в Ал-Расан съотношението на силите се беше променило, но нищо още не беше свършило, не беше строго установено. Да разположиш свои гарнизони в таграта си беше чиста провокация от страна на Валедо, при това немалка. Шепа войници в огромната пустош, в опасна близост до мечовете и стрелите на ашаритите…

В началото, горе-долу преди две години, крал Рамиро се беше опитал да насърчи заселването около новите укрепления. Не можеше да принуди със сила хората да отидат там, но измисли нещо друго — десетгодишно опрощаване на данъците, което при огромните разходи за непрекъснато нарастващата армия никак не беше малко, и обичайните обещания за военна подкрепа. Това се оказа недостатъчно. Все още. Само петнадесет-двадесет семейства, изгубили всяка надежда да оцелеят на север, бяха достатъчно смели, лекомислени или отчаяни, та да опитат да заживеят тук, на прага на Ал-Расан.

С всяка година работите се меняха, но споменът за армиите на Халифата, шестващи победоносно на север през високите равнини, беше още жив. А всеки, който имаше поне малко ум в главата, знаеше, че кралят е твърде зает с брат си и чичо си в Руенда и Халоня, за да мисли ден и нощ как да опази двата си малобройни гарнизона в таграта и скупчените около тях хора.

Равновесието беше твърде деликатно, но все пак беше някакво равновесие и беше много рисковано това обстоятелство да се пренебрегва. И докато се придвижваха на юг, Алвар често си спомняше присвитите очи и тревожните лица на мъжете и жените около укрепленията и си даваше сметка, че има и по-лоши неща от бедната почва и ранните слани, които мъчеха земеделците на север, близо до границата с Руенда. Дори и нивите тук имаха жалък и изтерзан вид — малки кръпки в безкрайната пустош на ничията земя.

Капитана обаче явно не виждаше нещата по този начин. Сер Родриго слизаше от коня си всеки път, когато срещнеше фермер, за да поговори с него. Веднъж Алвар беше достатъчно близо, за да чуе част от разговора. Той се въртеше около сеитбата и валежите в таграта.

— Не ние сме истинските воини на Валедо — каза Капитана на войниците си, когато се качи на коня след един такъв разговор. — Тези хора са войниците. И никой, който е тръгнал с мене, не бива да го забравя.

Това беше изречено необичайно сериозно и прозвуча почти като предизвикателство. Алвар нямаше никакво желание да възразява. Той се замисли, потривайки ударената си челюст през наболата пясъчноруса брада, и премълча.

Равната висока местност не се менеше видимо, не се забелязваха никакви гранични знаци, но късно на следващия ден старият Лаин Нунес подметна, без да се обръща конкретно към никого:

— Вече сме в Ал-Расан.

 

Три дни по-късно, малко преди здрачаване, конниците зърнаха отдалеч река Таварес, а не след дълго Алвар видя за пръв път кулите и стените на Фезана, с цвят на кехлибар в последните лъчи на залеза.

Пръв Лудус забеляза нещо странно. Невероятно количество лешояди се виеха и се спускаха над реката недалеч от северната стена на града. Алвар никога не беше виждал подобно нещо. Трябва да бяха хиляди.

— Като на бойно поле — промълви Мартин. — След битка.

Лаин Нунес се вгледа с присвити очи нататък и след миг се обърна към Капитана с ням въпрос в погледа. Сер Родриго остана на коня, загледан в далечната Фезана.

— Във водата има мъртъвци — каза той най-сетне. — Тази нощ ще останем на лагер тук. Не искам да се приближаваме и да влизаме в града преди да сме разбрали какво става.

— Искате ли да отида с двама-трима души да проверим? — предложи Мартин.

Капитана поклати глава.

— Мисля, че не е нужно. Тази вечер ще запалим хубав огън. Лаин, удвои стражата, но искам те да знаят, че сме тук.

Малко по-късно, след вечерята и късната молитва, с която пожелаваха на Бога да измине необезпокояван нощния си път, всички се събраха около огъня. Мартин свиреше на китара, а Лудус и Бараньо пееха под искрящите звезди.

На изток вече беше изгряла бялата луна, пълна и кръгла, когато трима души влязоха в лагера им, без да се крият.

Те слязоха от мулетата и стражата ги поведе към светлия кръг на огъня. Музиката и песните стихнаха. Тогава Родриго Белмонте и войниците му разбраха какво се е случило този ден във Фезана.