Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (20)

Епилог

Бързото възстановяване на киндатската колония в Сореника беше нещо, на което можеше да се погледне по няколко начина. Опожарен до основи преди двадесет години, сега градът отново беше построен и процъфтяваше.

За някои това беше тъжна проява на жаждата на киндатите да пуснат корени някъде, да имат свой дом, колкото и ненадежден да е. Други виждаха в бързото възстановяване на разрушения град ново доказателство за способността им да преодоляват трудностите, които биха могли да унищожат народ с не толкова богато наследство.

Киндатският лекар Алвар бен Пелино, който беше един от първите заселници — беше завършил образованието си във възстановения университет — гледаше на нещата по по-различен начин от повечето хора. И по-прагматичен.

Мъжете и жените, независимо от вярата си, търсеха начин да осигурят живот и бъдеще за себе си и за децата си. И когато се явеше възможност, те се вкопчваха в нея. Сореника просто беше една такава възможност.

Преди двадесет години, след поражението си, джадитските принцове от няколко кралства бяха осведомени от духовните си наставници, че бог е недоволен от жестокото нападение над Сореника преди отплаването на флота. Свещениците тържествено обявиха, че киндатите не са истинският обект на свещената война, забравяйки собствената си роля в тази касапница. Те решиха, че разрушаването на Сореника е признак за упадъка на вярата, отклонение от светата мисия, с която са натоварени.

Джад беше пратил и наказанието: силни морски бури, болести, убийства на владетели, изгубени битки и негостоприемни земи.

Онези пълководци и техните последователи, които все пак се върнаха у дома след двете дълги години, уморено се съгласиха да изкупят вината си за клането в Сореника. Киндатите бяха поканени да се върнат. Бяха отпуснати пари от хазните за възстановяване на техните храмове, пазари, домове, университета, залива, складовете, градските стени. Опростени бяха данъците за всички онези, които бяха съгласни да се заселят в града през тези първи години. Управниците на Батиара — много от тях синове на хора, загинали в ашаритската родина — сложиха подписите си под дълъг документ, гарантиращ сигурността на Сореника и жителите й.

Докато крачеше бързо край сергиите на пазара към залива, Алвар бен Пелино си мислеше, че не е нужно човек да вярва във всичко това, за да е наясно, че в този несигурен, изпълнен с насилие свят да живееш в Сореника е не по-рисковано, отколкото навсякъде другаде. Това дори си имаше своите предимства.

Бен Пелино беше добре познат и обичан в Сореника. Колкото и да бързаше, успя да стигне залива доста късно. На всеки няколко крачки трябваше да спира и да си разменя любезности с кого ли не. Невероятно беше колко много хора го спираха с пожеланието луните да са благосклонни към него по случай четиридесетия му рожден ден. Киндатите с техните рождени таблици обръщаха много повече внимание на такива дни от сънародниците му на север. Това беше едно от нещата, с които трябваше да свикне.

Алвар постепенно осъзна, че не друг, а дъщерите му са се постарали всички да разберат за рождения му ден. С малко печална усмивка той благодареше за добрите пожелания и се съгласяваше с шеговитите намеци, че младостта е останала зад гърба му.

На млади години беше имал доста бурен живот и хората знаеха нещичко за това. Коннник, дори кралски вестоносец, накрая той бе напуснал полуострова, беше приел киндатската вяра и бе започнал да изучава медицина.

Като лекар беше много търсен — спокоен, умел, вдъхващ доверие. С вярна ръка и точно око на хирург. Наемническите части в Батиара неведнъж се бяха опитвали да го привлекат на работа при тях, но той не се съгласи да отиде в армията. От време на време приемаше да поработи в двора на принца — израждаше деца, лекуваше подагра, премахваше перде на очите — но стоеше настрана от войската. Бен Пелино спокойно обясняваше на онези, които го питаха, че ако е искал да ходи на война, е щял да си остане Конник в армията на Рамиро Великия в Еспераня.

Той беше лекар и работата му беше да бди над живота. И никога не би приел доброволно да влезе в досег с войната, която беше царство на смъртта.

Жена му обаче го правеше. Тя също беше лекар — дори по-добър от него според някои, защото беше обучавана още от дете от прославения си баща — но от време на време се включваше в някоя кампания. На бойното поле човек виждаше рани и страдания, които разширяваха и задълбочаваха знанията на лекаря. Навремето го беше правил и баща й.

Алвар се освободи от поредния доброжелател и си каза наум, че няма да е зле да се поскара на дъщерите си, когато се прибере у дома. Не им беше работа да занимават всички с напредналата му възраст! И без това не му личеше, че е на четиридесет — всички го казваха. Още не беше готов да се превърне в улегнал и солиден стълб на обществото. Освен ако не го налагаше необходимостта да държи в пътя двете си дъщери, които започваха без време да се момеят. Впрочем, съмнително беше, че от това ще има някаква полза.

От друга страна, решението днес да празнуват беше тяхно и те цяла седмица се готвеха. Изгониха готвача от кухнята и сами се заеха да приготвят сладкишите. Жена му, която също като него предпочиташе да посрещнат събитието без много шум, се опита да ги усмири, но напразно. Когато момичетата си наумяха нещо, беше безполезно да ги разубеждаваш.

Алвар знаеше, че у дома вече го чакат, затова забърза към пристанището, където кораби от цял свят товареха и разтоварваха стоката си. Огледа се и откри единствения, плаващ под есперански флаг — жълто слънце на бледосин фон, с короната на кралица Васка отгоре.

Едно момче от пристанището им беше донесло вестта, че имат писмо, поверено на капитана. По това време бяха в лечебницата и Алвар, който пръв приключи с прегледите, тръгна да го вземе.

Не познаваше капитана, който му позволи да се качи на борда. Двамата си размениха любезности.

Позна обаче почерка и печата и пое плика, белязан от солените пръски, с дълбока въздишка. Беше адресиран до него и до Джехане. Той благодари на капитана, слезе на пристана и отвори писмото. Обикновено оставяше Джехане първа да прочете вестите от Еспераня, но в края на краищата днес имаше рожден ден и можеше да си позволи този малък разкош. И веднага съжали.

„Скъпа Джехане, скъпи Алвар, дано бог и сестрите му бдят над вас и над онези, които обичате! Ние сме добре, макар събитията това лято да са доста бурни, както сигурно вече сте чули…“

Алвар спря да чете. Сърцето му биеше учестено. Нищо не бяха чули. Той се обърна към кораба и извика на капитана, който се надвеси над перилата.

— Какво става на полуострова? — извика Алвар на есперански и тутакси множество глави се обърнаха към тях.

— Не знаете ли? — извика капитанът.

— От месец не е идвал есперански кораб.

— Значи ще съм първият! — доволно се усмихна капитанът и направи знака на слънчевия диск. — Това лято Белмонте превзе Картада и Алхаис, после се предаде и Тудеска! Рамиро Великия нагази с коня си в морето в устието на Гуадиара. Джад си върна Ал-Расан! Полуостровът отново принадлежи на Еспераня!

Цялото пристанище се беше оживило. Вестта сигурно щеше да обиколи цяла Сореника още преди Алвар да си е стигнал у дома, ако не побързаше.

Той тръгна бързо, почти тичешком, като от време на време забавяше крачка, за да благодари за поредното пожелание. Не искаше близките му да научат новината от чужди хора. Днес в дома му се бяха събрали хора, които трябваше да предупреди, да защити от удара, доколкото беше възможно.

Той самият имаше нужда от това.

Стиснал здраво писмото, Алвар хукна. Хората го поглеждаха смаяно, но вече имаше и други, които тичаха, за да разнесат вестта.

Външната врата на къщата беше отключена. Той влезе, но не видя никого. Сигурно всички бяха в двора и го чакаха. Спря пред огледалото и се загледа в отражението си. Тъмнокос мъж със старомодна брадичка, започнал вече да се прошарва. И блед като платно. Ако беше някой от пациентите му, щеше да нареди незабавен отдих. Можеше да получи удар.

Чу шум от кухнята и тръгна нататък. Жена му беше там, все още облечена като за работа, и проверяваше сладките, които момичетата бяха опекли. Дори и сега, след онова, което току-що беше чул, той не можа да не поблагодари на бога и на луните за този безценен дар — любовта — с който го бяха удостоили така незаслужено.

Той се изкашля и жена му се обърна.

— Закъсня — усмихна се тя. — Дина заплашваше, че… — Какво се е случило?

Как да го изрече?

— Ал-Расан е паднал.

Гласът му отекна гръмко като в долината Емин ха’Назар.

— Целият полуостров е джадитски.

Жена му се подпря на масата до огнището, после ненадейно пристъпи към него, обви ръце около шията му и облегна глава на гърдите му.

— O, скъпи! — промълви тя. — О, Алвар, сигурно ти е много тежко. Какво мога да ти кажа?

— Всички ли са тук?

— Почти. О, Алвар, как ще им кажеш? — попита Мариса бет Резони, дъщерята на неговия учител, майката на децата му, светлината на дните и нощите му.

— Какво да каже? — попита Джехане, която в този миг влезе в кухнята. — Какво е станало? Някое от децата?

— Не, не е това — отвърна Алвар и не можа да продължи.

Гледаше безмълвно жената, която винаги беше обичал. Която винаги щеше да обича повече, отколкото би могъл да изрази с думи, до самата си смърт. Със среброто в косите и смекчените от възрастта черти тя още си оставаше същата необикновена, смела жена, с която преди толкова години беше преминал Серанските планини на път за Рагоса. В коридора се чуха други познати стъпки.

— Тук сме, в кухнята — обади се Алвар. Всъщност така може би беше по-добре.

Амар, който днес беше без бастун, спря на вратата, после се приближи и застана до жена си. Погледът му се спря върху нея, после върху Алвар и Мариса. Той сложи ръка на рамото на Джехане и изрече с красивия си глас:

— Алвар е донесъл същата вест, с която идвам и аз. И сега се чуди как да ни причини по-малко болка. Най-вече на мене.

— Най-вече на тебе — съгласи се Алвар. — Съжалявам, Амар.

— Какво има? — тревожно попита Джехане.

— Мислех да не казвам нищо, докато не свърши празникът на Алвар, но вече няма смисъл. Дошъл е есперански кораб, мила. Това лято Белмонте е превзел Картада и моя Алхаис на славеите. Веднага след това и Тудеска е отворила вратите си. Те бяха последните.

Алвар видя, че жена му, която единствена от четиримата никога не беше виждала тази прекрасна, измъчена земя, плаче. Тя чувстваше болката на другите като своя и това беше част от лекарското й призвание, прекрасна и малко плашеща.

Джехане беше бяла като платно. Също като него, когато се погледна в огледалото. Но очите й бяха сухи.

— Това трябваше да се случи — промълви тя. — Не можеш да върнеш вълната обратно, а Фернан…

— Изглежда, е заприличал на баща си изцяло — довърши вместо нея Амар. — Да, това трябваше да се случи.

Той се усмихна с онази усмивка, която всички познаваха и обичаха.

— Не се ли опитвах през цялото време да напиша историята на Ал-Расан заедно с елегията за него? Би било жестока шега, ако…

— Недей! Джехане пристъпи към него и го прегърна. Амар замълча и затвори очи.

Алвар преглътна, готов да се разридае. Твърде сложно беше да го обясни. Родените от звездите не бяха неговият народ. Беше роден джадит, по свой избор беше станал киндат. Още преди да срещне сер Резони и да се влюби в най-малката му дъщеря. Беше взел това решение, както и решението да стане лекар, когато напусна Естерен, за да заведе Исхак бен Йонанон и жена му при дъщеря им от името на краля и кралицата на Валедо.

Джехане вече беше в Сореника с ибн Хайран. Трябваше да заминат, когато муардите в Ал-Расан заплашиха да вдигнат бунт, ако той остане начело на армията. Те настояваха Язир ибн К’ариф да го екзекутира, защото, както гръмогласно тръбяха ваджиите, бил по-голямо оскърбление за Ашар от самите джадити.

Язир отстъпи пред първото искане, но на второто устоя. Прати ибн Хайран в изгнание, но му подари живота. Отчасти заради онова, което беше постигнал като каид, но най-вече заради един двубой по залез, в който беше държал меча в името на Ашар. Нима не беше победил един мъж, когото никой не можеше да победи? Не беше ли предопределил победата им при Силвенес, убивайки Родриго Белмонте, Бича на Ал-Расан?

И нещо повече: не беше ли той човекът, отмъстил за смъртта на Галиб? Язир, който двадесет години беше кръстосвал пустинята редом със своя брат, не би могъл да убие човека, направил това за него. Ибн Хайран беше оставен да си тръгне заедно с киндатската си наложница.

— Имаме писмо от Миранда — каза Алвар. Джехане погледна Амар и реши, че могат да продължат.

— Чете ли го? — попита тя.

— Започнах. Чети ти.

Алвар й подаде писмото и Джехане зачете на глас: „…Фернан и кралят превзеха последните три града на Ал-Расан. Не знам подробности, не съм и питала, но подозирам, че в два от тях клането е било жестоко. Знам, че това ще ви наскърби, дори Алвар, но за Амар ще бъде жесток удар. Той нали не допуска, че му мисля злото, дори сега? Дали ще ми повярва, че разбирам болката му, както би я разбрал Родриго?

Не мисля, че Фернан е способен на това, но Диего би могъл. Не съм съвсем сигурна. Естествено, сега ги виждам рядко. Диего и жена му си имат момченце, слава на Джад, първото ми внуче. Майката е добре. Нарекоха го Родриго, както сигурно се досещате. Диего беше удостоен от краля с нова титла, създадена специално за него — пръв министър на обединена Еспераня. Хората казват, че Фернан ще спечели войните ни, а Диего ще управлява в мир. Разбира се, аз се гордея и с двамата, но като майка бих искала Фернан да е малко по-милостив. Мисля, че всички знаем къде изгуби той добротата си, но може би аз съм единствената, която си спомня кога я е имал.

Звуча като старица, нали? Имам внуче. Наистина съм стара. През повечето време си мисля, че не съм се променила много, но сигурно греша. Между другото, ако видите краля, няма да го познаете — станал е огромен, също като баща си.

Тази пролет, преди началото на лятната кампания, преместиха костите на Родриго. Аз не исках той да напуска имението, но момчетата и кралят сметнаха, че трябва да му се отдаде дължимата почит в Естерен, и аз не намерих сили да се боря с всичките. Някога бях по-борбена. Настоях само за едно и за моя изненада Диего и крал Рамиро се съгласиха. Думите над него са от Амар — той ми ги прати много отдавна.

Мислех, че ще съм единствената, която намира това за редно, но не беше така. Бях там за церемонията. Естерен е много променен. Алвар, ти не би го познал. Родриго сега почива в една ниша до олтара в кралския параклис. Има и мраморна статуя, която извая един от кралските скулптори. Естествено, не прилича на Родриго — онзи човек никога не го е виждал. Само шлемът с орела, мечът и бичът са неговите. Видът му е ужасно суров. На пиедестала са издълбани думите на Амар. На есперански, разбира се, но кралят лично е направил превода, а това значи нещо, нали?

Ето как звучат те:

Знайте всички, които четете това,

че този мъж с жаждата си за чест,

с твърдостта си

и любовта към страната си,

със своя кураж

беше едно от чудесата на бога.“

Джехане спря да чете — бореше се със сълзите. Алвар си помисли, че може би ще е по-добре, ако си поплаче. Мариса често казваше същото. Джехане беше плакала, когато умря баща й, а после когато третото й дете — дъщеря й — се роди мъртва. Алвар не помнеше да я е виждал да плаче друг път — освен след онзи залез край Силвенес.

Тя и сега се овладя, остави писмото и едва чуто промълви:

— Дали не е по-добре да го прочета след празника?

Сякаш в потвърждение на думите й откъм двора се чу нетърпелив момичешки глас:

— Няма ли вече да идвате? Чакаме ви!

— Да вървим — каза Алвар. — Ако се забавим още малко, Дина ще вдигне ужасна врява.

Излязоха на двора, където ги чакаха приятелите им — само малка част от многото. Елиане бет Данел, майката на Джехане, беше дошла да уважи празника му и той я поздрави първа. Дъщерите му пърхаха наоколо като тънкокраки кобилки, настаняваха гостите, а после се завтекоха с кикот към кухнята.

— Закълнете се всички да не обелвате дума, че сладките са прегорели! — каза Мариса, когато момичетата се скриха в къщата.

Гръмна смях. Алвар потърси с поглед ибн Хайран и го видя да сяда на един стол в дъното на градината, където можеше да протегне удобно крака си.

Дина и Разел излязоха от къщата, тържествено понесли изненадата си на сребърни подноси. Никой не каза дума за сладките. Алвар, за когото дъщерите му бяха олицетворение на всички прелести, земни и небесни, беше във възторг и не го криеше. Мариса се грижеше чашата му да не остава празна.

Вдигаха наздравици за него няколко пъти, а той се шегуваше, както го изискваше случаят, че може би вече е време да седне край огъня, но не може да си го позволи, докато не продаде добре стоката си. Двете девойчета направиха сърдити гримаси.

Амар от ъгъла си заяви, че те с Елиане още не са готови да отстъпят мястото си до огъня и че Алвар трябвало да си изчака реда.

Следобедът се изнизваше. Когато приятелите му станаха да си вървят, Алвар беше трогнат и малко изненадан от топлотата, с която го прегръщаха. Още не можеше да свикне с мисълта, че вече има пораснали дъщери и любяща съпруга и че толкова хора го обичат и уважават. Дълбоко в себе си той все още се чувстваше същият младеж, който яздеше от Карказия с нелепо вдигнати стремена в отряда на Родриго Белмонте.

Изглежда, беше пил повече, отколкото беше свикнал. Мариса беше виновна. Явно беше решила, че днес това ще му се отрази добре. Той си спомни, че на сбогуване прегърна и целуна нежно Елиане, а тя го потупа по бузата. Още преди години се беше чудил, когато разбра, че тя се отнася към него с искрена симпатия. Огледа се наоколо. Момичетата ги нямаше, близнаците на Джехане и Амар също. Сигурно бяха в къщата и правеха някоя пакост. Той очакваше всеки момент отвътре да се чуят писъци.

В двора вече беше тъмно и малко хладно. Мариса беше донесла шалове за себе си и за Джехане, която беше завела майка си у дома и се беше върнала при тях. Запалиха свещите. Алвар си даде вид, че иска да помогне, но Джехане го бутна обратно на стола.

Алвар остана така няколко секунди, но сякаш нещо го тласна да стане и да отиде при Амар с бутилката и чашата си. Чашата на ибн Хайран беше почти празна. Алвар я напълни.

— Бъди жив и здрав, приятелю — усмихна се Амар и вдигна чашата. — Пожелавам ти много любов и щастие.

Алвар кимна.

— Ще направиш ли нещо за мене? — попита той. — Знам, че е празник, но момичетата са вътре и можем да не се боим, че ще ги разочароваме.

— Правилно — съгласи се с готовност ибн Амар.

Алвар изсумтя. Всички го вземаха на подбив заради дъщерите му.

— Ако трябва да съм честен, този ден няма да е това, което трябва да бъде, ако се правим, че нищо не се е случило и не се е променило. Аз не мога да се преструвам. Амар, ти си импровизирал за крале и халифи, не би ли могъл да го направиш и за мене? Или искам твърде много?

Изражението на Амар се беше променило. Той остави чашата си.

— За мене ще е чест — тихо каза той. — На каква тема?

— Знаеш каква.

Двете жени се приближиха и седнаха на каменната пейка до тях, загърнати в шаловете си.

Възцари се тишина. Тримата гледаха Амар и чакаха. От къщата през един отворен прозорец долетя веселият смях на децата им.

Амар заговори:

— Попитай Фезана какво стана с Фибас

и къде е Арденьо, къде е Лонза?

Къде е Рагоса, средище на мъдрост,

колко мъдреци са останали там?

Къде е Картада със своите кули,

с червения блясък на своята мощ?

Къде е Серия, в която тъчаха коприна?

Къде са Тудеска, Елвира, Алхаис

и къде в този здрач е Силвенес?

Потоците, вълшебните градини,

аркадите на Ал-Фонтина?

Чешми и фонтани ридаят от мъка

като любовник, когато изгрее зората

и го изтръгне насила от ласките.

Те жалят за мъртвите лъвове,

за края на Ал-Расан, който беше прекрасен,

но вече го няма.

Красивият напевен глас замлъкна.

Алвар вдигна поглед към небето. Първите звезди бяха изгрели. Скоро бялата луна щеше да се издигне над Сореника. Дали щеше да изгрее и над полуострова на запад от тях?

Времето лежеше върху него като бреме. Двамата синове на Родриго вече бяха мъже. Главнокомандващият и първият министър на Еспераня. На служба на Рамиро Великия. А Родриго лежеше в Естерен под една статуя, под камъка.

Алвар напълни чашата си и я остави недокосната на пейката до себе си. В памет на мъртвите.

После се изправи и протегна ръка на Амар, който накуцваше след онази вечер край Силвенес.

— Хайде. Тъмно е и захладня. Мисля, че ни трябва светлина, на децата също.

Джехане също като него остави чашата си на масата непокътната. Мариса ги поведе към къщата и тихо размени няколко думи със слугите. Вечеряха всички заедно, в ярко осветената стая с две пламтящи камини, сред смеха на синовете и дъщерите си. Беше вече много късно, когато Джехане, Амар и децата им си тръгнаха към дома.

Алвар слушаше как Мариса и бавачката усмиряват двете възбудени момичета. Отиде да им пожелае лека нощ, после двамата с жена му тръгнаха по дългия коридор към спалнята си.

Навън лъчите на бялата луна осветяваха двора, в който бяха празнували. Във водата на фонтана проблесна пъргава рибка. Листата на маслините и смокините бяха посребрени, сребрееше и високият кипарис до обвитата с бръшлян стена. Луната обливаше с бледите си лъчи трите чаши с вино, пълни догоре, оставени на каменната маса, на каменната пейка, на каменния ръб на фонтана.