Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (13)

Глава 12

Към края на зимата, когато първите цветя вече изпъстряха поляните, но снегът по високите плата и в планинските проходи все още беше непокътнат, тримата есперански крале се събраха в Карказия, във Валедо, за да половуват лосове и глигани в дъбовите гори.

Въпреки че пътищата бяха разкаляни, заедно с кралете дойдоха и техните кралици и солидни свити, защото ловът, колкото и приятен да беше, бе само повод за срещата.

Жеро де Шервал, фериерският духовник, заедно с презимувалите в Ескалу и Орведо свои колеги беше успял да убеди тримата мъже, които се мразеха и се бояха един от друг, да се срещнат в началото на пролетта, за да обсъдят важни въпроси в промеждутъците между преследванията на дивеч в горите и полята.

Духовниците бяха обявили, че се задава много по-сериозен лов. Лов, който ще прослави Джад и ще умножи още повече богатството, славата и мощта на трите земи.

Прославата на Джад беше, разбира се, хубаво нещо — по това спор нямаше. Богатството и мощта също си струваха пътуването. А дали си заслужаваше да се събере на едно място цялата тази компания — това тепърва щеше да се види.

Бяха минали два дни, откакто гостите от Руенда, пристигнали последни, бяха в Карказия. Засега нямаше никакви неприятни случки, пък и нищо по-интересно, макар че крал Бермудо от Халоня беше не по-лош ездач и ловец от двамата си племенници. Колкото до кралиците, палмата на първенството държеше червенокосата Инес от Валедо, чийто баща, кралят на Фериерес, беше запален ловец. Тя яздеше най-добре от жените и по-добре от повечето придворни.

Съпругът й, иначе умен и честолюбив мъж, напоследък беше угрижен и разсеян дори и следобед, когато се обсъждаха важни политически и военни въпроси, и беше оставил изцяло на конетабъла си да движи всички подобни дела.

Бермудо от Халоня, напротив, ловуваше със страст сутрин, а следобед, по време на срещите, говореше за възмездие. Рагоса и Фибас, които не бяха изпълнили задължението си по плащането на париаса, трябваше да бъдат наказани. Той приемаше съболезнования за смъртта на своя фаворит, младия граф Нино ди Карера, причакан в засада и убит от разбойници в някаква долина в Ал-Расан. Никой не можеше да си обясни как така отряд от сто въоръжени и добре обучени Конници е позволил да бъде изклан от една обикновена разбойническа банда, но не беше никак учтиво и дипломатично да се задават подобни въпроси. Очите на кралица Фруела, която все още беше хубава жена, се насълзяваха само при споменаването на името на убития млад рицар.

Крал Санчес от Руенда през цялото време се наливаше от манерката, окачена на седлото му, или от пълната до ръба чаша в залата за пиршества. Виното не му влияеше видимо, но и ловът му не беше особено успешен. Сутрин сгрелите му летяха като че безразборно, макар ездата му да си оставаше безупречна. Много неща можеха да се кажат за невъздържания крал на Руенда, но никой не би могъл да го обвини, че е лош ездач.

Тримата висши духовници от Фериерес, навикнали на общуването с кралски особи, вече осъзнаваха, макар и със закъснение, каква бездна от недоверие лежи между тримата крале и се опитваха да водят преговорите от тяхно име.

Двамата братя дори не се поглеждаха, а към чичо си се отнасяха с видимо презрение. Ала всички явно добре съзнаваха какво означава тази армия, събрана в Батиара и готова да отплува с първите попътни ветрове. Ако не беше така, и те нямаше да са тук.

Светът вреше и кипеше и мъжете в тази зала имаха високата привилегия да управляват в такива времена — това обяви Жеро де Шервал още на първата следобедна среща с тържествен глас. Беше дошло времето мършоядните псета от Ал-Расан да бъдат изтласкани отвъд проливите. Целият полуостров можеше да бъде завоюван. Още преди края на лятото великите крале на Валедо, Руенда и Халоня можеха да нагазят с жребците си във водите на южното море за славата на Джад, стига да действаха заедно.

— А как ще си го поделим? — подметна крал Бермудо. Рамиро от Валедо се изсмя, показвайки за пръв път през този ден известно оживление. Санчес отпи от чашата си и се намръщи.

Жеро от Фериерес, който беше прекарал цяла зима над картите, беше подготвен за този въпрос и им предложи мнението си. Никой от кралете не си даде труд да отговори — и тримата се изправиха като един и излязоха от залата. Духовниците, които останаха по местата си, се спогледаха.

На третия ден отидоха на лов със соколи за разтуха на дамите от трите двора. Кралица Инес ловуваше с орел, уловен и обучен в планините край Халоня, и имаше бурен успех.

По-млада от Фруела и много по-изискана от Беарте от Руенда, кралицата на Валедо, с прибрани в златна мрежа червени коси и поруменели страни, яздеше между съпруга си и духовника от родината си и привличаше неудържимо погледите на всички мъже.

Може би точно затова по-късно никой не можеше да каже със сигурност откъде е долетяла стрелата, която я порази малко след като кучетата подплашиха един глиган. Едно беше ясно — че става дума или за нещастен случай и стрелата е била предназначена за глигана, или стрелецът е искал да улучи някой от мъжете, яздещи до кралицата. Всички бяха единодушни, че никой няма причини да желае смъртта на кралицата на Валедо.

Отначало раната като че ли беше достатъчно безобидна, защото беше в ръката, но въпреки обичайното в такива случаи налагане с кал и кръвопускане, надлъжно и напречно, състоянието на кралица Инес все повече се влошаваше и преди залез тя вече имаше силна треска, а болката беше непоносима.

Тъкмо тогава забелязаха конетабъла на Валедо да влиза в кралските покои, придружен от някакъв мършав, недодялан на вид мъж.

 

Инес никога не беше изпадала в подобно състояние.

Имаше чувството, че умира. Ръката й беше толкова отекла, че изглеждаше двойно по-голяма от нормалното — това се виждаше дори през дебелия пласт кал. Когато й пуснаха кръв — естествено, скрити зад параван, за да спазят приличието — болката беше почти нетърпима. Между двамата доктори от Естерен и собствения й лекар от Фериерес се стигна до размяна на остри реплики. Нейният лекар победи и не й дадоха нищо срещу болката. Пиер д’Алор беше сигурен, че при подобни прободни рани упойващите вещества намаляват способността на организма да се бори. Беше чел лекции на тази тема във всички възможни университети.

Главата й пламтеше. Дори и най-малкото движение й причиняваше жестока болка. Тя усещаше като в просъница, че Рамиро не се отделя от леглото й и стиска здравата й ръка. Така беше от мига, в който го повикаха — единствено докато траеше кръвопускането той беше принуден да се отдръпне. Най-странното беше, че тя го виждаше да държи ръката й, но не усещаше докосването му.

Инес умираше. Те може и да не го знаеха още, но тя го чувстваше. Беше поискала слънчевия си диск и се опитваше да се моли, но това й се удаваше с труд.

Като в мъгла видя в стаята да влизат граф Гонзалес и още един мъж. Друг лекар. Лицето му, длъгнесто и грозно, се надвеси над нея. Той се извини и на нея, и на краля и сложи ръка върху челото й, после хвана здравата й ръка, която Рамиро продължаваше да стиска, и силно я ощипа. На въпроса му дали усеща нещо Инес поклати глава. Докторът се намръщи.

Пиер д’Алор, застанал зад гърба му, подметна нещо язвително. През всичките тези години, които беше прекарал сред еслеранците, така и не се бе отучил от саркастичния си тон спрямо тях.

Новият лекар, чиито ръце бяха нежни, за разлика от лицето му, попита:

— Какво направихте със стрелата, след като я извадихте? Сети ли се някой да я изследва?

Гласът му беше дрезгав, стържеше като пила. Настъпи тишина. Погледът на Инес беше замъглен, но тя ясно видя как дворцовите лекари се спогледаха.

— Ето я — каза Гонзалес де Рада и се приближи до леглото, хванал внимателно стрелата близо до перата. Докторът я взе, поднесе върха й до лицето си и го подуши. Намръщи се. Лицето му наистина беше ужасно, а на врата си имаше огромен цирей. Той се приближи до кралицата, отново се извини и отметна завивките, докосвайки единия й крак.

— Усещате ли нещо?

Тя отново поклати глава. Мъжът беше видимо ядосан.

— Простете ми, ваше величество, ако съм по-рязък. Може би съм прекарал прекалено дълго време в таграта, за да се държа светски. Но тези трима мъже за малко да убият кралицата. Може вече да е късно, но аз ще направя каквото ми е по силите, стига да ми разрешите.

— Отрова ли е? — попита Рамиро.

— Да, ваше величество.

— Какво може да се направи?

— С ваше позволение, господарю, най-напред ще почистя тази… мръсотия от ръката й, за да не може отровата да проникне още по-дълбоко в тялото. После ще й дам лекарство, което ще приготвя лично. Ще бъде много мъчително за кралицата, ваше величество. Изключително мъчително. Тя ще страда, докато лекарството се бори с отровата в организма й, но да се надяваме, че ще има ефект. Аз поне не знам друго средство. Ще ми позволите ли да продължа? Искате ли да останете тук?

Рамиро кимна. Пиер д’Алор се осмели да възрази хапливо и несдържано и тутакси беше прогонен най-безцеремонно от Гонзалес де Рада в дъното на стаята заедно с другите двама лекари. Рамиро, който тръгна с тях, им каза нещо, което Инес не можа да чуе. Тримата притихнаха и не посмяха да се обадят повече.

Кралят се върна, седна до леглото й и взе здравата й ръка в своята. Инес все така не усещаше нищо. Грубите черти на новия лекар отново изплуваха над лицето й. Той се извини предварително за онова, което му предстоеше да направи. Гласът му съвсем не беше неприятен. Дъхът му ухаеше на някаква сладникава билка.

Онова, което последва, беше по-лошо от раждане. Тя пищеше, докато лекарят внимателно почистваше калта от ранената й ръка. Бог се смили над нея и Инес изгуби свяст.

Свестиха я и я накараха да изпие нещо. Онова, което последва, беше още по-лошо. Кралицата се гърчеше в спазми, които сякаш разкъсваха стомаха й, и се мяташе в треска. Дори светлината на свещите й се струваше непоносима. Всеки звук отекваше в главата й като удар. Тя изгуби представа за времето и мястото, за хората, които я заобикаляха. Чу собствения си глас, трескаво изричащ молби за пощада. Не можеше дори да се моли, нито да държи диска си.

Когато дойде достатъчно на себе си, докторът настоя да пийне още от същото лекарство и тя отново потъна в бездната на болката и треската.

Това продължи безкрайно.

И все пак накрая свърши. Инес не знаеше колко време е минало, но още беше жива и лежеше сред подгизналите от пот възглавници на леглото. Лекарят внимателно избърса лицето и челото й с мокри кърпи. Тя поиска да й донесат чисти чаршафи. Прислужниците й бързо смениха бельото и я преоблякоха, а когато свършиха, докторът се върна и много внимателно намаза ръката й с някакъв мехлем и я превърза. Движенията му бяха спокойни и точни. Кралят внимателно наблюдаваше работата му.

Когато приключи, лекарят от форта нареди всички да излязат и да остане само една от прислужниците на кралицата. Говореше с увереността на човек, поел работите в свои ръце. Помоли краля да поговорят насаме и двамата се оттеглиха в съседната стая. Инес ги проследи с поглед, после затвори очи и потъна в сън.

— Ще оживее ли? — рязко попита Рамиро в мига, в който вратата се затвори.

Докторът беше не по-малко прям.

— Ще разбера чак довечера, ваше величество. — Той прокара ръка през рошавата си сламеноруса коса. — Трябвало е веднага да се потърси противоотрова.

— Как се досетихте?

— Най-напред отокът, ваше величество, а и безчувствените крайници. От една обикновена стрела не би трябвало да се получи подобна реакция. Не виждам за пръв път подобно нещо, Джад ми е свидетел. Освен това усетих миризмата.

— А откъде знаете какво да правите?

За пръв път човекът се поколеба.

— Ваше величество, тъй като ми се падна голямата чест да служа в таграта, аз използвах близостта на Ал-Расан, за да попълня знанията си с помощта на техните лекари. Преминах един курс на обучение при тях.

— Ашаритите повече ли знаят от нас?

— В много отношения — да, ваше величество. А… киндатите знаят още повече. В сегашния случай използвах трактата на един киндатски лекар от Фезана, господарю.

— Можете да четете на киндатски?

— Научих се, ваше величество.

— И от този текст разбрахте как да разпознаете отровата и да се справите с вея? Какъв лек да използвате?

— И как да го приготвя. Да, господарю. — Човекът отново се поколеба за миг. — Има още нещо, ваше величество. За това исках да си поговорим насаме. За… източника на това зло.

— Кажете ми.

Лекарят от таграта сподели догадките си. Кралят му зададе само един въпрос и получи също толкова ясен и точен отговор. С разрешението на Рамиро лекарят се върна при кралицата, а самият той остана в съседната стая, борейки се с надигналия се в гърдите му гняв. След толкова дълго колебание кралят на Валедо внезапно стигна до ясно и определено решение.

Много често съдбите на народите, и по-малки, и по-велики от този на Валедо, се решаваха именно в такива мигове и по този начин.

Докторът пак даде лекарство на Инес. Колкото и да беше болезнено, нямаше друг начин да бъде спасена. Кралицата кимна с разбиране и го изпи.

Тя отново потъна в бездната, но този път не беше толкова зле. Поне си даваше сметка къде е.

Към полунощ треската утихна. Лекарят будуваше до леглото й. Когато Инес отвори очи, резките му черти й се сториха красиви. Той посегна и ощипа здравата й ръка.

— Да — каза кралицата. Лекарят се усмихна.

Когато задрямалият в креслото си крал Рамиро се събуди, жена му го гледаше. Очите й бяха ясни. Двамата се гледаха дълго.

— Спомням си, че тук някъде беше слънчевият ми диск — прошепна тя. — Но най-добре от всичко си спомням, че ти през цялото време беше до мене.

Рамиро коленичи до леглото й и потърси погледа на доктора, който вече не опитваше да скрие умората си.

— Мисля, че го преодоляхме — каза мъжът и грозноватото му лице светна в усмивка.

— Тази нощ направихте кариера, докторе — тихо каза Рамиро. — Дори не знам името ви, но бъдещето ви е осигурено. Не можех да я загубя. — Той се вгледа в своята кралица и съпруга и повтори: — Не можех.

Кралят на Валедо се разрида. Кралицата се поколеба за миг, после вдигна ръка и го погали по косата.

 

Докато крал Рамиро бдеше край леглото на своята кралица, на вечерята между валедийските придворни и хората, които служеха на крал Санчес от Руенда, бяха разменени тежки думи. Отправиха се сурови обвинения, а после бяха изтеглени и мечовете.

Седемнадесет души загинаха и единствено смелата намеса на тримата духовници от Фериерес, които се спуснаха с голи ръце да разтървават биещите се, вдигнали високо слънчевите си дискове, предотврати по-нататъшното кръвопролитие.

По-късно всички си спомняха, че гостите от Халоня тази вечер не се бяха появили на трапезата, сякаш бяха предчувствали нещо. Това не можеше да не събуди подозрение. Кръвопролитието сред придворните на другите двама крале можеше само да бъде от полза за крал Бермудо, по този въпрос две мнения нямаше. Някои от валедийците стигнаха и още по-далеч в предположенията си, но не можеха да ги подкрепят с нищо.

На сутринта Бермудо от Халоня и неговата кралица проводиха пратеник при крал Рамиро, оповестявайки заминаването си. И тъй като се знаеше, че кралицата на Валедо все още не е предала богу дух, те и цялата им свита си заминаха с уверението, че ще се молят за оздравяването й.

Кралят и кралицата на Руенда и придворните им — онези, които бяха оцелели — вече си бяха заминали посред нощ, още след боя в залата. Бяха се измъкнали гузно като конекрадци, както отбеляза един от придворните на Рамиро, макар по-практичните да признаваха, че животът им на валедийска земя действително е бил застрашен. Ала повечето бяха готови да преследват групата от Руенда в мига, в който научиха за бягството. Конетабълът обаче не даде такава заповед, а кралят все още не излизаше от стаята на жена си.

Хората, които се грижеха за нея, твърдяха, че състоянието й видимо се е подобрило и има всички изгледи кралицата да оцелее. Тъкмо тогава се разбра, че стрелата е била отровна.

Кралят излезе от стаята на жена си чак на третия ден — всичките си съвещания провеждаше в съседната малка стаичка. Подобно поведение се възприемаше единодушно от приближените му като проява на малодушие, недостойно за един мъж. Време беше някой да нареди преследването на бегълците да започне преди да са се скрили в някое от укрепленията си. Мнозина бяха убедени, че коварната стрела е пратена от ръката на някой от тях, а в Еспераня жаждата за отмъщение пламваше бързо.

Покрай всичко останало се разбра — как и откъде, остана тайна — че крал Санчес е имал наглостта да напише писмо, в което предявявал права над Фезана и настоявал тя да му плаща данък. Писмото явно още не беше пратено — все пак зимата едва беше свършила, — но в дните след заминаването на гостите от Руенда цяла Карказия говореше само за това. Град Фезана плащаше париас на Валедо и нямаше човек в крепостта, който да не оценява това искане като нечувана наглост.

Някои от по-наблюдателните не пропуснаха да отбележат и факта, че самият крал Санчес, който беше сред най-добрите стрелци в трите кралства, през двата дни преди лова със соколи е бил подозрително неточен. Възможно ли беше да се е прикривал по този начин — един вид предпазна мярка, ако някой забележи откъде иде смъртоносната стрела?

А ако стрелата беше предназначена за брат му? Най-циничните си мислеха, че това няма да е първият случай, когато синовете на Санчо Дебелия се избиват, но никой не посмя да изрече тази мисъл на глас.

Безвременната смърт на Раймундо, най-големия син, щеше да се помни още дълго. Никой от придворните, които този ден се събраха в мрачно мълчание, не беше забравил думите на младия Родриго Белмонте, конетабъла на Раймундо, слисали и изумили всички присъстващи.

Сега сер Родриго беше далеч, в изгнание при неверниците. Благородната му съпруга и двамата му синове бяха поканени в свитата на Валедо, но Миранда Белмонте отклони поканата, като се позова на отдалечеността от двора и задълженията, които й налагаше отсъствието на нейния съпруг и господар. При тази вест де Шервал, духовникът от Фериерес, беше изразил известно разочарование. Говореше се, че бил голям ценител на женската красота, а съпругата на сер Родриго беше прочута красавица.

Един Джад знаеше какво би казал и как би се държал Капитана, ако беше в Карказия този ден. Може би щеше да заяви на краля, че раняването на кралицата е наказанието му за стореното някога зло. И със също такъв успех би могъл да се впусне в преследване на бегълците от Руенда — съвсем сам, ако трябва — и да донесе главата на краля в чувал. Родриго Белмонте беше непредсказуем.

Но и Рамиро от Валедо беше такъв.

Когато кралят най-сетне се появи след съвещанието с Жеро де Шервал, граф Гонзалес и няколко от капитаните си, Карказия потръпна от приятно предчувствие. Най-сетне щяха да тръгнат след негодниците от Руенда. Провокацията беше твърде нагла, дори и свещениците не можеха да го отрекат. Време беше Валедо да тръгне на запад.

Заповед не последва.

Изражението на Рамиро беше решително. Такива бяха и лицата на мъжете с него, но никой не обели и дума какво е станало. Личеше, че и Жеро де Шервал, който беше потресен от случилото се, не е склонен да коментира.

Никой не знаеше накъде ще се обърне всичко това. Кралят с нищо не показваше, че има намерение да напусне Карказия и да тръгне към Естерен. Във всички посоки бяха проводени пратеници. Един от тях се насочи по реката към Руенда. Един-единствен пратеник, а не цяла армия. В кръчмите на Карказия мъжете ругаеха и проклинаха. Никой не знаеше какво съобщение носи пратеникът. Друга малка група се отправи на изток. Един от вестоносците беше казал на свой приятел, че целта им са земите, в които се отглеждаха чистокръвните валедийски коне, но с това сведенията се изчерпваха.

През последвалите дни и седмици кралят беше непроницаем. Обикновено сутрин ловуваше, после прекарваше много време със съпругата си — смъртната опасност, през която беше преминала, ги беше сближила. Конетабълът имаше много работа, но с нищо не издаваше какво става — нито с поглед, нито с намек. Единствено духовникът от Фериерес се усмихваше доволно, когато никой не го наблюдаваше, сякаш някакви изгубени надежди се бяха възродили през тези дни.

А когато пукна пролетта и по ливадите и горските поляни нацъфтяха цветя, в Карказия започнаха да се събират Конниците на Валедо.

Те бяха най-добрите ездачи на света, с най-хубавите коне, и бяха въоръжени като за война. Дните минаваха, а Конниците продължаваха да прииждат. Тогава и за най-несъобразителните царедворци в Карказия стана ясно накъде вървят работите.

Лъх на неверие и ликуване премина над града и крепостта, а войниците не спираха да прииждат, отряд след отряд. Мъже и жени, които от години, ако не и цял живот, занемаряваха задълженията си към бога, сега започнаха да се появяват на службите в древния храм на Карказия, построен още в онези далечни времена, когато Еспераня бе владяла целия полуостров, а не само северните му земи.

На тези служби, често водени от негово преподобие Жеро от Фериерес, неизменно присъстваха кралят на Валедо и неговата кралица, която вече се беше съвзела достатъчно след боледуването. Сутрин и вечер те коленичеха един до друг в молитва, стиснали в ръце слънчевия диск на бога.

Столетия наред блестящите, приказно богати халифи на Ал-Расан бяха нахлували на север с победоносните си армии, неудържими като морето, за да мачкат и поробват джадитите, които се свиваха в покрайнините на огромните, някога техни земи. Година след година, от незапомнени времена.

Последният халиф в Силвенес, слаб и безволев човек, играчка в ръцете на други, беше убит преди шестнадесет години. И сега вече нямаше халифи.

Време беше помитащата всичко вълна да се върне назад в името на единствения истински и всемогъщ бог.

 

Елиане бет Данел, съпруга и майка на лекари, беше свикнала непознати да я заговарят на улицата. В града я познаваха, съпругът й и дъщеря й имаха много пациенти във Фезана. Някои искаха да й благодарят, други имаха нужда от бърз или по-евтин преглед. Елиане се беше научила бързо да се оправя и с едните, и с другите.

Жената, която я спря тази сутрин на пазара, не беше от никоя от двете категории. По-късно Елиане си спомни, че за пръв път в живота си е разговаряла с проститутка.

— Госпожо, мога ли да ви отнема минутка? — попита жената, без да излиза от сянката. Попита много по-любезно, отколкото ашаритите се обръщаха към киндатите.

Елиане беше твърде изненадана, за да откаже. Само кимна и последва жената — всъщност съвсем младо момиче. Наблизо имаше тясна пресечка. Елиане беше минавала оттук два пъти седмично от години, без да я забележи. Миришеше на гнило и имаше някакви животни, които тя взе за дребни котки. Елиане сбърчи нос и каза строго:

— Надявам се, че не работиш тук.

— Случвало се е, преди да ни изгонят извън града — безгрижно заяви момичето. — Наистина вони. Но няма да ви задържам дълго.

— И аз няма да стоя дълго. С какво мога да ти помогна?

— С нищо. Дъщеря ви обаче много пъти ни е помагала. Точно затова съм тук.

Елиане обичаше да е наясно с нещата.

— Дъщеря ми ви е лекувала, това ли искаш да кажеш?

— Да. И беше добра към нас. Почти приятелка, ако това не ви обижда.

В думите прозвуча предизвикателство, което, кой знае защо, трогна Елиане.

— Не ме обижда — каза тя. — Джехане умее да си подбира приятелите.

Това изненада момичето. Очите на Елиане бяха посвикнали с полумрака и сега се виждаше ясно, че младата жена, с която разговаря, е дребна и крехка, не повече от петнайсет-шестнайсет годишна, загърната с окъсан шал върху късата избеляла туника. Твърде оскъдно облекло за толкова студен и ветровит ден.

— Исках да ви кажа, че се задават неприятности — продължи момичето. — Неприятности за киндатите.

Елиане усети как сърцето й се вледенява.

— Какво имаш предвид? — попита тя и неволно погледна през рамо към осветената от слънцето улица, по която се движеха хора и може би чуваха разговора им.

— Ние чуваме най-различни неща. От мъжете, които ни посещават. По стените са окачени някакви мръсни стихчета. Разобличения, както ги наричат. Нещо за киндатите и Деня на рова. Нуная смята, че се готви нещо. Може би комендантът е получил някакви заповеди.

— Коя е тази Нуная? — Елиане потрепери.

— Тя е главната отвън, зад стените. По-стара е и знае много. — Момичето се поколеба. — С Джехане са приятелки. Тя й продаде мулетата, когато заминаваше.

— И това ли знаеш?

— Онази нощ аз я заведох при Нуная. Не можехме да оставим Джехане така! — Отново нотка на предизвикателство и гордост.

— Благодаря. Сигурна съм, че нямаше да я оставите. Казах ти, тя знае да си подбира приятелите.

— Джехане винаги е била добра към мене. — Момичето сви рамене с престорено безразличие. — Аз лично не виждам нищо лошо в това да наричаш луните сестри.

Елиане с мъка се сдържа да не се усмихне, напук на страха. Момичето беше едва петнадесетгодишно.

— За съжаление, някои не са на същото мнение.

— Знам. Джехане добре ли е?

— Мисля, че да. — Елиане се поколеба. — Тя е в Рагоса, работи там.

Момичето кимна доволно.

— Ще кажа на Нуная. Е, това е всичко, което исках да ви кажа. Нуная каза, че трябва да внимавате. Да помислите дали не е по-добре да се махнете оттук. Казва, че хората са изнервени заради исканията на онзи крал от север от… как беше, Руенса?

— Руенда — поправи я Елиане. — Заради париаса ли? Какво общо имат киндатите с това?

— Мене ли питате? — Момичето отново сви рамене. — Аз чувам разни неща, но не разбирам много. Нуная смята, че има нещо подозрително в цялата работа, това е.

Елиане не отговори. Гледаше момичето. Този шал наистина не беше за такова време. Импулсивно, изненадвайки самата себе си, свали сивия си плащ и загърна момичето.

— Аз имам друг — каза тя. — Дали ще ти го откраднат?

Очите на момичето се разшириха и то попипа топлия вълнен плащ.

— Само през трупа ми!

— Добре тогава. Благодаря за предупреждението.

— Госпожо!

Елиане спря и се обърна.

— Знаете ли магазина за играчки в дъното на Улицата със седемте завоя?

— Виждала съм го.

— Точно след него, досами стената, има липа. Зад нея край стената има храсталак. Оттам може да се излезе. Има малка вратичка, която се заключва, но ключът е окачен на един пирон отзад на дървото, горе-долу на моята височина. Ако ви се наложи да излезете, този път ще ви изведе до нас.

Елиане безмълвно кимна, после каза:

— Радвам се, че дъщеря ми има такива приятелки. После закрачи обратно към слънчевата светлина, която сега, без плаща, вече не я топлеше.

Реши тази сутрин да пропусне пазара, който обикновено й доставяше удоволствие. Щеше да прати някой от слугите. Беше й студено. Сви към киндатския квартал и къщата, която беше неин дом вече тридесет години.

„Дали не е по-добре да се махнете оттук?“ Ни повече, ни по-малко.

Скитниците. Вечно трябваше да бягат. Да кръстосват като луните сред ярките неизменни звезди. Но по-ярки от тях, както обичаше да казва Исхак. По-ярки от звездите и по-нежни от слънцето. А за тях двамата Фезана твърде дълго беше дом.

Реши да не му казва нищо.

На другия ден, когато излезе да си купи нов плащ — оказа се, че старият е вече доста изтъркан — към нея се приближи непознат кожар, джадит.

Чакаше я пред охраняваната порта на Киндатския квартал и я настигна, когато тя свиваше зад ъгъла. Беше преизпълнен с почтителност и явно изплашен. Без да губи време, той й обясни за какво е дошъл. Съобщението му беше същото като на момичето предния ден. Той също беше пациент на Джехане, по-точно момчето му. Доколкото Елиане успя да схване, една от пелиновите настойки на Исхак беше излекувала детето от опасна треска миналото лято. Мъжът не беше забравил. И той обясни, че може би ще е най-добре да напуснат Фезана за няколко месеца, още преди края на пролетта. Мъжете в кръчмите говорели неща, които не предвещавали нищо добро.

Хората били ядосани. И вече не се опитвали да озаптват по-разпалените ваджии по улиците. Тя направо го попита дали смята да се махне със семейството си, ако заплахата се разпростре и върху джадитите. Човекът призна, че е решил да смени вярата си след толкова години на съпротива. И на първата пресечка сви встрани, без да се огледа. Елиане така и не разбра името му.

Тя си купи плащ от едно магазинче на Улицата на тъкачите, в което пазаруваше повече от десет години. Стори й се, че собственикът е по-хладен от друг път, дори малко рязък.

Може би просто търговията не му вървеше, опитваше се да го оправдае тя. Изминалата година никак не беше лека за Фезана. Почти всички, които имаха някаква тежест и влияние в града, бяха свършили в крепостния ров.

Но да прогонят заради това киндатите?

Пълна безсмислица. Данъците, които неверниците — киндати и джадити — плащаха, отиваха за същите тези ваджии и техните храмове, за укрепването на градските стени и за париаса, който Фезана плащаше на Валедо. Възможно ли беше новият цар и съветниците му да не го разбират? Те не можеха да не си дават сметка, че с опустяването на Киндатския квартал върху града ще бъде нанесен съкрушителен удар.

А можеше да се случи и нещо още по-лошо.

Този път тя каза на Исхак за предупреждението. Беше сигурна, че знае какво точно ще каже той със заваления си говор, който вече се беше научила да разбира.

Исхак обаче я изненада. След толкова години все още беше в състояние да я изненада. Той обясни, че тревогата е предизвикана от вестите от Сореника. Някакъв нов полъх се чувстваше във въздуха, ново настроение, което засягаше не само Фезана. Махалото се връщаше. Ветровете бяха сменили посоката си.

Двамата, заедно с всичките си слуги, започнаха да се готвят за заминаване. В Рагоса, при Джехане.

Оказа се обаче, че са закъснели.

 

Същата тази седмица, когато Елиане получи двете предупреждения, а кралицата на Валедо едва не умря, Джехане се готвеше за карнавала в Рагоса — с много по-големи очаквания, отколкото би признала.

Тази сутрин Алвар де Пелино, беше свободен от дежурство, я чакаше заедно с Хусари на един оживен ъгъл, а младият Зири беше на поста си както винаги. Двамата мъже тайничко си помислиха, че Джехане е по-хубава от всякога. Алвар импулсивно беше споделил с Хусари за онази единствена нощ с нея и приятелят му философски забеляза, че пролетта действа по този начин на младите мъже.

Алвар не мислеше, че причината е в пролетта. В живота му много неща се бяха променили само за няколко месеца и продължаваха да се променят, но чувствата му към Джехане бяха неизменни и щяха да си останат такива. Той беше сигурен в това. Съзнаваше, че тази увереност е малко странна, но не можеше да се отърси от нея.

Като лекар в двореца и на отряда на Родриго Джехане бет Исхак беше заобиколена от блестящи, изтънчени мъже. Алвар се примиряваше с това. Не очакваше нищо. Казваше си, че ще е доволен да е до нея, да е част от живота й, макар и незначителна.

През повечето време това беше вярно. Но имаше нощи, когато съвсем не беше сигурен, че е доволен от положението си, макар никога да не би признал пред прагматичния Хусари, че с пролетния цъфтеж и галещия вечерен вятър откъм езерото тези нощи стават все по-чести. Вечер мъжете пееха под прозорците на жените, които желаеха. Алвар лежеше буден и слушаше изпълнената с копнеж музика. В такива мигове си даваше сметка, че е извървял огромен път от север дотук. И че един ден, когато изгнанието на Капитана свърши, неизбежно ще се върне там. Избягваше да мисли за това.

Двамата се приближиха до Джехане и я поздравиха, всеки по свой начин — Хусари с широка усмивка, а Алвар с изискан ашаритски поклон. Беше се упражнявал, просто за развлечение.

— В името на луните, погледнете се! — възкликна Джехане. — Имате вид, все едно вече сте готови за карнавала. Какво биха казали горките ви майки?

Двамата се огледаха един друг със самодоволни усмивки. Алвар беше облечен в ленена риза с широки ръкави, с цвят на слонова кост, опасана свободно на кръста. Панталоните му бяха малко по-тъмни, а на краката му се мъдреха ашаритски градски чехли с втъкана златна нишка. Предната седмица си беше купил от пазара мека малиновочервена шапка и не можеше да й се нарадва.

Хусари ибн Муса, търговецът на коприна от Фезана, беше облечен в проста кафява риза на джадитски войник, върху която беше надянал кожена жилетка, износена и цялата на петна. В широкия си кожен колан беше затъкнал два ножа. Панталоните му за езда бяха натикани във високи черни ботуши. Всичко това се допълваше, разбира се, от широкополата кожена шапка.

— Е, покойната ми майчица много би се смяла — каза Хусари. — Тя имаше чувство за хумор, Ашар да дари мир на душата й.

— А моята ще изпадне в ужас — жизнерадостно заяви Алвар. Хусари се изсмя.

Джехане се мъчеше да остане сериозна.

— Какво би казал разумен човек, ако ви погледне?

— Мисля, че подобна личност — каза Хусари, — ако изобщо се намери такава в Рагоса тази седмица, неизбежно ще забележи, че ние двамата сме най-доброто, което може да предложи този полуостров. Храбрият Алвар и моята скромна особа сме доказателството, че хората от различни светове могат да направят тези светове по-пъстри и многообразни. Че ако вземем най-хубавото от тях, ще се получи едно ново цяло, блестящо и непреходно.

— Никак не съм сигурен, че жилетката ти е най-хубавото, което може да предложи Валедо — намръщи се Алвар, — но ще си затворим очите за това.

— А аз никак не съм сигурна, че очаквах сериозен отговор — каза Джехане и погледна замислено Хусари.

Той отново се изсмя.

— Това сериозен отговор ли беше? Нищо подобно, просто се упражнявах. Помолиха ме лятото да изнеса лекция за търговската етика в университета и сега тренирам за лектор. Трябва да мога да давам подробни, изчерпателни отговори на всеки въпрос.

— Не и тази сутрин — каза Джехане. — Иначе няма да свършим онова, за което сме излезли.

Тя тръгна и двамата мъже закрачиха от двете й страни.

— Аз мисля, че отговорът му беше добър — тихо каза Алвар.

Джехане и Хусари го погледнаха учудено.

— Всъщност и аз мисля така — каза тя. — Но не бива да го насърчаваме.

— Насърчението — заяви величествено Хусари, пристъпвайки наперено с черните си ботуши — не е от значение за истинския учен, който с цялата си душа се стреми към истината и знанието, неговата единствена цел, по пътеки, недостъпни за дребните хорица.

— Разбра ли сега какво имах предвид? — попита Джехане.

— Я по-добре да се опитаме да му намерим по-хубава жилетка — отвърна Алвар.

Тримата излязоха на улицата, на която им бяха казали да търсят, и спряха като заковайи. Дори и Хусари, който беше видял не един град в живота си.

Рагоса беше ярка и блестяща. Когато слънцето грееше и езерото и небето бяха сини като киндатско наметало, градът сияеше с мрамора и слоновата си кост, с мозайките и релефите по арките и фасадите си. Но това, което видяха сега, ги свари неподготвени.

По цялото протежение на тясната крива уличка бяха наредени десетки временни сергии, отрупани с маски на животни и птици, истински и приказни, които мамеха с хилядите си багри и форми.

Джехане се засмя от удоволствие. Хусари поклати глава изумен. От другата страна на улицата малкият Зири беше отворил уста. Алвар се улови, че и той е зяпнал със същия глуповат вид.

На първата маса имаше вълча глава, жребец, жар-птица и невероятно убедителна, ужасяваща огнена мравка.

В този миг срещу тях се зададе хубаво облечена млада жена, отрупана със скъпоценности. Зад нея един роб носеше удивително творение — маска на планинска котка, цялата от кожа, с украсен със скъпоценни камъни нашийник. Към нашийника беше прикрепена халка. Алвар забеляза, че жената държи в ръцете си верижка от тежко ковано злато. Това произведение на изкуството сигурно струваше цяло състояние. Заплатата му за половин година. Жената забави крачка и му се усмихна. Алвар се обърна и се загледа в нея. Ибн Муса се изсмя на глас, а Джехане вдигна вежди.

— Запомни тази маска, приятелю! — кикотеше се Хусари. — Запомни я за утре!

Алвар се надяваше, че не се е изчервил чак толкова.

Тази мека, уханна сутрин тримата се бяха срещнали, за да се снабдят с маски за нощта, когато факлите щяха да осветяват до сутринта улиците на Рагоса. Нощта, в която градът щеше да посрещне пролетта и да отпразнува заедно с това рождения ден на цар Бадир с музика, танци и вино. Пък и с други неща, които се разминаваха не само с предписанията на Ашар, но и с проповядваното от джадитските свещеници и киндатските духовници.

Напук на ясно изразеното мнение на духовните си наставници, хората идваха в Рагоса отдалеч, пътувайки понякога цели седмици. Идваха чак от Фериерес и Батиара, макар проходите все още да бяха заснежени, за да участват в карнавала. Настъпването на пролетта беше нещо, което винаги си струваше да се отпразнува, а и цар Бадир, който царуваше в Рагоса още от падането на Халифата, се радваше на уважението и дори обичта на поданиците си, каквото и да говореха ваджиите за него и за киндатския му министър.

Тримата тръгнаха по кривата уличка, проправяйки си път през тълпата. Алвар държеше ръката си върху кесията на пояса. Такива места бяха рай за джебчиите. На първата сергия, пред която спряха, Алвар си хареса маска на орел, дан на уважение към неговия Капитан. Надяна я и търговецът, изразявайки одобрението си с усърдно кимане, му поднесе огледало. Алвар се погледна и не се позна. Наистина изглеждаше като орел. Зорък и опасен.

— Чудесно — каза Джехане. — Вземи я.

Алвар примигна зад маската, когато чу колко му искат за нея, но Хусари успя да се спазари с продавача и цената падна наполовина. Търговецът на коприна, който тази сутрин беше в изключително добро настроение и по-остроумен от всякога, ги поведе по-нататък, проправяйки си път с лакти през тълпата, и на една от сергиите се хвърли с вик към ефектна маска на паун, украсена с пера. Надяна я, макар и с известно усилие. Хората наоколо трябваше да се постеснят, за да му направят място. Маската беше великолепна, неподражаема.

— Никой няма да може да се доближи до тебе — заяви Джехане, като отстъпи назад да му се полюбува.

— Аз мога! — извика някаква жена от тълпата. Зяпачите избухнаха в гръмогласен смях. Хусари се поклони с цялата изисканост, която му позволяваше маската.

— Този проблем винаги би могъл да намери решение, Джехане — заяви Хусари и гласът му прокънтя странно иззад стегнатата маска и великолепните пера. — Ако се съди по онова, което съм чувал за този карнавал.

Алвар също беше слушал доста по въпроса. От седмици в казармата, кръчмите и стражевите кули се говореше единствено за това. Джехане с все сила се опитваше да покаже неодобрението си, но никак не беше лесно да проявиш неодобрение спрямо Хусари. Търговецът на коприна беше от онези хора, които всички харесваха. И освен това бе човек, за няколко месеца променил коренно начина си на живот.

Пълен и изнежен някога, сега ибн Муса беше мъж, когото хората на Родриго приемаха като един от тях. Той беше от онези, с които Капитана се съветваше, а грубоватият стар Лаин — джадит до мозъка на костите, при цялото си неуважение към религията — го беше приел като свой брат.

С помощта на търговеца Хусари свали маската. Косата му беше разчорлена, а лицето му бе зачервено.

— Колко, приятелю? — попита той. — Не съм кой знае колко претенциозен и бих се задоволил и с тази маска.

Търговецът се взря внимателно в него и каза цената. Хусари нададе вик, сякаш го бяха проболи в сърцето.

— Мисля, че тук пазарлъкът ще отнеме повечко време — заяви Джехане. — Ние със Зири ще продължим сами. Ако искам наистина да съм маскирана, няма нужда всички да знаят каква маска ще нося.

— Ние не сме „всички“ — възрази Хусари, като се откъсна за миг от пазарлъка, който набираше скорост.

— Освен това ти знаеш с какви маски ще бъдем ние — добави Алвар.

— Точно така! — усмихна се Джехане. — Това е много полезно. Ако ми потрябва помощ по време на карнавала, ще ви търся някъде сред пернатите.

— Не бъди толкова сигурна — вдигна пръст Хусари. — Алвар може да е в леговището на някоя планинска котка.

— Няма да го направи — заяви Джехане.

Хусари се изсмя. Джехане се поколеба за миг, погледна Алвар и се обърна да си върви. Стиснал орловата маска, той я проследи с поглед, докато двамата със Зири се изгубиха в тълпата.

След оживен пазарлък, който събра около сергията цяла група зяпачи, Хусари най-сетне се споразумя с търговеца и купи пауновата маска на цена, която беше по-висока от годишната заплата на професионален войник. Търговецът се съгласи да му я достави по-късно, когато тълпата пооредее.

— Сега ми се иска да пийна нещо — заяви ибн Муса. — Да ни прости светият Ашар греховете на тази земя.

Алвар, за когото това не беше грях, реши, че и той с удоволствие би пийнал нещо, макар да беше още много рано за пиене.

— Разправят, че планинските котки били ужасно свирепи, когато се чифтосват — отбеляза Хусари и вдигна чашата си за наздравица.

— Не ми говори такива неща! — изръмжа Алвар. Хусари ибн Муса — търговец на коприна, войник, ашарит и добър приятел на Алвар — избухна в смях и поръча още една бутилка хубаво червено вино.

 

Докато се провираше през тълпата между сергиите, Джехане си повтаряше, че измамата е съвсем безобидна и че тя също има право на свои тайни. Все пак мразеше лъжата, а двамата мъже й бяха близки. Изненада я донякъде острото жегване — без съмнение ревност — при вида на онази дългокрака ашаритка с маската на планинска котка — как само се беше усмихнала на Алвар.

И все пак не беше работа нито на Алвар, нито на Хусари да знаят, че вече си има маска за карнавала, подарък от първия министър на Рагоса. Беше уморена и изнервена от неотслабващото внимание, с което другите следяха отношенията им. Още повече че след пристигането на бляскавата Забира от Картада ухажването на Мазур се беше превърнало по-скоро в ритуал.

Вялите му опити да я завоюва я дразнеха почти толкова, колкото преди това я дразнеше убедеността му, че капитулацията й е въпрос единствено на време. Това беше непоследователно, но, уви, тъкмо така стояха нещата.

Джехане въздъхна. Представяше си какво би казал сер Резони в Батиара. Нещо за женската природа. Когато дойде вестта за случилото се в Сореника, тя му писа, но още нямаше отговор. Той живееше там, но често отсъстваше, а когато заминаваше на север да чете лекции в някой от другите университети, вземаше и семейството си. Но можеше и да е мъртъв. Тя не искаше дори да мисли за това.

Спря до една от сергиите да огледа изложените там маски. Беше невероятно как дори маските на най-непривлекателните животни — язовец, глиган, мустаката сива мишка от мека като коприна кожа — можеха да бъдат изработени така, че да станат красиви и чувствени. Какво чувствено би могло да има у един глиган? Тя не беше художник и не можеше да си отговори на този въпрос, но знаеше, че в нощта на карнавала тези маски щяха да изглеждат още по-примамливо в светлината на факлите и грейналите луни, с леещото се вино и не по-малко опияняващото желание.

Мазур я беше поканил предния ден на вечеря, за пръв път от много време, и в края на вечерята й беше поднесъл подаръка, любезен и самоуверен както винаги.

Джехане отвори кутията. Дори и тя беше красива — от слонова кост и сандалово дърво, със сребърна ключалка и също такова ключе. Вътре върху малиновочервена коприна лежеше маска на бяла сова.

Совата на лекарите, символ на бялата луна и на знанието, бледа светлина, озаряваща тъмните пътеки на неизвестното. Галинус, бащата на медицината, имал на върха на жезъла си изображение на сова. Малко хора го знаеха. Мазур явно беше един от тях.

Това беше щедър, великодушен дар на човек, който винаги беше проявявал към нея само щедрост и великодушие.

Тя го погледна и Мазур й се усмихна. Проблемът при него беше, че винаги знаеше какво прави. Когато правеше подарък, той беше точно този, който трябваше. У него нямаше неувереност, нямаше нетърпение да види дали подаръкът му се е харесал.

— Благодаря — каза тя. — Красива е. За мене ще е чест да я нося.

— Ще ви отива — отбеляза той и се излегна удобно на диванчето срещу нея с чаша вино в ръка. Двамата бяха сами — слугите бяха освободени още в началото на вечерята.

Джехане затвори кутията и завъртя ключето.

— Кажете ми — попита тя, — какво избрахте за госпожа Забира? Или въпросът ми е нетактичен?

Не беше нетактичен, а провокиращ. Какво пък, късно й беше да се променя. Освен това винаги беше приятно, колкото и рядко да се случваше, да види как мъжът насреща й примигва объркано и се колебае, макар и само за миг. Знаеше, че това е детинщина, но нали не всичко детинско е лошо?

— Никак няма да е красиво да издам каква маска ще носи тя, не мислите ли? Както ако й кажа с каква маска ще бъдете вие.

Той умееше да накара човек да се почувства глупаво. Джехане обаче и този път остана вярна на себе си.

— Сигурно сте прав. Колко още — освен нас двете — сте маскирали лично за карнавала, та само вие да знаете кои сме?

Мазур отново се поколеба, но този път не от объркване.

— Само двете, Джехане. Вас и Забира. — Той се усмихна печално. — Вече не съм млад…

Въпреки цялото му лукавство Джехане имаше чувството, че този път Мазур казва истината. Беше трогната — и малко виновна.

— Извинявайте — каза тя.

— Няма за какво — сви рамене Мазур. — Пред пет години, дори преди две, такъв упрек би бил напълно заслужен. Макар че, трябва да призная, никоя друга жена не би задала подобен въпрос.

— Майка ми щеше да е ужасена, ако можеше да ви чуе.

Мазур поклати глава.

— Не я клевете. Майка ви ще е доволна, че можете да се сравните по ум с всеки мъж.

— Едва ли, Мазур. Просто съм по-хаплива. Понякога това върши работа.

— Знам — каза той и направи гримаса. — Отдавна съм го разбрал.

Джехане се усмихна и стана.

— За един лекар с много задължения е вече доста късно. Позволете да ви благодаря още веднъж и да се оттегля.

Той също се изправи, строен и изящен. Съвсем не толкова стар и немощен, колкото се опитваше да й внуши. Мазур никога не говореше просто ей така, без цел. Амар ибн Хайран — който в това отношение беше същият — я беше предупредил.

Понякога на човек не му се иска да вниква във всички тънкости, а просто да постъпи така, както му подсказва сърцето. Джехане се приближи до Мазур и за пръв път го целуна по устните.

Това го свари неподготвен. Той дори не вдигна ръце да я прегърне. Преди известно време беше направила същото с Амар ибн Хайран. Ужасна жена!

— Благодаря — промълви тя. — Благодаря за маската. Сега, докато вървеше към дома си, съпроводена от охраната, си спомни, че е забравила да го попита с каква маска ще бъде на карнавала той.

 

Докато се провираше сред тълпите в ярката слънчева утрин, Джехане не усети как стигна края на улицата със сергиите. Сви наляво към езерото, където беше по-тихо. Знаеше, че Зири я следва по петите, но въпреки това реши да се пошляе безцелно из града.

Можеше да се върне в лазарета — имаше трима пациенти там. Не беше зле да се отбие и при една жена, която всеки момент щеше да роди. Но тази сутрин всичките можеха да минат и без нея, а беше толкова приятно да си навън в този хубав пролетен ден и да не те чака неотложна работа.

Хрумна й, че ако нещо й липсва в Рагоса, то е женската компания. Беше заобиколена от толкова блестящи мъже, но в този миг й се искаше да седи пред някоя от съборетините до градските стени на Фезана заедно с Нуная и другите улични жени, да слуша песента на птиците, да пие нещо разхладително и да се смее на хапливите непристойни историйки на приятелките си. Понякога наистина трябваше да се посмееш на мъжете и техния мъжки свят.

Почти цяла година беше сериозна и отдадена на работата си. Беше спала в палатка посред зима, заобиколена от сурови войници. Те я уважаваха за това, признаваха качествата й на лекар, доверяваха се на преценката й. Някои от тях дори я обичаха. Но нямаше жена, с която просто да се посмее, да се почуди на глупостите на войниците и дипломатите. И може би да сподели мислите, които я измъчваха, докато лежеше сама в леглото си нощем и се вслушваше в музиката откъм тъмните улици, музика, предназначена за други жени.

Може би не беше чак толкова лошо, че наближаваше този прословут карнавал и никой освен Мазур не знаеше с каква маска ще бъде тя. При тази мисъл сърцето й заби по-бързо от вълнение и някаква неясна тревога.

Хубаво би било, ако можеше днес да поговори с Нуная. Тя знаеше всичко за мъжете.

Несъзнателно сви рамене и продължи по пътя си. Не я биваше много в шляенето.

Беше на двадесет и осем години и не подозираше, че много скоро животът й ще се промени изцяло.

 

Докато вървеше по една тиха уличка, случайно надникна през отворената врата на някакво магазинче и видя позната фигура. Поколеба се за миг и влезе. Родриго Белмонте стоеше с гръб към вратата и оглеждаше образци на пергамент. Не беше говорила с него от деня, когато й съобщи новините от Сореника.

Той беше погълнат изцяло от заниманието си и не я забеляза. Продавачът обаче я видя и напусна мястото си зад тезгяха, за да я посрещне. Джехане му направи знак да мълчи. Човекът се усмихна с разбиране, смигна и се върна на мястото си.

Защо ли всички мъже се усмихваха по този начин? Заговорническият вид на търговеца я подразни и тя каза по-студено, отколкото възнамеряваше:

— За какво мислиш да го използваш? Откуп ли ще искаш?

Да изненадаш Родриго не беше лесно. Той я погледна през рамо и се усмихна.

— Здравей, Джехане. Не е ли хубаво? Погледни, пергамент от кожа на газела. А видя ли каква прекрасна хартия има този човек?

Собственикът светна. Родриго се приближи към друга кошница и внимателно вдигна свитък ленена хартия.

— Има и лен. Погледни. Цветна хартия. Ако човек реши да иска откуп, тази алената е тъкмо за тази цел.

В гласа му прозвуча нескрито удоволствие.

— И пак Картада печели — подметна Джехане. — Боята е от долините в южната й част.

— Знам — съгласи се Родриго. — Но не мога да им се сърдя, щом правят нещо толкова красиво с нея.

— Ще желае ли високопочитаемият Капитан да купи хартия? — попита търговецът.

— Уви, високопочитаемият Капитан не може да си позволи нещо толкова разточително. Дори и да става дума за откуп — отвърна Родриго, — Ще взема пергамент. Десет листа, малко мастило и пет-шест хубави пера.

— Може би ще ви е угодно да се възползвате от моите услуги? — предложи човекът. — Мога да ви покажа образци от почерка си.

— Не, благодаря. Сигурен съм, че почеркът ви е безупречен, ако се съди по вкуса, с който сте подбрали материалите си. Но аз обичам сам да пиша писмата си, когато имам достатъчно време, и някои хора твърдят, че разчитат драсканиците ми.

Родриго се усмихна. Ашаритският му беше безупречен. Той спокойно би могъл да мине за местен, макар за разлика от Алвар и някои други северняци да бе запазил начина си на обличане. Неизменният бич и сега беше затъкнат в пояса му, макар мечът да липсваше.

— Наистина ли ще искаш откуп? — попита Джехане.

— Да, от баща ти. Омръзна ми лекарката на отряда ми да се държи с мене по-зле и от Лаин. Какво ще ми даде той за тебе?

— Кой, Лаин ли?

— Не, баща ти.

— Боя се, че няма да е много. И той е на мнение, че съм прекалено рязка.

Родриго извади от кесията си една сребърна монета и я подаде на търговеца. Почака да му опаковат покупките и преброи рестото.

Джехане излезе заедно с него. Видя го да оглежда по навик улицата и да отбелязва присъствието на Зири, който чакаше до една врата наблизо. Внезапно си помисли колко е странно да виждаш света под такъв ъгъл.

— Защо си толкова хаплива към онези, които изпитват искрена симпатия към тебе? — попита Родриго.

Джехане не очакваше толкова бързо да стигнат до този въпрос, макар че мислите й бяха насочени именно нататък.

Тя сви рамене.

— Така се справям по-лесно. Вие пиете заедно, карате се, упражнявате се, ругаете. А аз имам само езика си и понякога той е доста хаплив.

— Така е. Значи не ти е лесно да се справяш сама?

— Нищо подобно! — възрази тя.

— Питам сериозно. Ти си член на отряда ми и аз се интересувам от теб като негов командир. Искаш ли да си починеш? Предупреждавам те, че когато времето се оправи, възможностите ще са много по-малко.

Джехане понечи да отговори рязко, но се сдържа. Прав беше.

— По-добре ми е, когато работя — отвърна тя. — Ако съм свободна, ще се чудя какво да правя. А мисля, че да се върна у дома сега е опасно.

— Във Фезана ли? В никакъв случай. Не и тази пролет.

Нещо в тона му я обезпокои.

— Мислиш, че ще бъде толкова скоро? Че цар Бадир ще прати войска на запад?

— Струва ми се, че няколко отряда ще потеглят съвсем скоро и нашият ще е един от тях.

— Много предпазливо го казваш!

Родриго я погледна и внезапно се засмя.

— С тебе винаги съм предпазлив, Джехане.

Тя не отговори и той продължи:

— Ако знаех нещо със сигурност, щях да ти кажа. Лаин е убеден, че срещата на тримата есперански крале ще доведе до общо нападение на юг. Лично аз не го вярвам, но няма никаква гаранция, че всеки един от тях няма да обяви своя свещена война.

Тонът му беше сух.

— И къде ще бъде тогава Родриго Белмонте от Валедо? — попита тя и спря до една пейка пред някакъв голям склад. Това беше характерно за нея — винаги, когато не беше сигурна в нещо, ставаше много пряма и режеше направо, като хирург.

Родриго с жест я покани да седне.

— И сега отговорът ми е същият като през зимата. Спомняш ли си, тогава ибн Хайран ми зададе този въпрос?

Тя добре си спомняше онази зимна сутрин, когато едва не умря заедно с двете момченца, чийто единствен грях беше, че брат им е цар.

— Парите, които печелиш тук, по-важни ли са от лоялността към Валедо?

— Погледнато от този ъгъл, не. Но има и други начини да се погледне на нещата.

— И какви са те?

Родриго я погледна спокойно със сивите си очи. Малко бяха нещата, които можеха да го извадят от равновесие. Понякога почти й се искаше да опита. Но внезапно си помисли, че този мъж се държи с нея като със свой доверен офицер. Без снизхождение и самодоволство. Или почти…

— Дали дългът към жена ми и бъдещето на синовете ми ще надделее над собствената ми представа за чест.

— Би ли ми обяснил?

— Лаин и Мартин се боят, че ще пропуснем големия си шанс. Настояват да помоля Рамиро за разрешение да се върна и ако той ми позволи, да прекъсна договора си тук. Аз предпочетох да не го правя. Има някои неща, които не бих направил.

— Кои? Да прекъснеш договора си или да молиш за помилване?

— И двете — усмихна се Родриго. — Но най-вече второто. Мога да върна заплатата си, не съм я похарчил още. Но помисли си само, Джехане. Има нещо по-важно. Ако Рамиро тръгне на юг през таграта и обсади Фезана, на какви хора ще даде земята, как мислиш? Сега разбираш ли?

Тя беше дъщеря на баща си и разбираше.

— И ти ще обикаляш около Рагоса да преследваш бандити, докато се завоюват царства…

— Чак царства — едва ли, но плячката ще е доста голяма. Много по-голяма от една заплата, колкото и щедра да е. Е, докторке, ти какво би ме посъветвала? Дали не дължа на двете си момчета шанса да станат наследници на… на кралския наместник във Фезана, да речем? Или на парче новозавоювана земя между Фезана и Карказия заедно с разрешението да си построя замък?

— Не мога да ти отговоря. Не познавам синовете ти.

— Това няма значение. Те са още деца. Въпросът е към какво трябва да се стреми един мъж. Ти как мислиш, Джехане? Честно?

Понякога сер Резони гледаше със същия прям и донякъде смущаващ поглед. Тя си спомни, че Родриго освен боец е и учител.

— И на това не мога да отговоря.

Той поклати глава — за пръв път показваше признаци на нетърпение.

— Да не мислиш, че тръгвам на война да убивам, да коля онези, които са се предали, и да горя живи жени — защото съм правил всичко това, Джехане — единствено от някакво тъпо войнолюбие?

— Ти ми кажи.

Тя потръпна в сянката на чинара, разперил клони над пейката. Не беше очаквала това от сутрешната си разходка из града.

— Вярно е, че във войната има тръпка. Никога не бих го отрекъл. За добро или зло, в присъствието на смъртта се чувствам по-жив. Нужна ми е опасността, другарството, гордостта от постигнатото. Шансът да завоювам слава, чест, дори богатство — а всичко това е важно в този свят, колкото и да е нищожно в рая на Джад. Но то ме откъсва от онези, които обичам, и ги излага на множество опасности. И ако не сме просто скотове, които живеят, за да се избиват, би трябвало да има някаква причина за всяко кръвопролитие!

— И каква е твоята причина?

— Силата, Джехане. Възможността да построя своя бастион. Да създам сигурност, доколкото изобщо е възможно в този несигурен свят, да построя за синовете си нещо, което те да отстояват след смъртта ми.

— И всички вие искате това? То ли е, което ви ръководи?

Той се замисли.

— Не мога да говоря от името на всички. На някои им стига и тръпката. Кръвта. Убийството само за себе си. Ти видя такива в Орвила. Но аз бих се обзаложил… бих се обзаложил, че ако попиташ Амар ибн Хайран, той ще ти отговори, че е тук, защото се надява да управлява Картада от името на цар Бадир още преди да е свършило лятото.

Джехане рязко се изправи. Умът й работеше трескаво. Родриго взе покупките си и тръгна до нея. Вървяха мълчаливо. Стигнаха края на дългия кей и застанаха над синята вода. Рибарските лодки бяха украсени за карнавала. По мачтите и въжетата бяха окачени фенери и знаменца. Слънцето се беше вдигнало високо и наоколо почти не се мяркаха хора.

— Не можете и двамата да спечелите, нали? — промълви тя. — Или поне не за дълго. Рамиро не може да завоюва Фезана и да я задържи, ако Бадир завоюва Картада и я задържи.

— Мисля, че е възможно, но едва ли ще се случи и едното, и другото. Не и ако аз остана тук.

Родриго не беше суетен, но си знаеше цената. Тя вдигна поглед към него.

— Раздвоен си, нали?

— Вече ти казах — тихо отвърна той. — Войските скоро ще потеглят и аз не знам как ще свърши всичко. Освен това, ако не си забравила, има и други играчи.

— Не съм забравила. Никога не съм ги забравяла.

Една закъсняла лодка влизаше в залива със сутрешния си улов и белите й платна блестяха на слънцето.

— Ще позволят ли муардите на твоите хора да завоюват Ал-Расан?

— Да си върнат Ал-Расан, по-точно казано. Съмнявам се — отвърна Родриго Белмонте.

— Което означава, че и те ще се появят това лято?

— Възможно е. Ако есперанските крале тръгнат към Ал-Расан.

Двамата замълчаха и се загледаха в чайките, които се спускаха стремително към водата, и в бързите бели облаци, препускащи над главите им.

— Това лято ще сложи край на нещо, нали?

— Всяка година, всеки сезон слага край на нещо. Но наистина от известно време усещам, че наближава някаква промяна. Не знам каква, но тя идва. — Той замълча за миг. — Разбира се, случвало ми се е и да греша.

— Често ли?

— Рядко, Джехане.

— Благодаря за откровеността.

Той продължаваше да я гледа в очите.

— Обикновена самозащита. Не се осмелявам да ти противореча. Може да се наложи да ми пуснеш кръв или да ми отрежеш крака.

Тази мисъл не й се понрави особено.

— Имаш ли маска за карнавала? — смени темата тя.

— Всъщност да — усмихна се Родриго. — Лудус и Мартин, те се мислят за много остроумни, са ми купили нещо по свой вкус. Може би ще го използвам, за да им доставя удоволствие — ще изляза вечерта, но мисля да се прибера рано.

— Защо? Какво ще правиш? Ще се увиеш в одеяло и ще седнеш пред камината?

Родриго вдигна пакета, който носеше.

— Ще пиша писма. — Той се поколеба за миг. — На жена ми.

— Аха — кимна Джехане. — Дългът преди всичко. И по време на карнавала ли?

Родриго леко се изчерви, може би за пръв път, откакто го познаваше, и отмести поглед.

— Не е задължение — каза той.

В този миг Джехане разбра нещо важно за Родриго Белмонте.

Той я изпрати до дома й, но отказа да влезе да обядва с нея. Тя изяде сама обяда, който беше приготвил наетият от Велас готвач.

По-късно отиде да посети пациентите си, а на здрачаване се върна у дома, за да се приготви за пиршеството в двореца.

Мазур й беше пратил накити — още един жест на внимание. Джехане знаеше, че кралският прием преди карнавала се отличава с ненадмината изисканост. Хусари й беше подарил рокля, вишневочервена и поръбена с черно. Трябваше да приеме подаръка, въпреки всичките си възражения, защото той не искаше и да чуе за пари. Тя отново погледна роклята. Беше невероятна. Никога в живота си не беше обличала нещо толкова хубаво.

Киндатите бяха длъжни да се обличат само в синьо и бяло. Не им беше разрешена никаква показност. Ала за тази вечер — и за следващия ден, без съмнение — цар Бадир от Рагоса негласно беше отменил това строго правило. Джехане започна да се облича.

Като се сети за Хусари, тя си спомни надутата му, високопарна реч тази сутрин. Той беше казал, че се шегува.

Но не беше така, или поне не съвсем.

В някои моменти, заобиколена от мъже като Хусари ибн Муса, младия Алвар или Родриго Белмонте, Джехане си мислеше, че още не всичко е загубено, че има надежда и бъдеще за полуострова. Хората се променяха, прекосяваха границите, даваха и вземаха един от друг… когато им стигнеше времето, волята, способността да мислят.

Можеше да се изгради един нов свят от двата стари — а защо не и от трите? Слънцето, звездите и луната в едно.

После си спомняше Орвила, Деня на рова. Очите на муардите и гневните речи на ваджиите по улиците, и как те искаха смъртта на киндатския магьосник бен Аврен. Злодея, който пиел кръвта на невинни деца, изтръгнати от ръцете на майките им.

Дори и слънцето залязва.

Това го беше казал Родриго.

Никога не беше срещала мъж като него. Не, не беше точно така. Имаше още един, когото видя за пръв път същия онзи ден. Двамата бяха като блестяща златна монета. Двете й страни, с различни изображения, но еднакво ценни.

Дали? Може би това само звучеше правдоподобно, като речите на същите онези учени, над които се надсмиваше Хусари? Симетрия, зад която не се криеше нищо.

Тя не знаеше отговора на този въпрос. Липсваха й Нуная и жените извън крепостните стени. Липсваше й стаята й у дома. Липсваше й майка й.

Баща й също й липсваше много. Знаеше, че би му харесало да я види такава, каквато беше сега. Но той никога нямаше да я види повече, никога нямаше да види нищо. Мъжът, който му беше причинил това, беше мъртъв. Амар ибн Хайран го беше убил и после беше написал елегия в негова памет. Джехане беше готова да се разплаче, докато я слушаше.

Тежко беше да съзнаваш колко много неща в живота са недостъпни на разума и не могат да получат отговор, колкото и да се стараеш.

Джехане застана пред огледалото, което иначе рядко използваше, сложи си накитите от Мазур и остана дълго така, загледана в собственото си отражение.

Отвън се чу музика, а след малко някой похлопа на вратата. Джехане чу Велас да отваря. Мазур беше пратил хора да я съпроводят. Предната вечер явно го беше накарала да се чувства виновен. Това би трябвало да й се стори забавно. Тя още веднъж се погледна в огледалото.

Нямаше вид на лекар на военен отряд. Изглеждаше като жена — не в цвета на първата младост, но все още млада, с изящни скули и ярки сини очи, подчертани сега от грима и от лазуритените обици и огърлица. Придворна дама, готова да се присъедини към бляскавата компания, която я очакваше в двореца.

Сви рамене. Познат жест. Поне в това си беше същата.

Маската, зад която щеше наистина да се скрие, лежеше на масичката до огледалото. Тя беше за утре. Тази вечер в двореца на цар Бадир всички щяха да знаят, че е Джехане. Каквото и да значеше това.