Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (12)

Глава 11

— Къде е сега татко?

Фернан Белмонте, който задаваше този въпрос, се беше излегнал на сеното — в обора. По-голямата част от тялото му беше заровена на топло, подаваха се само лицето и рошавата тъмна коса.

Свещеникът Иберо, който с голяма неохота се беше съгласил сутрешният урок на близнаците да се проведе тук — трябваше да признае, че в обора, при кравите, е по-топло — отвори уста да каже нещо, но размисли и погледна другото момче.

Диего се беше скрил целият в сеното — то се надигаше и спускаше, докато момчето дишаше.

— Какво значение има?

Гласът му прозвуча някак безплътно. „Послание от света на сенките“ — помисли си Иберо и бързо направи слънчевия знак на гърдите си, като се укори за тези глупави мисли.

— Всъщност няма значение — отвърна Фернан. — Попитах просто от любопитство.

— Лошо дете! Знаеш какво казва Иберо за любопитството — обади се назидателно Диего от сламата.

Брат му се огледа какво да метне по него. Иберо, който беше свикнал с това, го усмири с поглед.

— А на него кой му позволява да е груб? — жално каза Фернан. — Той използва авторитета ти, за да се държи грубо с по-големия си брат. Ще му позволиш ли? Това не те ли прави негов съучастник?

— Кое му е грубото? — попита Диего, без да се показва от сеното. — Трябва ли да отговарям на всеки въпрос, който изникне в празната му глава, Иберо?

Дребничкият свещеник въздъхна. Беше му все по-трудно да държи двамата си питомци в подчинение. Те бяха не само немирни и често нагли, но и изключително интелигентни.

— Според мене — благоразумно пренебрегна въпросите им той — тази размяна на любезности означава, че почивката е свършила. Ще се върнем ли към мерките и теглилките?

Фернан направи страдалческа гримаса, сякаш се задушаваше, и в знак на протест се зарови в сеното. Иберо го хвана за глезена и го изви. Фернан изпищя и се показа.

— Мерките и теглилките — повтори свещеникът. — Ако не се държите прилично, слизаме долу и казваме на майка ви какво става, когато изпълнявам молбите ви.

Фернан бързо се изправи. Някои заплахи все още имаха въздействие. От време на време.

— Той е някъде на изток от Рагоса — каза Диего. — И се бият.

Иберо и Фернан се спогледаха. Въпросът за мерките и теглилките временно беше забравен.

— Какво значи „някъде“? — попита Фернан. — Бъди по-точен.

— Близо до някакъв град на изток. Има и долина.

Фернан погледна Иберо за помощ. Сеното от другата страна на духовника се размърда и Диего се показа и започна да изтръсква косата и врата си.

Иберо беше учител и не успя да се сдържи.

— Е, това все пак е някаква насока. Кой град е на изток от Рагоса? И двамата трябва да знаете.

Братята се спогледаха.

— Рониза?

— Тя е на юг — поклати глава Иберо. — А на коя река е?

— На Лариос. Стига, Иберо, това е важно!

Когато станеше дума за военни дела, Фернан се държеше като възрастен. Но Иберо нямаше намерение да се предава.

— Разбира се, че е важно! Кой пълководец ще разчита на духовника си да му помага в географията? Баща ви знае името, площта и релефа на всяко селище на полуострова и околността му.

— Това е Фибас — обади се Диего. — Под прохода към Фериерес. Само че тази долина не я знам. На северозапад от града е.

После замълча и се загледа в една точка. Другите двама чакаха.

— Татко уби някого — продължи Диего. — Мисля, че битката свършва.

Иберо преглътна. Не му беше лесно с това дете. Той се вгледа в Диего. Момчето изглеждаше спокойно, може би малко разсеяно, но по нищо не личеше, че вижда събития на невъобразимо разстояние. Иберо обаче не се съмняваше — след толкова много доказателства, — че Диего казва истината.

— Хващам се на бас, че това е свързано с Халоня! — възкликна Фернан. — Те са пратили отряд за париаса, помните ли?

— Баща ти не би нападнал други джадити, за да угоди на неверниците — възрази Иберо.

— Как пък не! Той е наемник и Рагоса му плаща. Ако не си забравил, единственото обещание, което е поел, е да не тръгва срещу Валедо.

Фернан ги изгледа победоносно.

Задачата на Иберо като учител, опекун и духовен наставник на момчетата беше да контролира и да насочва енергията на момчетата. Той се вгледа в двамата си питомци — единият пламнал от нетърпение, другият малко разсеян, като че не от този свят — и за кой ли път се предаде.

— Виждам, че на вас двамата не може да се разчита тази сутрин — печално поклати глава той. — Добре, свободни сте.

Фернан нададе радостен възглас — отново беше дете, а не бъдещ пълководец. Диего бързо се изправи. Знаеше, че Иберо може да промени решението си.

— Но имам едно условие — строго каза свещеникът. — Следобед да постоите над картите в библиотеката. Утре сутрин ще искам да ми кажете имената и разположението на градовете в Ал-Расан — и големите, и малките. Това е важно. Искам да ги знаете. Вие сте наследници на баща си и негова гордост.

— Дадено! — каза Фернан. Диего само се ухили.

— Бягайте тогава.

Иберо загледа как двете момчета бързо се смъкват по стълбата, и неволно се усмихна. Бяха добри деца.

А той самият беше дълбоко вярващ и загрижен за вярата.

Знаеше — пък и кой във Валедо не беше чул вече? — че тази пролет от Батиара започва свещена война срещу неверниците. Беше разбрал, че в Естерен на краля и кралицата гостува един от висшите духовници на Фериерес, дошъл да проповядва за война на трите есперански кралства срещу Ал-Расан. Новото завоюване. Наистина ли щяха да го дочакат, след толкова столетия?

Това беше война, която всеки вярващ човек на полуострова би трябвало да подкрепи с цялото си същество. А слугите на Джад? Нима това не се отнасяше за тях в още по-голяма степен?

Седнал сам в сеното над главите на кравите, които час по час кротко промучаваха, Иберо, свещеникът на имението Белмонте, поведе тежка борба със себе си. Беше прекарал повече от половината си живот с това семейство. Обичаше ги всичките с неистова, непоколебима любов.

Ала с цялото си сърце обичаше и своя бог и се боеше от него.

Дълго стоя така замислен, но когато най-сетне слезе по стълбата, лицето му беше спокойно и решително.

Отиде право в стаята си до параклиса, извади пергамент, мастило и перо и почна да пише писмо до негово преподобие Жеро де Шервал в Естерен, в което споделяше някои необикновени обстоятелства и виждането си за тях.

 

— Когато спя, все едно имам два крака — каза Абир ибн Тариф. — Насън слагам ръка на коляното си и се събуждам, защото го няма.

Не се оплакваше, просто докладваше. Не беше от хората, които се оплакват. Джехане, която сменяше превръзката му, кимна.

— Казах ти, че може да стане така. Усещаш ли сърбеж или болка, все едно че имаш крак?

— Точно това усещам — отвърна Абир и добави твърдо:

— Е, болката не е чак толкова силна.

Тя се усмихна и се обърна към брат му, който винаги присъстваше на прегледите:

— Това може да го каже само смел човек.

Абир изглеждаше доволен. Тя ги харесваше и двамата — синовете на разбойническия главатар, взети за заложници в Рагоса до края на зимата. Не бяха толкова свирепи, колкото си бе мислила.

Айдар, който се беше привързал към нея, й разказваше истории за живота в Арбастро и за смелостта и хитростта на баща им. Джехане беше добра слушателка и понякога чуваше повече от онова, което разказвачът искаше да сподели. Лекарите умеят да слушат.

И преди се беше замисляла за цената, която плащат синовете на великите мъже. Тази зима, с Айдар и Абир, тя отново за кой ли път си задаваше същите въпроси. Можеха ли такива деца да се измъкнат от сянката на знаменитите си бащи и да се превърнат в мъже? Мислеше си за Алмалик Втори от Картада, сина на Лъва; за тримата синове на Санчо Дебелия от Еспераня; за двете момчета на Родриго Белмонте.

Чудеше се дали и дъщерите са изправени пред същото предизвикателство. И реши, че не е същото. Тя не се опитваше да се състезава с баща си, а да бъде достойна за неговите усилия и за примера му. Да заслужи стъкленицата, която носеше като наследница на неговото славно име.

Беше приключила с превръзката. Раната зарастваше добре и Джехане беше доволна и дори малко горда. Помисли си, че баща й би се радвал. Беше му писла малко след връщането им в Рагоса. Дребният четлив почерк на майка й предаваше отговора на Исхак: „Малко е късно да ти бъда от полза в този случай, но когато оперираш на открито, трябва още повече да внимаваш за гангрена. Натисни кожата близо до раната и слушай дали няма да се чуе пукане.“

Тя знаеше за това. Този звук означаваше смърт, освен ако не направеше нова ампутация, а малко мъже можеха да я понесат. Но раната на Абир ибн Тариф не гангреняса, а и издръжливостта му беше необикновена. Брат му рядко напускаше мястото си до леглото му, а мъжете от отряда на Родриго като че до един харесваха двамата разбойнически синове. При Абир посетители не липсваха. Веднъж Джехане дойде да го прегледа и й замириса на парфюм. Изглежда, беше оставен от жена от определен сорт. Тя подуши неодобрително въздуха. Айдар се разсмя, а Абир изглеждаше засрамен. Но това говореше, че е на път да се възстанови, и Джехане тайно се радваше. Сер Резони я беше учил, че след операция наличието на физическо желание е един от най-сигурните признаци на оздравяването.

Тя за последен път провери новата превръзка.

— Упражнявал ли се е?

— Не достатъчно — отвърна брат му. — Да ви кажа, доста е мързелив.

Абир възмутено изруга, но тутакси побърза да се извини.

Всъщност това беше игра. Ако не го наблюдаваха, Абир беше в състояние да се докара до пълно изтощение, докато се учи да се придвижва с патериците, които му беше измайсторил Велас.

Джехане им се усмихна.

— Е, ще дойда утре сутринта. Според мен всичко е наред и до края на другата седмица ще можеш да излезеш оттук и да отидеш да живееш при брат си. — И добави сериозно: — Това със сигурност ще ти спести парите за подкупи, когато решиш, че имаш нужда от компания по тъмно.

Айдар отново се разсмя, а Абир се изчерви. Джехане го потупа по рамото и се обърна да си върви.

До камината в дъното на стаята стоеше Родриго Белмонте, с ботуши и плащ, хванал в ръка кожената си шапка. Щом го погледна, Джехане тутакси разбра, че се е случило нещо. Сърцето й подскочи.

— Какво има? — попита тя. — Родителите ми?

— Не, не — поклати глава той. — Не е свързано с тях, Джехане. Но има новини, които трябва да знаеш.

И пристъпи към нея. Велас се показа иззад паравана си, където приготвяше настойките и отварите. Джехане изправи рамене и застина.

— Може би си позволявам твърде много — каза Родриго, — но ти все още си член на моя отряд и искам да го чуеш от мене.

Тя примигна. Все още? Родриго продължи:

— Току-що получихме вест от източния бряг, донесе ни я един от корабите. Огромна армия от няколко джадитски държави тази зима се събирала в Батиара и се готвела напролет да отплава за Амуз и Сория.

Джехане прехапа устни. Да, новината беше много важна, но…

— Това е света армия — мрачно продължи Родриго. — Или поне те твърдят така. Неотдавна няколко отряда са нападнали и са разрушили Сореника. Опожарили са града и са изклали жителите. До крак, както ни казаха. Джехане, Велас, съжалявам…

Сореника.

Тихите звездни нощи през зимата. Пролетните вечери. Виното в осветените от факлите градини. Цветята и лекият ветрец откъм морето. Сореника. Най-красивото убежище на бога и сестрите му, което беше виждала. Киндатският първосвещеник с неговия дълбок, вълнуващ глас, отслужващ литургия на двете пълни луни. Белите в сини свещи, горящи във всяка ниша. Тълпите хора.

Усещането за мир, покой, дом за Скитниците. Хорът в храма, после музиката по улиците, осветени от пламтящите факли и кръглите, свети луни.

Сореника. Блестящият град на океана с неговите обрасли с лозя хълмове. Даден на киндатите много отдавна за услуги, оказани на владетелите на Батиара. Мястото, което можеха да нарекат свое в един враждебен свят.

С огън и меч. Край на музиката. Стъпкани цветя. А децата?

— Всички ли? — промълви тя.

— Така разбрахме — отвърна Родриго и пое дълбоко дъх. — Какво мога да ти кажа, Джехане? Ти каза, че не можеш да вярваш на Синовете на Джад. Аз ти казах, че можеш. Това ме прави лъжец.

Тя виждаше искрената болка в раздалечените му сиви очи. Беше тръгнал да я потърси веднага щом беше чул вестта. У дома сигурно я чакаше пратеник от двореца, може би вече идваше насам. Мазур не можеше да не е пратил човек. Една вяра, една болка. Не трябваше ли онзи, който й съобщава вестта, също да е киндат? Тя не би могла да отговори. Нещо в нея сякаш се затвори завинаги около кървяща рана.

Сореника, където градините бяха киндатски, благословиите бяха киндатски, мъжете и жените бяха закърмени с мъдростта и болката на Скитниците.

С огън и меч.

Притвори очи. Във въображението й изникна градина, но тя нямаше сили да я гледа и отново отвори очи. Обърна се към Велас и видя, че той, който беше приел тяхната вяра в деня на освобождаването си, е закрил лицето си с ръце и се разтърсва от ридания.

— Не мога да те държа отговорен за всичко, което вършат мъжете и жените от твоята вяра — каза тя на Родриго Белмонте от Валедо. — Благодаря, че ми донесе вестта толкова бързо. Отивам си у дома.

— Мога ли да те изпратя?

— Велас ще ме придружи. Сигурно ще се видим по-късно днес в двореца. Или утре.

Джехане почти не съзнаваше какво говори. Виждаше болката в очите му, но не можеше да намери думи за утеха. Не и сега.

Велас избърса очите си и отпусна ръце. Никога не го беше виждала да плаче, освен от радост — в деня, когато тя се върна от обучението си в Батиара.

Батиара, където беше блестящата Сореника.

Откъдето и да духа вятърът…

Този път не беше дъжд, а огън. Тя се озърна за наметката си. Айдар ибн Тариф я беше взел и сега безмълвно й помогна да се наметне. Джехане се обърна и тръгна след Велас, като подмина Родриго.

И в този миг, бидейки онова, което беше — дъщеря на баща си, научена да утолява болката винаги, когато може — посегна и докосна ръката му преди да излезе.

 

Зимата в Картада рядко биваше сурова. Градът беше защитен от силните ветрове от горите на север и планините, които се издигаха над тях. Снегът беше нещо невиждано тук, а меките слънчеви дни съвсем не бяха рядкост. Разбира се, валяха дъждове, които успяваха да разкалят пазарищата и улиците, но Алмалик Първи и сега неговият син и наследник хвърляха значителни средства да поддържат града чист и пазарите процъфтяваха.

Зимата беше неудобство, но не и проблем, както беше на север и на изток, където непрекъснато валеше. Зимните цветя изпъстряха градините с цветни петна. Гуадиара гъмжеше от риба и от лодки, които идеха от Тудеска и Силвенес или се запътваха нататък.

Откакто след падането на Халифата Картада бе станала отделна държава, в хановете и кръчмите винаги имаше храна в изобилие, а от горите караха дърва за огрев.

Имаше и развлечения от най-разнообразно естество, както подобаваше на град и двор с претенции не само за военно, но и за културно господство в Ал-Расан.

През зимата джадитските кръчми винаги бяха претъпкани, напук на проклятията и мърморенето на ваджиите. В двора, в кръчмите и богатите домове поети и музиканти си съперничеха с фокусници, акробати и звероукротители, с жени, които твърдяха, че могат да говорят с мъртвите, киндатски врачки, които предсказваха бъдещето по луните, и странстващи занаятчии, дошли да прекарат зимата в града. Тази зима беше модно да си поръчаш миниатюрен портрет при някакъв художник, дошъл от Серия.

Имаше дори такива смешни ваджии, които стояха в забутаните си храмове или по ъглите през по-топлите дни, за да плашат с пламенно красноречие хората с идването на съдния ден и гнева на Ашар.

Много от благородните жени в Картада сутрин отиваха да послушат тези дрипави вестители с безумен поглед заради приятната тръпка, с която ги изпълваха пророчествата за съдбата на правоверните, отклонили се от правия път на Ашар, а после се събираха да ги обсъдят пред чаша вино с мед и подправки — също забранено удоволствие, което придаваше още по-голяма пикантност на сутрешната им авантюра.

С една дума, Картада не беше никак лошо място през зимата.

И все още оставаше такава дори през тази година на промени, ако се вярваше на придворните дълголетници, останали в двореца.

Алмалик Първи беше управлявал три години Картада на халифите, след което беше царувал още петнадесет. Добро постижение за този размирен полуостров. По-младите царедворци дори не помнеха времето на предшествениците му. За тях гордата Картада никога не беше имала друг владетел.

Сега преобладаващото мнение беше, че и синът му започва многообещаващо. И какво чудно имаше в това — макар и млад, той беше израсъл в циничен, умен двор и изглежда, беше усвоил добре уроците му. Освен това бе имал изключителен учител, както беше отбелязал един от придворните, но шепнешком и в тесен приятелски кръг.

Новият цар съвсем не беше слаб, както можеше да се очаква. Тикът на окото му — наследство от Деня на рова — си оставаше, но сега той беше само един от признаците, по които можеше да бъде отгатнато настроението на царя, полезен ориентир за внимателните царедворци. У младия монарх определено не се наблюдаваха признаци на нерешителност.

Някои от най-продажните чиновници вече си бяха получили заслуженото. Такива имаше при всеки двор. Това беше всъщност причината те да се стремят към двора. И да поемат рискове, разбира се.

Заловените, които не бяха кастрати, бяха скопени преди екзекуцията. Телата им бяха провесени на градските стени с по едно мъртво куче от двете им страни. Кастратите, на които нямаше какво да режат, бяха одрани живи и набити на колове пред Силвенеската порта. Беше прекалено студено за огнените мравки, затова пък гладни животни не липсваха.

Харемът, в който години наред господстваше Забира, фаворитката на царя, беше като разбунен кошер. Жените даваха мило и драго да привлекат вниманието на новия цар. Залогът беше огромен. Всички знаеха как беше започнала Забира и колко високо се беше издигнала. Пускаха се в ход ножове, имаше дори един опит за отравяне, преди надзирателките и кастратите най-сетне да въведат в харема някакъв ред.

Една от причините за неразборията беше, че се знаеше твърде малко за предпочитанията на новия цар, макар да не липсваха предположения. Разправяха се разни истории, в които често се споменаваше името на прокудения Амар ибн Хайран, бившия опекун и наставник на принца, но скоро след възкачването на Алмалик Втори на престола сведенията, получени от някои недотам дискретни надзиратели в харема, сложиха край на най-скандалните слухове.

Говореше се, че жените били много заети. Оказваше се, че младият цар има съвсем традиционна ориентация в любовните дела и неутолим апетит.

Предзнаменованията бяха добри. Фезана беше усмирена по начин, който всички щяха да помнят дълго. Силвенес беше спокоен, както винаги — сред тъжните му руини бродеха само отчаяни, пречупени хора. Елвира на брега показваше известни признаци на свободомислие след смъртта на Алмалик Първи, но искрите бяха бързо потушени от новия каид на войската, който направи демонстративно посещение на града с отряд муарди в самото начало на зимата.

Старият каид беше мъртъв, разбира се. Царят любезно му позволи сам да отнеме живота си, вместо да бъде екзекутиран публично, с което си спечели всеобщо одобрение. Тази смърт също беше в реда на нещата — смяташе се, че не е мъдро новите монарси да оставят старите пълководци начело на войската, та дори и между живите. Това беше един от рисковете за онзи, който поемаше командването.

Дори разбойникът Тариф ибн Хасан, страшилище за търговците по южните пътища и всички бирници, като че беше решил тази зима да остави столицата на мира. Беше се отказал от редовните си опустошителни набези от крепостта Арбастро към вътрешността на страната, за да организира ефектната си акция на рагоска територия.

Разговорите за това цяла зима на секнаха. Смелите пътешественици и търговци, които пристигаха в града, разпространяваха все нови и нови версии на тази история. Изглежда, ибн Хасан беше успял да измъкне от халонците първия париас, платен от Фибас, като бе избил целия джадитски отряд, натоварен с превозването му. Невероятно успешен ход, откъдето и да го погледнеш. Ново допълнение към четиридесетгодишната легенда.

Рагоса беше поставена в крайно неловко положение, тъй като самият цар Бадир беше наредил плащането на париаса, и икономическите и военните последици от това бяха сериозни. Някои волнодумци в кръчмите на Картада дори разправяха, че халонците можели да слязат напролет с голяма войска към Фибас, за да дадат урок на града. Което означаваше да дадат урок на Бадир от Рагоса.

Но всички бяха единодушни, че проблемът не е техен. Този път Ибн Хасан беше причинил главоболия на някой друг. И защо още не умираше този стар чакал? Не му ли беше време? Земята около Арбастро никак не беше лоша и никой верен слуга на новия цар на Картада не би се отказал от нея — да си построи там замъче и да си създаде родово имение, което да управлява и защитава.

Покрай всичко останало, зимата беше сезон на бляновете.

 

Новият цар на Картада нямаше нито време, нито желание да се отдава на подобни блянове. Знаеше, че брат му е при муардите в пустинята, с благословията и упованията на ваджиите. И знаеше със сигурност какво ще иска Хазем. Нямаше начин да разбере как би посрещнал предложенията му Язир ибн К’ариф. Преминаването на властта от един силен цар към неговия приемник беше опасно време.

Той особено държеше да се моли всеки път, когато камбаните звъннеха, независимо каква работа имаше. Беше събрал в Картада най-известните ваджии и внимателно изслушваше всяко тяхно оплакване. Скърбеше заедно с тях, че любимият му баща — вярващ, но доста светски мъж — беше позволил великият му град да се отклони донякъде от законите на Ашар. Обеща редовно да се съветва с тях. Нареди известната на всички улица на джадитските проститутки незабавно да бъде очистена и да бъде построен нов храм с градини и жилища за ваджиите.

Освен това прати богати дарове на Язир и брат му в пустинята. Засега това беше единственото, което можеше да направи.

В началото на зимата, преди потокът от сведения да секне, научи, че се готви свещена война в Батиара и че джадитските армии ще отплават оттам за Амуз и Сория през пролетта.

Тази вест беше може би най-важната от всички, но не го заплашваше непосредствено. Той дори не си представяше как след дългата отегчителна зима всички тези армии ще отплават заедно. От друга страна обаче, независимо дали щеше да тръгне, или не, тази войска беше най-опасното нещо, което можеше да си представи.

Той писа на Великия халиф в Сория да го предупреди. Писмото нямаше да стигне преди началото на пролетта, разбира се, освен това нямаше да е единственото, но трябваше на всяка цена и той да се присъедини към общия хор. Оттам щяха да му поискат войници и злато, но щеше да мине доста време, докато молбата им стигне до него.

Междувременно по-непосредствената му грижа беше да разбере как джадитите в северната част на полуострова гледат на тази война, за която без съмнение вече бяха научили. Щом четири джадитски армии се събираха, за да отплават на изток, какви бяха възможностите на есперанците да се присъединят към тях, когато ашаритите им бяха под носа? Дали техните свещеници вече не подковаваха кралете им?

И възможно ли беше изобщо тримата владетели на Еспераня да се съберат на едно място, без да се избият помежду си? Алмалик Втори се съмняваше, но все пак свика съвет, в резултат на който към крал Санчес в Руенда потеглиха дарове, придружени с писмо.

Даровете бяха наистина царски. Писмото съдържаше прозрачен намек, че Фезана, която беше под властта на Картада, плаща париас на наглите валедийци, а не на Руенда, макар да е много по-близо до нея и правото да е еднакво и за двете страни. С цялото си уважение Алмалик молеше крал Санчес да сподели с него виждането си по този въпрос.

На север трябваше да се посее раздор, което не беше особено трудно при наследниците на Санчо Дебелия.

В този момент Халоня не представляваше особен проблем. Тя можеше да създаде главоболия на Рагоса, но това беше от полза за Картада. Неведнъж му беше хрумвало, че няма да е зле да размени посланици с цар Бадир, но все отлагаше. Да влезе във връзка с него би означавало да си има работа с Амар ибн Хайран, който беше избягал при най-големия му съперник.

Алмалик смяташе, че Амар е постъпил като страхливец. Това дори граничеше с измяна. Той трябваше тихо и кротко да се оттегли някъде за една година, да си пише стиховете, може би да замине на изток на поклонение, та дори и да се бие в Сория за вярата, в името на Ашар… и тогава Алмалик щеше с радост да го приеме обратно, пречистен и разкаян, изтърпял както подобава наказанието си. Това се разбираше от само себе си.

Вместо това ибн Хайран, опърничав и непокорен както винаги, тайно беше избягал със Забира право при Бадир и неговия коварен киндатски министър в опасната Рагоса. Смъртно опасната Рагоса — можеше да го каже с пълно право, защото неотдавна беше научил, че жената е пратила двамата си синове, неговите братя, при Бадир веднага след Деня на рова.

Ето това беше новината, която трябваше да научи най-напред, още преди смъртта на баща си. Тя го принуди да екзекутира двама от хората си за назидание на останалите. Важните новини трябваше да се научават навреме. Тези две момчета бяха заплаха за оставането му на престола, при това не по-малка от Хазем.

Алмалик нареди да му доведат двама мъже, които добре познаваше, даде им подробни нареждания и щедри обещания, след което ги прати на изток, преоблечени като търговци на подправки, преди да са затворили прохода.

А след известно време се получи отрезвяващата вест, която го хвърли в трепет — че двамата са загинали в пиянско сбиване още първата вечер след пристигането си в града на Бадир.

Бадир беше умен, баща му винаги го беше казвал. Киндатският му министър беше изключително коварен. А сега с тях беше и Амар, който трябваше да бъде тук или в най-лошия случай да чака търпеливо някъде царят му да го призове.

Една ветровита вечер Алмалик Втори се опитваше да намери утеха в наследения от баща си харем, борейки се със самотата. Търкаше яростно повредения си клепач, докато една изумително висока жълтокоса наложница от Карч енергично и усърдно го разтриваше с благовония, като се стараеше да му угоди. И тогава осъзна две неща.

Първото беше, че Амар ибн Хайран няма така лесно да се върне в Картада, дори ако му обещаеше да възстанови всичките му привилегии и да очисти името му. Това беше повече от сигурно. Грижливо обмисленото изгнание в деня на убийството на баща му сега вече не му се виждаше чак толкова разумен ход.

Колкото и неприятно да беше, трябваше да признае, че има нужда от Амар. Твърде много неща се случваха тази зима, твърде много разнородни събития трябваше да бъдат посрещнати, а хората около него не бяха в състояние да се справят. Трябваше му добър съветник, а единственият, който можеше да изпълни добре тази роля, открай време се отнасяше към него със снизхождението на учител към своя ученик. Сега Алмалик беше цар на Картада и това не биваше да се повтаря, но той трябваше на всяка цена да си върне Амар.

Царят накара жената да застане на колене и лакти и я облада. Тя беше изключително висока и това му създаваше известно неудобство. Стоновете, които последваха незабавно, бяха явно пресилени. Всичките бяха такива, мило и драго даваха да спечелят благоволението му. Докато я обладаваше, той си помисли каква ли е била нежната и крехка Забира в същото това легло с баща му. Жената под него стенеше и виеше, сякаш умираше. Той свърши бързо и я отпрати.

Легна сам сред възглавниците и грижливо започна да обмисля как да си върне единствения човек, от когото имаше нужда, преди заплахите от всички страни да са го погълнали като клада.

На сутринта, още с първите бледи лъчи на зората, Алмалик прати да му доведат един от неговите шпиони. Прие го сам — прогони от стаята дори робите, които му прислужваха.

— Искам да знам — заяви той без предисловия — всичко, което е правил Амар ибн Хайран във Фезана в Деня на рова.

 

Една зимна сутрин, докато отиваха към палатката си на пазара, Джехане и Велас бяха отвлечени толкова ловко насред улицата, че никой дори не заподозря нещо нередно.

Денят беше мрачен и облачен. Ръмеше. Към тях се приближиха двама мъже и единият опря нож в ребрата й. Тялото му и подплатеният с кожи плащ скриваха ножа от погледа на минувачите.

— Ако си отвориш устата, слугата ти ще умре — каза мъжът й и се усмихна. — А ако той се обади, ще умреш ти.

Тя хвърли бърз поглед към Велас и видя, че другият мъж го е притиснал по същия начин. За околните сигурно представляваха мила компания, заета с мирна беседа.

— Благодаря, докторе — високо каза мъжът до нея. — Къщата е ей натам. Много сме ви благодарни.

Тя тръгна нататък, накъдето й посочиха. Ножът през цялото време я бодеше в ребрата. Видя, че Велас е пребледнял, но знаеше, че не е от страх, а от гняв. У тези мъже имаше нещо, което подсказваше, че са способни на убийство, ако трябва дори насред улицата.

Стигнаха до някаква врата, единият мъж я отключи и влязоха. Мъжът заключи, като продължаваше да държи ножа опрян във Велас, и пусна ключа в кесията на пояса си.

Бяха във вътрешен двор, в който нямаше жива душа. Прозорците на къщата отсреща бяха със затворени кепенци. В двора имаше празен фонтан, пълен с опадали листа. Статуята в средата му беше без глава, с отчупена ръка. Изглежда, никой не беше влизал тук от доста време. Джехане беше минавала покрай тази врата десетки пъти, но никога не беше допускала, че тя може да се превърне в клопка, в която да загуби живота си.

— Това може да ви струва живота — каза тя. — Сигурно знаете, че съм лекар в двора на цар Бадир.

— Благодаря за сведението — отвърна първият мъж. — Ако не беше така, щяхме да си имаме главоболия.

Гласът му беше сух и ясен, без никакъв акцент. Беше ашарит, търговец или преоблечен като такъв. Същото важеше и за другия. Дрехите им бяха скъпи, от единия лъхаше на скъп парфюм. Ръцете и ноктите им бяха чисти. Това не бяха пройдохи от кръчмите, а дори и да бяха, някой се беше постарал да прикрие този факт. Джехане си пое дълбоко дъх. Устата й беше пресъхнала. Усещаше, че краката й треперят, и се надяваше двамата мъже да не са го забелязали. А после видя, че по дрехата на Велас под отметнатия плащ има кръв, и треперенето внезапно спря.

Вторият мъж, по-висок и по-едър от спътника си, спокойно каза:

— Ще оставим слугата ти тук, но първо ще го вържем и ще му запушим устата. След като го съблечем. Тук не идва никой. Огледай се и ще се убедиш. Никой няма да знае къде е. Ако не се върнем да го освободим, ще умре от студ. Разбра ли какво ти казах?

Джехане го гледаше с презрение, зад което се опитваше да прикрие страха си, и мълчеше. В очите на мъжа за миг се мярна насмешка. Той направи рязко движение и Велас изохка. Този път едва ли беше само драскотина.

— Следващия път му отговори, когато те пита — миролюбиво каза първият мъж. — Много е обидчив.

— Разбрах — отвърна Джехане през зъби.

— Чудесно! — възкликна мъжът, с рязко движение смъкна плаща от раменете на Велас и го хвърли на земята.

— Събличай се! — нареди той. — Всичко!

Велас гледаше колебливо Джехане.

— Имаме и други начини да направим това, което сте намислили — каза първият мъж, — дори ако трябва да ви убием. Никак няма да ни е трудно, повярвайте ми. Сваляй дрехите, киндатска мършо. Веднага!

Гнусното оскърбление прозвуча още по-зловещо заради спокойствието, с което беше изречено.

Джехане си спомни за Сореника. За онези, които бяха умрели там тази есен — изгорени, обезглавени мъже и жени, съсечени малки деца… След онзи първи вестоносец имаше и други и историята звучеше все по-страшно. Имаше ли значение, че ще умрат още двама? Нима бог и сестрите му се интересуваха от това?

Велас започна да се съблича. Лицето му беше безизразно. Вторият мъж направи няколко крачки към фонтана и измъкна отнякъде навито въже и парче плат. Отново започна да ръми. Беше много студено. Джехане се опита да си представи колко време би могъл да оцелее човек, разсъблечен и овързан на студената земя.

— Какво искате от мене? — попита тя против волята си. Вече беше наистина уплашена.

— Търпение, докторке. — Гласът на похитителя й беше почти ласкав, но ножът си оставаше там, където беше. — Първо да се оправим със закрилника ти.

Накараха Велас да свали дори долните си дрехи. Разсъблечен, той изглеждаше още по-дребен и стар. Вързаха ръцете и краката му, завързаха и устата му, а после по-едрият мъж го вдигна и го пусна на дъното на фонтана. Джехане примигна. Мокрите камъни сигурно бяха студени като лед. Велас мълчеше. И да искаше, вече не можеше нито да протестира, нито да се моли. Лежеше безпомощно по гръб с очи, впити в нейните, но и сега в тях нямаше страх, а само изгаряща ярост.

Велас беше несломим и това й вдъхна кураж.

— Още веднъж ви питам — каза тя. — Какво искате?

Мъжът, който я държеше, само се усмихна. После каза:

— Разбрахме, че си лекарка в двора на Бадир и знаеш къде са настанени синовете на Забира. Не ни беше лесно да се доберем до тези сведения. Ще ни заведеш при тях и ще направиш така, че да ни пуснат вътре. Ще останеш с нас известно време, после ще можеш да се върнеш тук и да освободиш слугата си.

— Очаквате от мене да ви вкарам там?

Вторият мъж вадеше от една голяма чанта някакви дрехи. Две бели туники, две сини роби, поръбени с бяло, две сини шапчици.

Джехане започваше да разбира.

— Ние сме от твоите родственици, уважаема. Лекари от Фезана от твоята вяра, дошли тук на обучение. Тъй като, уви, знаем твърде малко за детските болести, а ти си веща в тази област. Двете момчета отдавна е трябвало да бъдат подложени на обстоен преглед. Ти ще ни заведеш там, ще ни представиш като свои познати лекари и ще ни осигуриш достъп до децата. Това е всичко.

— И какво ще стане?

Другият мъж се усмихна.

— Наистина ли държиш да разбереш?

Това само по себе си беше отговор.

— Не — каза тя. — Няма да го направя.

— Съжалявам — спокойно заяви мъжът. — Лично аз не обичам да скопявам хора, дори когато се налага. Но може би си забелязала, че устата на слугата ти е добре запушена. Когато отрежем половите му органи, той естествено ще се опита да вика. И никой няма да го чуе.

Джехане се опитваше да диша нормално. Сореника. Сигурно бяха правили същото и в Сореника.

— А ако започна да викам? — попита тя. Опитваше се да печели време.

Мъжът остана невъзмутим. Другият до фонтана вече беше облечен изцяло като киндат. Първият свали подплатения си плащ — готвеше се да последва примера му.

— Вратата е заключена, а стената е висока — отговори той. — Сигурно вече си забелязала. И двамата ще сте мъртви, а ние ще си тръгнем през къщата и през тайния ход зад нея и ще се скрием в града преди някой да успее да влезе и да намери тук един скопен мъж и една мъртва жена с разпран корем. Помисли за това.

Джехане проклинаше наум всички мъже в Рагоса, които познаваше. Мазур. Амар. Родриго. Алвар и Хусари. Как можеше да се случи това при толкова сила около нея?

Отговорът, разбира се, беше в нейната независимост, на която толкова държеше, и на лекотата, с която й позволиха да бъде независима. Затова именно проклятията й бяха несправедливи. Но при тези обстоятелства справедливостта нямаше никакво значение — поне един от тях трябваше сега да е тук, за да й помогне!

— За какво са ви децата? — попита тя.

— Наистина ще е по-добре да не питаш толкова, докторке. И двамата имаме желание да ви оставим живи, но сигурно се досещаш, че тук съвсем не сме на сигурно място и не можем да позволим опасността да стане още по-голяма.

Но Джехане вече знаеше отговора. Можеше да им го каже, но си даваше сметка, че това би означавало смъртната им присъда — нейната и на Велас, и предпочете да премълчи.

Сигурна беше, че това е работа на Алмалик Втори от Картада. Той искаше да унищожи двете момчета, братята си, които заплашваха трона му със самото си съществуване. Царете и техните братя — все същата стара история, която се повтаряше с всяко поколение.

И двамата мъже вече се бяха преоблекли. Всеки от тях държеше чанта и стъкленица за урина — емблемата на нейната професия. По-едрият направи знак на Джехане и тя взе своята чанта и стъкленицата, които допреди малко носеше Велас.

— През целия път ще съм до тебе — предупреди я по-дребният. — Разбира се, можеш да викаш, но направиш ли го, ще умреш. Същото се отнася и за слугата ти, защото никой няма да го намери тук. Ние също може да бъдем убити, но никак не е сигурно, защото си разбираме от занаята. Не те съветвам да ни създаваш главоболия, докторке. Накъде ще вървим?

Наистина нямаше избор, поне засега. Не и преди да се измъкнат от този двор. Тя погледна към Велас, но не можа да го види на дъното на фонтана. Вятърът и дъждът се бяха усилили и ледените капки се забиваха като иглички в лицето й.

 

Къщата, в която бяха настанени двете деца на Забира, беше близо до двореца. Районът беше богат и доста тих.

Надеждата на Джехане, че може да срещнат някой познат, бързо угасна. Двамата й похитители добре познаваха Рагоса — или бяха идвали по-рано, или се бяха постарали да я огледат добре. Те я поведоха по обиколен път, който минаваше настрана от пазара и двореца. Вече не бързаха.

Минаха покрай един от лазаретите, където Джехане имаше пациенти, твърде болни, за да си останат у дома, но похитителите явно знаеха и това и се движеха от другата страна на улицата, без да забавят крачка. Тя си спомни, че една нощ беше видяла Родриго Белмонте и Амар ибн Хайран да свиват заедно зад същия този ъгъл, към който се беше запътила сега с двамата детеубийци.

Скоро стигнаха до къщата.

За пръв път Джехане се замисли за двете деца, които живееха в нея. Бяха я викали само два пъти при тях и тя си спомняше, че тогава дори мислеше да откаже. По-малкото беше причината за слепотата и мълчанието на баща й. Ала именно мисълта за баща й, за онова, което би направил той на нейно място, я накара да се отзове на повикването. Децата нямаха вина. И тя беше длъжна да се погрижи за тях заради лекарската си клетва.

Което не можеше да не я накара в този миг да се замисли за онова, което беше принудена да направи. Джехане почука на вратата.

— Питай за майката — промърмори по-едрият мъж. За пръв път в гласа му се прокрадна напрежение. И — странно — това като че вля кураж у Джехане. Двамата не бяха чак толкова невъзмутими, колкото изглеждаха. Бяха нарекли Велас „киндатска мърша“. Тя искаше да умрат.

Вратата се отвори и се появи слуга. Зад него се виждаше добре осветен коридор и вътрешен двор. Къщата беше великолепна. Джехане си спомняше и слугата — мил младеж. Очите му се разшириха от изненада.

— Докторе! Какво има?

Джехане си пое дълбоко дъх. Усещаше опрения в гърба си нож.

— Идвам при госпожа Забира. Тя ме чака, нали?

— Не, госпожице. — Слугата се притесни. — Тя е в двореца. И не ми е казала, че ще дойдете.

По-дребният от двамата мъже се подсмихна и каза:

— Такива са майките! Викат ни само когато децата са сериозно болни. Уговорихме се с нея преди два дни. Джехане бет Исхак беше така любезна да ни позволи да посетим заедно с нея малките й пациенти, за да попълним знанията си за детските болести.

И вдигна леко стъкленицата.

Слугата погледна колебливо Джехане. Ножът опря по-силно в гърба й и я убоде болезнено.

— Да, така е — потвърди тя, изгубила всяка надежда. — Наистина ли господарката ти не ти е казала нищо?

— Не — със същия виновен тон отвърна слугата. Ако беше по-твърд човек, щеше да им затвори вратата под носа и да им каже да дойдат, когато Забира си е у дома.

— Е, добре тогава — каза Джехане. — Щом не е…

— Но моля ви, аз ви познавам и ви вярвам. Станало е недоразумение. Момчетата доста са разхвърляли, но влезте все пак — усмихна се слугата угоднически.

Единият от мъжете със снизходителна усмивка му подаде сребърна монета. Прекалено много пари — един добър слуга непременно щеше да заподозре нещо нередно. Младежът взе монетата и се поклони. Джехане изпита желание да го накълца на парчета.

— Нагоре по стълбите — каза той. — Да ви приготвя ли нещо топло за пиене? Тази сутрин е доста студено.

— Да, добре ще е — отвърна по-дребният от двамата мъже, свали плаща си и помогна на Джехане да съблече своя. Ножът не се усещаше, но в мига, в който Слугата взе плащовете им, тя отново почувства допира на острието.

Някъде отгоре долетя звънък детски смях, а след него и протестите на явно доведен до отчаяние слуга. Нещо падна с ужасяващ трясък, последваха няколко секунди тишина, и пак се чу жизнерадостният смях.

Слугата отново се притесни.

— Тук май ще трябват успокоителни — промърмори единият от похитителите и се усмихна, за да покаже, че се е пошегувал.

Тримата тръгнаха нагоре по стълбището, а слугата остана за миг загледан след тях, после се обърна да даде нареждания за напитките им.

— Но те са деца — тихо каза Джехане.

Сърцето й блъскаше лудо в гърдите, а страхът я изпълваше със студ, по-жесток от студа навън. Започваше да осъзнава, че не е способна да направи онова, което искаха от нея.

„На площадката“ — помисли си тя. Това беше последният шанс. Дано да имаше някой горе!

— Непрекъснато умират деца — промърмори мъжът с ножа. — Ти си лекарка, би трябвало да го знаеш. Едното от тях изобщо не трябваше да се ражда. И това го знаеш. Успокой се, няма да страдат.

Вече бяха на площадката.

Два коридора водеха направо и надясно. През стъклената врата на единия се виждаше покрита тераса, която гледаше към вътрешния двор, а редицата врати в другия показваше, че там са разположени стаите. Вече не се чуваше смях. Беше много тихо. Джехане отчаяно се оглеждаше. Смъртта дебнеше в тази къща, а тя още не беше готова за нея.

Отникъде не се виждаше помощ. Само един млад слуга, почти момче, бързо метеше парчетата от нещо, което по всяка вероятност беше счупена ваза.

Той вдигна глава, видя ги и изпусна метлата.

— Докторке! Какво има?

— Дошли сме да видим децата — каза по-едрият мъж спокойно, но тя отново долови скритото напрежение в гласа му. — Заведи ни при тях.

— Разбира се!

Защо бяха толкова услужливи всички? Сърцето на Джехане биеше до пръсване. Можеше да си мълчи — и да оцелее…

Не, не можеше.

Момчето протегна ръка.

— Да взема ли чантите ви, господа?

— Не, не, няма нужда. Заведи ни при децата — нареди единият от мъжете.

„Ще им трябва време да ги намерят — помисли си Джехане. — Стаите са много. Може да дойде помощ.“ И отвори уста да извика. Знаеше, че това ще й струва живота.

В същия миг си помисли, че познава това момче. Но още преди мисълта да се е оформила в нещо определено, тя се препъна, залитна и се блъсна в по-дребния мъж, който държеше ножа си опрян в ребрата й. Той изгрухтя от изненада. Момчето се изправи, дясната му ръка се стрелна напред, а с лявата силно блъсна Джехане настрана.

Тя политна и в същия миг извика с все сила: — Помощ! Те са убийци! Помощ!

Падна на колене и в този миг нещо се строши с трясък. Джехане се обърна — очакваше острието, което щеше да донесе смъртта й.

Като насън видя как в ръката на момчето блесна кинжал. По-дребният от двамата й похитители лежеше на пода, притиснал корема си с две ръце. През пръстите му се процеждаше кръв. По-едрият мъж се обърна с ръмжене и измъкна ножа си. Момчето отстъпи една крачка и зачака атаката.

Джехане извика още веднъж колкото й глас държи.

В коридора срещу нея изникна нечий силует. Невероятно, но човекът държеше лък. Едрият мъж го видя и се обърна бързо към стълбището.

Там беше застанал слугата, който им бе отворил, но вече не се усмихваше, а държеше меч.

Убиецът се извъртя, приведе се и ненадейно се хвърли към Джехане. Младият слуга извика и вдигна кинжала.

Но още преди двете остриета да се сблъскат, се чу звън на тетива и мъжът застина. От гърлото му щръкна стрела. Ръцете му се вдигнаха нагоре, ножът издрънча на пода. Стъкленицата му падна на плочите и се пръсна на парчета.

Настъпи тишина като след буря.

Като се опитваше да се овладее, Джехане се обърна. Мъжът с лъка, който се приближаваше към нея и се усмихваше окуражително, беше Айдар ибн Тариф, чийто брат беше спасила и излекувала.

Все още на колене, Джехане започна да трепери. Погледна момчето — ножът му беше изчезнал. По-едрият от двамата убийци изхърка и се повали възнак до другия. Джехане беше лекар и добре познаваше този звук. Мъжът беше мъртъв.

Всичко наоколо беше осеяно със строшено стъкло, а пясъчножълтите плочи на пода бяха обагрени в червено. Тънка струйка кръв се стичаше право към нея. Тя се изправи и се отдръпна.

Строшено стъкло.

Погледна и видя счупената стъкленица на баща си. Преглътна и притвори очи.

— Добре ли сте? — попита момчето. Едва ли имаше повече от петнайсет години. Тя му дължеше живота си.

Джехане го погледна и го позна.

— Зири? — промълви невярващо тя. — Зири от Орвила?

— За мене е чест, докторке — отвърна момчето с поклон. — За мене е чест, че ме познахте.

— Какво правиш тук?

За последен път беше видяла Зири насред пламтящата Орвила с меча на Алвар де Пелино в ръце. Всичко това й изглеждаше съвсем безсмислено.

— Охраняваше те — каза познат глас. Тя се обърна и видя Алвар. Още стискаше меча.

— Ела — каза той. — Да видим дали ще можеш да усмириш две невъзможни деца.

Прибра меча в ножницата, пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Докосването му беше силно и успокояващо.

Като насън, заобиколена от всички тези спокойни, усмихнати мъже, тя тръгна по коридора и влезе в стаята, в която я въведоха.

Двете момчета, едното на седем, другото на пет години, всъщност съвсем не бяха толкова шумни. В камината пламтеше огън, но прозорците над двете легла бяха затворени с капаци и стаята тънеше в полумрак. В светлината на огъня и на няколкото запалени свещи Амар ибн Хайран, облечен в черно и златно, с проблясваща на ухото обица, правеше с ръце фигурки на отсрещната стена. Изваденият му меч лежеше на една възглавница до него.

— Какво ще кажеш? — попита той през рамо. — Направо се гордея с вълка си.

— Изумително постижение — сви устни Джехане. Явно и децата мислеха така, защото бяха затаили дъх.

Вълкът се сниши, прокрадна се напред и налапа другото животно, което, изглежда, трябваше да представлява пиле.

— Птицата обаче не ме впечатлява особено — намери сили да каже Джехане.

— Каква птица, това е прасе! — възмути се ибн Хайран. — Не е ли ясно?

— Мога ли да седна? — попита тя. Краката не я слушаха.

Отнякъде изникна стол. Айдар ибн Тариф с усмивка я настани на него. Тя се отпусна, но само миг по-късно скочи с вик.

— Велас! Трябва да го освободим!

— Вече го направихме — обади се Алвар от вратата. — Зири ни каза къде е дворът. Хусари с още двама души тръгна нататък. Вече е в безопасност, Джехане.

— Всичко свърши — успокои я и Айдар, — Седнете, докторе. Вече нищо не ви заплашва.

Джехане седна. Странно как реакцията настъпваше, след като опасността вече е отминала!

— Още! — извика по-голямото момче на Забира. По-малкото седеше с кръстосани крака на пода и гледаше с широко отворени очи фигурките на стената.

— Стига толкова — каза Амар ибн Хайран. — След като вълкът вече е изял прасето или пилето, няма какво повече да се гледа.

— А друг път? — боязливо попита момчето.

— Друг път може — съгласи се ибн Хайран. — Пак ще дойда. Трябва да си упражнявам прасето, а вие ще ми помогнете. Докторката го помисли за птица, а това е лош знак. А сега отивайте със слугата. Май ви е приготвил шоколад.

Слугата, застанал на вратата зад Алвар, кимна.

— Отидоха ли си лошите мъже? — обади се за пръв път по-малкото момче. Онова, което баща й беше извадил през корема на майка му.

— Отидоха си — каза сериозно Амар ибн Хайран. Джехане почувства, че ще заплаче. Не искаше да плаче. — Всъщност май изобщо не дойдоха — нежно добави той и се обърна към Алвар и слугата с въпросително вдигнати вежди.

— Няма нищо — каза Алвар. — Само няколко петна на пода и една счупена ваза.

— О, да, вазата. Бях забравил — внезапно се усмихна ибн Хайран. Джехане вече познаваше тази усмивка.

— Съмнявам се, че и собственикът на къщата ще забрави — назидателно каза Алвар. — Много разрушителен начин за сигнализиране избрахте.

— Сигурно — съгласи се ибн Хайран. — Но освен това на собственика ще му се наложи да отговаря на някои въпроси на царя. Например защо не е осигурена достатъчно надеждна охрана на къщата.

Джехане видя как Алвар се замисли. На нея също неведнъж й се беше налагало да се замисля по същия начин по време на похода. Амар ибн Хайран рядко правеше нещо случайно.

— Къде е Родриго? — внезапно попита тя.

— Е, това вече ни обижда — заяви Амар и я погледна. В стаята вече беше по-светло. Айдар беше отворил капаците, а двете момчета бяха излезли със слугата. — Всички тези верни мъже бързат да ти се притекат на помощ, а ти питаш за единствения, който явно е безразличен към съдбата ти.

Това обаче беше казано с усмивка.

— Той патрулира извън стените — побърза да защити капитана си Алвар. — Освен това не друг, а сер Родриго накара Зири да те следи. Така разбрахме какво е станало.

— Накарал го да ме следи? Какво значи това? — възмути се Джехане.

— Аз съм тук от доста време — обясни Зири. — След като се убедих, че сестрите ми са добре, ги оставих при леля ми и отидох при майка ви във Фезана, за да ми каже къде сте. И тръгнах след вас.

Говореше простичко, сякаш в това, което казваше, нямаше нищо особено.

Но не беше така. Той беше напуснал дома си, онова, което беше останало от семейството му, всичко близко и познато, за да прекоси сам цялата страна…

— Тръгнал си след мене? И защо, Зири?

— Заради онова, което направихте в нашето село — все така простичко отвърна той.

— Но аз не съм направила нищо!

— Направихте. Благодарение на вас ми позволиха да убия човека, който уби майка ми и баща ми. Ако не бяхте вие, това нямаше да стане. Той щеше да остане жив, да се върне при джадитите и да се хвали с онова, което е направил. Тогава щеше да ми се наложи да тръгна след него и може би нямаше да успея да го убия.

Джехане не вярваше на ушите си.

— Щеше да тръгнеш след него към Валедо?

— Той уби родителите ми. И братчето ми, което така и не се роди.

Зири беше едва петнадесетгодишен.

— Значи ме следиш, откакто си в Рагоса?

— Откакто пристигнах. Открих мястото ви на пазара. Майка ви ми каза, че имате палатка там. После намерих Капитана, сер Родриго. Той ме позна и се зарадва, че съм дошъл. Позволи ми да спя при отряда му и ми нареди да ви наблюдавам, когато не сте в двореца или с неговите хора.

— Казах ви на всичките, че не искам никой да ме следи и да върви след мене! — обърна се Джехане към мъжете в стаята.

Айдар ибн Тариф протегна ръка и леко стисна рамото й. Жест, който не подхождаше на разбойник.

— Каза го, наистина — съгласи се Амар. Беше седнал на едно от малките легла и я наблюдаваше внимателно. Светлината на свещите блестеше в косата й и се отразяваше в очите й. — Може би трябва да ти се извиним, че не те послушахме. Родриго смяташе, и аз се съгласих с него, че не си в безопасност. Между другото и затова, че спаси Хусари от муардите.

— Но откъде бяхте толкова сигурни, че няма да позная Зири? Просто нямаше начин да не го позная!

— Не бяхме сигурни, разбира се. Затова му наредихме да внимава да не го видиш, а ако все пак го забележиш, да ти разкаже някаква измислена история. Между другото, родителите ти одобряват това.

— Откъде знаеш?

— Обещах на баща ти да му пиша. Спомняш ли си? И се опитвам да си сдържам обещанията.

Те като че бяха помислили за всичко. Джехане се обърна към Зири.

— Къде се научи да си служиш така с ножа?

Той изглеждаше смутен, но и горд.

— Хората на Капитана ме научиха. Сер Родриго лично ми даде кинжала. А господарят ибн Хайран ми показа как да го крия в ръкава си и да го измъквам бързо.

Джехане се обърна към Амар.

— А Велас? Ако той го беше познал?

— Велас го позна, Джехане — нежно я увери той със същия тон, с който говореше на по-малкото от децата. — Той забеляза Зири преди известно време и отиде при Родриго. Всичко това става с негово знание. Той споделя мнението ни, че предпазните мерки са необходими. Както се и оказа, мила моя. Зири се е покатерил на стената и е чул разговора ти с двамата мъже от Картада. Намерил е Алвар, а той откри мене. Тъкмо навреме, за да стигнем тук преди вас.

— Чувствам се като дете — възкликна Джехане.

— Не е така — възрази Амар и стана от леглото. — Грешиш, Джехане. Но както ти се грижиш за нас, ако ни застигне меч, стрела или болест, така и ние сме длъжни да се погрижим за тебе, нали? Дори само за равновесие, както вашите киндатски луни служат за противовес на слънцето и звездите.

— Не се прави на поет! — сряза го тя. — Не можеш да ми отвлечеш вниманието с такива приказки. Ще помисля върху всичко това и ще ви кажа до какъв извод стигнах. Особено на Родриго. Той ми обеща, че ще ме оставите на мира.

— Боях се, че ще си спомниш — чу се глас от вратата. Родриго Белмонте, с ботуши и зимен плащ, с меч на хълбока и с вечния си бич в пояса, влезе в стаята, хванал нелепо във всяка ръка по чаша шоколад.

— Пий. — Той й подаде едната. — Обещах, че ще я дам на тебе и на никой друг. Онзи по-големият е голям лакомник и искаше да изгълта всичко.

— А на мене? — възмути се ибн Хайран. — Изкълчих си ръцете да им правя вълци и прасета!

Родриго се засмя и отпи от чашата си.

— Право да ти кажа, тази беше за тебе. Награда за труда. Аз обаче нищо не съм обещал. Шоколадът е хубав, а навън е студено. Ти си бил вътре и не си мръзнал.

— Имаш шоколад по мустаците — каза Джехане. — Не трябваше ли да си извън стените? Да защитаваш града? Не ни трябваш тук.

— Правилно! — бодро заяви Амар. — Дай си ми шоколада.

Родриго му подаде чашата и се обърна към Джехане.

— Мартин ме извика. Бяхме наблизо. Джехане, ще трябва да решиш за какво точно ми се сърдиш — дали защото съм накарал Зири да те охранява, или задето не съм дошъл тук лично да те защитя.

— Откъде накъде? Не мога ли да ти се сърдя и за двете?

— Точно така! — подкрепи я Амар с толкова доволен вид, че Джехане едва не се изсмя, но навреме си спомни, че в постъпките му няма нищо случайно, и се опита да запази сериозния си вид. Зири и Айдар се хилеха. След тях неохотно се усмихна и Алвар.

Джехане трябваше най-сетне да признае, че всичко е свършило. Те бяха спасили живота й, а също и този на Велас и на двете момчета. Това, което правеше сега, граничеше с неблагодарност.

— Извинявай, че наруших обещанието си — каза Родриго сериозно. — Тогава не ми се искаше да споря с тебе, а появата на Зири си беше чист късмет. Знаеш ли, че е преминал прохода сам?

— Да, вече разбрах. — Наистина беше неблагодарна. — Какво ще правим с тези двамата? Кои са те?

— Случайно ги познавам — каза Амар. — Алмалик ги е използвал няколко пъти. Най-добрите му убийци.

— Ще се стигне ли до скандал?

Амар поклати глава и погледна Родриго.

— Мисля, че не бива. Струва ми се, че има по-добър начин да оправим положението.

— Никой освен слугите не знае, че са стигнали дотук — замислено каза Родриго. — Мисля, че можем да им имаме доверие.

Амар кимна.

— Точно това си мислех и аз. Наскоро чух, че двама търговци от Картада случайно са загинали в пиянско сбиване. Малко след пристигането си. Мисля, че тяхната гилдия трябва да изпрати извиненията и съболезнованията си в Картада. Нека Алмалик си мисли, че са били разкрити още с пристигането си. Това ще го разстрои още повече.

— Ти го познаваш най-добре — каза Родриго.

— Така е — съгласи се ибн Хайран. — Не чак толкова, колкото си мислех, но достатъчно добре.

— Каква ще е следващата му стъпка? — внезапно попита Джехане.

Амар ибн Хайран я погледна внимателно и каза:

— Мисля, че ще се опита да ме върне при себе си. За миг в стаята настъпи тишина.

— И ще успее ли?

Това беше Родриго, прям както винаги.

— Сега съм наемник, ако не си забравил — сви рамене Амар. — Също като тебе. Ти какво би отговорил, ако крал Рамиро утре те повика да се върнеш? Ще се откажеш ли от договора си тук, за да се върнеш у дома?

Отново се възцари тишина.

— Не знам — каза най-сетне Родриго Белмонте. — Макар че жена ми ще ме убие, ако ме чуе.

— Е, значи аз съм в много по-изгодно положение — усмихна се ибн Хайран. — Няма жена, която да ме убие за това.

— Не бъди толкова сигурен — каза Джехане. Всички я погледнаха изненадано и тя се засмя.

— Между другото, благодаря ви.