Гай Гавриел Кай
Лъвовете на Ал-Расан (10)

Глава 9

Вятърът духаше от север. Язир усещаше солта във въздуха, макар че от пясъците на Маджрити до морето имаше половин ден езда. Беше студено.

Чуваше зад гърба си плющенето на палатките под напора на вятъра. Бяха дошли толкова на север и се бяха разположили на лагер тук, за да се срещнат с един-единствен човек.

На брега, отвъд високите подвижни дюни, се простираше новото пристанище Абеневен, чиито стени предлагаха убежище срещу вятъра. Язир ибн К’ариф би предпочел да е мъртъв и при Ашар сред звездите, отколкото да зимува в града. Той се загърна по-плътно в плаща си и погледна нагоре. Слънцето, което сега, на прага на зимата и толкова далеч на север, не представляваше заплаха, приличаше на блед диск сред бързо движещите се облаци. До третата молитва оставаше още малко време. Можеха да продължат разговора си.

Ала известно време никой не промълви дума. Гостът явно се чувстваше несигурен. Това не беше лошо: опитът на Язир му подсказваше, че мъжете, които се чувстват несигурни, са склонни да разкрият повече за себе си.

Той се огледа и видя, че брат му е свалил покривалото, което забулваше долната част на лицето му, за да смуче пустинни бръмбари, като преди това трошеше черупките им. Лош навик. Зъбите му вече бяха почернели от това. Гостът им беше отказал предложеното му угощение. Това лесно можеше да се изтълкува като оскърбление, но Язир вече знаеше достатъчно за навиците на събратята си отвъд пролива, в Ал-Расан, за да не се впечатлява особено от подобни неща. Брат му Галиб беше доста по-импулсивен и Язир вече го виждаше как кипи от гняв. Гостът естествено не подозираше нищо. Премръзнал и погнусен от острата миризма на наметалото от камилска вълна, което му бяха поднесли домакините като подарък, той седеше в неудобна поза на килимчето на Язир и подсмърчаше.

Беше им казал, че е болен. Прекалено много говореше този техен гост. Обясни им, че дългото пътуване до Абираб и после по крайбрежието до зимовището на муардите му е докарало някаква болест на главата и гърдите. И трепереше като момиче. Язир беше съвсем наясно, че с всяка изминала минута презрението на брат му към госта расте, но той самият като че не забелязваше нищо, макар покривалото на Галиб да беше свалено.

Язир отдавна беше разбрал — и напразно се опитваше да втълпи на брат си, — че изнеженият живот в Ал-Расан не просто е превърнал мъжете там в неверници, но и доста ги е доближил до жените. Всъщност дори още по-лошо. Никоя от жените на Язир не би изглеждала толкова жалка като този принц Хазем от Картада — сополите му потичаха и при най-лекия вятър.

Най-тъжното обаче беше, че този младеж бе ревностен вярващ. Един от истинските, всеотдайни последователи на Ашар в Ал-Расан. Язир трябваше непрекъснато да си го напомня. Принцът от известно време държеше връзка с него, а сега беше дошъл лично в Маджрити, беше изминал дълъг път през най-тежкото време на годината, за да отправи молбата си към двамата вождове на муардите. Вероятно беше очаквал да се срещне с тях в Абираб, в Абеневен в най-лошия случай. Тези изнежени мъже от Ал-Расан не знаеха друго освен градовете и къщите. Легла с дъхави възглавници, облечени в чисти калъфки. Цветя, дървета и зелена трева — и повече вода, отколкото е нужна на човек за цял един живот. Забранено вино, голи танцьорки и гримирани джадитски жени. Нагли киндатски търговци, които ограбват вярващите и вместо на светите звезди на Ашар се кланят на двете женски луни. Свят, в който при звука на камбаните за молитва хората небрежно се покланят към храма и с това приключва всичко. Ако направят и това.

Нощем Язир си мечтаеше за пожар. Огромен пожар в Ал-Расан и на север от него, в есперанските кралства, където се кланяха на безпощадното слънце, надсмивайки се на родените от звездите деца на пустинята. Мечтаеше за пречистващ ад, който да изпепели зелената земя на съблазънта и да я доближи до пустинята — отново чиста и готова да се възроди. Място, където свещените звезди ще гледат безметежно надолу, без да извръщат ужасения си поглед от хората в клоаките на градовете.

Ала Язир ибн К’ариф от племето на зуритите беше разумен и предпазлив. Още преди гнусното убийство на последния халиф в Силвенес при него и брат му идваха ваджии, и така година след година, за да убедят племената да нахлуят през проливите в Ал-Расан и да поразят неверниците с огън и меч.

Язир не обичаше лодките. Не обичаше водата. На двамата с Галиб им стигаше и това, че трябва да държат в подчинение пустинните племена. Ако участваше в играта, то беше с малки залози — беше позволил на някои от хората си да отидат на север като наемници. Ала за да служат не на ваджиите, а на дребните царчета, техните заклети врагове. Ал-расанските царе имаха пари и плащаха щедро на добрите войници. Парите никога не бяха излишни. С тях купуваха храна от север и от изток, когато дойдеха тежки времена, с тях наемаха зидари и корабостроители — хора, от които Язир имаше нужда, колкото и да не му се щеше да признае, ако искаше муардите да бъдат по-дълговечни от подвижните пясъци на пустинята.

Информацията също не беше за пренебрегване. Войниците му пращаха у дома целите си заплати, а заедно с тях — и сведения за събитията в Ал-Расан. Язир и Галиб знаеха много. Някои неща бяха ясни и разбираеми, други — непонятни. Бяха чули, че имало места в кралските дворци и дори в парковете и градовете, където водата си бликала свободно от тръби или през устата на статуи на животни, без да се използва за нищо друго. Това беше направо невероятно, но се повтаряше твърде често, за да не е истина.

Според друг един слух — този път явно измислен — в Рагоса, където някакъв киндатски магьосник беше омаял безхарактерния цар, през двореца течала река. Разправяха, че в спалнята на магьосника имало водопад и там киндатският демон насилвал безпомощни ашаритски жени, отнемал им девствеността и се надсмивал над Родените от звездите.

Язир се размърда неспокойно — тази мисъл го изпълни с праведен гняв. Галиб спря да троши черупки, остави пръстената паница, забради се и промърмори нещо под носа си.

— Моля? — сепна се картадийският принц и подсмъркна. — Съжалявам, слухът ми нещо не е в ред. Не ви чух, ваша милост.

Галиб погледна Язир. Все по-очевидно ставаше, че е готов да убие този човек. Това беше разбираемо, но идеята никак не беше добра според Язир. Той беше по-големият брат и Галиб трябваше да му се подчинява. Язир присви очи, предупреждавайки го с поглед. Естествено гостът не забеляза това. Той изобщо нищо не забелязваше.

— Няма нищо — изръмжа Язир.

— Какво? Извинявайте…

— Брат ми не е казал нищо. Не се притеснявайте. Опита се да го каже любезно. Любезността не му беше присъща. Нито пък търпението, макар да беше положил немалко усилия да се научи на това.

Сега, след като той и Галиб бяха повели зуритите на запад и бяха помели останалите племена, оставяйки след себе си пясъците на пустинята червени от кръв, светът им се беше променил, Това беше преди повече от двадесет години и те двамата още бяха млади. Халифът в Силвенес им прати дарове, след него следващият и така, докато и последният не беше убит.

И сега пясъците се обагряха в кръв. Пустинните племена трудно се подчиняваха на нечия власт. Двадесет години не бяха малко време да се задържиш на върха. Достатъчно дълго, за да построш два града на брега, с корабостроителници и складове, и още три във вътрешността, с пазари, където пристигаше всичкото злато от юга и се откарваше с дълги кервани. Язир мразеше градовете, но те бяха важни. Нещо трайно върху променящото се лице на пустинята. Те бяха началото на нещо по-голямо.

Ала за муардите истинската дълговечност не беше тук, а отвъд пясъците. С годините Язир все по-ясно осъзнаваше това.

Хазем ибн Алмалик беше принц от земите отвъд пролива. Достатъчно беше обстоятелствата малко да се променят и той щеше да царува. Беше дошъл тук да моли Язир и Галиб да му помогнат да промени тези обстоятелства. Това би означавало, както твърдеше той, на трона на най-могъщото царство в Ал-Расан да се възкачи истински вярващ. Беше готов дори да се забради като муардите.

Язир не беше виждал трон, но знаеше какво се иска от него. Беше сигурен, че и брат му го разбира, но Галиб гледаше на нещата по-иначе. Него едва ли го интересуваше кой ще царува в Картада. Това дали този човек ще носи покривало, предназначено да прегражда пътя на всичко нечестиво, му беше дълбоко безразлично. Единственото, което искаше той, беше да получи възможност да поведе война в името на Ашар и на бога. Войната беше нещо добро, а свещената война — най-хубавото нещо на света.

Язир, седнал на килимчето си под пронизващия северен вятър, почувства как вътрешностите му болезнено се свиват. Никой не го беше предупредил, че да бъдеш вожд е вредно за стомаха.

Беше започнал да оплешивява още преди години. Темето му, макар и обикновено покрито, беше придобило същия оттенък като откритата част на лицето му. Галиб, който нямаше други грижи, освен да попречи на хората си да се изколят помежду си, когато не бяха заети да колят враговете, беше запазил дългата си тъмна грива. Носеше я вързана отзад, за да не му влиза в очите, и не се разделяше с кожения ремък на врата си. Хората често го питаха какво е предназначението му. Галиб само се усмихваше и не казваше нищо, а ги оставяше да гадаят. Язир знаеше за какво служи ремъкът. Не беше слаб, нито гнуслив, но избягваше да мисли за това.

Отново погледна нагоре към слънцето. До молитвата оставаше съвсем малко време. Язир беше получил сведения, за които гостът дори не подозираше. Беше пътувал насам твърде дълго, а през това време много хора бяха дошли и си бяха заминали. Сега вождът на муардите се чудеше как да извлече полза от тях.

— Какво става с джадитите? — попита той.

При тези думи Хазем ибн Алмалик се сви като хванато в капан зверче и го погледна стреснато. Това беше първият конкретен въпрос, който му задаваха братята. Вятърът свиреше и метеше пясъка.

— Джадитите ли? — тъпо повтори принцът.

Язир си помисли, че човекът пред него е почти слабоумен. Което беше жалко.

— Да, джадитите — повтори той, сякаш говореше на дете. Галиб му хвърли бърз поглед и отмести очи, без да се намесва. — Колко са силни? Казаха ни, че Картада позволява нейни градове да плащат данък на Конниците. Нашите закони забраняват това. За да се плаща такъв данък, трябва да има някаква причина. Каква е тя?

Хазем изтри течащия си нос. Използваше дясната си ръка, което беше грешно.

— Този данък е една от причините да съм тук, ваша милост. Разбира се, че законът го забранява. Това е светотатство — и не единственото. Наглите Конници не виждат никаква заплаха в лицето на слабите царе на Ал-Расан. Дори баща ми се свива пред джадитите, макар да нарича себе си лъв.

При тези думи той се изсмя горчиво. Язир не каза нищо, само го гледаше, заслонил очи. Пясъкът около тях се вихреше, платнищата на палатките в лагера плющяха. Някъде излая куче. Гостът продължи припряно да бъбри:

— Джадитите поставят исканията си и получават всичко, което пожелаят, независимо от ясните предписания на Ашар. Те ни вземат златото, жените, яздят по нашите улици и ни се смеят. Гледат вярващите отвисоко, присмиват се на слабите ни водачи. Защото знаят, че истинската опасност за тях идва не от безбожниците, които ни управляват, а от истинските наследници на Ашар, чистите синове на пустинята. Няма ли да дойдете? Няма ли да очистите Ал-Расан?

Галиб изпръхтя, смъкна покривалото от лицето си и плю.

— Защо? — попита той.

Язир беше изненадан. Брат му обикновено не търсеше причина, за да тръгне на война. Принцът изведнъж доби по-самоуверен вид и се поизправи върху килимчето, сякаш само беше чакал въпросите им. Всички онези, които идваха от Ал-Расан през годините, и ваджиите, и пратениците, бяха прекалено приказливи. Може би защото не забулваха лицата си. Поети, певци, вестители — думите се лееха от устата им като водата в онази земя. Мълчанието ги правеше неспокойни и несигурни. Във всеки случай вече беше ясно, че гостът не знае за смъртта на баща си.

— И кой остава? — попита Хазем от Картада и размаха ръце, като почти докосна коляното на Язир. — Ако вие не дойдете, Конниците на Джад ще управляват земята ни. Докато сме живи. И Ал-Расан ще бъде изгубен за Ашар и звездите.

— Той вече е изгубен — промърмори Галиб, изненадвайки за втори път брат си.

— Тогава завоювайте го наново! — разпалено каза Хазем ибн Алмалик. — Той ви чака. Чака нас.

— Нас? — тихо повтори Язир.

Принцът явно се стъписа и за миг доби уплашен вид.

— Всички нас, които скърбим, като гледаме какво става. И поемаме тежкото бреме на онова, което джадитите, киндатите и слабите ни царе правят с тази земя, някога предана на Ашар. — Той се поколеба. — Там има вода, градини и зелена трева. В нивите зрее зърно, пролет валят дъждове и сладки диви плодове растат по дърветата. Вашите войници сигурно са ви казали за това.

— Много неща са ни казвали — отвърна Язир, колкото да каже нещо. Пряко волята си се почувства развълнуван. Всъщност много не вярваше на всичките тези приказки. Реки, които текат през дворците? За глупак ли го вземаха? Не можеше дори да си представи какви ще са тези диви плодове, които растат без специална грижа и хората ги берат, когато си пожелаят, за да утолят жаждата си. Такива неща им обещаваха в рая, но не и на земята, на хората сред пясъците.

— Вие пратихте хора да служат на баща ми — пронизително се извиси гласът на Хазем ибн Алмалик. — Защо не ги поведете да служат на Ашар?

Това беше оскърбление. И за по-малки прегрешения бяха убивани хора. Одираха им кожата и ги разпъваха под немилосърдното слънце.

— Баща ти е убит — побърза да каже Язир преди Галиб да е направил нещо непоправимо. — Сега брат ти управлява Картада.

— Какво?

Младежът скочи на крака. На бледото му лице беше изписан страх и изумление.

Галиб посегна към копието, оставено до него. Вдигна го небрежно и удари принца в сгъвките на коленете. Чу се изпращяване и Хазем ибн Алмалик със скимтене се сгромоляса на земята.

— Няма да ставаш преди брат ми — спокойно заяви Галиб. — Това е обида.

Той остави копието и придружаващите ги войници, които се бяха пооживили, изгубиха интерес към случващото се. Разговорът на вождовете с принца им беше скучен. Напоследък доста неща ги отегчаваха. Есента и зимата се отразяваха зле на дисциплината.

Язир отново си помисли дали да не даде принца на брат си и войниците. Смъртта му щеше да ги поразтуши, а те имаха нужда от това. Помисли и се отказа. Тук ставаше дума за нещо по-голямо от това да осигурява развлечения на изнервените войници. Имаше чувството, че дори и Галиб го разбира. Удар с копието в сгъвките на коленете за човек като брат му си беше направо погалване.

— Седни — хладно каза Язир. Скимтенето на принца започваше да му действа на нервите.

Хазем тутакси се укроти и криво-ляво седна, бършейки носа си. Отново с дясната ръка. Някои хора наистина нямаха представа от добри маниери. Но какво можеше да се очаква от онези, които отричаха бога и виденията на Ашар? В този миг Язир отново си спомни, че младежът е ревностен вярващ.

— Време е за молитва — каза той. — Сега ще се върнем в лагера и после ще ядем. И ще ми разкажеш всичко, което знаеш за брат си.

— Не, не! Аз трябва да се върна у дома, ваша милост! По най-бързия начин. — За пръв път младежът показа, че може да действа енергично, което беше изненадващо.

— Щом баща ми е мъртъв, значи се откриват възможности — за мене, за всички нас, които служим на Ашар и на бога. Трябва да пиша на ваджиите в града. Трябва…

— Време е за молитва — повтори Язир и се изправи.

Галиб направи същото с изяществото на воин. Принцът с мъка се надигна. Двамата муарди закрачиха към лагера, а принцът закуцука след тях, като не спираше да бъбри.

— Това е чудесно! Омразният ми баща е мъртъв. Брат ми е слаб и има за съветник развратен безбожник. Същият, който уби последния халиф! Лесно ще превземем Картада, хората ще са с нас. Аз ще се върна в Ал-Расан и ще кажа на всички, че идвате след мене. Не виждате ли, Ашар ни праща дар от звездите!

Язир спря.

— Отиваме да се молим. Сега млъкни. И запомни: никъде не тръгваме през зимата. Ти също. Ти ще останеш при нас. Ще бъдеш наш гост. През пролетта ще се посъветваме пак. И до края на зимата не искам да ти чувам гласа, освен ако някой от нас не те попита нещо. — Той замълча за миг, опитвайки се да смекчи тона си. — Казвам ти го за твое добро, разбираш ли? Тук не е това, на което си свикнал.

Младежът беше зяпнал от изумление. Той вдигна ръка — уви, дясната! — и хвана Язир за ръкава.

— Но аз не мога да остана! Ваша милост, трябва да се върна у дома преди зимните бури. Трябва…

И млъкна, загледан надолу в тъпо недоумение. Това беше почти забавно. Галиб беше отсякъл ръката му до китката и вече прибираше меча си. Хазем ибн Алмалик, принц на Картада, гледаше кървящото чуканче на мястото, където допреди малко беше ръката му. После със задавен звук се свлече на земята.

Галиб го изгледа безизразно.

— Дали да не му отрежа и езика? Няма да издържим цяла зима на всичките тия думи. Той няма да дочака пролетта, братко. Все някой ще го убие.

Язир се замисли. Галиб сигурно имаше право. Накрая въздъхна и поклати глава.

— Не. — Каза го неохотно. — Трябва да говорим с него. Този човек може да се окаже полезен.

— Човек? — повтори Галиб, отметна покривалото и плю.

Язир сви рамене и се извърна.

— Хайде, време е за молитва.

Галиб беше недоволен. Във въображението си Язир го виждаше как реже езика на принца. Мисълта, че могат да го накарат да замълчи, изглеждаше привлекателна. Той си представи как Галиб коленичи с изваден нож, главата на картадиеца е върху лявото му коляно, а езикът му е издърпан толкова, колкото е възможно. Острието… Галиб го беше правил неведнъж и много добре владееше този занаят. Язир за миг едва не си промени решението, но това не трая дълго.

Не се обърна. Чу, че брат му върви след него. Направи знак на трима от воините да вдигнат картадиеца. Той можеше да умре от тази рана, но това едва ли щеше да се случи. В пустинята знаеха как да лекуват такива рани. Хазем ибн Алмалик щеше да живее. И никога нямаше да разбере, че животът и езикът са му дар от Язир. Имаше непоправими хора, колкото и да се опитваш да им помогнеш.

Ваджиите и хората му го чакаха. Звънна камбаната и звукът й прозвуча слабо и сиротно на вятъра. Всички смъкнаха покривалата и отправиха молитва към единствения бог и неговия слуга Ашар, а лицата им бяха обърнати към далечната Сория. Те се молеха за сила и опрощение, за чистота на сърцата и тленните тела, за сбъдване на всичко онова, което беше видял Ашар, за рая, когато дойде краят на земните им дни сред пясъците на пустинята.

 

Той беше подготвен, но явно недостатъчно. Седнал на трона си пред тройната арка в новата си приемна зала, крал Рамиро от Валедо разбра още в мига, в който посетителите влязоха, че се очертават неприятности.

Хвърли поглед към жена си и забеляза изписаното на лицето й вълнение. Това още повече затвърди предчувствието му. Тази сутрин Инес беше положила необичайни грижи за външността си. В това нямаше нищо изненадващо — гостите идеха от родината й, Фериерес.

От другата му страна, на крачка зад трона, конетабълът му граф Гонзалес де Рада наблюдаваше новодошлите с обичайното си високомерие. Това беше добре, но Рамиро беше почти сигурен, че на де Рада му е напълно безразлично за какво са дошли тези хора.

Това също не го изненада. Гонзалес беше практичен и умееше да постига своето, но не се интересуваше от нищо извън трите кралства на Еспераня. Той беше съвсем наясно какво може да се очаква от брата на Рамиро в Руенда или от чичо му в Халоня и знаеше какви мерки да се вземат, за да им се противодейства, но някакви си духовници от другата страна на планините ни най-малко не занимаваха мислите му.

Именно затова посещението ги свари неподготвени. Петимата божии люде, единият от които с висш духовен сан, бяха дошли по покана на кралицата на път за гробницата на света Васка. Какво можеше да значи това? Гонзалес изобщо не се беше замислял по въпроса. Кралят също — и сега се разкайваше.

Рамиро обаче с нищо не издаде мислите си, а с любезна усмивка гледаше човека, който се приближаваше по килима към трона, на няколко крачки пред спътниците си. Има хора, които със самото си присъствие те карат да заставаш нащрек и да очакваш изненади, и този беше от тях.

Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, беше толкова висок, че гледаше отгоре надолу всички мъже в стаята, в това число и самия крал. Лицето му беше гладко обръснато, а сивата му коса беше сресана назад, което го правеше да изглежда още по-висок. Сините му очи под правите вежди гледаха остро и изпитателно, тънките устни бяха надменно стиснати. Величавата му осанка беше на опитен царедворец, на посланик в не толкова издигнат двор, и с нищо не напомняше смирението на божи слуга пред монарх. Облечен в синята роба на фериерски свещеник, поръбена и препасана с жълто — цвета на бога, — Жеро де Шервал безспорно представляваше внушителна фигура.

Кралят не забеляза и следа от страхопочитание върху това аристократично лице. Хвърли бърз поглед към останалите четирима, които се приближиха и спряха на крачка зад Шервал, и установи същото. Нямаше враждебност или агресивност, нищо, което да граничи с лошо възпитание, но не беше нужно духовниците да са враждебно настроени, за да причинят куп неприятности, а Рамиро все повече се убеждаваше, че го очаква точно това.

И мисълта, че жена му има пръст в това, никак не беше утешителна.

Той се загърна по-плътно в обточената си с кожа мантия. С крайчеца на окото си забеляза как Гонзалес дискретно дава знак на слугите да сложат още дърва в огъня. Конетабълът непрестанно се грижеше за удобствата на краля по всевъзможни начини. За съжаление покрай дреболиите му беше убягнало нещо много по-значимо, но това се отнасяше и за краля, а той не беше човек, който ще кори другите за грешките, допуснати от самия него.

— Добре дошли във Валедо — спокойно каза Рамиро, когато високият духовник спря на подобаващо разстояние от трона. — Да се свети името на Джад!

Жеро де Шервал се поклони едва тогава. Ала поклонът беше именно такъв, какъвто трябваше да бъде — дълбок и тържествен. Свещеникът се изправи.

— За нас е чест, ваше величество. — Гласът му беше богат и красиво модулиран. Есперанският му беше безупречен, чак до аристократичното съскане. — Поласкани сме от поканата на нашата скъпа Инес, благочестивата ви кралица, и от гостоприемството на ваше величество. Единствено надеждата да намерим всички удобства в славния естеренски двор ни даде сили да тръгнем толкова късно през планините.

Така значи. Всичко беше ясно. Оставаха. Това не беше изненада, макар че не беше изключено да са имали намерение да продължат към Руенда. Това би било приятно. Рамиро усещаше присъствието на сияещата от щастие Инес до себе си, елегантна и желана. Беше чакала дълго този миг.

— Ще ви предложим всички удобства, които са ни във възможностите — каза кралят, — макар да се опасяваме, че не можем да се сравняваме с Фериерес, когато става дума за услаждане на плътта.

При тези думи той се усмихна, за да се разбере, че се шегува.

Духовникът поклати глава. В изражението му се долавяше намек за неодобрение. Вече.

— Ние водим простичък живот, ваше величество — тихо каза той. — Ще сме доволни и от най-скромните покои и развлечения, с които бихте ни удостоили. За нас удоволствието и духовната наслада ще дойдат от присъствието на бога в тази могъща крепост на Джад на запад.

Рамиро внимателно се вглеждаше в лицето му. Знаеше, че Инес вече е подбрала и обзавела разкошни покои за духовниците от Фериерес в новото крило на двореца — в случай че пожелаят да останат по-дълго в Естерен. По нейно настояване там дори беше направен параклис. Така че на Жеро де Шервал нямаше да му се наложи да се задоволява със скромни покои. Кралят знаеше, че кралицата и духовниците в родината й водят оживена и обширна кореспонденция. Разбира се, не беше разумно да показва, че е осведомен. Това му се виждаше някак непристойно.

— Сигурен съм, че нашата скъпа кралица е направила и невъзможното да откликне на всичките ви желания по отношение на удобствата, от които се нуждаете. В стаите ви ще има постоянно топла вода, ще разполагате с личен масажист всеки следобед, менюто ви ще включва всичко, което сте пожелали, в това число и фарленско вино.

Кралят се усмихна с най-радушната си усмивка. До него Инес сякаш застина. Жеро де Шервал за миг като че ли се пообърка, но много бързо се окопити и лицето му доби характерното за духовниците смирено-скръбно изражение. Това обаче не означаваше, че ще му е лесно да намери отговора, което беше добре дошло за Рамиро. Той се надяваше по този начин да обуздае красноречието на гостите си и да ги сложи на място преди гладките красиви фрази да са рукнали като поток. Ала човекът насреща му не изглеждаше от онези, които ще се оставят така лесно да ги озаптят. Само миг по-късно това подозрение на краля се потвърди.

— Съжалявам, че поради напредналата ми възраст се налага да моля за някои по-специални грижи от страна на любезните домакини. Особено през зимата. Ваше величество още сте млад, в разцвета на силите си, хвала на бога. А ние, които вече вървим към своя залез, можем само да молим смирено за вашата помощ и защита.

Това се и очакваше. Жиро де Шервал не беше човек, когото Рамиро можеше да смачка, както беше мачкал жълтодрешковците в Естерен години наред. Те бяха честолюбиви, но слаби, липсваха им нужните качества на водачи. Не беше нужно да ги гледа, за да си представи доволните им физиономии. Сега те имаха водач и нищо чудно да се задаваше промяна. Трябваше да се сети, че ще стане нещо такова. Да помисли повече. Нямаше кого да упреква, освен себе си, че така лековерно отстъпи пред молбата на Инес да покани висшите духовници от родния й Фериерес, тръгнали на поклонение към Острова, та да й дадат напътствия и утеха.

Името на Шервал му беше добре известно — Рамиро знаеше, че е човек с голяма власт. И толкова. Това беше слабост от негова страна — не обичаше да мисли за духовниците. Смътно си спомняше онзи следобед, когато съпругата му поиска разрешение да покани този човек. Бяха се любили и Рамиро беше удовлетворен и умиротворен. Неговата кралица добре го познаваше.

Той се насили да се усмихне още веднъж на високия посивял мъж в разкошна синьо-жълта роба.

— Едва ли нещо би могло да ви заплашва тук, освен може би скуката и студът. Ще направим всичко възможно да се чувствате удобно по време на краткия си престой в Естерен.

В тона, с който изрече това, се съдържаше ясен намек, че аудиенцията е приключила. Рамиро се надяваше, че поне тази първа среща няма да продължи дълго. Това щеше да му даде възможност да премисли нещата.

Изражението на де Шервал беше мрачно и угрижено.

— Бог е свидетел, че не се боим за себе си и за собствените си удобства, милостиви кралю. Изминахме целия този труден път дотук, защото ни измъчва мисълта за онези деца на Джад, които нямат щастието да живеят под мъдрото ръководство на есперанските крале. Признавам, че това прави идущата зима тежка за мене.

Надеждата, че срещата ще се окаже кратка, угасна.

— Какво искате да кажете, ваше преподобие? — с искрено вълнение попита Инес. Ръцете й бяха сключени и стискаха слънчевия диск в скута й, а лицето й издаваше най-живо участие. Кралят на Валедо изруга наум, но изражението му остана все така любезно.

— Как мога да не мисля за нашите благочестиви братя по вяра, които трябва още една зима да страдат под хомота на неверниците ашарити! — въздъхна Жеро де Шервал скръбно, но достатъчно високо, та да го чуе целият двор.

Рамиро мрачно си помисли, че това е камък в неговата градина. Този самоуверен, опасен мъж от Фериерес беше дошъл тук, за да му каже точно това. Да го каже тази сутрин, после отново и отново, докато накара кралете, конниците и земеделците в полето да заиграят по неговата свирка и да тръгнат на смърт за него.

Рамиро усети, че го обзема гняв срещу конетабъла. Гонзалес трябваше да е готов за това. Не беше ли то част от задълженията му? Трябваше ли Рамиро да мисли за всичко важно в това кралство? Отговорът се натрапваше сам.

Нямаше кого да вини освен себе си. Кралят си спомни за Родриго Белмонте, който беше далеч оттук, някъде в Ал-Расан. В изгнание при неверниците. Дори все още не се знаеше къде точно е отишъл. Той беше обещал да не се обръща срещу Валедо, комуто и да служи. И това беше всичко. Родриго беше човек на Раймундо, негов приятел от детинство, после и конетабъл. Не се ползваше с пълното доверие на Рамиро, пък и самият той не вярваше на своя крал. Причината беше смъртта на Раймундо. Неяснотите около нея. Всичко това беше твърде сложно и корените му отиваха в миналото. А Родриго Белмонте беше твърде горд, твърде независим. Но и нужен до болка.

— Но какво можем да направим ние, ваше преподобие? — попита Инес, притиснала ръце към гърдите си. — Думите ви изпълват сърцата ни с болка.

Слънчевият й диск блестеше в мътната светлина, нахлуваща през прозорците. Навън беше започнало да вали и трополенето на дъжда се чуваше ясно по стъклата.

Ако не я познаваше достатъчно, Рамиро би си помислил, че двамата с де Шервал са се наговорили — така на място му подаваше тя репликите. Кралят искаше да си затули очите и ушите. Искаше да се махне оттук, да язди в дъжда. А думите продължаваха — напълно предсказуеми, и все пак звънки и неотразими.

— Можем да направим онова, което е във властта на хората, натоварени от Джад със света мисия на тази земя. Ни повече, ни по-малко, дълбокопочитаема кралице. Проклетият халифат на ашаритите вече не съществува — каза Жеро де Шервал и замълча многозначително.

— Каква новина! — подметна саркастично Гонзалес де Рада и не по-малко красивият му глас разсея магията. — С петнайсетгодишна давност.

Той погледна към краля и Рамиро разбра, че най-сетне е проумял накъде вървят нещата и се опитва да ги насочи в друга посока.

Твърде късно.

— Но има и по-прясна, доколкото разбрах — невъзмутимо продължи духовникът от Фериерес. — Злият цар на Картада също е мъртъв, изправен пред безмилостния съд на Джад, който чака всички неверници. Това е знак за нас! Водачът на чакалите е мъртъв, значи е време да действаме!

Рамиро и преди беше чувал подобни изказвания, но никога в такова майсторско изпълнение. Той зачака, изпълнен с неволно възхищение.

— Да действаме? Сега? — Гонзалес дори не се опита да скрие иронията. — Не е ли малко студеничко?

Още един твърде сполучлив опит за противопоставяне, и сухият тон напълно съответстваше на смисъла на думите, но Жеро де Шервал и този път се справи с положението.

— Божият огън стопля онези, които служат на неговата воля!

В погледа му се четеше презрение и решимост. Гонзалес де Рада едва ли щеше да изтърпи подобно нещо, кралят го знаеше от опит и се чудеше дали да не се намеси, преди да се е случило нещо сериозно.

Но свещеникът неочаквано се усмихна, както би се усмихнал обикновен човек. Чертите му се изгладиха, а гласът омекна.

— Разбира се, че не говоря за война през зимата. Не съм чак толкова глупав, струва ми се. Знам, че за тези неща е нужно време, трябва всичко да се обмисли, да се изчака затоплянето. Знам, че храбрите есперански крале и техните легендарни Конници също могат да имат проблеми. Аз само се опитвам, доколкото ми позволяват нищожните сили, да запаля огъня и да ви вдъхновя за бъдни дела с вестта, която съм ви донесъл.

В залата се възцари тишина. Дъждът барабанеше по прозорците. В една от камините изпращя цепеница и се разпадна сред рояк искри. Рамиро чакаше Инес да зададе неизбежния въпрос, но тя изненадващо мълчеше. Той я погледна. Беше оставила диска в скута си и се взираше в свещеника, хапейки устни. Изражението й беше неразгадаемо. Какво пък, сега това нямаше значение. Играта беше започнала и трябваше да се играе докрай.

— Каква вест? — учтиво се поинтересува той.

Усмивката на Жеро де Шервал издаваше тържество.

— Така си и мислех! Още не сте чули. — Той замълча за миг, после извиси глас: — Чуйте тогава вестта, която ще накара всички сърца да възликуват! Кралят на Фериерес и двамата графове на Валеска, най-могъщите сеньори от Карч и повечето благородници на Батиара се събраха, за да тръгнат на война.

— Какво?! Къде? — възкликна Гонзалес, безкрайно изумен.

Тържествуващата усмивка на духовника стана още по-широка. Сините му очи сияеха.

— В Сория — тихо каза той. — В Амуз. В родината на неверниците, сред пясъците, където отричат Джад и проклинат животворното слънце. Армията на бога вече се събира. Ще презимува на юг в Батиара и през пролетта ще се качи на корабите. Ала първата битка в тази свещена война вече е дадена — вестта се получи преди да тръгнам насам.

— И къде е била тази битка? — отново попита Гонзалес.

— В града, наречен Сореника. Знаете ли го?

— Аз го знам — тихо каза Рамиро. — Киндатски град в южната част на Батиара. Който им е подарен много отдавна заради помощта, оказана на принцовете на Батиара във война и в мирно време. И какви ашаритски армии има там, ако мога да запитам?

Усмивката на Жеро помръкна и в очите му се мярна студенина. Закъсняло прозрение за възможен враг. „Внимавай!“ — каза си Рамиро.

— Мислите, че така наречените „Родени от звездите“ в пустинята са единствените неверници, с които ще се сблъскаме? — попита духовникът. — Не знаете ли какви ритуали отслужват киндатите нощем при двойно пълнолуние?

— Повечето са ми познати — спокойно каза Рамиро. Явно нямаше да осъществи благоразумното си решение да бъде внимателен. Усети как гневът му се надига. Този гняв го плашеше, но не толкова, че да му устои. Усещаше, че жена му го гледа, и отново се обърна към свещеника от Фериерес: — Мисля да поканя киндатите да се върнат тук. Валедо има нужда от техните знания и трудолюбие. Тук ни трябват всякакви хора. Аз исках да науча колкото е възможно повече за вярата на киндатите преди да предприема каквото и да било. И не видях, нито прочетох нещо, което да навежда на мисълта за кръв или осквернение.

— Да ги поканите да се върнат?! — Гласът на Жеро де Шервал вече съвсем не беше толкова овладян. — Сега, когато кралете и принцовете на джадитския свят се събират, за да очистят света от тази ерес? — Той се обърна към Инес. — Вие нищо не ни казахте за това, ваше величество!

Думите му прозвучаха като обвинение.

Рамиро кипна. Това вече беше прекалено.

Но още преди да е отворил уста да заговори, неговата кралица, неговата набожна и строга съпруга от Фериерес, попита:

— Защо трябва да ви казвам подобно нещо, ваша милост?

Това беше изречено строго, величествено и ледено. Жеро де Шервал, напълно неподготвен за подобно нещо, неволно отстъпи назад, а Инес продължи:

— Защо трябва плановете на моя господар и съпруг, засягащи собственото ни кралство, да са предмет на обсъждане между вас и мене? Вие прекалихте, ваше преподобие. Очаквам да се извините.

Рамиро беше не по-малко потресен от духовника. Поддръжката на Инес срещу този човек беше съвсем неочаквана. Той дори не се осмеляваше да я погледне, но добре познаваше този леден тон — най-често самият той беше потърпевшият, за един или друг грях.

Жеро де Шервал беше почервенял като рак.

— Простете ми, ваше величество, ако неволно съм ви оскърбил по някакъв начин. Но дължа да ви кажа, че няма вътрешнодържавни дела, когато става дума за неверниците, били те ашарити или киндати. Това е работа на божиите служители.

— Тогава горете си ги сами — отсече Рамиро. — А ако търсите мъже, които да мрат, и жени, готови да изгубят всичко заради вашата кауза, говорете малко по-сдържано, особено в кралски двор, където сте гост.

— Аз имам един въпрос — неочаквано се намеси Инес. — Може ли?

Тя погледна Рамиро и той кимна. Още не можеше да повярва на очите си.

— Кой започна тази война? Кой свика войските?

— Служителите на Джад, разбира се — отвърна Жеро, все още зачервен. Усмивката му беше изчезнала. — Водени от духовниците на Фериерес естествено.

— Естествено — повтори Инес. — Кажете ми тогава, ваше преподобие, какво търсите тук? Защо не сте с армията в Батиара, за да се подготвите за това дълго и опасно пътуване на изток?

Рамиро никога не беше виждал жена си такава и сега я гледаше с искрено изумление. Ала неговата изненада не беше нищо в сравнение с тази на духовника.

— И близо до дома има неверници — промърмори Жеро.

— Разбира се — съгласи се Инес с най-простодушно изражение. — А Сория е толкова далече, морските пътешествия са така скучни и изморителни, пък и войната в пустинята е рисковано начинание. Мисля, че започвам да разбирам.

— Не мисля. Според мене…

— Уморена съм — заяви кралица Инес и се изправи. — Извинете ме. Женска слабост. Може би ще продължим някой друг път, ваше величество?

Все още невярващ на ушите си, кралят се изправи.

— Разбира се, кралице моя. Щом не се чувствате добре… — Той протегна ръка и кралицата се облегна на нея. Рамиро усети натиска на пръстите й. — Граф Гонзалес, ще бъдете ли така добър да се погрижите за гостите?

— За мене е голяма чест — каза Гонзалес де Рада.

Той щракна с пръсти и осем от хората му пристъпиха напред, за да придружат духовниците. Рамиро любезно кимна и зачака. На Жеро де Шервал, чието лице още пламтеше, не му оставаше друго, освен да се поклони. Рамиро се обърна, Инес се завъртя около него като в танц — макар че тя в живота си не беше танцувала — и двамата напуснаха залата през новата бронзова врата зад трона.

Вратата се затвори зад тях. Малкото помещение, в което се озоваха, беше приятно обзаведено, с килим и нови гоблени. До една от стените имаше малка масичка с напитки. Рамиро бързо се приближи до нея и си наля чаша вино. Пресуши чашата на един дъх, после си наля нова и изгълта и нея.

— Бог да го порази този непоносим човек! Може ли и аз да си пийна малко? — попита кралицата.

Кралят рязко се обърна към нея. Слугите бяха излезли и двамата бяха сами. Рамиро не си спомняше да е виждал някога такова изражение върху лицето й. Той й наля вино, смеси го с вода и й подаде чашата, като се опитваше да скрие объркването си.

Инес взе чашата и го погледна в очите.

— Съжалявам — промълви тя. — Аз ти докарах тази беля на главата, нали?

— Неприятния гост ли? — Той се опита да се усмихне. Странно, но докато я гледаше, се почувства въодушевен. — Е, не ни е за пръв път.

— Само че той е нещо повече от това, не мислиш ли? — Тя отпи от чашата си и направи гримаса, но след малко отпи още една глътка. Приповдигнатото настроение на краля се изпари също така бързо, както се беше появило.

— Да — призна той. — Така е. Нямам предвид само него, а и вестта, която донесе.

— Знам. Свещена война. Всички тези войски, които се събират заедно. Ще искат и ние да се присъединим, нали? И да тръгнем срещу Ал-Расан?

— Да, и моите войници ще са въодушевени.

— Но ти не искаш да тръгваш на юг.

Това не беше въпрос.

На вратата тихо се почука и влезе Гонзалес де Рада, много блед и мрачен. Рамиро се приближи до масата и си наля нова чаша, но този път разреди виното. Не беше време да си угажда.

— Дали искам да тръгна срещу Ал-Расан на свещена война? — повтори той заради конетабъла. — Да ти кажа ли истината? — Рамиро поклати глава. — Не искам. Искам да го направя както и когато аз преценя. Искам да отнема Руенда от безполезния си брат и Халоня от чичо Бермудо — да се скапе дано! — да измъкна Фезана от ръцете на тези касапи, картадийците, и чак тогава да продължа нататък. Или да оставя синовете ми да го направят, когато вече няма да ме има, за да ви създавам проблеми.

Той се усмихна на Инес, която не отвърна на усмивката му.

— Щом кралските войски са се насочили към Амуз и Сория — намеси се Гонзалес, — трудно ще откажем да се присъединим към тях напролет. Всички духовници в трите кралства на Еспераня ще ревнат в един глас, че обричаме душите си на гибел.

— Знам — въздъхна Рамиро. — Налей си вино. Това ще облекчи терзанията на грешната ти душа.

— Аз съм виновна — каза Инес. — Аз го докарах тук. Кралят остави чашата си, приближи се до нея и хвана ръцете й. Тя не се отдръпна и това също беше нещо ново за нея.

— Той така или иначе щеше да дойде, мила. Заедно с останалите. Щом всички велможи на изток от планините вече играят по тяхната свирка, кой ще ни позволи на нас да си живеем, както ни харесва? Можеш да бъдеш сигурна, че и в Халоня и Руенда вече се радват на такива гости. Те ще искат още тази зима да се съберем тримата. Ще ни наредят да се срещнем под страх от проклятие и божие наказание. И ние ще трябва да се подчиним. Ще се срещнем тримата — чичо Бермудо, брат ми Санчес и аз — и ще седнем заедно, ще ловуваме заедно. Те ще дебнат всяко мое движение, аз ще правя същото. Ще сключим свещено примирие, а духовниците ще пеят възторжени химни в наша чест. И почти сигурно е, че напролет ще потеглим на война срещу Ал-Расан.

— И?

Доста пряма беше неговата кралица. Умна, непредсказуема и пряма. Рамиро сви рамене.

— Никой трезвомислещ мъж не може да говори с увереност какво ще се случи в една война. Особено във война като тази, където от една страна имаме три ненавиждащи се армии, а от другата — двайсет, които се мразят.

— И муардите отвъд проливите — добави граф Гонзалес. — Не ги забравяйте.

Рамиро затвори очи. Още чуваше трополенето на дъжда. Фериерес, Валеска, Карч, градовете на Батиара… всичките сплотени за свещена война. И в представата за това имаше нещо вълнуващо, на което не можеше да устои, колкото и да се бунтуваше разумът му. Като наяве виждаше разветите знамена, всичките могъщи военачалници, събрани заедно. Как би могъл един храбър мъж да не пожелае да е там, за да сподели този възторг?

— Светът е по-различен, отколкото беше тази сутрин — с въздишка каза Рамиро. Забеляза, че още държи ръцете на жена си и че тя не се отдръпва.

— Знаеш ли какво ми се иска да направя? — попита той внезапно, за изненада на самия себе си.

Тя го погледна, но не отговори. Рамиро знаеше какво си мисли. Когато й говореше така, винаги искаше едно нещо. Какво пък, тя не беше единствената, която можеше да изненада.

— Иска ми се да се моля — каза кралят на Валедо. — След това, което току-що чухме, имам желание да се помоля. Ще дойдете ли с мене?

Тримата тръгнаха заедно към кралския параклис — кралят, неговата кралица и техният конетабъл. Дворцовият свещеник беше там — току-що беше дошъл от приемната зала, крайно объркан. При вида на краля слисването му нямаше граници. Той припряно зае мястото си на олтара пред слънчевия диск.

Тримата направиха знака на слънцето и се отпуснаха на колене върху каменния под. Светлината в кралския параклис беше приглушена — прозорците бяха стари и малки, а навън продължаваше да вали.

Молеха се на единствения бог и животворната светлина на неговото слънце с лица, обърнати към олтара с окачения над него диск. Молеха за сила и опрощение, за чистота на сърцата и тленните тела, за сбъдване на всичко онова, което беше видял Джад, за рая, когато дойде краят на земните им дни сред полята на Валедо.