Майкъл Конъли
Хари (30)

30

Беше длъжен лично да отиде при Маргарет Шиън и да е съобщи какво е направил със себе си Франки. Нямаше значение, че са били разделени. Бяха живели заедно достатъчно дълго време. Тя и двете момичета заслужаваха да им го каже приятел, а не някой непознат да им съобщи по телефона посред нощ. Ървинг беше предложил бейкърсфийлдското полицейско управление да прати полицай в дома им, но Бош знаеше, че това ще е също толкова ужасно.

Свърза се с полицията в Бейкърсфийлд, но само, за да вземе адреса на Маргарет Шиън. Можеше да й позвъни, За да я помоли да го упъти. Но това означаваше да й каже, без да се налага да обяснява, стар полицейски номер, за да улесни неприятното задължение. Щеше да е проява на страхливост.

По щатската магистрала Голдън почти нямаше движение. Дъждът и късният час бяха пратили всички по домовете им, освен шофьорите на камиони, които нямаха друг избор. Повечето от тях пътуваха на север към Сан Франциско или се завръщаха с празни каросерии към зеленчуковите полета във вътрешността на щата. По стръмния и лъкатушещ участък от магистралата през планината на север от Лос Анджелес често се срещаха тирове, поднесли и излезли от пътя или отбили встрани, за да не рискуват в този коварен дъжд. Когато излезе от планинския район, Бош най-после можеше да набере скорост и да навакса загубеното време. Докато шофираше, той гледаше мълниите, просветващи на лилавеещия източен хоризонт. И мислеше за някогашния си партньор. Припомняше си старите случаи и ирландските вицове, които Шиън често разказваше. За да не мисли какво е направил, за да не се измъчва от чувството си за вина.

Беше взел със себе си любимата си касета и я пусна. Бяха парчета на саксофон, които особено обичаше. Той превъртя касетата напред, докато откри онова, което търсеше. „Приспивна песен“ на Франк Моргън. Прозвуча му като нежна, сантиментална погребална мелодия за сбогом и прошка от Франки Шиън. Сбогом и прошка от Елинор. Песента беше в тон с дъжда. Бош я слуша чак до края на пътуването си.

Стигна до къщата на Маргарет Шиън и двете й дъщери малко преди два часа. Лампата пред входната врата светеше и през завесите на прозорците се виждаше, че вътре също свети. Хари разбра, че Марги очаква да й позвъни или двамата с Франки да пристигнат. Той се поколеба на вратата, като се чудеше колко пъти му се е налагало да прави това, после почука.

Когато Марги отвори, Бош за пореден път разбра, че никога не може да свикне с тези неща. Тя учудено го погледна и му се стори, че не го е познала. Не се бяха виждали от много години.

— Марги, аз съм…

— Хари? Хари Бош? Току-що…

Тя млъкна, най-после разбрала. Обикновено всички го усещаха.

— О, Хари, не! О, не. Не и Франсис!

Марги вдигна ръце към лицето си. Устата й беше отворена и приличаше на онази прочута картина, на която ясена крещи на мост.

— Съжалявам, Марги. Ужасно съжалявам. Може би е по-добре да влезем вътре.

 

Тя стоически прие новината. Бош й разказа подробностите и Марги Шиън му направи кафе, за да не заспи по обратния път. Поведение, типично за полицейска съпруга. Докато бяха в кухнята, Хари се облегна на плота.

— Той ти е телефонирал тази вечер? — каза Бош.

— Да.

— Как ти се стори?

— Зле. Разказа ми какво са направили с него. Звучеше толкова… Като предаден. Това ли е точната дума? Искам да кажа, че го бяха предали собствените му хора, колегите му. Беше много тъжен, Хари.

Бош кимна.

— Той отдаде живота си на управлението… А ето какво направиха с него.

Хари отново кимна.

— Спомена ли нещо за…

Той не довърши.

— За самоубийство ли? Не. Веднъж четох за самоубийствата на полицаи. Много отдавна. Всъщност, когато Елайъс го съди предишния път заради онзи човек, когото беше убил. Тогава Франки беше ужасно потиснат и аз се страхувах за него. И потърсих нещо по въпроса. Пишеше, че когато хората говорят за това или ти казват, че ще се самоубият, всъщност искат да ги спреш.

Бош кимна.

— Предполагам, че Франки не е искал да го спра-продължи тя. — Не ми каза нищо.

Марги извади стъклената кана от кафеварката и му наля. После взе термос и започна да го пълни.

— Това ти е за из път. Не искам да заспиш на волана.

Бош се приближи и сложи ръка на рамото й. Тя остави каната и се обърна към него, за да я прегърне.

— Тази година — каза Марги, — всичко… всичко просто се обърка.

— Зная. Той ми разказа.

Тя се откъсна от него и продължи да пълни термоса.

— Марги, преди да си тръгна трябва да те попитам нещо. Днес са му взели пистолета, за да направят балистична експертиза. Той се е самоубил с друг. Знаеш ли нещо за него?

— Не. Имаше само онзи, с който ходеше на работа. Нямахме друго оръжие. Заради момичетата. Когато се прибираше, Франки заключваше пистолета си в малък сейф. Само той имаше ключ. Просто не исках вкъщи да има повече оръжия.

Бош разбираше, че това оставя въпроса открит. Шиън можеше да е крил пистолета от нея — на толкова тайно място, че по време на обиска не го бяха открили дори агентите от ФБР. Може би заровен на двора в найлонов плик. А можеше и да си го е набавил, след като жена му и дъщерите му се бяха пренесли в Бейкърсфийлд.

— Добре — каза той, решил да не настоява.

— Защо, Хари, да не би да твърдят, че пистолетът е твой? Ще си имаш ли проблеми?

Преди да отговори, Бош се замисли за миг.

— Не, Марги, всичко е наред. Не се тревожи за мен.