Майкъл Конъли
Хари (9)

9

На върха на хълма ги очакваха Едгар и Фуентес, завърнали се от дома на Каталина Перес, и Джо Делакроче, пристигнал от центъра „Паркър“ с подписаните заповеди за обиск. За претърсване на домовете и офисите на жертвите на убийство не винаги се изискваше одобрена от съда заповед. Но във важни случаи като този това беше разумна мярка. Ако завършеха с арест, тези разследвания привличаха вниманието на прочути адвокати, които използваха грешките на детективите, разнищваха недоизпипаните подробности и често успяваха да спечелят. Бош вече мислеше за този момент. Знаеше, че трябва да е извънредно внимателен.

Освен това смяташе, че особено за претърсването на офиса на Елайъс е необходима заповед. В него щяха да открият огромен брой папки за полицаи и дела срещу управлението. Тези случаи най-вероятно щяха да бъдат поети от други адвокати и Бош трябваше да намери точката на равновесие между запазването на тайната между клиент и адвокат от една страна и следствието на убийството на Хауард Елайъс от друга. Детективите несъмнено трябваше да внимават с папките. Тъкмо поради тази причина беше позвънил в окръжната прокуратура, за да поиска присъствието на Джанис Лангуайзър.

Първо се приближи до Едгар, хвана го под ръка и го насочи към парапета над стръмния склон към Хил Стрийт. Тук другите не можеха да ги чуят.

— Как мина?

— Както винаги. Предпочитам да бях където и да е другаде, но да не гледам как хората приемат такава вест. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Разбирам. Просто казахте на съпруга или му зададохте и въпроси?

— Зададохме му, но не получихме много отговори. Каза, че жена му била чистачка и от време на време работела там. Пътувала с автобуса. Не знаеше адреса. Каза, че пазела цялата информация в малък бележник, който носела със себе си.

Бош се замисли за миг. Не си спомняше да е забелязал в списъка с веществени доказателства какъвто и да е бележник. Той постави куфарчето си върху парапета, отвори го и извади папката, в която държеше документите от местопрестъплението. Най-отгоре бе жълтият инвентарен списък, който му бе дал Хофман. В него се изброяваха вещите на жертва № 2, но сред тях нямаше бележник.

— Е, по-късно пак ще трябва да го попитаме. Не е носела бележник.

— Само че прати Фуентес. Съпругът й не знае английски.

— Добре. Нещо друго?

— Не. Зададохме му обичайните въпроси. Врагове, проблеми, някой да я е тормозил, преследвал и така нататък. Нищичко. Съпругът й каза, че нищо не я е безпокояло.

— Добре. Ами той?

— Изглеждаше естествено. Все едно, че го бяха ударили в лицето с големия тиган, наречен лош късмет. Нали разбираш?

— Да.

— При това, бяха го ударили твърде силно. Беше изненадан.

— Ясно.

Бош се огледа наоколо, за да се увери, че не ги чуват. После тихо заговори:

— Сега ще се разделим и ще се заемем с обиските. Искам ти да поемеш апартамента на Елайъс в „Плейс“. Ходих…

— Значи натам е отивал, а?

— Така изглежда. Ходих там с Частейн, хвърлихме един поглед. Искам този път внимателно да огледаш нещата. Освен това, искам да започнеш от спалнята му. Иди при леглото и извади бележника от горното чекмедже на нощното шкафче с телефона. Прибери го като веществено доказателство и го запечатай, така че никой да не го види.

— Естествено. Но защо?

— По-късно ще ти обясня. Просто го вземи, преди да го е намерил някой друг. Освен това вземи касетата от телефонния секретар в кухнята. На нея е записано съобщение, което ще ни трябва.

— Ясно.

— Добре тогава.

Бош се отдалечи от парапета и отиде при Делакроче.

— Някакви проблеми със заповедите?

— Ами, не, освен че трябваше два пъти да будя съдията.

— Кой съдия?

— Джон Хотън.

— Той е разбран човек.

— Като че ли втория път не му стана много приятно.

— Какво каза за офиса?

— Накара ме да прибавя клауза за запазване на тайната между адвокат и клиент.

— Това ли било? Дай да видя.

Делакроче извади заповедите от вътрешния джоб на сакото си и му подаде онази за офиса в Брадбъри. Бош прегледа първата страница и стигна до въпросната клауза. Стори му се в рамките на нормалното. Съдията им позволяваше да претърсят офиса и папките и просто отбелязваше, че не трябва да бъде разгласявана откритата в тях поверителна информация.

— Това означава, че не можем да прегледаме папките и да ги предадем на градската прокуратура — каза Делакроче. — Че нищо не трябва да излиза извън следствието.

— Ще го преживея — отвърна Бош.

Той даде знак на всички детективи да се съберат. Забеляза, че Фуентес пуши и се опита да не мисли за това колко ужасно му се иска да запали цигара.

— Добре, заповедите за обиск са тук — каза той. — Ето как ще се разделим. Едгар, Фуентес и Бейкър, вие тримата поемате апартамента. Ще води Едгар. Уредете разпити на портиерите от всички смени. Трябва да научим колкото може повече за навиците и личния живот на Елайъс. Смятаме, че е възможно да има приятелка. Трябва да я открием. На връзката имаше ключове от порше и волво. Предполагам, че Елайъс е карал поршето и че го е оставил в гаража на блока. Проверете и това. Останалите отиваме в офиса.

— В заповедите не се посочва автомобил — възрази Делакроче. — Когато ме пратихте да ги взема, никой не ми каза, че има коли.

— Добре, тогава просто открийте колата, поразгледайте вътре през прозорците и ако видите нещо или решите, че се налага, ще вземем допълнителна заповед.

Докато казваше последните думи, Бош гледаше към Едгар. Чернокожият детектив едва забележимо кимна. Беше разбрал какво иска Хари — да открие автомобила и просто да го отвори и претърси. Ако откриеше нещо важно за следствието, щяха да вземат заповед и да се държат така, все едно, че никога не са виждали колата. Това бе обичайна процедура.

Бош си погледна часовника.

— Добре, сега е пет и половина. Най-късно до осем и трийсет трябва да сме свършили с обиските. Взимайте всичко, което ви се стори интересно. По-късно ще го проверим. Заместник-началникът Ървинг ни е издействал да работим в заседателната зала до кабинета му в центъра „Паркър“. Но преди да отидем там, искам всички да се срещнем тук в осем и половина.

Той посочи към високия жилищен блок срещу Ейнджълс Флайт.

— Тогава ще се заемем с онзи блок. Не искам да го оставяме за по-късно, за да не изпуснем вероятни свидетели.

— Ами срещата със заместник-началник Ървинг? — попита Фуентес.

— Тя е в десет часа. Би трябвало да успеем. Но не се безпокойте. Даже да не свършим дотогава, аз ще отида на срещата, а вие ще продължите. Следствието е на първо място. Той няма да възрази.

— Хей, Хари? — рече Едгар. — Ако свършим преди осем и половина, може ли да закусваме?

— Да, естествено, но не искам да пропуснем нещо. Не претупвайте обиска, за да успеете за палачинките си.

Райдър се усмихна.

— Знаете ли какво — каза Бош. — Ще се погрижа в осем и половина тук да ни очакват понички. Ако можете, просто почакайте дотогава. Добре, да действаме.

Той извади връзката с ключовете на Хауард Елайъс. Извади тези от апартамента и поршето и ги даде на Едгар. Поне два-три ключа бяха от офиса, други два-три от дома му в Болдуин Хилс. Оставаха още четири и Бош се замисли за гласа от телефонния секретар. Може би Елайъс имаше ключове от дома на любовницата си.

Прибра връзката обратно в джоба си и каза на Райдър и Делакроче да се качват на колите си и да тръгват за Брадбъри. Двамата с Частейн щяха да се спуснат с железницата и да повървят пеш по пътя, по който би трябвало да е минал Елайъс от офиса си до долната спирка на Ейнджълс Флайт. Когато детективите се разделиха и заминаха по задачите си, Хари отиде до прозореца на станцията и потърси с поглед Елдридж Пийт. Възрастният мъж седеше на стола до касата със слушалки и затворени очи. Бош внимателно почука по стъклото, но въпреки това операторът се сепна.

— Господин Пийт, сега искам още веднъж да се спуснем долу. После можете да заключите и да се приберете вкъщи при жена си.

— Добре, както кажете.

Хари кимна и понечи да закрачи към мотрисата, после спря и отново погледна към Пийт.

— Вътре има много кръв. Имате ли човек, който да почисти, преди да отворите утре?

— Не се безпокойте, аз ще се заема. В килера имам парцал и кофа. Свързах се с началника си. Още преди вие да дойдете. Каза ми да почистя Оливет, за да е готова за утре сутрин. В събота започваме в осем.

Бош кимна.

— Добре, господин Пийт. Съжалявам, че се налага да го направите.

— Винаги поддържам мотрисите чисти.

— Освен това, по въртележката на долната спирка е останал прах за снемане на отпечатъци. Много трудно се чисти, ако се изцапате.

— Ще се оправя и с него.

Хари кимна.

— Е, тази нощ много ни помогнахте. Благодаря ви.

— Тази нощ ли? По дяволите, вече е сутрин.

Пийт се усмихна.

— Сигурно сте прав. Довиждане, господин Пийт.

Бош понечи да се отдалечи, но после отново се върна при възрастния мъж.

— Още нещо. Вестниците дълго време ще са пълни с материали за случая. Ще го предават и по телевизията.

Не искам да ви казвам какво да правите, но защо не помислите да си откачите телефона, господин Пийт? И да не отваряте входната врата на всекиго.

— Ясно.

— Добре.

— И без това цял ден ще спя.

Бош за последен път му кимна и се качи на мотрисата. Частейн вече седеше на една от пейките до вратата. Хари мина покрай него и отново отиде в отсрещния край, където бе паднал Хауард Елайъс.

Железницата потегли веднага щом седна. Той погледна през прозореца и видя сивата светлина на зората покрай високите офис сгради на изток. Отпусна се на пейката и силно се прозя, без да си прави труда да покрива устата си с ръка. Прииска му се да легне. Пейката беше от твърдо, излъскано дърво, но изобщо не се съмняваше, че бързо ще заспи и че ще сънува Елинор и местата, където на човек не му се налага да заобикаля кървави локви.

Бош пропъди тази мисъл и бръкна в джоба си. Едва тогава си спомни, че там вече няма цигари.