Майкъл Конъли
Хари (8)

8

Райдър стоеше до висок чернокож мъж с посивяваща коса точно пред вратата на станцията на Ейнджълс Флайт. Когато Бош се приближи до тях, двамата се усмихваха на нещо.

— Господин Пийт, това е Хари Бош — представи ги тя. — Той ръководи следствието.

Пийт се ръкува с него.

— Най-ужасното нещо, което съм виждал през живота си. Най-ужасното!

— Съжалявам, че е трябвало да го видите, господине, но се радвам, че сте готов да ни помогнете. Защо не влезете вътре да седнете? Ще дойдем при вас само след няколко минути.

Когато Пийт влезе в станцията, Бош погледна към Райдър. Нямаше нужда да пита нищо.

— Точно, както каза Гаруд. Не чул нищо и не видял много, докато мотрисата стигнала до горната спирка и той отишъл да я заключи. Не забелязал никой да се мотае и долу.

— Има ли вероятност да ни заблуждава?

— Не, струва ми се. Мисля, че казва истината.

— Пипал ли е труповете?

— Не. Имаш предвид часовника и портфейла ли? Съмнявам се да ги е взел той.

Бош кимна.

— Нещо против да му задам няколко въпроса?

— Заповядай.

Той влезе в малкото помещение и Райдър го последва. Елдридж Пийт седеше на масата и разговаряше по телефона.

— Трябва да затварям, скъпа — каза той, когато ги видя. — Полицаят иска да разговаря с мен.

Операторът затвори слушалката.

— Беше жена ми. Искаше да знае кога ще се прибера вкъщи.

Бош кимна.

— Господин Пийт, влязохте ли в мотрисата, след като видяхте труповете?

— Не, господине. Хм, сториха ми се съвсем мъртви. Видях много кръв. Помислих си, че трябва да ги оставя както са си.

— Познавахте ли някой от жертвите?

— Ами, не можех да разгледам хубаво мъжа, но ми заприлича на господин Елайъс заради хубавия костюм. Познах и жената. Искам да кажа, че не й знам името, ама тя се бе качила преди няколко минути на горната спирка.

— Искате да кажете, че първо се е спуснала надолу, така ли?

— Да, господине. И тя беше редовна пътничка, като господин Елайъс. Само че пътуваше може би един път седмично. В петък, като снощи. Господин Елайъс пътуваше по-често.

— Защо според вас се е спуснала долу, но не е слязла от мотрисата?

Пийт неразбиращо го погледна, сякаш изненадан от толкова лесен въпрос.

— Щото са я застреляли.

Бош едва не се изсмя, но успя да се овладее. Не бе задал въпроса си достатъчно ясно.

— Не, искам да кажа, преди да я застрелят. Изглежда изобщо не се е опитала да слезе. Като че ли си е седяла на пейката и е чакала мотрисата да потегли отново нагоре, когато убиецът се е появил зад другия пътник.

— Нямам представа какво е правила.

— Кога точно се е качила на мотрисата?

— Предпоследния курс. Пратих Оливет надолу и онази госпожа беше вътре. Някъде към единадесет без пет-шест минути. Оставих мотрисата долу до единадесет и я качих обратно. Нали разбирате, последният курс. Когато пристигна, двамата бяха мъртви.

— Значи сте пратили Оливет долу и жената е била вътре. Пет-шест минути по-късно сте повикали мотрисата обратно и жената е била там. Така ли?

— Точно така.

— А през тези пет-шест минути не сте ли погледнали надолу?

— Не, броях парите в касата. После в единадесет излязох и заключих Синай. След това повиках горе Оливет. Тогава ги открих. Мъртви.

— Но не сте чули нищо отдолу? Никакви изстрели?

— Не, вече казах на госпожица Кизмин, че нося слушалки заради шума под станцията. Освен това броях парите. Бяха предимно монети по двадесет и пет цента. Пускам ги през автомат.

Той посочи към стоманения брояч до касата. Изглежда машината опаковаше монетите в хартиени фишеци по десет долара. После Елдридж Пийт удари с крак по дъсчения под, за да покаже генератора под станцията. Бош кимна.

— Разкажете ми за жената. Споменахте, че е била редовна пътничка, нали така?

— Да, пътуваше веднъж седмично. Може да е вършела някаква работа из апартаментите в района, да е чистила или нещо подобно. Автобусът минава долу по Хил Стрийт. Сигурно го е взимала от там.

— Ами Хауард Елайъс?

— И той беше редовен пътник. Два-три пъти седмично, по различно време, понякога късно вечер като снощи. Веднъж заключвах и той ме повика отдолу. Направих изключение и го качих със Синай. Направих му услуга. По Коледа ми даваше малък плик. Беше любезен човек.

— Винаги ли пътуваше сам?

Възрастният мъж скръсти ръце и се замисли за миг.

— Обикновено, да.

— Спомняте ли си да е бил с някой друг?

— Струва ми се, че един-два пъти беше с някой. Но не се сещам с кой.

— С мъж или жена?

— Не знам. Може да е бил с жена, ама просто нямам спомен, нали разбирате?

Бош кимна и се замисли. Погледна към Райдър и вдигна вежди. Тя поклати глава. Нямаше какво друго да пита.

— Преди да си отидете, господин Пийт, бихте ли ни спуснали с мотрисата на долната спирка?

— Естествено. Винаги, когато двамата с госпожица Киз-мин поискате.

Той погледна към Райдър и усмихнато се поклони.

— Благодаря ви — каза Бош. — Да вървим тогава.

Пийт се приближи до клавиатурата на компютъра и набра командата. Подът завибрира и се разнесе висок стържещ звук. Операторът се завъртя към тях.

— Когато пожелаете — надвика шума той.

Бош му махна с ръка и излезе навън. Частейн и Бейкър, детективът от вътрешния отдел, който бе партнирал на Кизмин Райдър, стояха до парапета и гледаха към релсите.

— Слизаме долу — извика им Бош. — Ще дойдете ли с нас?

Без да кажат нищо, двамата тръгнаха след Райдър и всички заедно се качиха на мотрисата, наречена Оливет. Труповете отдавна ги нямаше. Но петната от кръв все още стояха по дървения под и пейката, на която беше седяла Каталина Перес. Бош заслиза надолу по стъпалата, като внимаваше да не стъпи в червеникаво-кафявата локва, изтекла от тялото на Хауард Елайъс. После седна отдясно. Другите се настаниха надалеч от мястото, където бяха паднали труповете. Бош погледна през прозореца към станцията и махна с ръка. Мотрисата незабавно се разтресе и потегли. И той отново си спомни пътуването си с железницата като дете. Седалката беше точно толкова неудобна, колкото и тогава.

Не гледаше към другите. Очите му не се откъсваха от долната врата и релсите. Пътуването продължи не повече от минута. На долната спирка Бош слезе пръв. Той се завъртя и отново погледна към релсите. Главата на Пийт се очертаваше на фона на прозореца на станцията.

Хари не мина през въртележката, тъй като забеляза по нея черния прах за снемане на отпечатъци, а не искаше да си изцапа костюма. Управлението не смяташе това вещество за опасно и нямаше да му плати сметката за химическо чистене. Той посочи праха на другите и прескочи отгоре.

Огледа се наоколо с надеждата, че нещо може да привлече вниманието му, но не забеляза нищо необичайно. Пък и беше сигурен, че детективите от „Грабежи и убийства“ вече са претърсили района. Бе слязъл тук най-вече, за да получи лично представа за мястото. Отляво на сводестия изход на спирката имаше бетонно стълбище, предвидено за случаите, когато железницата не работеше, или за онези, които се страхуват да пътуват по наклонен релсов път. Стълбите бяха много популярни и сред любителите на неделния фитнес, които тичаха нагоре-надолу по тях. Преди около година беше чел за това в „Таймс“. В подножието на хълма до стълбището имаше осветена автобусна спирка. Дългата пейка беше покрита с навес от арматурно стъкло. На стените бяха залепени кинореклами. Една от тях представяше последния филм на Клинт Истуд — „Кръв“. В него се разказваше за бивш агент от ФБР, когото Бош познаваше.

Замисли се дали убиецът не е чакал под навеса Елайъс да се приближи до входа на Ейнджълс Флайт. Реши, че е малко вероятно. Спирката беше добре осветена и Елайъс щеше да го види. Тъй като смяташе, че адвокатът сигурно е познавал убиеца, Бош предполагаше, че престъпникът едва ли би чакал на толкова открито място.

Погледна от другата страна на арката, където имаше десетметрова ивица, разделяща спирката от малка офис-сграда. Там растеше акация, заобиколена от гъсти храсталаци. Прииска му се да не е оставял куфарчето си в мотрисата.

— Някой да носи фенерче? — попита той.

Райдър бръкна в чантата си и извади малко фенерче. Хари го взе и навлезе сред храстите, като осветяваше пътя си. Не откри очевидни следи, че убиецът е чакал тук. Отзад бяха пръснати всевъзможни боклуци, но като че ли всички бяха стари. Приличаше на място, на което са спирали бездомници, за да преровят чували с боклук, отмъкнати отнякъде.

Райдър се приближи до него.

— Откри ли нещо?

— Нищо важно. Просто се опитвам да разбера къде се е крил нашият човек. Това е едно от подходящите места. Елайъс не би го видял и той би могъл да излезе, и да го последва към мотрисата.

— Може пък да не е имало нужда да се крие. Възможно е да са дошли заедно.

Бош я погледна и кимна.

— Възможно е. Също толкова, колкото и моята версия.

— Ами пейката на автобусната спирка?

— Прекалено е на открито и е много добре осветено. Ако е бил някой, от когото Елайъс е имал причина да се страхува, адвокатът е щял да го види.

— Ами ако е бил дегизиран? Спокойно би могъл да си седи на спирката.

— Права си.

— Ти вече си мислил за всичко това, но ме оставяш да си приказвам за неща, които вече знаеш.

Бош не отговори. Той й върна фенерчето и излезе от храстите. Отново погледна към спирката и се изпълни с увереност, че е прав. Убиецът не беше чакал там. Райдър се приближи до него и проследи погледа му.

— Хей, познаваш ли Тери Маккейлъб от бюрото? — попита тя.

— Да, веднъж работихме заедно. Защо, ти познаваш ли го?

— Всъщност, не. Но го видях по телевизията. Ако питаш мен, не прилича на Клинт Истуд.

— Да, наистина не прилича.

Той видя, че Частейн и Бейкър са пресекли улицата и стоят до затворените врати на огромния „Гранд Сентръл Маркет“ и оглеждат земята.

Бош и Райдър отидоха при тях.

— Открихте ли нещо? — попита Киз.

— Може би да, може би не — отвърна Частейн.

Той посочи към мръсните изтъркани плочки в краката си.

— Фасове — рече Бейкър. — Пет — от една и съща марка. Което означава, че някой е чакал известно време тук.

— Може да е бил бездомник — предположи Райдър.

— Може — съгласи се Бейкър. — Но може и да е бил убиецът.

Бош не остана впечатлен.

— Някой от вас пуши ли? — попита той.

— Защо? — учуди се Бейкър.

— Защото ако пушехте, щяхте да разберете откъде са фасовете. Какво виждате, когато влезете в центъра „Паркър“?

Частейн и Бейкър озадачено се спогледаха.

— Ченгета? — предположи Бейкър.

— Да, но ченгета, които…

— Пушат — завърши вместо него Райдър.

— Точно така. В обществените сгради вече не се пуши, затова пушачите се събират пред входа. Този магазин е обществена сграда.

Той посочи към смачканите фасове.

— Това не означава, че непременно някой е чакал тук дълго време. Според мен, някой от служителите в магазина е излизал пет пъти през целия ден.

Бейкър кимна, но Частейн не бе съгласен със заключението.

— Може пък да е нашият човек — настоя той. — Къде другаде е чакал? В онези храсти ли?

— Защо не? Или както каза Киз, може да не е чакал. Възможно е да е дошъл заедно с Елайъс. Може Елайъс да го е смятал за приятел.

Бош бръкна в джоба на сакото си, извади найлонов плик за веществени доказателства и го подаде на Частейн.

— А може и да греша, и ти да си прав. Прибери ги и ги надпиши, Частейн. Погрижи се някой да ги отнесе в лабораторията.

Няколко минути по-късно Бош завърши огледа на местопрестъплението. Той се качи на мотрисата, взе куфарчето си и се насочи към една от седалките близо до горната врата. После тежко се отпусна върху твърдата пейка. Чувстваше се уморен и му се искаше да се бе наспал, преди Ървинг да го повика. Възбудата и адреналинът, които придружаваха новите случаи, пораждаха измамна бодрост, която бързо отзвучаваше. Искаше му се да може да запали цигара и после малко да подремне. Но в момента беше възможно само едното. Налагаше се да намери денонощен магазин и да си купи цигари. После се отказа. Кой знае защо чувстваше, че никотиновият му глад се е превърнал в част от очакването на Елинор. Струваше му се, че ако отново пропуши, всичко ще е загубено и че никога повече няма да я види.

— За какво мислиш, Хари?

Той вдигна поглед. Райдър стоеше на вратата.

— За нищо. И за всичко. Всъщност, едва започваме. Очаква ни много работа.

— Значи пак няма да има покой за уморените.

— Можеш да си сигурна.

Пейджърът му запиука и той припряно го свали от колана си. Номерът на дисплея му се стори познат, но не можеше да си спомни къде го е виждал. Извади телефона от куфарчето си и позвъни. Свърза се с дома на заместник-началник Ървин Ървинг.

— Разговарях с началника — каза му Ървинг. — Той ще се заеме с преподобния Тъгинс. Не се безпокойте за него.

Заместник-началникът презрително наблегна на думата „преподобен“.

— Ясно.

— Докъде стигнахте?

— Все още сме на местопрестъплението, тъкмо свършваме. Трябва да потърсим свидетели в съседните сгради, после си тръгваме. Елайъс е имал апартамент в центъра. Когато са го убили, е пътувал натам. Трябва да го претърсим заедно с офиса му веднага щом получим заповедите за обиск.

— Ами роднините на жената?

— Вече трябва да са ги уведомили.

— Разкажете ми какво стана в дома на Елайъс.

Тъй като по-рано Ървинг не го беше питал, Бош реши, че сега го прави, защото се е заинтересувал началникът на полицията. Накратко му описа случилото се и заместник-началникът му зададе още няколко въпроса за реакцията на съпругата и сина на адвоката. Хари разбираше, че също както с Престън Тъгинс, начинът, по който бе реагирало семейството на Елайъс, щеше да има пряко отношение към настроението на обществеността.

— Значи в момента не можем да разчитаме, че вдовицата или синът й ще ни помогнат да овладеем положението, нали така?

— В момента, да. Но когато преживеят първоначалния шок, може би. Навярно няма да е зле да поговорите с началника лично да позвъни на вдовицата. На стената в дома на Елайъс видях снимка, на която е заедно с адвоката. Ако разговаря с Тъгинс, може да убеди и вдовицата да ни помогне.

— Възможно е.

Ървинг промени темата и му каза, че заседателната зала на шестия етаж в центъра „Паркър“ ги очаква. В момента била отключена, но сутринта Бош щял да получи ключовете. Когато започнели работа вътре, стаята щяла да е постоянно заключена. Самият той щял да пристигне към десет часа и с нетърпение очаквал по-подробен доклад за следствието.

— Разбира се, господин заместник-началник — отвърна Хари. — Дотогава би трябвало да сме свършили и с обиските.

— Непременно. Ще ви чакам.

— Ясно.

Бош се канеше да затвори, когато чу гласа на Ървинг.

— Моля?

— Още нещо. Заради самоличността на едната от жертвите реших, че в този случай е мой дълг да уведомя главния инспектор. Когато й изложих известните ни тогава факти, тя изглеждаше… как да се изразя… изглеждаше силно заинтригувана от случая. Думата „силно“ навярно не е достатъчно точна.

Карла Ентренкин. Бош едва не изруга гласно, но успя да се сдържи. Главният инспектор бе нова длъжност в управлението: гражданин, назначен от полицейската комисия като независим цивилен наблюдател с пълната власт да извършва и контролира разследвания. Това беше поредната крачка в политизирането на полицията. Главният инспектор отговаряше пред полицейската комисия, която на свой ред отговаряше пред градския съвет и кмета. Имаше и други причини Бош да е ядосан. Безпокоеше го присъствието на името и домашния номер на Ентренкин в бележника на Елайъс. Това пораждаше многобройни нови възможности, а оттук и усложнения.

— Тя ще дойде ли на местопрестъплението? — попита Хари.

— Не, струва ми се — отвърна Ървинг. — Изчаках с обаждането, за да мога да й кажа, че сте свършили с огледа. Спестих ви това главоболие. Но да не се изненадате, ако ви потърси през деня.

— Може ли да го направи? Искам да кажа, да разговаря с мен, без да мине първо през вас? Тя е цивилна.

— За съжаление, може да прави каквото си иска. Така е уредила въпроса полицейската комисия. Това означава, че накъдето и да се насочи, следствието трябва да е абсолютно чисто, детектив Бош. В противен случай, Карла Ентренкин ще ни разкаже играта.

— Разбирам.

— Добре, тогава само трябва да арестуваме убиеца и всичко ще е чудесно.

— Естествено, господин заместник-началник.

Ървинг затвори, без да каже нищо повече. Бош вдигна поглед. Частейн и Бейкър се качиха в мотрисата.

— Има само едно нещо, което е по-лошо от това вътрешният отдел да се влачи подире ти в такова следствие — прошепна той на Райдър. — Главният инспектор да ти надзърта над раменете.

Тя го погледна.

— Майтапиш ли се? Бавната Карла ли?

Бош едва не се усмихна на прякора, лепнат на Ентренкин от вестника на полицейския профсъюз. Наричаха я Бавната Карла заради начина, по който говореше пред полицейската комисия, критикувайки действията или представителите на управлението.

Едва не се усмихна, но намесата на главния инспектор в следствието беше прекалено сериозен въпрос.

— Да — отвърна той, — сега ни се натресе и тя.