Майкъл Конъли
Хари (7)

7

Частейн паркира пред модерния небостъргач „Плейс“. Преди да излязат навън, нощният портиер се приближи към тях или за да ги посрещне, или за да им каже да преместят колата. Бош отиде при него и му обясни, че Хауард Елайъс е бил убит на по-малко от една пряка оттам и че трябва да претърсят апартамента му, за да се уверят, че няма други жертви или че някой не се нуждае от помощ. Портиерът се съгласи, но заяви, че трябва да ги придружи. Хари категорично му нареди да остане във фоайето и да чака другите полицаи, които щяха да пристигнат.

Апартаментът на Хауард Елайъс се намираше на двадесетия етаж. Асансьорът се движеше бързо, но мълчанието между Бош и Частейн правеше пътуването да изглежда по-дълго.

Стигнаха до апартамент 20Е и Бош позвъни на вратата. След като не получи отговор, той се наведе и отвори куфарчето си на пода, после извади ключовете от торбичката, която по-рано му беше дал Хофман.

— Не мислиш ли, че би трябвало да изчакаме заповедта за обиск? — попита Частейн.

Бош вдигна поглед към него, докато затваряше и заключваше куфарчето си.

— Не.

— Онова, дето го каза на портиера, че някой можело да се нуждае от помощ бяха пълни глупости.

Хари се изправи и започна да опитва ключовете в двете ключалки на вратата.

— Спомняш ли си какво ми каза по-рано? Че в крайна сметка ще трябва да ти се доверя? От този момент започвам да ти се доверявам, Частейн. Нямам време да чакам заповедта. Влизам още сега. Разследването на убийство е като акула. Или трябва постоянно да плува, или умира.

Той отключи първата ключалка.

— Ти и твоята скапана риба. Първо ловеше обикновена риба, сега пък акули.

— Ако внимаваш, Частейн, може пък и ти да се понаучиш.

В момента, в който произнесе последната дума, Хари отключи и втората ключалка. Той погледна към другия детектив, намигна му и отвори вратата.

Влязоха в средно голяма дневна със скъпи кожени мебели и библиотечни шкафове от черешово дърво. Прозорците и балконът гледаха на юг към центъра на града. Апартаментът беше изрядно подреден, освен части от петъчен брой на „Таймс“, пръснати по черния кожен диван, и празна кана за кафе, оставена върху стъклената масичка.

— Хей? — извика Бош, за да е сигурен, че в жилището няма никой. — Полиция. Има ли някой?

Никакъв отговор.

Той остави куфарчето си върху масата в трапезарията, отвори го и извади чифт латексови ръкавици. Попита Частейн дали иска, но детективът от вътрешния отдел отклони предложението му.

— Няма да пипам нищо.

Разделиха се и започнаха първоначален бърз оглед на апартамента. Останалите помещения бяха също толкова подредени, колкото и дневната. Имаше две спални, едната от тях с балкон, който гледаше на запад. Нощта бе ясна и се виждаше чак до Сенчъри Сити. Бош проследи светлините, които стигаха до морето при Санта Моника. Частейн влезе в стаята зад него.

— Няма кабинет — съобщи той. — Втората спалня прилича на гостна. Може би там е криел свидетелите си.

— Добре.

Бош разгледа бюрото. Нямаше снимки или каквито и Да е вещи от особено личен характер. Същото се отнасяше за нощните шкафчета от двете страни на леглото. Спалнята приличаше на хотелска стая и в известен смисъл си беше такава — ако Елайъс я бе използвал само от време на време, докато се готви за съдебните си процеси. Леглото беше оправено и това направи впечатление на Бош. Адвокатът се намираше насред подготовката си за важно дело, бе работил денонощно и все пак сутринта беше намерил време да си оправи леглото. Няма начин, помисли си Хари. Или го бе оправил, защото е щяло да има гост, или не го бе оправил той.

Изключваше се възможността да има прислужница, защото тя би прибрала разхвърляните страници от вестника и празната кана от дневната. Не, леглото бе оправил Елайъс. Или някой друг, който е бил с него. Това беше инстинкт, резултат от дългогодишно изучаване на човешките навици, но в момента Бош бе сигурен, че в играта участва друга жена.

Отвори чекмеджето на нощното шкафче, върху което имаше телефон. Вътре откри бележник и прелисти страниците. Много от имената му бяха известни. Повечето бяха адвокати, за които беше чувал или дори познаваше. Но едно име го накара да се замисли. Карла Ентренкин. Тя също бе адвокатка, специализирала се в случаи, свързани с нарушаване на граждански права — или поне допреди година, когато полицейската комисия я назначи за главен инспектор в лосанджелеското полицейско управление. Направи му впечатление, че Елайъс има и служебния, и домашния й телефон. Последният беше написан неотдавна, защото мастилото бе по-тъмно. Като че ли беше прибавен дълго след записването на служебния номер.

— Какво откри? — попита Частейн.

— Нищо — отвърна Бош. — Само адвокати.

Когато другият детектив се приближи да погледне, той пусна бележника обратно в чекмеджето и го затвори.

— По-добре да го оставим за после, когато пристигне заповедта за обиск.

През следващите двадесет минути продължиха да претърсват апартамента, като проверяваха в чекмеджета и гардероби, под легла и възглавници, но без да разместват нищо. По едно време Частейн извика от банята до голямата спалня:

— Тук има две четки за зъби!

— Добре.

Бош беше в дневната и разглеждаше книгите в библиотеката. Погледът му се спря на заглавие, което му бе попадало преди години — „Вчерашният ден ще те разплаче“ от Честър Хаймс. Усети присъствието на Частейн зад гърба си и се завъртя. Детективът от вътрешния отдел стоеше в коридора, водещ към спалните, и държеше в ръце кутия с презервативи.

— Бяха скрити най-отзад на лавицата под умивалника.

Бош не отговори, само кимна.

На стената в кухнята беше монтиран телефон със секретар. Индикаторът му премигваше и дигиталният дисплей показваше, че е оставено едно съобщение. Хари натисна бутона. Разнесе се женски глас.

— Здрасти, аз съм. Мислех си, че ще ми се обадиш. Надявам се, че не си ме забравил.

И толкова. Съобщението бе получено в 00:01 часа. По това време Елайъс вече е бил мъртъв, помисли си Бош. Частейн, който беше чул гласа и влезе в кухнята, само погледна към Хари и сви рамене. Бош отново пусна съобщението.

— Не ми прилича на гласа на жена му — каза той.

— Като че ли е бяла — прибави Частейн.

Хари мислено се съгласи с него. Той за трети път изслуша съобщението, като се съсредоточи върху гласа. В него ясно се долавяше интимност. Часът на обаждането и предположението на жената, че Елайъс ще я познае, също бяха в подкрепа на това заключение.

— Скрити в банята презервативи, две четки, загадъчна жена по телефона — каза Частейн. — Сигурно му е гадже. Нещата могат да станат интересни.

— Възможно е — отвърна Бош. — Сутринта някой е оправил леглото. В аптечката има ли нещо женско?

— Не.

Частейн се върна обратно в дневната. След като свърши в кухнята, Бош реши, че засега е видял достатъчно и отвори плъзгащата се стъклена врата на балкона. Облегна се на железния парапет и си погледна часовника. 04:50. После свали пейджъра от колана си и провери да не го е изключил по погрешка.

Пейджърът работеше. Елинор не се бе опитвала да се свърже с него. Чу, че Частейн излиза на балкона, — и заговори, без да се обръща.

— Познаваше ли го, Частейн?

— Кого, Елайъс ли? Ами, да.

— Откъде?

— Работил съм по случаи, които по-късно са стигали до съда. Призовавал ме е като свидетел. Освен това, офисът му е в Брадбъри, където са и нашите. Често го виждах. Но ако ме питаш дали сме играли заедно голф, отговорът ми е „не“. Познанството ни не беше от този род.

— Този тип си изкарваше прехраната, като съдеше ченгета. И в съда като че ли винаги имаше изключително пълна информация. Вътрешна информация. Някои казват, че не би могъл да я получи по редовен път. Че може да е имал вътрешни източници…

— Не съм бил информатор на Хауард Елайъс, Бош-прекъсна го Частейн. В гласа му се долавяше напрежение. — И не зная някой от вътрешния отдел да е бил такъв. Ние разследваме ченгета. Аз разследвам ченгета. Понякога си го заслужават, понякога не. Ти също като мен знаеш, че някой трябва да контролира полицията. Но да донасям на хора като Хауард Елайъс, би било низост на низостта, Бош!

Хари го наблюдаваше и виждаше как гневът блика от тъмните му очи.

— Само питам — отвърна той. — Трябва да зная с кого си имам работа.

Той отново насочи очи към града и после към площада под балкона. Видя, че Киз Райдър и Лумис Бейкър се приближават към Ейнджълс Флайт заедно с човек, за когото предположи, че е Елдридж Пийт, операторът на железницата.

— Добре, вече ме попита — каза Частейн. — Сега можем ли да продължим?

— Естествено.

В асансьора двамата мълчаха. Бош заговори едва, когато стигнаха фоайето.

— Ти върви — рече той. — Трябва да отида до тоалетната. Кажи на другите, че няма да се забавя.

— Добре.

Портиерът беше чул разговора им и съобщи на Бош, че тоалетната е зад ъгъла покрай асансьорите. Хари тръгна натам.

Остави куфарчето си върху плота до мивката и извади телефона. Първо набра домашния си номер. Когато му отговори телефонният секретар, той набра кода за новите съобщения. Чу само собствения си глас. Елинор не бе получила съобщението му.

— Мамка му — процеди Бош и изключи.

После се свърза с бюро справки и взе телефона на покер-залата в Холивуд Парк. Последния път, когато не се беше прибрала вкъщи, Елинор му каза, че е играла карти там. Набра номера и поиска да го свържат с охраната. Отговори му мъж, който се представи като господин Жарден. Бош му каза името и номера на служебната си карта. Жарден поиска да ги повтори. Очевидно ги записваше.

— Във видеозалата ли сте?

— Естествено. С какво мога да ви помогна?

— Търся една жена и има голяма вероятност в момента да е на някоя от масите ви. Чудя се дали не бихте погледнали на мониторите си.

— Как изглежда?

Бош описа жена си, но не знаеше как е облечена. Изчака две минути, докато Жарден провери мониторите, свързани с камерите в покер-залата.

— Хм, ако е тук, би трябвало да я видя — накрая каза той. — По това време няма много жени. А вашето описание не отговаря на онези, които са тук. Искам да кажа, че може да е идвала по-рано, някъде към един-два часа. Но сега я няма.

— Добре, благодаря.

— Хей, ако ми оставите някакъв номер, мога да пообиколя наоколо и да ви позвъня, ако я забележа.

— Ще ви дам номера на пейджъра си. Но ако я видите, не я безпокойте. Само ми позвънете.

— Става.

След като му даде номера и затвори, Бош си помисли за клубовете в Гардина и Комърс, но реши да не се обажда. Ако имаше намерение да играе покер в местен клуб, Елинор щеше да иде в Холивуд Парк. Щом не беше отишла там, трябваше да е във Вегас или в онова индианско казино в пустинята край Палм Спрингс. Опита се да не мисли за това и отново се върна към следствието.

Потърси в бележника си номера на окръжната прокуратура и го набра. Поиска да го свържат с дежурния прокурор и накрая му отговори сънен женски глас. По случайност това се оказа Джанис Лангуайзър, прокурор-ката, повдигнала обвинението в случая с твърдо сварените яйца. Наскоро се бе прехвърлила от градската прокуратура и Бош за първи път работеше с нея. Допадаха му чувството й за хумор и ентусиазмът й.

— Чакайте да се сетя — каза тя. — Да не би този път да имате случай с бъркани яйца? Или още по-добре с омлет?

— Не съвсем. Съжалявам, че ви будя, но се налага да извършим обиск и трябва да присъства някой от прокуратурата.

— Кой е убит и къде е заповедта?

— Убитият е Хауард Елайъс, а заповедта ще чака в офиса му.

Тя подсвирна толкова пронизително, че се наложи и Бош да дръпне слушалката от ухото си.

— Господи! — вече напълно будна, каза Джанис Лангуайзър. — Това ще е… хм, де да знам и аз какво. Опишете ми най-общо положението.

Той го направи и щом свърши, прокурорката, която живееше на петдесетина километра северно от Валенша, се съгласи да се срещне с групата му след един час в. Брадбъри.

— Дотогава много внимавайте, детектив Бош, и не влизайте в офиса, докато не пристигна.

— Разбира се.

Не че беше нещо особено, но все пак му харесваше, че се обръща към него със званието му. Не защото бе много по-млада, а защото прокурорите толкова често се отнасяха към него и другите ченгета без каквото и да е уважение, като към обикновени оръдия, които използваха както си поискат. Беше сигурен, че когато добие повече опит, Джанис Лангуайзър ще стане по-цинична и няма да се различава, но поне засега външно проявяваше към него някои дребни признаци на уважение.

Бош изключи телефона и се канеше да го прибере, когато се сети за нещо друго. Отново набра справки и поиска домашния номер на Карла Ентренкин. Включи се запис, който му съобщи, че номерът не фигурира в указателя по молба на абоната. Тъкмо това и очакваше да чуе.

Докато пресичаше Гранд Стрийт и Калифорния Плаза към Ейнджълс Флайт, Бош отново се помъчи да не мисли за Елинор. Но не можеше. Сърцето му се късаше, когато си я представяше някъде сама, търсеща нещо, което той очевидно не бе способен да й даде. Започваше да му се струва, че бракът им е обречен, ако скоро не открие от какво се нуждае тя. Когато преди година се бяха оженили, Хари бе намерил спокойствие, каквото никога дотогава не бе изпитвал. За пръв път в живота си чувстваше, че има за кого да се жертва — дори живота си, ако се наложи. Но сега съзнаваше, че за нея не е било същото. Тя не се чувстваше удовлетворена. И това го караше да изпитва вина и в същото време известно облекчение.

Отново се опита да се съсредоточи върху други неща, върху случая. Знаеше, че за момента трябва да забрави за Елинор. Замисли се за гласа по телефона, за презервативите, скрити в банята, и за грижливо оправеното легло. Замисли се как Хауард Елайъс е успял да се добере до домашния телефонен номер на Карла Ентренкин, който бе открил в чекмеджето на нощното му шкафче.