Майкъл Конъли
Хари (5)

5

Тълпата детективи отвън беше пооредяла. Бош проследи с поглед Гаруд и група от хората му, които пресякоха площада, за да се насочат към автомобилите си. После видя, че Ървинг е застанал отстрани на мотрисата и приказва с Частейн и трима детективи. Не ги познаваше, но предположи, че са от вътрешния отдел. Заместник-началникът оживено обсъждаше нещо, но говореше толкова тихо, че не се чуваше нищо. Хари не бе сигурен каква е причината за присъствието на хора от вътрешния отдел, но имаше лошо предчувствие.

Франки Шиън беше изостанал от групата на Гаруд. Очевидно се канеше да си тръгва, но нещо се колебаеше. Бош му кимна.

— Сега ми е ясно какво имаше предвид, Франки — каза той. — Тръгваш ли си?

— Да, капитанът ни нареди всички да си вдигаме чукалата.

Бош се приближи до него и снижи глас:

— Можеш ли да ми помогнеш с някоя и друга идея?

Шиън погледна към мотрисата, сякаш за пръв път се замисляше кой ли може да е убил двете жертви вътре.

— Нищо повече от очевидното. А и ми се струва, че ще е губене на време. Но пък от друга страна, ти просто нямаш избор, нали? Трябва да прикриеш задниците на шефовете.

— Да. С кого според теб трябва да започна?

— Ами, с мен — широко се усмихна Шиън. — Мразех го до мозъка на костите си. И знаеш ли какво ще направя сега? Ще ида да потърся денонощен магазин и ще си купя най-доброто ирландско уиски, което предлагат. Ще си устроя малък празник, Йеронимус. Защото Хауард Елайъс беше копелдак.

Бош кимна. Ченгетата рядко използваха думата „копелдак“. Често я чуваха, но не един от друг. Повечето полицаи я смятаха за най-тежката обида, която може да се каже за някого. И когато я казваха, тя означаваше едно-единствено нещо — че човекът е пресякъл границите на търпимостта, че не проявява уважение към пазителите на закона и следователно, към правилата на обществото. Убийците на ченгета винаги биваха копелдаци, в това нямаше каквото и да е съмнение. Най-често така наричаха и адвокатите. Хауард Елайъс също бе в списъка на копелдаците. И то на първо място.

Шиън небрежно отдаде чест и закрачи към отсрещния край на площада. Бош си сложи гумени ръкавици и насочи вниманието си към мотрисата. Прожекторите отново бяха включени и хората от отдела за оглед на местопрестъплението бяха свършили с лазера. Познаваше един от тях, Хофман. Той работеше със стажантка, за която Хари бе чувал, но никога не бе я виждал — привлекателна азиатка с голям бюст. Детективите от отдел „Убийства“ често обсъждаха формите й и оспорваха автентичността им.

— Може ли вече да вляза, Гари? — попита той, като подаде глава през вратата.

Хофман вдигна поглед от куфарчето с инструментите си. Вече си бе подредил нещата и се канеше да го затвори.

— Може. Привършваме. Ти ли поемаш следствието, Хари?

— Да. Имаш ли нещо за мен? Нещо, което да ми оправи настроението за целия ден?

Бош влезе вътре, последван от Едгар и Райдър. Тъй като мотрисата беше постоянно под наклон, подът й представляваше стъпала, водещи към другата врата. Седалките също се намираха върху стъпаловидно издигащи се платформи от двете страни на централната пътека. Хари погледна към дървените пейки и внезапно си спомни колко твърди му се бяха стрували като дете.

— Страхувам се, че не — отвърна Хофман. — Тук е съвсем чисто.

Бош кимна, приближи се до първия труп и се загледа в него така, както се разглежда скулптура в музей. Не възприемаше гледката пред себе си като човек. Обръщаше внимание на подробностите, опитваше се да получи цялостна представа. Погледът му попадна върху кървавото петно и малката дупка във фланелката. Куршумът бе улучил жената право в сърцето. Бош си представи убиеца, застанал на вратата на мотрисата на четири метра от нея.

— Страхотен изстрел, а?

Беше стажантката, която не познаваше. Той я погледна и кимна. Бе си помислил същото — че престъпникът е имал опит с огнестрелно оръжие.

— Здравейте, струва ми се, че не сме се срещали. Аз съм Сали Там.

Тя протегна ръка и Бош я стисна. Стори му се странно. И двамата носеха гумени ръкавици. Той й каза името си.

— О — рече тя, — преди малко някой спомена за вас. За онзи случай с твърдо сварените яйца.

— Просто имах късмет.

Бош знаеше, че следствието, което споменаваха, му е донесло повече слава, отколкото заслужава. Всичко се дължеше на репортер от „Таймс“, който бе чул за случая и беше написал статия, дотолкова преувеличаваща уменията му, че в крайна сметка го изкарваше нещо като далечен роднина на Шерлок Холмс.

Той посочи към другия труп и й каза, че трябва да мине, за да го огледа. Тя отстъпи настрани и Хари се промъкна покрай нея, като внимаваше да не я допре. Докато приклякаше до трупа на Хауард Елайъс, чу, че стажантката се представя на Райдър и Едгар.

— Така ли го открихте? — попита той Хофман, който продължаваше да доприбира нещо в куфарчето си до краката на мъртвеца.

— Почти. Преобърнахме го, за да претърсим джобовете му, но после го върнахме в същото положение. На седалката зад теб има няколко полароидни снимки и можеш да ги погледнеш. Направиха ги хората от патологията, преди някой да го е докосвал.

Бош се завъртя и взе снимките. Хофман бе прав. Трупът се намираше в същото положение, в което го бяха намерили.

Отново се обърна към трупа и с две ръце премести главата му така, че да може да разгледа раните. Описанието на Гаруд се оказа точно. Убиецът беше стрелял в тила на Хауард Елайъс от упор. Макар че засъхналата по косата кръв отчасти скриваше входната рана, можеше да се види характерното барутно обгаряне. Раната на лицето бе чиста. Това, разбира се, не се отнасяше за кръвта, от която имаше достатъчно голямо количество. Но по кожата не се забелязваха обгаряния. Куршумът беше долетял от разстояние.

Бош повдигна ръката на жертвата и завъртя дланта така, че да разгледа входната рана. Ръката се движеше лесно. Процесът на вкочанясване все още не бе започнал — забавяше го студеният нощен въздух. По дланта също нямаше следи от барут. Детективът се замисли. Отсъствието на обгаряния по дланта означаваше, че в момента на изстрела оръжието се е намирало поне на метър, метър и двадесет. Ако Елайъс беше протегнал ръката си, това увеличаваше разстоянието с още един метър.

Едгар и Райдър разглеждаха втория труп. Бош усети, че са зад гърба му.

— Куршумът е долетял от около два метра, минал е през дланта и въпреки всичко е попаднал точно между очите — каза той. — Този тип е знаел да стреля. Не трябва да забравяме това, когато го открием.

Нито един от двамата не отговори. Хари се надяваше, че освен предупреждението, са доловили и увереността в думите му. Тъкмо се канеше да пусне ръката на убития на пода, когато забеляза дългата драскотина, започваща от китката и минаваща отстрани на дланта. Реши, че е резултат от свалянето на часовника на Елайъс и внимателно я разгледа. Нямаше кръв. Очертаваше се като чисто бяло разкъсване по повърхността на тъмната кожа, но изглеждаше достатъчно дълбоко, за да потече кръв.

За миг се замисли за това. Адвокатът не беше застрелян в сърцето, само в главата. Изтеклото от раните количество кръв показваше, че сърцето е продължило да функционира поне няколко секунди след като Елайъс е паднал. Логично бе да се предполага, че престъпникът е свалил часовника му непосредствено след изстрела — очевидно нямаше причини да се мотае. И все пак по драскотината на ръката нямаше кръв и тя най-вероятно бе получена доста време след като сърцето е спряло.

— Какво ще кажеш за клизмата с олово? — прекъсна мислите му Хофман.

Когато Хофман се отдалечи, Бош се изправи и енергично заобиколи трупа, за да застане при краката му. Отново приклекна и погледна към третата рана. Дъното на панталоните бе пропито от кръв. Дупката обаче се виждаше, разположена по средата на кръг от барутно обгаряне, там където куршумът беше пробил плата, за да проникне в ануса на Хауард Елайъс. „Оръжието трябва да е било силно притиснато към шева“ — помисли си детективът. Този изстрел не бе смъртоносен, а говореше за ярост и омраза и влизаше в противоречие с хладнокръвната точност на другите. Той също подсказваше на Бош, че Гаруд не му е представил вярно последователността на стрелбата. Но не знаеше дали капитанът го е направил нарочно.

Хари се изправи и отстъпи към задната врата, за да застане на мястото, но което навярно бе стоял убиецът. За пореден път огледа мястото на престъплението и кимна сам на себе си. Едгар и Райдър продължаваха да се въртят около труповете и също отбелязваха нещо.

Той се завъртя и погледна към долната спирка. Детективите, които беше видял преди малко, ги нямаше. Сега там беше спрял самотен патрулен автомобил и двама униформени полицаи охраняваха района.

Бош бе видял достатъчно. Той мина покрай труповете и внимателно заобиколи Сали Там, за да излезе на платформата. Партньорите му го последваха. Този път Едгар се плъзна по-плътно покрай азиатката, отколкото трябваше.

Хари се отдалечи от мотрисата, така че тримата да могат да разговарят насаме.

— Какво мислите? — попита той.

— Според мен, са истински — отвърна Едгар, като погледна назад към Там. — Имат оная характерна естествена отпуснатост. Ти какво ще кажеш, Киз?

— Много смешно — отказа да се хване на въдицата му Райдър. — Може ли да говорим по случая, моля?

Бош се възхищаваше на способността на Райдър да приема честите забележки и сексуални намеци на Едгар само с кратки саркастични отговори. Ако тя подадеше официално оплакване, партньорът й здравата щеше да загази. Имаше две вероятни причини да не го прави-или се страхуваше, или не й пукаше. Райдър също знаеше, че ако подаде жалба, ченгетата няма да я оставят на мира от подигравки. Веднъж Бош я бе попитал насаме дали да не поприказва с Джери. Като неин началник, той отговаряше за разрешаването на този проблем, но съзнаваше, че ако разговаря с Едгар, младият детектив ще разбере, че я е засегнал. Райдър също беше наясно с това. Тя се замисли за миг и после му отговори, че е по-добре да не се намесва. Каза му, че не се обиждала, а само от време на време се дразнела, но можела и сама да се справи с проблема.

— Ти какво ще кажеш, Киз? — попита Бош, като също не обърна внимание на забележката на Едгар, въпреки че не бе съгласен със заключението му за Там. — Нещо вътре направи ли ти впечатление?

— Предполагам, че са го забелязали и всички останали. Като че ли жертвите не са били заедно. Жената или се е качила преди Елайъс, или се е канела да слиза. Струва ми се, не, съвсем ясно е, че адвокатът е бил основната цел на убиеца, а жената просто не е имала късмет. Освен това, както ти сам спомена, този тип е бил отличен стрелец. Търсим човек, който е прекарал доста време на стрелбището.

Бош кимна.

— Нещо друго?

— Не. Местопрестъплението е чисто. Няма за какво да се залови човек.

— Джери?

— Ъ-хъ. Ами ти?

— Същата работа. Но мисля, че Гаруд се опитва да ни метне. Излъгал ни е за последователността на изстрелите.

— Не разбирам — промърмори Райдър.

— Изстрелът в задника е бил последният, а не първият. Елайъс вече е бил на земята. Раната е от упор и дупката е точно там, където се събират шевовете. Не е възможно убиецът да го улучи там, ако Елайъс е стоял прав — даже да е бил едно стъпало над него. Според мен, когато са му пръснали халката, вече е бил паднал.

— Това променя нещата — отвърна Райдър. — Така последният изстрел носи ясно послание: „Мамка ти“. Убиецът го е мразел.

— Значи го е познавал — прибави Едгар.

Бош кимна.

— Мислиш ли, че Гаруд го е знаел и се е опитвал да ни заблуди? — попита Райдър. — Или просто не го е забелязал?

— Капитанът не е глупав човек — отвърна Бош. — В понеделник Елайъс щеше да съди него и петнадесет от неговите момчета. На Гаруд му е известно, че всеки от хората му е способен на това. Мисля, че се е опитвал да ги предпази.

— Стига бе, това са глупости. Искаш да кажеш, че предпазва ченге убиец? Би трябвало да…

— Че е възможно да предпазва ченге-убиец. На нас не ни е известно. На него също. Мисля, че просто е искал да се подсигури.

— Няма значение. Ако наистина е така, той не си заслужава значката.

Бош не отговори. Райдър не се успокои и с отвращение поклати глава. Подобно на повечето ченгета от управлението, на нея й беше писнало неколцина постоянно да прецакват нещата и да бъдат прикривани, позорейки всички останали.

— Ами драскотината по дланта?

Едгар и Райдър го погледнаха с вдигнати вежди.

— Какво драскотината? — каза Едгар. — Сигурно е от смъкването на часовника. Може да е бил от онези с разтегливите метални верижки. Като ролексите. Като го познавам, Елайъс, няма начин да не е носел ролекс. Това е достатъчен мотив.

— Да, ако е носел ролекс — отвърна Бош.

Той се завъртя и погледна към града. Съмняваше се, че часовникът на адвоката е бил ролекс. Въпреки суетността си, Елайъс си бе разбирал от работата. Определено е знаел, че ролексът може да настрои съдебните заседатели срещу него. Бе логично да се предполага, че е носил хубав и скъп часовник, но не и ролекс.

— Какво мислиш, Хари? — попита Райдър. — Какво мислиш за драскотината?

Бош отново се обърна към тях.

— Ами, независимо дали е носил ролекс, или друг скъп часовник, по драскотината няма кръв.

— И какво означава това?

— По раните имаше много кръв. Но не и по драскотината. Мисля, че убиецът не е взел часовника. Драскотината е направена след спирането на сърцето. Дори предполагам, много след това. Което означава, че убиецът отдавна е бил напуснал местопрестъплението.

Райдър и Едгар се замислиха.

— Възможно е — каза накрая Джери. — Но тая работа с кръвоносната система трудно може да се докаже. Даже патологът няма да даде категорично заключение.

— Да — кимна Бош. — Ако искаш, наречи го инстинкт. Не можем да го използваме в съда, но съм сигурен, че убиецът не е взел часовника. А навярно и портфейла.

— Значи искаш да кажеш — рече Едгар, — че се е появил някой друг и той ги е взел, така ли?

— Нещо такова.

— Мислиш ли, че е бил онзи тип, дето управлява железницата — дето е повикал ченгетата?

Бош погледна към Едгар, но не му отговори. Само сви рамене.

— Смяташ, че е бил някой от „Грабежи и убийства“-погледна го Райдър. — Още едно подсигуряване. За да ни накарат да решим, че е било грабеж, в случай че убиецът е някой от техните хора.

Бош я погледна за миг, — явно се колебаеше как да й отговори. Мислеше си също колко е тънък ледът, върху който стъпваха в момента.

— Детектив Бош?

Той се завъртя. Беше Сали Там.

— Ние свършихме. Хората от патологията искат да приберат труповете, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Хей, забравих да ви попитам — успяхте ли да откриете нещо с лазера?

— Много. Но навярно няма да е от полза. В мотрисата са пътували много хора. Отпечатъците сигурно са на обикновени пътници, не на убиеца.

— Но все пак ще ги обработите, нали?

— Естествено. Ще вкараме всичко в компютъра и ако получим резултат, ще ви съобщим.

Бош й благодари с кимване.

— И още нещо — намерихте ли някакви ключове у мъжа?

— Да. В едно от кафявите пликчета са. Искате ли ги?

— Да, сигурно ще ни потрябват.

— Веднага ще ви ги донеса.

Тя се усмихна и се върна в мотрисата. Изглеждаше прекалено бодра за такава касапница. Бош знаеше, че с времето това ще се промени.

— Видя ли какво имах предвид? — попита Едгар. — Няма начин да са фалшиви.

— Джери! — смъмри го Бош.

Едгар вдигна ръце в знак, че се предава.

— Аз съм опитен наблюдател. Само отбелязвам фактите.

— По-добре ги запази за себе си — прошепна Хари. — Освен ако не искаш да ги докладваш на шефа.

Едгар се завъртя тъкмо навреме, за да види, че към тях се приближава Ървинг.

— Е, стигнахте ли до някакви предварителни заключения?

Бош погледна към Едгар.

— Джери? Какво ми казваше, че си забелязал?

— Хм… ами… хм, засега все още само обмисляме онова, което видяхме на местопрестъплението.

— Нищо повече от онова, което ни разказа капитан Гаруд — бързо прибави Бош, преди Райдър да успее да каже нещо, което да издаде действителните им заключения. — Поне на пръв поглед.

— Какво ще правите сега?

— Имаме много работа. Искам да поговоря с оператора, после трябва да потърсим свидетели в блоковете наоколо. След това ще уведомим най-близките му роднини и ще претърсим офиса му. Кога ще получим помощта, която ни обещахте?

— Незабавно.

Ървинг вдигна ръка и махна на Частейн и другите трима детективи с него. Бош подозираше, че това е причината за присъствието им на местопрестъплението, но все пак сърцето му се сви. Ървинг отлично знаеше за враждебното отношение на детективите към вътрешния отдел и конкретно за дрязгите между Бош и Частейн. Фактът, че му пращаше на помощ точно него, означаваше, че не иска да разкрият убиеца на Хауард Елайъс и Каталина Перес, както показваше външно. По този начин заместник-началникът можеше да изглежда добросъвестен и в същото време да попречи на следствието.

— Сигурен ли сте, че искате да направите това? — с припрян шепот попита Бош, докато хората от вътрешния отдел се приближаваха. — Известно ви е, че ние с Частейн…

— Да, искам да го направя — без да го поглежда го прекъсна Ървинг. — Детектив Частейн ръководеше вътрешната проверка по жалбата на Майкъл Харис. Смятам, че той трябва да вземе участие в следствието.

— Исках да кажа, че ние с Частейн не сме в добри отношения. Мисля, че няма да се получи…

— Не ме интересува в какви отношения сте вие двамата. Ще намерите начин да работите заедно. А сега, искам да влезем вътре.

Ървинг ги поведе обратно към малката станция на железницата. Двете групи не се поздравиха. Когато влязоха, всички очаквателно погледнаха към Ървинг.

— Добре, сега ще изясним някои основни положения — започна заместник-началникът. — Следствието ръководи детектив Бош. Останалите шестима докладват на него. Той докладва на мен. Не искам никакви недоразумения в това отношение. Наредил съм да получите заседателната зала до моя кабинет на шестия етаж в центъра „Паркър“. В понеделник сутрин там ще поставят още телефони и ще инсталират компютърен терминал. Искам вие от вътрешния отдел да поемете предимно разпитите на, полицаи, проверката на алибита, изобщо тази част от следствието. Детектив Бош и хората му ще се занимават с традиционните елементи на следствието — аутопсията, разпитите на свидетелите и прочее. Някакви въпроси дотук?

В помещението настана мъртва тишина. Бош не се побираше в кожата си. За пръв път откриваше, че Ървинг е лицемер. Винаги беше смятал заместник-началника за труден, но в крайна сметка справедлив човек. Този път не бе така. Той маневрираше, за да предпази управлението в момент, в който търсеният от тях плъх можеше да е вътре в него. Но Ървинг не знаеше, че Бош е постигнал всичко в живота си, превръщайки всяка пречка в своя мотивация. Хари мислено се закле, че ще разкрие случая, въпреки машинациите на заместник-началника. Истината трябваше да излезе наяве.

— Няколко думи за пресата. Случаят остава в пълна тайна. Не трябва да бъдете разсейвани по никакъв начин. Не трябва да говорите пред медиите. Всички връзки с тях ще минават през моя кабинет или през лейтенант Том О’Рурк от пресцентъра. Ясно?

Седемте детективи кимнаха.

— Добре. Това означава, че няма да се налага да се страхувам, когато сутрин разгръщам новия брой на „Таймс“.

Ървинг си погледна часовника и после отново вдигна очи към групата.

— Мога да контролирам вас, но не и хората от патологията или някой друг, който научи за случая по официален път през следващите няколко часа. Предполагам, че до десет часа утре сутрин медиите ще знаят кои са жертвите. Затова искам по това време да проведем съвещание в заседателната зала. След като ми докладвате за хода на следствието, аз ще съобщя на началника на полицията и някой от нас ще даде изявление пред медиите, като даде минимална информация по случая. Налага се. Някакви проблеми от ваша страна?

— Господин заместник-началник, така ще имаме само шест часа — отвърна Бош. — Не зная какво ще успеем да открием дотогава. Предстои ни много обикаляне, преди да сме в състояние да седнем и да започнем да пресяваме…

— Това е ясно. Медиите не трябва да ви притесняват. Изявлението спокойно може само да потвърждава самоличността на жертвите и нищо повече. Не пресата ще разследва случая. Правете каквото искате, но в десет нула нула да сте в заседателната зала. Някакви въпроси?

Никой не каза нищо.

— Добре, тогава предавам случая на детектив Бош и ви оставям да действате.

Той се обърна към Хари и му подаде бяла визитна картичка.

— Тук са всичките ми телефонни номера. И тези на лейтенант Тълин. Позвънете ми, ако изникне нещо, което би трябвало да зная. Няма значение кое време е или къде се намирате. Позвънете ми.

Бош кимна, взе визитната и я прибра в джоба на сакото си.

— Действайте. Както вече казах, нека истината излезе наяве.

Заместник-началникът напусна стаята и Бош чу Райдър да прошепва:

— Да бе, как ли пък не.

Той се завъртя и плъзна поглед по лицата на детективите, като завърши с Частейн.

— Ясно ви е какво цели, нали? — попита Хари. — Смята, че няма да можем да работим заедно. Че всеки ще тегли в различна посока. И че случаят ще остане неразкрит. Е, няма да стане така. Каквито и да са били отношенията ни досега, нека забравим за миналото. Важно е следствието. В онази мотриса лежат двама души, които някой без да се замисля е очистил. Трябва да го открием. В момента не ме интересува нищо друго.

Той изгледа Частейн, докато накрая получи леко кимване в знак на съгласие и му отвърна. Беше сигурен, че са го видели и всички останали. После извади бележника си, отвори го на чиста страница и го подаде на Частейн.

— Добре тогава — каза Бош, — Искам всеки да си напише името, домашния номер и този на пейджъра си. И на клетъчния си телефон, ако има такъв. После ще размножа списъка. Искам всички да поддържаме връзка. Това е проблем, когато в следствието участват много хора. Ако всички не сме на една и съща вълна, нещо може да ни се изплъзне. А не трябва да го допускаме.

Той замълча и погледна към другите. Всички внимателно го наблюдаваха. Ако не и напълно забравена, за момента враждата като че ли бе сподавена.

— Добре — каза Бош. — Ето как виждам нещата.