Майкъл Конъли
Хари (38)

38

Трябваха му двадесет и пет минути, за да стигне до участъка на Седемдесет и седма улица. Забави се, защото магистрала 110 беше затворена и в двете посоки от калифорнийския магистрален патрул. Пътят водеше от центъра към района на Саут Бей и минаваше точно през Южен Лос Анджелес. По време на предишните бунтове снайперисти бяха стреляли от пешеходните надлези по минаващите отдолу автомобили. Патрулът не искаше да рискува и съветваше шофьорите да заобикалят по магистралата за Санта Моника към тази за Сан Диего и после на юг. Пътят беше два пъти по-дълъг, но по-безопасен.

Почти всички улици пустееха и Бош не спря на нито един светофар. Все едно, че шофираше през град на призраци. Знаеше, че има горещи точки на грабежи и палежи, но не му се наложи да минава през тях. Замисли се за представяната от медиите картина в сравнение с онова, което виждаше. Повечето жители на града се бяха заключили по домовете си и очакваха бурята да премине. Те бяха примерни граждани — гледаха кадрите по телевизията и се чудеха дали наистина гори техният град.

Когато най-после пристигна, пред участъка на Седемдесет и седма също беше необичайно пусто. Пред входа като предпазна мярка беше паркиран автобус на полицейската академия. Но нямаше нито демонстранти, нито ченгета. Когато Бош спря до тротоара, Частейн се появи откъм задната част на автобуса и се приближи. Носеше униформа и пистолетът му беше в кобур на хълбока. Той застана до левия прозорец и Бош го спусна.

— Къде се забави, Бош, нали каза петнаде…

— Зная какво съм казал. Влизай.

— Не, Бош. Никъде няма да ходя с теб, докато не ми кажеш какво правиш тук. Не забравяй, че съм дежурен.

— Искам да си поговорим за Шиън и за резултатите от балистичната експертиза. За случая „Уилбърт Добс“.

Той забеляза, че Частейн леко отстъпва назад. Споменаването на Добс го беше сварило неподготвен. Бош видя, че под значката си детективът от вътрешния отдел носи лентичка за точна стрелба.

— Не зная за какво говориш, но случаят с Шиън е приключен. Той е мъртъв, Елайъс е мъртъв. Всички са мъртви. И толкова. Сега трябва да се оправяме с това-градът пак се готви да се превърне в ад.

— И кой е виновен?

Частейн внимателно го изгледа, опитвайки се да прочете мислите му.

— Говориш глупости, Бош. Трябва да поспиш. Всички трябва да поспим.

Бош отвори вратата и излезе навън. Частейн отстъпи още една крачка назад и леко повдигна дясната си ръка, докато не опря палец на колана до кобура си. Войната имаше неписани правила. И това бе едно от тях. Сега Бош беше в смъртна опасност. И го разбираше. Беше готов.

Той се завъртя и затвори вратата на автомобила си. Докато Частейн неволно проследяваше с поглед това движение, Бош бързо пъхна ръка под сакото си и извади пистолета от кобура си. После го насочи към другия детектив, преди Частейн да успее да помръдне.

— Добре, нека е както ти искаш. Сложи си ръцете върху покрива на колата.

— Какво, по дяволите…

— СЛОЖИ СИ РЪЦЕТЕ ВЪРХУ ПОКРИВА НА КОЛАТА!

Частейн вдигна ръце.

— Добре, добре… Спокойно, Бош, спокойно.

Той се приближи до автомобила и опря ръце върху покрива. Бош мина зад него и извади пистолета от кобура му. После отстъпи назад и го пъхна в собствения си кобур.

— Предполагам, че няма смисъл да те претърсвам за незаконното ти оръжие. Вече си го използвал срещу Франки Шиън, нали?

— Какво?! Нямам представа за какво говориш.

— Няма значение.

Като продължаваше да притиска дясната си ръка към гърба на Частейн, Бош се пресегна и свали белезниците от колана му. Той изви едната му ръка отзад и закопча китката му. После направи същото и с другата.

След това го накара да седне отдясно на задната седалка и се настани зад волана. Извади от кобура си пистолета му, прибра го в куфарчето си и върна на мястото му собственото си оръжие. Накрая завъртя огледалото така, че да може да го наблюдава и автоматично заключи задните врати.

— Стой така, че да мога да те виждам. Постоянно.

— Мамка ти! Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Къде ме водиш?

Бош превключи на скорост и потегли. Насочи се на запад и зави на север по Нормънди. Изтекоха почти пет минути, преди да отговори на въпроса на Частейн.

— Отиваме в центъра „Паркър“ — каза той. — Когато стигнем там, ще ми разкажеш за убийството на Хауард Елайъс, Каталина Перес… и Франки Шиън.

Усещаше, че гневът и мъката отново свиват гърлото му. Замисли се за едно от неизречените послания на Гаруд. Капитанът искаше възмездие и в този момент Бош копнееше за същото.

— Добре, ще се върнем — каза Частейн. — Но ти не знаеш какво говориш. Празни приказки! Случаят е ПРИКЛЮЧЕН, Бош. Приеми го.

Хари му съобщи правата и после го попита дали ги е чул.

— Мамка ти!

Бош продължи го наблюдава в огледалото.

— Няма проблем, ти си ченге. Никой съдия на света няма да каже, че не си разбрал какви са правата ти.

Той изчака малко и за последен път погледна към арестанта си, преди да продължи.

— Ти си бил вътрешният източник на Елайъс. През всички тези години си го снабдявал с всякаква информация. Ти…

— Грешиш.

— … си предавал управлението. Ти си пълен боклук, Частейн. Задник… Скапаняк.

Бош видя, че улицата пред тях е блокирана от полицията. На около двеста метра зад преградите проблясваха сини светлини и се издигаха пламъци. Явно приближаваха до горещата точка, където бяха нападнати пожарникарите и бяха подпалили колата им.

Той зави надясно, като обръщаше поглед на север на всяко кръстовище, през което минаваха. Тук не беше в свои води. Никога не бе работил в участъците на управлението в Саут Сентръл и не познаваше добре района. Разбираше, че може да се загуби, ако прекалено много се отдалечи от Нормънди. Но когато отново погледна в огледалото към Частейн, лицето му беше безизразно.

— Искаш ли да ми разкажеш, Частейн? Или ще продължаваш да разиграваш комедии?

— Няма какво да ти разказвам. В момента се наслаждаваш на последните си мигове в управлението. Това си е чисто самоубийство, Бош. Също като твоето приятелче Шиън.

Хари рязко удари спирачки. Той извади пистолета си, завъртя се назад и го насочи към лицето на арестанта.

— Какво каза?

Частейн изглеждаше истински уплашен. Очевидно смяташе, че Бош може да си изпусне нервите.

— Нищо, Бош, нищо. Просто продължавай нататък. Хайде да идем в центъра „Паркър“ и да изясним всичко това.

Бош бавно се завъртя към волана и отново подкара. След четири пресечки зави на север с надеждата да мине успоредно на блокирания участък и после пак да излезе на Нормънди.

— Идвам направо от склада в центъра „Паркър“ — каза той.

Хвърли поглед към огледалото, за да види дали изражението на Частейн се е променило. Не беше.

— Поисках кашона с доказателствата по случая „Уилбърт Добс“. И проверих в книгата. Сутринта си го взимал и си извадил оттам куршумите. От служебния пистолет на Шиън, куршумите, с които преди пет години е стрелял срещу Добс. После си дал три от тях в лабораторията и си казал, че са от аутопсията на Хауард Елайъс. Инсценирал си всичко. Но се провали, Частейн.

Той погледна в огледалото. Изражението на детектива от вътрешния отдел се бе променило. Все едно, че го беше ударил по лицето с плоската страна на лопата.

— Ти си убил Елайъс — тихо продължи Хари. Трудно му бе да откъсне очи от него и да следи пътя. — Призовал те е за свидетел и е щял да те разкрие. Щял е да те попита за истинските разкрития в онова следствие, защото вече ги е знаел от самия теб. Само че случаят е бил много важен за него. Бил е наясно колко нависоко ще го отведе и е смятал, че спокойно може да те жертва. За да спечели делото… Предполагам, че не си издържал. А може винаги да си бил студенокръвен. Но в петък вечер си го проследил и когато се е качвал на Ейнджълс Флайт, си го очистил. След това си видял жената. Мамка му, сигурно адски си се уплашил. Нали в края на краищата мотрисата просто си е стояла там. И е трябвало да е празна. Но на пейката е седяла Каталина Перес и се е наложило да убиеш и нея. Как се справям, Частейн? Точно ли предавам историята?

Частейн не отговори. Бош стигна до поредното кръстовище, намали скоростта и погледна наляво. В далечината се виждаше Нормънди. Нямаше барикади и сини светлини. Той зави и се насочи нататък.

— Имал си късмет — продължи Хари. — Случаят „Добс“. Точно каквото ти е трябвало. Попаднал си на заплахата на Шиън в онези папки и си открил върху кого да хвърлиш вината. Малко проучване по случая, малко маневриране тук-там и си стигнал до аутопсията. Така куршумите са се озовали при теб и само е трябвало да ги подмениш. Разбира се, те са били обозначени по различен начин, но това е щяло да се разбере само, ако е имало процес срещу Шиън.

— Млъкни, Бош! Не искам да слушам повече. Не…

— Не ми пука какво искаш! Ще ти се наложи да ме изслушаш, скапаняко. Говори ти Франки Шиън от гроба. Разбираш ли? Трябвало е да хвърлиш вината върху него, но е нямало да се получи, ако изправеха Шиън пред съда. Защото, когато дойде ред на патолога да даде показания, той щеше да каже: „Чакайте малко, момчета, аз не съм поставял тези обозначения по куршумите. Някой ги е подменил.“ Така че не си имал друг избор. Трябвало е да убиеш и Шиън. Снощи си ни проследил. Видях фаровете на колата ти. Проследил си ни и после си очистил Франки Шиън. Направил си го така, че да прилича на самоубийство на пиян човек — много бири, много изстрели. Но аз зная какво си направил. Стрелял си веднъж в него, после си му пъхнал пистолета в ръката и си стрелял още няколко пъти. Нагласил си всичко, Частейн. Но сега се провали.

Усещаше, че гневът го изпълва. Той вдигна ръка и завъртя огледалото така, че да не му се налага да гледа лицето на Частейн. Вече излизаше на Нормънди. Кръстовището беше чисто.

— Зная всичко — каза Бош. — Зная го. Имам само един въпрос. Защо през всичките тези години си снасял информация на Елайъс? Плащаше ли ти? Или просто толкова много си мразил ченгетата, че си бил готов да правиш всичко, за да ги прецакваш?

Не получи отговор. На стопа Хари погледна наляво и отново видя сините светлини и пламъците. Бяха заобиколили блокирания район. Барикадите започваха от следващата пряка и той остана за миг с крак върху спирачките. Зад преградите се виждаше верига от полицейски автомобили. На ъгъла имаше малък магазин за алкохол с разбити прозорци, от касите на които продължаваха да висят назъбени парчета стъкло. Тротоарът навън беше покрит с натрошени бутилки и други боклуци, оставени от грабителите.

— Виждаш ли онова там, Частейн? Ти…

— Бош, ти…

— … го направи. Всичко това…

— … не се отдалечи достатъчно!

— … е по твоя вина.

Доловил страха в гласа на Частейн, Бош се завъртя надясно. В този момент предното стъкло се разби и на седалката падна парче бетон. Сред сипещия се дъжд от стъкла той видя хората, които се приближаваха към автомобила. Млади мъже с мрачни, разярени лица, слели се с обезумялата тълпа. Във въздуха към колата полетя бутилка. Виждаше я толкова ясно, че можеше да прочете надписа на етикета.

Шишето влетя през отвора отпред и се разби върху волана, пращайки стъкла и течност в лицето и очите на Бош. Той инстинктивно вдигна ръце, за да се скрие, но прекалено късно. Очите му залютяха от алкохола. Чу, че Частейн крещи от задната седалка.

— ТРЪГВАЙ! ТРЪГВАЙ! ТРЪГВАЙ!

Още две от стъклата се разбиха. По прозореца на Бош се разнесоха удари и автомобилът започна силно да се люлее. Някой се опита да отвори вратата и около Хари отново се посипаха стъкла. Отвън се носеха яростни нечленоразделни викове. Частейн продължаваше да крещи. През разбитите прозорци се протегнаха ръце, които го дърпаха за дрехите и косата. Бош настъпи газта и завъртя волана наляво. С усилие успя леко да отвори очи, макар че изпитваше ужасна болка. Колата се понесе по пустите платна на Нормънди към полицейските барикади. Хари през цялото време държеше ръката си върху клаксона и когато стигна до преградите, прелетя през тях и едва тогава натисна спирачки. Автомобилът поднесе и спря.

Бош затвори очи и остана неподвижен. Чу стъпки и викове, но знаеше, че този път са ченгетата. Намираше се в безопасност. Той се пресегна напред и угаси двигателя. После отвори вратата. Протегнаха се приятелски ръце и се разнесоха успокоителните гласове на полицаи.

— Добре ли си, човече? Имаш ли нужда от лекар?

— Очите ми.

— Добре, почакай. Ще повикаме някого. Просто се облегни на колата.

Бош чу някой да говори по радиостанция, съобщавайки, че ранен полицай незабавно се нуждае от медицинска помощ. Никога през живота си не се беше чувствал в по-голяма безопасност. Искаше му се да благодари на всеки един от спасителите си. Кой знае защо се чувстваше едновременно спокоен и замаян — като навремето, когато се бе измъквал невредим от ада във Виетнам. Отново вдигна ръце към лицето си и се опита да отвори едното си око. Усети, че от веждите му се стича кръв.

— По-добре не го пипай, човече, не изглежда добре-каза някой.

— Какво правеше там сам? — попита друг.

Бош отвори лявото си око и видя пред себе си млад чернокож патрулен. От дясната му страна стоеше бял полицай.

— Не бях сам.

Той се наведе и погледна към задната седалка на автомобила. Нямаше никой. Отпред също. Частейн беше изчезнал. Нямаше го и куфарчето на Бош. Хари се изправи и погледна назад към тълпата. Вдигна ръка и избърса кръвта и алкохола от очите си, за да вижда по-ясно. Плътно един до друг, петнадесетина-двадесет мъже гледаха нещо в средата. Правеха резки движения, ритаха с крака и силно замахваха с юмруци.

— Господи! — извика патрулният. — Това там някой наш ли е? Пипнали са някой наш?

Той не изчака Бош да му отговори. Взе радиостанцията си и бързо повика всички свободни коли на помощ на изпаднал в беда полицай. Гласът му звучеше отчаяно и ужасено от онова, което виждаше само на една пряка от себе си. После двете ченгета се втурнаха към патрулните си автомобили.

Хари просто стоеше и гледаше. Скоро тълпата се раздвижи. Обектът на вниманието й вече не лежеше на земята. Бош видя тялото на Частейн, понесено на ръце от мъжете като трофей. Ризата му беше разкъсана, ръцете му все още бяха заключени с белезници. Едната му обувка и чорап ги нямаше и белият му крак стърчеше като кост от рана. От това разстояние не можеше да е сигурен, но му се струваше, че очите на Частейн са отворени. Устата му зееше. Бош чу остър писък, който отначало помисли за сирената на някоя от патрулните коли. После осъзна, че крещи Частейн — точно преди отново да потъне в тълпата.