Майкъл Конъли
Хари (29)

29

Валеше. Бош паркира под навеса и угаси двигателя. Нямаше търпение да изгълта една-две бири, за да убие кофеиновата изостреност на нервите си. Съдия Бейкър им беше поднесла кафе, докато преглеждаше заповедите. Бе ги прочела подробно и Бош изпи две пълни чаши. Накрая обаче тя подписа всички документи и се оказа, че Хари нямаше нужда от кофеин, за да се чувства ободрен. На следващата сутрин щяха да „излязат на лов“, както се беше изразила Киз Райдър — заключителната фаза на следствието, моментът, в който теориите и подозренията водеха до твърди доказателства и обвинения. Или се разпадаха на пух и прах.

Бош влезе през кухненската врата. Освен за бирата, вече си мислеше и за срещата с Кейт Кинкейд.

В кухнята светеше. Той остави куфарчето си на плота и отвори хладилника. Бира нямаше.

— По дяволите!

Знаеше, че вътре е имало поне пет бутилки. Хари се завъртя и видя петте капачки на плота.

— Хей, Франки! — извика той. — Не ми казвай, че си изпил всичко!

Отговор не последва. Бош мина през трапезарията и дневната. Стаите изглеждаха така, както ги беше оставил по-рано. Шиън го нямаше. Погледна през стъклените врати към задната веранда. Лампата навън не светеше. Не забеляза и следа от бившия си партньор. Хари тръгна по коридора и долепи ухо до затворената врата на стаята за гости. Не чу нищо. Погледна си часовника. Още нямаше единадесет.

— Франки? — прошепна Бош.

Никакъв отговор, само трополенето на дъжда по покрива. Той леко почука на вратата.

— Франки? — вече по-високо го повика Бош.

Отново нищо. Натисна бравата и бавно отвори вратата. Лампата в стаята не светеше, но светлината от коридора падаше върху леглото и Хари видя, че е празно. Найлоновата торба от вещите на Шиън се валяше по пода. Дрехите бяха нахвърляни на купчина върху леглото.

Любопитството му започваше да се превръща в страх. Бързо се върна в коридора и провери в собствената си спалня и баните. От Шиън нямаше и следа.

Бош остана за малко в дневната, зачуден какво може да е направил приятелят му. Той нямаше автомобил. Едва ли би се опитал да се върне пеш в града, пък и къде би могъл да иде? Хари вдигна телефонната слушалка и натисна бутона за повторно набиране, за да провери дали Франки случайно не е повикал такси. Стори му се, че цифрите са повече от седем, но пренабирането беше толкова бързо, че не можеше да е сигурен. След първото иззвъняване му отговори сънен женски глас.

— Да?

— Хм, с кого разговарям, моля?

— Кой е там?

— Извинете ме. Аз съм детектив Хари Бош от лосанджелеското полицейско управление. Опитвам се да проверя разговор, проведен от…

— Хари, тук е Марги Шиън.

— О, Марги…

Трябваше да се досети, че Франки й е телефонирал.

— Какво има, Хари?

— Нищо, Марги, нищо. Опитвам се да открия Франки и си помислих, че може да е повикал такси. Извинявай, че…

— Какво искаш да кажеш с това, че се опитваш да го откриеш?

Усещаше засилващата се загриженост в гласа й.

— Нищо сериозно, Марги. Тази нощ щеше да спи у нас и ми се наложи да изляза. Току-що се прибрах и него го няма. Просто се опитвам да разбера къде е отишъл. Разговаряли ли сте тази вечер?

— По-рано.

— Как ти се стори той, добре ли беше?

— Разказа ми какво са направили с него. Как се опитвали да го обвинят.

— Не, всичко това вече свърши. Точно затова се пренесе тук. Решихме да се скрие за няколко дни, докато бурята премине. Наистина съжалявам, че те събудих…

— Той каза, че щели да се върнат за него.

— Какво?

— Не вярва, че ще го оставят на мира. Не вярва на никого, Хари. На никого от управлението. Освен на теб-Знае, че си му приятел.

Бош замълча. Не знаеше какво да каже.

— Хари, нали ще го намериш? После ми телефонирай. Няма значение по кое време.

Той погледна през стъклените врати към верандата и от този ъгъл забеляза нещо на парапета. Отиде до стената и включи външната лампа. Върху парапета бяха наредени пет кафяви бутилки от бира.

— Добре, Марги. Дай ми номера си.

Бош го записа и вече се канеше да затвори, когато тя отново заговори:

— Хари, той ми каза, че си се оженил и вече си се развел.

— Ами, не съм разведен, но… нали разбираш.

— Да. Моля те, намери Франсис и после нека някой от вас да ми се обади.

— Добре.

Той остави слушалката, отвори плъзгащата се врата и излезе на верандата. Бутилките бяха празни. Завъртя се надясно и тогава видя шезлонга, върху който бе проснато тялото на Франсис Шиън. По възглавницата над главата му и по стената имаше косми и кръв.

— Господи — промълви Бош.

Той се приближи. Устата на Шиън беше отворена. Вътре и по долната му устна имаше кръв. На темето му се виждаше огромна изходна рана. Дъждът бе залепил косата за скалпа му и още повече разкриваше ужасната дупка. Бош отстъпи крачка назад и се огледа наоколо. Точно до предния ляв крак на шезлонга лежеше пистолет.

Отново пристъпи напред и сведе очи към трупа на приятеля си.

— Франки — промълви повторно той.

Въпросът се въртеше в главата му, но Хари не го изрече на глас.

„Аз ли направих това?“

 

Бош наблюдаваше служителите от патологията, които затваряха ципа на чувала над лицето на Франки Шиън, Докато други двама държаха отгоре чадъри. После оставиха чадърите и вдигнаха тялото върху количка, покриха го със зелено одеяло, вкараха го в къщата и се насочиха към предната врата. Наложи се да го помолят да се отдръпне от пътя им. Смазващото чувство за вина отново го изпълни. Той вдигна поглед нагоре към небето и видя, че слава Богу, няма хеликоптери. Полицаите не бяха използвали радиостанции и това означаваше, че медиите все още не са научили за самоубийството на Франки Шиън. Бош знаеше, че за бившия му партньор би била невероятна обида новинарски хеликоптер да кръжи над къщата и да снима проснатото му на верандата тяло.

— Детектив Бош?

Той се обърна. Откъм отворената плъзгаща се врата го викаше заместник-началник Ървинг. Хари влезе вътре и го последва до масата в трапезарията. Агент Рой Линдел вече ги очакваше там.

— Да поговорим за това — каза Ървинг. — Патрулът е навън с някаква жена, която твърди, че е ваша съседка. Ейдриън Тегрийни?

— Да.

— Какво да?

— Живее в съседната къща.

— Казва, че по-рано чула три-четири изстрела. Решила, че сте вие и не позвънила в полицията.

Бош само кимна.

— Стреляли ли сте някога от верандата?

Хари се поколеба, преди да отговори.

— Вижте, господин заместник-началник, тук не става дума за мен. Затова нека просто да приемем, че е възможно да е имала причина да си помисли, че съм стрелял аз.

— Добре. Въпросът е, че изглежда детектив Шиън е пил — при това много — и е стрелял с пистолета си. Как обяснявате случилото се?

— Да го обяснявам ли? — попита Бош, безизразно загледан в масата.

— Самоубийство или убийство? А…

Хари едва не се засмя, но се сдържа.

— Струва ми се, че няма никакво съмнение — отвърна той. — Самоубил се е.

— Но не е оставил предсмъртно писмо.

— Не е оставил писмо, а само няколко бутилки от бира и безцелни изстрели в небето. Това е било неговото писмо. Казал е всичко, което е имал да казва. Често се случва ченгета да си отиват по този начин.

— Но той беше освободен. Защо го е направил?

— Ами… Мисля, че е съвсем ясно…

— Тогава изяснете го и на нас, моля.

— Вечерта е разговарял по телефона с жена си. По-късно и аз се свързах с нея. Макар да са го освободили, той е смятал, че въпросът не е приключен.

— Балистичната експертиза ли е имал предвид? — попита Ървинг.

— Не, едва ли. Предполагам, е бил наясно, че някой е трябвало да бъде обвинен. Някое ченге.

— И затова се е самоубил? Не ми звучи правдоподобно, детектив.

— Той не е убил Елайъс. Нито онази жена.

— В момента това е само ваше мнение. Единственият факт, с който разполагаме, е, че детектив Шиън се е самоубил в нощта преди да получим резултатите от балистичната експертиза. И вие, детектив, ме уговорихте да го освободя, за да може да го направи.

Бош извърна поглед от Ървинг и се помъчи да овладее напиращия в гърдите му гняв.

— Оръжието — продължи заместник-началникът. — Стара Берета двадесет и пет. Серийният номер е заличен с киселина. Незаконно оръжие. Ваш ли е, детектив Бош?

Хари поклати глава.

— Сигурен ли сте? Бих искал да решим въпроса още сега, без да се налага да провеждаме вътрешно разследване.

Бош отново погледна към него.

— Какво се опитвате да кажете? Че съм му дал пистолета, за да се самоубие ли? Аз му бях приятел — единственият останал му приятел. Оръжието не е мое, не разбирате ли? Минахме покрай тях, за да си вземе някои вещи. Трябва да го е взел тогава. Може да съм го подтикнал да се самоубие, но това не означава, че съм му дал пистолета.

Бош и Ървинг продължително се изгледаха.

— Забравяш нещо, Бош — намеси се Линдел. — Днес претърсихме къщата на Шиън. И не открихме никакъв пистолет.

Хари откъсна очи от заместник-началника и погледна към агента.

— Значи хората ти са го пропуснали — отвърна той. — Франки е дошъл тук с онзи пистолет, защото оръжието не е мое.

Бош се отдалечи от тях, преди гневът му да избухне. Той се отпусна на един от меките фотьойли в дневната и погледът му заблужда през остъклените врати.

Ървинг се приближи, но не седна.

— Какво означава това, че сте го подтикнали?

Бош вдигна очи към него.

— Снощи пихме заедно. Той ми разказа някои неща. Разказа ми как си изпуснал нервите с Харис. Каза, че онова, което Харис твърдял — за нещата, които според него му били сторили ченгетата — било вярно. Всичко. Виждате ли, той беше сигурен, че Харис е убил момичето, изобщо не се съмняваше. Но го измъчваше онова, което е направил. Каза ми, че тогава, в онази стая с Харис, просто загубил контрол. Превърнал се в същото нещо, което преследвал през всички тези години. Това ужасно го измъчваше. А тази вечер аз го докарах тук и…

Бош усети, че чувството за вина свива гърлото му. Изобщо не се бе замислил. Не беше видял очевидното. Беше прекалено погълнат от следствието, от Елинор и от пустия си дом.

— И? — каза Ървинг.

— И разбих на пух и прах единственото, в което през всички тези месеци беше вярвал, единственото, което го крепеше. Казах му, че Майкъл Харис е невинен. Казах му, че е сгрешил и че сме в състояние да го докажем. Изобщо не се замислих до какво ще доведе това. Мислех само за случая.

— И смятате, че това го е накарало да се самоубие, така ли? — попита заместник-началникът.

— Когато са разпитвали Харис в онази стая, нещо се е случило с Франки. Нещо ужасно. После загубил семейството си, загубил делото… Мисля, че го е крепяла само убедеността в правотата му. Когато открих, че е допуснал грешка… Когато грубо проникнах в неговия свят, за да му го кажа… Това го е съсипало.

— Виж, това са глупости, Бош — рече Линдел. — Искам да кажа, че те уважавам, уважавам приятелството ти с този човек, но ти не виждаш онова, което е точно пред очите ни. Очевидното. Самоубил се е, защото е бил виновен и е знаел, че ще се върнем за него. Самоубийството му означава едно — признание.

Ървинг погледна към Бош в очакване на отговора му. Но Хари не отвърна нищо. Беше уморен да се съпротивлява.

— Струва ми се, че съм съгласен с агент Линдел — каза накрая заместник-началникът.

Бош кимна. Очакваше го. Те не познаваха Шиън като него. През последните години двамата с бившия си партньор не бяха поддържали близки отношения, но на времето бяха достатъчно добри приятели, за да знае, че Линдел и Ървинг грешат. За него беше по-лесно да се съгласи. Това щеше до голяма степен да го оневини. Но не можеше да го направи.

— Дайте ми време до утре — каза той.

— Защо? — попита Ървинг.

— Запазете самоубийството в тайна от медиите още дванадесет часа. Утре сутрин ще продължим с нашия план. Дайте ми време да видя какво ще се получи и какво ще каже госпожа Кинкейд.

— Ако изобщо каже нещо.

— Няма начин. Едва се сдържа. Дайте ми възможност да видя как ще се развият нещата. Ако не установя връзка между Кинкейд и Елайъс, направете каквото трябва с Франки Шиън. Съобщете на света каквото смятате, че знаете.

Ървинг се замисли, после кимна.

— Предполагам, че това ще е най-предпазливата линия на действие — каза той. — И без това трябва да изчакаме резултатите от балистиката.

Бош кимна в знак на благодарност. После отново впери очи навън през отворените врати. Дъждът се усилваше. Той си погледна часовника. Ставаше късно. А преди да си легне, трябваше да свърши още нещо.