Майкъл Конъли
Хари (23)

23

До срещата с Пелфри оставаха час и половина. Бош каза на Едгар да шофира към „Холивуд Уакс & Шайн“ на Сънсет, недалеч от участъка. Джери спря до тротоара и двамата се загледаха към автомивката. Нямаше много работа. Повечето от мъжете в оранжеви гащеризони, които сушаха и лъскаха автомобилите за минимална надница и бакшиши, седяха наоколо с парцали на раменете и чакаха. Неколцина от тях заплашително гледаха към обозначения автомобил, сякаш обвиняваха полицията за положението.

— Предполагам, че хората не ходят да си мият колите, когато съвсем скоро могат да бъдат преобърнати или дори подпалени — каза Едгар.

Бош не отговори.

— Обзалагам се, че на всички тях им се иска да са на мястото на Майкъл Харис — продължи Джери, като зяпаше към работниците. — По дяволите, самият аз бих прекарал три дни в стаята за разпит и съм съгласен да ми спукат тъпанчето, ако ме направят милионер.

— Значи си му повярвал — отвърна Бош.

Не му бе разказал за изповедта на Франки Шиън. Едгар помълча малко, после кимна.

— Да, Хари, като че ли му вярвам.

Бош се зачуди как е бил толкова сляп, че дори да не допусне възможността за измъчване на заподозрян. Запита се какво е накарало Едгар да приеме версията на Харис, а не тази на ченгетата. Дали беше заради опита му на детектив, или защото бе чернокож? Реши, че трябва да е последното и това го потисна, защото даваше на Едгар преимущество, което завинаги щеше да е недостъпно за него.

— Ще вляза вътре да поговоря с управителя — каза Бош. — Може би ще е по-добре да останеш в колата.

— Заеби това! Няма да я докоснат.

Двамата излязоха и заключиха вратите.

Докато вървяха към автомивката, Бош се замисли за оранжевите гащеризони и се зачуди дали е съвпадение. Предполагаше, че повечето от работниците са бивши затворници или току-що са напуснали окръжния затвор — където също трябваше да носят оранжеви гащеризони.

Вътре Бош си взе чаша кафе и поиска да говори с управителя. Касиерката посочи нататък по коридора към отворена врата. По пътя към нея Едгар каза:

— Пие ми се кока-кола, но след онова, което видяхме в гардеробната на оная кучка, мисля, че повече никога няма да мога да пия.

На бюрото в малкия офис без прозорци седеше мъж, вдигнал крака върху отворено чекмедже. Той погледна към Бош и Едгар и каза:

— Да, господа полицаи, с какво мога да ви помогна?

Бош се усмихна на наблюдателността му. Знаеше, че мъжът трябва да е отчасти бизнесмен, отчасти ченге.

Повечето от работниците бяха бивши затворници. Едва ли биха могли да си намерят другаде работа. Това означаваше, че управителят е виждал достатъчно ченгета и се е научил да ги различава. Или пък ги бе видял да пристигат с обозначения автомобил.

— Работим по един случай — започна Бош. — По убийството на Хауард Елайъс.

Управителят подсвирна.

— Преди няколко седмици той е изискал ваши документи. Квитанции с регистрационни номера. Знаете ли нещо по въпроса?

Мъжът се замисли.

— Знам само, че трябваше сам да намеря всичко и да го копирам за неговия човек.

— За неговия човек ли? — попита Едгар.

— Да, вие какво си мислите, че тип като Елайъс лично ще дойде да си вземе нещата ли? Прати някого. Визитката му е някъде тук.

Той спусна крака на пода и отвори едно от чекмеджетата. Вътре имаше купчина визитни картички, прихванати с ластик. Управителят го свали, прегледа ги, извади една от тях и я показа на Бош.

— Пелфри ли? — попита Едгар.

Хари кимна.

— Неговият човек каза ли точно какво търсят? — попита той.

— Не зная. Трябва да питате тях. Искам да кажа, да питате Пелфри.

— Пелфри върна ли ви квитанциите?

— Не, нали бяха копия. Искам да кажа, че се върна, но не донесе обратно квитанциите.

— Тогава защо се е връщал? — попита Едгар.

— Искаше да види един от старите работни картони на Майкъл Харис. От времето, когато работеше тук.

— Кой точно? — настоятелно попита Едгар.

— Не си спомням, човече. Дадох му копие. Вървете да говорите с него. Той сигурно…

— Имаше ли съдебна заповед за работния картон? — намеси се Бош.

— Не, просто го поиска, нали разбирате? Нямаше защо да не му го дам. Но той посочи конкретната дата, а вие не я знаете. Не си я спомням. Пък и вижте, ако ви е нужна повече информация, може би не е зле да се свържете с нашия адвокат. Нямам намерение да приказвам за неща, които не…

— Оставете това — прекъсна го Бош. — Разкажете ми за Майкъл Харис.

— Какво да ви кажа? Никога не съм си имал проблеми с него. Беше си нормален, после дойдоха и казаха, че убил онова момиченце. И че правил разни неща с него. Но тогава вече не работеше тук. Може би от пет месеца.

— Знаете ли къде е бил преди това? — попита Едгар.

— Да. В „Коркоран“

„Коркоран“ беше щатски затвор край Бейкърсфийлд. Бош благодари на управителя и си тръгнаха. Той отпи няколко глътки от кафето си, но преди да се върнат при автомобила, го изхвърли в кошче за боклук.

Докато чакаше Едгар да му отключи вратата, партньорът му заобиколи откъм лявата страна. После се закова на място.

— По дяволите!

— Какво има?

— Написали са гадости на вратата.

Бош отиде при него и погледна. Върху бронята със светлосин тебешир, с какъвто в автомивката пишеха инструкции по предните стъкла на колите, бяха надраскани думите: „Да пази и да служи.“ После с големи букви бяха добавени думите: „Да убива и да осакатява.“ Бош одобрително кимна.

— Много оригинално.

— Хари, хайде да изритаме някой задник.

— Не, Джери, остави. Може да стане горещо и после три дни да се мъчим да угасим пожара. Като миналия път на Флорънс и Нормънди.

Едгар нацупено отключи колата и отвори вратата на Бош.

— Съвсем близо сме до участъка — каза Хари, когато влезе вътре. — Можем да се върнем и да го измием. Или пък да вземем моята кола.

— Иска ми се да го изтрия с лицето на някой от ония задници.

 

След като почистиха автомобила им пак им оставаше достатъчно време, за да отидат до паркинга, на който беше открит трупът на Стейси Кинкейд. Намираше се на път за центъра, където щяха да се срещнат с Пелфри.

Едгар през цялото време мълчеше. Беше приел обидата лично. Бош обаче нямаше нищо против мълчанието. Използва времето, за да помисли за Елинор. Чувстваше се виновен, защото дълбоко в себе си и въпреки любовта си към нея, знаеше, че изпитва облекчение от наближаващата промяна във връзката им, каквато и да беше тя.

— Ето го — каза Едгар.

Спряха до тротоара и разгледаха паркинга. Обхващаше около четири декара и от двете му страни имаше жилищни блокове с плакати, съобщаващи, че се дават отстъпки и заеми за закупуване на апартаменти. Сградите не изглеждаха като място, където някой би желал да живее, освен ако не е принуден. Целият квартал беше западнал и излъчваше чувство на безнадеждност.

Бош забеляза двама чернокожи старци, седнали върху щайги под евкалиптовото дърво в ъгъла на паркинга. Той отвори папката, която бе донесъл със себе си, разгледа картата, показваща местоположението на трупа и прецени, че е на по-малко от петнадесет метра от тях. После прелисти страниците и откри доклада, в който се посочваха имената на двамата свидетели, съобщили за откриването на трупа.

— Ще ида да поговоря с онези хора — каза той.

Бош излезе навън, последван от Едгар. Двамата небрежно пресякоха паркинга и се насочиха към старците. Когато приближиха, Хари видя спални чували и стар примус. До дънера на евкалипта бяха оставени две колички от супермаркет, пълни с дрехи, торби с алуминиеви консерви и всевъзможни боклуци.

— Вие ли сте Руфъс Гънди и Анди Мърсър?

— Зависи кой пита.

Бош им показа служебната си карта.

— Исках да ви задам няколко въпроса за трупа, който сте открили тук миналата година.

— Да, защо толкова се забавихте?

— Вие ли сте господин Гънди?

— Аз съм Мърсър.

Бош кимна.

— Защо толкова сме се забавили ли? Когато открихте трупа, не ви ли разпитаха детективи?

— Разпитаха ни, но не детективи. А някакво патрулно ченге с жълто около устата.

Бош кимна. Той посочи към спалните чували и примуса.

— Тук ли живеете, момчета?

— Нещо нямаме късмет. Тук сме само, докато отново си стъпим на краката.

В доклада не се споменаваше, че двамата свидетели живеят на паркинга. Пишеше, че когато са се натъкнали на трупа, просто са минавали оттук, за да търсят консервени кутии. Той се замисли за това и разбра какво се е случило.

— Тогава сте живеели тук, нали?

Никой от двамата не отговори.

— Не сте го казали на ченгетата, защото сте решили, че могат да ви изгонят.

Отново никакъв отговор.

— Затова сте скрили спалните чували и примуса и сте повикали полиция. Казали сте на онзи патрулен, че само сте минавали оттук.

— Щом си толкова умен, как така още не си станал шеф? — обади се Мърсър.

Бош се засмя.

— Защото са достатъчно умни да не ме направят шеф. Господин Мърсър, господин Гънди, сега ще ви попитам още нещо. Щом по онова време сте спели тук, сигурно щяхте да откриете трупа по-рано, ако си е стоял на паркинга, докато са търсили момиченцето, нали така?

— Най-вероятно — отвърна Гънди.

— Така че, навярно някой го е изхвърлил през нощта, преди да го намерите.

— Възможно е — каза Гънди.

— Да, сигурно — прибави Мърсър.

— Докато вие сте спели на петнадесетина метра оттам.

Този път те не изразиха гласно съгласие. Бош се приближи и приклекна, за да е на равнището на очите им.

— Кажете ми какво видяхте онази нощ.

— Нищо не сме видели — категорично отсече Гънди.

— Но чухме разни неща — каза Мърсър. — Чухме.

— Какви неща?

— Спря някаква кола — отвърна Мърсър. — Отвори се вратата, после багажникът. Чухме нещо тежко да пада на земята. После багажникът и вратата се затвориха и колата потегли.

— Изобщо ли не погледнахте? — бързо попита Едгар. Беше се приближил и стоеше приведен, опрял длани на коленете си. — На петнадесет метра от вас хвърлят труп, а вие дори не сте погледнали, така ли?

— Не, не погледнахме — отвърна Мърсър. — Хората почти всяка нощ си изхвърлят тук боклуците. Никога не обръщаме внимание. Лежим си кротко. Гледаме сутрин. От време на време намираме по нещо ценно. Винаги чакаме сутринта, за да проверим какво са изхвърлили.

Бош кимна. Надяваше се Едгар да ги остави на мира.

— И не сте разказали всичко това на ченгетата?

— Не — едновременно отговориха Мърсър и Гънди.

— Ами на някой друг? Някога разказвали ли сте това на някой, който може да го потвърди?

Двамата се замислиха. Мърсър поклати глава, докато Гънди кимна.

— Разказахме го само на човека на господин Елайъс.

Бош погледна към Едгар и после отново към Гънди.

— На кого?

— На неговия човек. Частният детектив. Разказахме му същото като на вас. Той каза, че някой ден господин Елайъс щял да ни използва в съда. Каза и че господин Елайъс щял да се погрижи за нас.

— Пелфри ли се казваше детективът? — попита Едгар.

— Възможно е — отвърна Гънди. — Не знам.

Мърсър мълчеше.

— Четохте ли вестника днес, момчета? — попита Бош. — Гледали ли сте телевизия?

— На какъв телевизор? — рече Мърсър.

Хари само кимна и се изправи. Дори не знаеха, че Елайъс е убит.

— Преди колко време разговаря с вас човекът на господин Елайъс?

— Може да е било преди месец — отвърна Мърсър. — Нещо такова.

Бош погледна към Едгар и му даде знак, че е свършил с въпросите. Джери му кимна в отговор.

— Благодаря за помощта — каза Хари. — Какво ще кажете да ви почерпя по нещо?

Той бръкна в джоба си и им даде по десетачка. Двамата любезно му благодариха и Бош се отдалечи.

 

Докато пътуваха на север по Уестърн към Уилшиър, Бош мислеше върху информацията, получена от двамата бездомници.

— Харис е чист! — възбудено каза той. — Ето как е разбрал Елайъс. Трупът е бил преместен. Изхвърлили са го тук три дни след смъртта на детето. А по това време Харис е бил арестуван. Най-доброто алиби на света. Елайъс е щял да доведе двамата старци в съда и да изобличи полицията в лъжа.

— Да, но почакай, Хари — възрази Едгар, — това не оневинява категорично Харис. Може просто да означава, че е имал съучастник. Нали разбираш, който да е преместил трупа, докато той е бил в ареста.

— Тогава защо да го изхвърля толкова близо до апартамента му и още по-сериозно да го замесва? Мисля, че не е имал съучастници. Според мен това е бил истинският убиец. Прочел е във вестника или е видял по телевизията, че са арестували Харис като заподозрян и е преместил трупа в неговия квартал, за да му забие още един пирон в ковчега.

— Ами отпечатъците? Как са се озовали отпечатъците на Харис в онази богаташка къща в Брентуд? И ти ли мислиш, че са ги подхвърлили твоето приятелче Шиън и неговите хора?

— Не. Сигурно има друго обяснение. Все още не ни е известно. Ще питаме Пелфри…

Разнесе се мощен гърмеж. Задното стъкло се пръсна и се изсипа в автомобила. Едгар мигновено загуби управление и колата се отклони в насрещното платно. Последва хор от гневни клаксони. Бош се пресегна и дръпна волана надясно, като върна автомобила през жълтите линии.

— Какво беше това, мамка му? — извика Джери, когато най-после овладя колата и натисна спирачка.

— Не! — извика Бош. — Продължавай напред, продължавай!

Той грабна радиостанцията от зарядното устройство за пода и натисна бутона.

— Стрелят по нас! На Уестърн и Олимпик.

Хари продължи да натиска бутона, докато поглежда-към задната седалка и багажника. Очите му се плъзваха по покривите и прозорците на блоковете. Не видя нищо.

— Няма заподозрян. Снайперистки изстрел по обозначен детективски автомобил. Искаме незабавна помощ. Искаме въздушно наблюдение на покривите от източна и западната страна на Уестърн. Необходима е извънредна предпазливост.

Той пусна бутона. Докато диспечерката повтаряше онова, което току-що бе казал, Бош успокои Едгар, че са се отдалечили достатъчно.

— Мисля, че изстрелът е дошъл откъм източната страна. От онзи блок с плоския покрив. Струва ми се, че първо го чух с дясното си ухо.

Джери шумно въздъхна. Толкова силно беше стиснал волана, че кокалчетата му бяха станали бели като на Бош.

— Знаеш ли какво? — рече той. — Мисля, че никога повече няма да седна в някоя от тия скапани самоходни шейни.