Майкъл Конъли
Хари (20)

20

На връщане към участъка Райдър ги разпитваше какво точно са видели, но нито Бош, нито Едгар й каза нещо повече от това, че един от клиентите на Мадам Реджайна е бил закопчан с белезници в гардеробната. Киз знаеше, че има още нещо и продължаваше да настоява, но не успя да изкопчи нищо повече.

— Мъжът долу няма значение — каза накрая Бош, с което сложи край на въпросите й. — Все още не знаем какво е правил Елайъс със снимката и уеб-страницата й. Или пък защо е пратил Пелфри при нея.

— Мисля, че тя ни излъга — отвърна Едгар. — Знае цялата история.

— Възможно е — съгласи се Бош. — Но в такъв случай защо мълчи, след като Елайъс вече е мъртъв?

— Отговорът е в Пелфри — рече Райдър. — Трябва незабавно да го разпитаме.

— Не — отсече Бош. — Не тази вечер. Късно е и не искам да разговарям с него, докато не прегледаме папките на Елайъс и не разберем какво има в тях. После ще можем да го разпитаме за Мадам Реджайна и всичко останало. Още утре сутрин.

— Ами ФБР? — попита Райдър.

— Срещата с агентите е в осем. Дотогава ще измисля нещо.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Бош ги остави при автомобилите им на служебния паркинг на холивудския участък и им напомни да са в центъра „Паркър“ в осем часа. После остави колата си, но не върна ключа, защото кашоните с папките от офиса на адвоката все още бяха в багажника. След като заключи вратата, той отиде при собствения си автомобил.

Когато излезе на Уилкокс, той погледна часовника и видя, че е десет и половина. Знаеше, че е късно, но реши, преди да се прибере вкъщи, да проведе още един разговор. Докато минаваше през каньона Лоръл към Долината, продължаваше да си мисли за мъжа в гардеробната и за това как беше извърнал глава, за да не видят лицето му. След като работеше от толкова много години в отдел „Убийства“, Бош вече не можеше да се изненада от садистичните ужаси, които си причиняваха хората. Но съвсем друг въпрос бяха ужасите, които запазваха за самите себе си.

Пое по Вентура Булевард на запад към Шърмън Оукс. Движението в събота вечер беше натоварено. От едната страна на хълма градът можеше да е барутен погреб, но баровете и кафенетата покрай главния път към Долината изглеждаха пълни. Бош видя облечените в червено служители на „Пино Бистро“ и другите скъпи ресторанти покрай булеварда. Видя тийнейджъри, шофиращи с главоломна скорост. Никой не обръщаше внимание на омразата и гнева, които кипяха в другите части на града — под повърхността, като разлом, готов да се разтвори и да погълне всичко.

На Кестър зави на север и после отби в жилищен квартал, притиснат между булеварда и магистралата за Вентура. Къщите бяха малки и без определен архитектурен стил. Шумът на магистралата постоянно се чуваше. Тук живееха ченгета, макар че къщите струваха между четири и петстотин хиляди долара и малко полицаи можеха да си го позволят. Старият му партньор Франки Шиън беше купил дома си много отдавна и на изгодна цена. Сега имотът му струваше четвърт милион. На това разчиташе, когато се пенсионира, ако изобщо оцелееше дотогава.

Бош спря до тротоара пред къщата на Шиън и остави двигателя да работи. Извади телефона, намери номера в бележника си и го набра. Франки отговори на второто иззвъняване. Звучеше бодро.

— Франки, обажда се Хари.

— Здрасти, приятел.

— Пред вас съм. Защо не излезеш да се поразходим?

— Къде?

— Няма значение. Мълчание.

— Франки?

— Добре, почакай няколко минути.

Бош остави телефона и бръкна в джоба на сакото си за цигари. Нямаше, естествено.

— По дяволите — измърмори той.

Докато чакаше, се замисли за времето, когато двамата с Шиън търсеха наркопласьор, заподозрян, че е провалил операция на конкурентите си, като влязъл в квартирата им и избил с „Узи“ всички вътре — шестима души, клиенти и пласьори.

Многократно бяха чукали на вратата на апартамента на заподозрения, но никой не им отговори. Обмисляха-възможностите си, когато Шиън чу тих глас да казва отвътре: „Влезте, влезте.“ Отново почукаха и извикаха, че са от полицията. Изчакаха и се заслушаха. Същият глас отново им отвърна: „Влезте, влезте.“

Бош натисна бравата и се оказа, че вратата не е заключена. Двамата заеха бойни пози и влязоха вътре, само за да открият, че апартаментът е празен — освен голям зелен папагал в дневната. А на масата в кухнята лежеше автомат „Узи“, разглобен и готов за почистване. Бош отиде до вратата и отново почука. Папагалът извика: „Влезте, влезте.“

Няколко минути по-късно, когато заподозреният се върна от железарията с машинното масло, необходимо му, за да почисти автомата, те го арестуваха. Балистичната експертиза доказа, че убийството е извършено със същото оръжие и той бе осъден, след като съдията отказа да отхвърли резултата от претърсването. Макар подсъдимият да твърдеше, че полицаите са влезли в апартамента му без разрешение и следователно, незаконно, съдията реши, че Бош и Шиън са били подведени от поканата на папагала. Делото продължаваше да се движи из апелативните съдилища, а убиецът оставаше в затвора.

Предната дясна врата на джипа се отвори и Шиън влезе вътре.

— Кога си купи тази играчка? — попита той.

— Когато ме накараха да пътувам с обозначен автомобил.

— А, да, бях забравил.

— Да, на вас тузарите от „Грабежи и убийства“ не ви се налага да се тревожите за такива гадости.

— Е, какво има? Заради този случай се оказа на топа на устата, нали?

— Нямаше начин. Как са Маргарет и момичетата?

— Добре са. Е, какво ще правим? Ще се поразходим и ще поговорим, така ли?

— Не зная. Онова ирландско заведение още ли е на Ван Найс?

— Не, няма го вече. Знаеш ли какво, карай към Окснърд и завий надясно. Там има един бар.

Бош потегли.

— Тъкмо си мислех за онзи случай с „Узи“-то и папагала — каза той.

Шиън се засмя.

— Още ми е смешно. Не мога да повярвам, че делото не е приключено. Чух, че на онзи скапаняк му е останал само един патрон — Върховният съд.

— И дотам ще се стигне.

— Вече мина много време. Колко, осем години? Той вече лежа достатъчно, даже да го освободят.

— Да, шест убийства, осем години. Звучи справедливо.

— Шестима скапаняци.

— Още използваш тази дума „скапаняци“, а?

— Да, падам си по нея. Но ти не си дошъл чак дотук, за да си приказваме за папагали, скапаняци и доброто старо време, нали?

— Не, Франки. Трябва да поговорим за случая Кинкейд.

— Защо с мен?

— Ти как мислиш? Водил си разследването.

— Всичко, каквото зная, е в папките. Би трябвало да имаш достъп до тях. Нали водиш следствието на Елайъс.

— Получих ги. Но в папките не винаги има всичко.

Шиън посочи към червен неонов надпис и Бош отби към него. Точно пред вратата на бара имаше свободно място за паркиране.

— Това заведение почти винаги е пусто — рече Шиън. — Даже в събота вечер. Не зная как преживява собственикът. Трябва да продава бурените наоколо.

— Франки — каза Бош, — трябва да зная за отпечатъците. Ще си остане между нас. Не искам да гоня вятъра. Нямам причини да се съмнявам в теб. Но искам да зная дали си чул нещо, нали разбираш?

Шиън излезе от черокито, без да каже нищо, и се приближи до вратата. Бош го видя да влиза и го последва. Заведението беше почти празно. Франки седеше на бара. Барманът му наливаше бира. Хари зае стола до бившия си партньор и каза:

— Нека да са две.

Той извади двадесетачка и я остави върху бара. След като му беше задал въпроса, Шиън не го бе поглеждал.

Барманът им сервира изпотените халби върху салфетки с реклама за бейзболен мач отпреди три месеца. Той взе двадесетте долара и отиде при касата. Бош и Шиън едновременно отпиха от чашите си.

— От О. Джей насам — каза Шиън.

— Какво означава това?

— Знаеш за какво говоря. От О. Джей насам вече нищо не е сигурно. Нито улики, нито ченгета, нищо. Можеш да представиш каквото си искаш в съда и пак ще се намери някой, който да го скъса на парчета, да го хвърли на пода и да се изпикае отгоре му. Всеки оспорва всичко. Даже ченгетата. Даже партньорите.

Бош отново отпи от бирата си и отговори:

— Съжалявам, Франки. Нямам причина да се съмнявам в теб или в отпечатъците. Просто, според папките Елайъс, като че ли следващата седмица е щял да отиде в съда с идеята да докаже кой е убил момичето. И това не е бил Харис. Някой…

— Кой?

— Не зная. Но се опитвам да погледна нещата откъм тази страна. Ако убиецът е друг, как, по дяволите, са се озовали тези отпечатъци върху…

— Елайъс беше скапаняк. И когато го погребат, някоя нощ ще отида да изиграя ирландска джига върху гроба му. После ще се изпикая отгоре и никога повече няма да си помисля за него. Само едно ще ти кажа. Съжалявам, че Харис не е бил с него на онази железница. Проклет убиец! Това щеше да е страхотен удар, едновременно да очистят и двама им.

Шиън вдигна чашата си в наздравица за убиеца на Елайъс и отпи голяма глътка. Бош почти усещаше омразата, която се излъчваше от него.

— Значи никой не е прецакал уликите на местопрестъплението — каза Хари. — И отпечатъците са си били там.

— Естествено. Пред стаята имаше патрул. Никой не беше влизал вътре, докато не пристигнах аз. После прегледах всичко — имахме си работа със семейство Кинкейд и знаех какво означава това. Цар на колите и основен спонсор на местните политици. Бях наясно с всичко. Отпечатъците си бяха върху учебника на момичето — учебник по география. Хората от отдела за оглед снеха четири отпечатъка от пръсти от едната страна и от палец от другата. Пълни отпечатъци. Онзи тип трябва да се бе потил като свиня, защото наистина бяха ясни.

Той пресуши чашата си и я протегна към бармана, за да я напълни.

— Не мога да повярвам, че вече не можеш да пушиш в някакъв скапан бар в тоя град — каза Шиън. — Скапаняци.

— Да.

— Както и да е, проверихме всичко и стигнахме до Харис. Бивш затворник, лежал за нападение и въоръжен грабеж. За присъствието на отпечатъците му в стаята имаше също толкова основания, колкото аз имам шанс да спечеля от лотарията, а аз изобщо не играя. Така че, улучихме нашия човек. Прибрахме го. Нали си спомняш, по това време още не бяхме открили трупа на момиченцето. Мислехме, че може още да е живо. Грешахме, но тогава не го знаехме. Затова го прибрахме, откарахме го в полицията и го вкарахме в стаята за разпити. Само че тоя скапаняк не искаше да ни каже даже колко е часът. Държахме го три дни и нищо. Нощем дори не го прибирахме в килията. Остана в онази стая цели седемдесет и два часа. Работехме по групи и на смени и не успяхме да го пречупим. Не ни каза и думичка. Ще ти призная, искаше ми се да го убия, но нямаше как да не го уважавам за твърдостта му. Той беше най-добрият, срещу когото съм се изправял.

Шиън продължително отпи от втората си бира. Бош все още не бе изпил и половината от първата. Той го оставяше да говори, без да го прекъсва с въпроси.

— Последния ден някои от момчетата малко си изпуснаха нервите. Направиха някои неща.

Бош затвори очи. Беше допуснал грешка за Шиън.

— Аз също, Хари.

Каза го нехайно, сякаш се чувстваше добре най-после да го изрече гласно. Отново отпи от бирата, завъртя се на стола си и се огледа наоколо, като че ли виждаше бара за пръв път. В ъгъла имаше телевизор.

— Това ще си остане само между нас двамата, нали, Хари?

— Естествено.

Шиън отново се завъртя и заговорнически се наведе към него.

— Онова, което Харис твърди, че се е случило… наистина се случи. Но това не го оправдава. Той изнасилва и удушава момиченцето, ние му забиваме молив в ухото. Голяма работа. Той се измъкна и аз съм новият Марк Фърман — расистко ченге, което подхвърля улики. Само ми се иска някой да можеше да ми каже как бих могъл да подхвърля онези отпечатъци. Мамка му!

Той бе повишил глас. За щастие, го чуваше само барманът.

— Зная — отвърна Бош. — Съжалявам, човече. Не трябваше да те питам.

Шиън продължи, сякаш не го беше чул:

— Предполагам, че постоянно съм носил у себе си отпечатъци на някакъв скапаняк, когото съм искал да прецакам. И съм ги оставил върху онзи учебник — не ме питай как. И ето на, пипваме нашия човек. Само че защо ще го правя? Аз изобщо не го познавах, нито съм си имал вземане-даване с него. И на тази земя няма никой, който да е в състояние да докаже, че съм го направил, просто защото не е така.

— Прав си.

Шиън поклати глава и погледна надолу към бирата си.

— Престана да ми пука, когато съдебните заседатели го обявиха за невиновен. Когато обявиха за виновен мен… Когато повярваха на тази отрепка, вместо на нас.

Бош не отговори. Знаеше, че Шиън трябва да си изплаче болката.

— Ние загубихме битката, човече. Сега го разбирам. Всичко беше игра. Само какво могат да направят с теб шибаните адвокати. И с доказателствата. Отказвам се, Хари. Наистина се отказвам. Вече реших. Имам двадесет и пет години служба и ми стига. Още осем месеца и край. Ще се пенсионирам, ще се преместя на Блу Хевън и ще оставя тоя кенеф на скапаняците.

— Мисля, че това е добра идея, Франки — тихо отвърна Бош.

Не можеше да се сети какво друго да каже. Болеше го и бе смаян от омразата и цинизма на приятеля си. Разбираше го, но просто се изненадваше от промяната му. Беше разочарован и от себе си и се срамуваше от простосърдечието си, когато го бе защищавал пред Карла Ентренкин.

— Спомням си онзи последен ден — продължи Шиън. — Бях при него. В стаята. И толкова се вбесих, че просто ми се искаше да си извадя пистолета и да го очистя. Но знаех, че не мога. Защото знаеше къде е момиченцето. Държеше го в ръцете си!

Бош само кимна.

— Бяхме опитали всичко, но без резултат. Той ни пречупи преди ние да пречупим него. Стигна се дотам, че направо го умолявах да ни каже. Беше унизително, Хари.

— И какво направи той?

— Просто ме зяпаше, все едно, че не съм там. Не каза нищо. Не направи нищо. И тогава… тогава просто побеснях като… като не знам какъв. Сякаш в гърлото ми беше заседнал кокал. Никога не ми се беше случвало. В ъгъла на стаята имаше кошче за боклук. Отидох при него, извадих найлоновия чувал и просто му го нахлузих на шибаната глава. Сграбчих го за шията и стисках ли стисках…

Шиън се разплака и се опита да завърши.

— … и се наложи… наложи се да ме откъснат от него.

Той опря лакти върху бара и притисна длани към очите си. После дълго не помръдна. Бош видя, че от брадичката му се стичат капки и цопват в бирата. Пресегна се и постави ръка върху рамото на стария си партньор.

— Всичко е наред, Франки.

Шиън заговори, без да сваля длани от лицето си.

— Виждаш ли, Хари, превърнах се точно в това, което толкова години преследвах. Исках да го убия на място. И щях да го направя, ако не се бяха намесили момчетата. Никога няма да го забравя.

— Всичко е наред, човече.

Шиън отпи от бирата си и като че ли възвърна донякъде самообладанието си.

— Онова, което направих, отприщи всички бесове. Другите момчета му забиха молива — спукаха му скапаното тъпанче. Всички се превърнахме в чудовища. Като във Виетнам, когато войниците вилнееха в селата. Сигурно щяхме да го убием, но знаеш ли какво го спаси? Момиченцето. Спаси го Стейси Кинкейд.

— Как така?

— Откриха трупа. Съобщиха ни и ние отидохме на местопрестъплението. Оставихме Харис в килия. Жив. Имаше късмет, че ни съобщиха навреме.

Той замълча, за да отпие от халбата.

— Отидох там — само на една пряка от жилището на Харис. Трупът беше доста разложен, при децата е така. Но си спомням как изглеждаше момиченцето. Като ангелче, с разперени ръчички, сякаш летеше…

Бош си спомни снимките от вестниците. Стейси Кинкейд бе красиво дете.

— Сега ме остави сам, Хари — тихо каза Шиън. — Ще се върна пеш.

— Не, ще те закарам.

— Благодаря, ще се поразходя.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Добре съм. Просто малко съм преуморен. Това ще си остане помежду ни, нали?

— До гроба, човече.

Шиън се опита да се усмихне, но продължаваше да не гледа към него.

— Направи ми една услуга, Йеронимус.

Бош си спомни времето, когато бяха работили заедно. Когато разговаряха сериозно и искрено, използваха само пълните си имена, Йеронимус и Франсис.

— Естествено, Франсис. Казвай.

— Когато хванеш убиеца на Елайъс, не ми пука дали е ченге, стисни му ръката от мое име. Кажи му, че за мен е герой. Но му кажи, че е пропуснал отлична възможност. Можеше да очисти и Харис.

 

Половин час по-късно Бош отвори вратата на дома си. Леглото му бе празно. Но този път беше прекалено уморен, за да чака Елинор. Започна да се съблича, като обмисляше плана си за следващия ден. Накрая седна на леглото, готов за сън, и протегна ръка към лампата. В момента, в който настана мрак, телефонът иззвъня.

Той отново включи осветлението и вдигна слушалката.

— Копеле гадно.

Женски глас — познаваше го, но не можеше да се сети.

— Кой е?

— Карла Ентренкин, ти кой мислиш? Наистина ли смяташ, че нямаше да разбера какво си направил?

— Не зная за какво говорите? Какво се е случило?

— Току-що гледах Канал 4. Твоето приятелче Харви Бътън.

— Какво е открил?

— О, успя да прецака всичко. Чакай да видя дали ще мога да го цитирам. „Източник, близък до следствието, твърди, че в кабинета на Елайъс е открита връзка между адвоката и верига за проститутки в Интернет. Същият източник смята, че Елайъс може да е имал отношения поне с една от жените, които рекламират садо-мазохистични услуги в мрежата.“ Струва ми се, че това обобщава нещата. Надявам се, че си доволен.

— Аз не съм…

— Спести си труда.

Тя затвори. Бош дълго седя и мисли върху думите й.

— Частейн, задник такъв! — гласно каза той.

Отново изключи лампата и се отпусна на леглото. Скоро заспа и отново сънува същия сън. Пътуваше с Ейнджълс Флайт нагоре по склона. Само че този път на пейката оттатък пътеката седеше русокосо момиченце и го гледаше с тъжни, пусти очи.