Майкъл Конъли
Хари (16)

16

Разговорите със секретарката и асистента бяха толкова безрезултатни, че на Бош му се искаше да са си спестили това време за сън. Секретарката Таила Куимби беше болна от грип и през последната седмица не бе напускала дома си в окръг Креншо. Нямаше представа какво е правил Хауард Елайъс в дните преди смъртта си. Освен че можеше да зарази Бош, Едгар и Райдър, тя не им каза почти нищо. Обясни им, че Елайъс пазел в тайна стратегията си за всеки процес, както и останалите аспекти от работата си. Нейната роля била най-вече да отваря пощата, да отговаря на телефона, да приема посетителите и клиентите и да плаща сметките. Що се отнася до телефона, тя каза, че Елайъс имал пряка линия в кабинета си и че номерът му бил известен на много негови приятели и роднини, както и на някои репортери, дори на враговете му. Така че не успя да им помогне да определят дали адвокатът е бил заплашван преди убийството. Детективите й благодариха и напуснаха дома й, като се надяваха, че няма да се разболеят.

Асистентът, Джон Бабиньо също ги разочарова. Той потвърди, че в петък вечер наистина са останали до късно заедно с Майкъл Харис и Елайъс, но каза, че през повечето време Харис и адвокатът били в кабинета и разговаряли насаме. Оказа се, че три месеца по-рано Бабиньо е завършил юридическия факултет на Калифорнийския университет и че вечер учи за държавен изпит. Учел в офиса на Елайъс, защото това му осигурявало достъп до нужната литература. Очевидно там беше намирал повече спокойствие, отколкото в малкия апартамент край университета, в който живееше заедно с още двама студенти. Малко преди единадесет той си тръгнал заедно с Елайъс и Харис, защото решил, че е научил достатъчно за вечерта. Двамата с Харис отишли при автомобилите си на недалечен платен паркинг, докато адвокатът тръгнал сам по Трета улица към Хил Стрийт и Ейнджълс Флайт.

Също като Куимби, Бабиньо описа Елайъс като потаен по отношение на работата си. Асистентът им каза, че през последната седмица се занимавал предимно с подготовка на стенограмите на многобройните свидетелски показания по делото „Черния войн“. Работата му била да ги качва в лаптопа, който Елайъс щял да носи в съда и при нужда да използва.

Бабиньо не знаеше адвокатът да е получавал конкретни заплахи — поне такива, които да е приемал на сериозно. Той отбеляза, че през последните дни Елайъс бил изключително весел и искрено вярвал, че ще спечели делото „Черния войн“.

— Било му е в кърпа вързано — каза на тримата детективи той.

 

Докато шофираше по Удроу Уилсън Драйв към дома си, Бош си мислеше за двата разпита и се чудеше защо Елайъс е бил толкова потаен за делото, което е щял да води в съда. По-рано винаги беше пускал информация в пресата и дори бе давал пресконференции като част от стратегията си. Но сега беше запазил нетипично за него мълчание и в същото време бе достатъчно уверен в победата си, за да каже, че му е в кърпа вързана.

Надяваше се, че ще намери обяснението за това, когато получи от Ентренкин папката с материалите за „Черния войн“.

Мислите му незабавно се насочиха към Елинор. Нарочно не беше проверил гардероба в спалнята, защото не знаеше как ще реагира, ако открие, че е взела дрехите си. Реши, че сега вече трябва да го направи. Беше прекалено уморен и каквото и да откриеше, просто щеше да се строполи на леглото.

Но когато излезе иззад последния завой, той видя, че очуканият тоуръс на Елинор е паркиран до тротоара пред къщата им. Беше оставила портата към автомобилния навес отворена за него. Усети, че мускулите на шията и раменете му започват да се отпускат. Гърдите му вече не бяха толкова стегнати. Тя си бе у дома.

Когато влезе, вътре беше тихо. Бош остави куфарчето си на един от столовете в трапезарията и започна да развързва вратовръзката си. Мина през дневната, после по късия коридор и надникна в спалнята. Завесите бяха спуснати и вътре беше тъмно. Неподвижната фигура на Елинор се очертаваше под завивките на леглото. Кестенявата й коса беше пръсната по възглавницата.

Той влезе в спалнята, тихо се съблече и остави дрехите си на стола. После се върна в коридора и отиде в банята за гости, за да вземе душ, без да я буди. Десет минути по-късно се пъхна в леглото до нея. Отпусна се по гръб, впери поглед в тавана и се заслуша. Не чу бавното, отмерено дишане, с което бе свикнал.

— Будна ли си? — прошепна Хари.

— Ммм-хмм.

Той изчака.

— Къде беше, Елинор?

— В Холивуд Парк.

Бош не каза нищо. Не искаше да я обвинява в лъжа. Може би Жарден, човекът от охраната, просто не я бе забелязал на видеомониторите; Той продължи да зяпа в тавана, като се чудеше какво да каже.

— Зная, че си се обаждал да ме търсиш — рече Елинор. — Познавам Том Жарден от Лас Вегас. Работеше във „Фламинго“. Той те излъга. Първо дойде при мен.

Бош затвори очи и не отговори.

— Съжалявам, Хари, просто тогава не исках да приказвам с теб, нали разбираш?

— Не разбирам, Елинор. Защо не отговори на съобщението ми, когато се прибра?

— Какво съобщение?

Той осъзна, че след като по-рано беше изслушал съобщението, индикаторът на телефонния секретар не е светел.

— Няма значение. Кога се прибра?

Тя повдигна глава от възглавницата, за да погледне към светещите цифри на часовника.

— Преди два часа.

— Имаше ли късмет?

Всъщност, това не го интересуваше. Просто искаше да поддържа разговора.

— Горе-долу. Пропуснах голям удар.

— Защо?

— Дойдоха ми две аса, но имах и четири спатии — асо, тройка, четворка и петица. Затова развалих чифта аса. Изхвърлих купата, защото исках да направя кент флош роял. Тогава щях да получа джакпота. Бяха се събрали към три хиляди долара.

— И какво стана?

— Не ми дойде двойка спатия. Даже нямах спатия за обикновен флош. Дойде ми асо пика.

— По дяволите.

— Да, изхвърлих едно асо, само за да ми дойде друго. Спечелиха три десетки — подът беше към триста долара. Така че ако бях задържала асото купа, щях да имам три аса и да спечеля. Прецаках се. И тогава си тръгнах.

Бош не отговори. Зачуди се дали не се опитва да му каже нещо друго. Да изхвърлиш асо купа, защото се стремиш към по-голяма печалба, и да изгубиш всичко.

След няколко минути мълчание Елинор отново заговори:

— Работа ли имаше? Видях, че не си спал.

— Да, повикаха ме.

— Мислех си, че не си дежурен.

— Това е дълга история и не ми се говори за нея. Искам да поговорим за нас двамата. Кажи ми какво става, Елинор. Не можем… Нещо не е наред. Случва се вечер дори да не зная къде си и дали си добре. Нещо ми убягва и не зная какво е.

Тя се завъртя и се премести под завивките, за да се притисне към него. Отпусна глава на гърдите му и вдигна ръка, за да погали белега на рамото му.

— Хари…

Той зачака, но Елинор не продължи. Тя се покатери отгоре му и започна леко да поклаща бедра.

— Трябва да поговорим за това, Елинор.

Бош усети, че пръстът й се плъзга по устните му.

Любиха се бавно. Мислите в главата му хаотично се блъскаха. Обичаше я, обичаше я повече от всичко на света. Знаеше, че и тя го обича по своя си начин. Тя правеше живота му пълнокръвен. Но разбираше, че при; нея не е така. Нещо й липсваше и тази мисъл го караше: да страда.

Над брака им тегнеше усещане за обреченост. През лятото Бош бе извършил няколко продължителни разследвания, едно от които бе наложило едноседмично пътуване до Ню Йорк. Докато го нямаше, тя за пръв път беше отишла в покер-залата в Холивуд Парк. От скука и от разочарование, че не си е намерила подходяща работа в Лос Анджелес. Бе се върнала към картите, за да открие онова, което й липсваше, на покритите със син филц маси.

— Елинор — каза той, когато свършиха. — Обичам те. Не искам да те загубя.

Тя му запуши устата с дълга целувка и прошепна:

— Спи, скъпи. Спи.

— Остани при мен — каза Бош. — Не си отивай, докато спя.

— Няма.

Тя силно го притисна към себе си и Хари се опита да забрави всичко друго. Само за известно време, помисли си той. По-късно отново щеше да поговори с нея. Но сега щеше да поспи.

След няколко минути се унесе и сънува, че пътува с Ейнджълс Флайт към върха на хълма. Когато се разминаха с другата мотриса, Бош погледна през прозореца и видя, че Елинор седи вътре сама. Не гледаше към него.

 

Събуди се след малко повече от час. В стаята беше тъмно. Огледа се наоколо и видя, че Елинор не е в леглото. Той седна и я повика. Това му напомни за сутринта, когато бе отговорил на телефона.

— Тук съм — извика тя.

Бош се облече и излезе от спалнята. Елинор седеше на дивана в дневната. Носеше халата, който й бе купил от хотела на Хаваите по време на медения им месец.

— Хей — каза той, — помислих си… Не зная.

— Говореше насън. Затова дойдох тук.

— Какво казах?

— Викаше името ми и разни други неща, които нямаха смисъл. Нещо за Ейнджълс Флайт.

Той се усмихна, кимна и седна на стола от другата страна на масичката.

— Някога качвала ли си се на Ейнджълс Флайт в центъра?

— Не.

— Това е железница с две мотриси. Когато едната се изкачва по хълма, другата се спуска. Разминават се по средата. Сънувах, че се качвам нагоре и ти си в другата мотриса. Разминахме се по средата, но ти не погледна към мен… Какво означава това според теб, че се движим в различни посоки ли?

Тя тъжно се усмихна.

— Предполагам, означава, че си ангел, който се издига нагоре.

Бош не се усмихна.

— Трябва отново да тръгвам — каза той. — Този случай за известно време ще погълне цялото ми време. Поне така ми се струва.

— Искаш ли да поговорим за това? Защо те повикаха?

През следващите десетина минути Бош й разказа за Случая. Винаги обичаше да разговаря с нея за разследванята си. Знаеше, че по този начин задоволява егото й, о понякога тя правеше предположения, които му помагаха, или забележки, които го караха да вижда нещо пропуснато. Бяха изтекли много години, откакто Елинор бе работила за ФБР. Сега тази част от живота й беше само далечен спомен. Но той продължаваше да уважава логиката и опита й.

— О, Хари — каза тя, когато Бош свърши, — защо винаги се пада на теб?

— Не винаги.

— Поне така изглежда. Какво ще правиш?

— Както винаги. Ще работя по случая. Всички ще работим. Просто ще трябва да ни дадат достатъчно време. Няма да го разрешим бързо.

— Познавам те, ще се опитват да ти пречат по всякакъв начин. Но ти ще се справиш. За нула време ще разкриеш убиеца, даже това да означава всички ченгета в управлението да те намразят.

— Всеки случай е важен, Елинор. Всеки човек. Презирам хора като Елайъс. Той беше пиявица — изкарваше си прехраната от гадни процеси срещу ченгета, които просто са се опитвали да си вършат работата. Поне в повечето случаи. Предполагам, че от време на време е имал основание. Но въпросът е, че никой не трябва да избяга от правосъдието. Даже да е ченге. Не е справедливо.

— Зная, Хари.

Тя извърна очи и погледна през стъклената врата към верандата. Небето започваше да червенее.

— Как си с цигарите? — просто за да каже нещо попита той.

— Изпуших две. А ти?

— Все още нито една.

По-рано беше усетил миризмата на цигарен дим в косата й. Радваше се, че не го е излъгала.

— Какво стана в „Стокс & Бондс“?

Колебаеше се дали да й зададе този въпрос. Знаеше, че онова, което се е случило по време на интервюто, я е пратило в покер-залата.

— Същото като навсякъде. Ще ми позвънят, ако се появи нещо.

— Следващия път, когато съм в участъка, ще ида да поговоря с Чарли.

„Стокс & Бондс“ беше агенция за освобождаване под гаранция, която, се намираше срещу холивудския участък на Уилкокс. Бош беше чул, че търсят човек, който да издирва избягали длъжници, за предпочитане жена, защото голяма част от избягалите от холивудския участък бяха проститутки и така имаше по-голяма вероятност да ги открият. Бе разговарял със собственика Чарли Скот и той се бе съгласил да интервюира Елинор за мястото. Бош му бе разказал за миналото й като агент от ФБР и за факта, че е съдена. Скот му отговори, че досието й едва ли ще е проблем — мястото не изискваше щатско разрешително за частен детектив, каквото тя не можеше да получи. Проблемът беше, че Скот искаше Елинор да носи оръжие. Бош не споделяше загрижеността му, защото знаеше, че повечето хора, които се занимават с такава работа, носят пистолети и без разрешително. Истинското майсторство в занаята бе никога да не се доближаваш достатъчно до целта си, за да се налага да използваш оръжие. Най-добрите откриваха бегълците от безопасно разстояние и викаха ченгетата да ги арестуват.

— Недей да говориш с него, Хари. Мисля, че просто се е опитвал да ти направи услуга, но когато отидох, действителността го удари между очите. Просто забрави.

— Но тази работа е точно за теб.

— Не е в това въпросът.

Бош се изправи.

— Трябва да вървя.

Той се върна в спалнята, съблече се, отново взе душ и после облече чист костюм. Когато влезе в дневната, Елинор продължаваше да седи на дивана.

— Не зная кога ще се върна — каза Бош, без да поглежда към нея. — Имаме много работа. А и утре ще дойдат хората от ФБР.

— От ФБР ли?

— Заради гражданските права. Началникът ги е повикал.

— Сигурно си мисли, че това ще успокои духовете в южните квартали.

— Надява се.

— Знаеш ли кои агенти ще ви пратят?

— Не. На пресконференцията присъстваше някакъв заместник главен агент.

— Как се казва?

— Гилбърт Спенсър. Но се съмнявам, че ще се занимава със случая.

Елинор поклати глава.

— Постъпил е след мен. Навярно просто е дошъл заради шоуто.

— Така е. Утре сутрин трябва да ни изпрати екип от ФБР.

— Късмет.

Той я погледна и кимна.

— Още не зная на кой телефонен номер ще съм. Ако ти трябвам, просто позвъни на пейджъра ми.

— Добре, Хари.

Бош постоя няколко секунди преди най-после да й зададе въпроса, който го измъчваше през цялото време.

— Ще се върнеш ли?

Тя го погледна през вратите.

— Не зная. Може би.

— Елинор…

— Хари, ти си имаш своята страст. Аз — моята.

— Какво означава това?

— Нали знаеш онова чувство, което изпитваш при ново следствие? Онова вълнение, когато започваш преследването? Знаеш за какво говоря. Е, аз вече го нямам. И най-близкото нещо, което успях да открия, са петте карти. Трудно е да ти го обясня, още по-трудно е да го разбереш, но тогава се чувствам отново жива, Хари. Всички сме наркомани. Различни са само наркотиците. Иска ми се да имах твоя, но не мога.

Бош просто я гледаше. Не бе сигурен, че е в състояние да каже каквото и да е, без гласът му да го издаде. Той тръгна към вратата и когато я отвори, отново погледна назад към Елинор. Излезе навън, но бързо се върна обратно.

— Късаш ми сърцето, Елинор. Винаги съм се надявал, че ще мога да те накарам да се почувстваш отново жива.

Тя затвори очи, като че ли се мъчеше да не се разплаче.

— Толкова съжалявам, Хари — промълви Елинор. — Изобщо не трябваше да го казвам.

Бош безмълвно излезе навън и затвори вратата след себе си.