Майкъл Конъли
Хари (13)

13

С Стигна в центъра „Паркър“ двадесет и пет минути преди срещата със заместник-началник Ървинг. Беше сам. Останалите шестима от групата му продължаваха да търсят свидетели в жилищния блок до Ейнджълс Флайт. После имаха други задачи. Той спря на регистратурата, показа служебната си карта на униформения полицай и му каза, че през следващия половин час очаква да оставят анонимна информация за него. Помоли го незабавно да му я предаде в личната заседателна зала на заместник-началника.

После се качи с асансьора на третия етаж вместо на шестия, на който се намираше кабинетът на Ървинг. Отиде в стаята на отдел „Грабежи и убийства“ и откри, че няма никой, освен четиримата детективи, с които по-рано се бе свързал — Бейтс, O’Тул, Енгърсол и Рукър, първите, пристигнали на местопрестъплението при Ейнджълс Флайт. Очите им бяха кръвясали, след като бяха прекарали там няколко часа през нощта, преди да предадат следствието на Бош. Той ги беше събудил в девет и им бе дал половин час да се срещнат в центъра „Паркър“. Спокойно можеха да стигнат. Хари им каза, че от това зависи кариерата им.

— Нямам много време — започна Бош, докато се приближаваше към тях по централната пътека между бюрата. Трима от детективите стояха около Рукър, който седеше на бюрото си. Това бе сигурен признак. Каквито и решения да бяха взети на местопрестъплението, преди да пристигне някой друг, в основата им стоеше Рукър.

Бош остана прав. Той започна да говори, използвайки ръцете си почти като телевизионен репортер, сякаш за да подчертае, че не ги заплашва каквото и да било.

— Вие четиримата поемате повикването. Отивате там, отпращате униформените и отцепвате района. Някой проверява труповете и ето на, според шофьорската книжка, единият е Хауард Елайъс. После…

— Нямаше шофьорска книжка, Бош — прекъсна го Рукър. — Капитанът не ти ли каза?

— Да, каза ми. Но сега просто ви разказвам една история, Рукър, затова слушай и мълчи. Опитвам се да ви спася и нямам много време.

Той изчака да види дали някой друг не иска да прибави нещо.

— Та както казах — продължи Бош, като гледаше право към Рукър, — според шофьорската книжка един от труповете принадлежи на Елайъс. Затова вие четиримата, каквито сте интелигентни, си напъвате мозъците и разбирате, че има голяма вероятност убиецът да е ченге. Решавате, че Елайъс си е получил заслуженото. И ето тук се проявявате като тъпаци. Искате да помогнете на този убиец, като инсценирате обир. Смъквате…

— Бош, ти си пълен…

— Казах ти да млъкнеш, Рукър! Нямам време да слушам глупости, когато знаеш, че е станало точно така. Взели сте часовника и портфейла му. Само че сте се прецакали, Рукър. Одрали сте му китката с часовника. Аутопсията ще покаже, че тази рана е била нанесена след смъртта. И това означава, че вие четиримата отивате на кино, освен ако не го покрием.

Той замълча в очакване на реакцията на Рукър. Другият детектив мълчеше.

— Добре, като че ли успях да привлека вниманието ви. Някой иска ли да ми каже къде са часовникът и портфейлът?

Отново последва мълчание, по време на което Бош си погледна часовника. До десет оставаха петнадесет минути. Четиримата детективи от „Грабежи и убийства“ стояха като вцепенени.

— Не искате? Ясно — каза Хари, като плъзна поглед по лицата им. — Значи ето какво ще направим. След петнадесет минути имам среща с Ървинг, за да му докладвам. После той свиква пресконференция. Ако на регистратурата долу не се получи съобщение в кой канал или кошче за боклук са изхвърлени интересуващите ме вещи, ще кажа на Ървинг, че обирът е инсцениран от хората, дошли първи на местопрестъплението. Оттам натам се оправяйте сами.

Той отново ги погледна. Лицата им не изразяваха нищо друго, освен гняв и предизвикателство. Бош го очакваше.

— Аз лично нямам нищо против да стане така. Ще ми достави голямо удоволствие да видя как си получавате заслуженото. Но това ще прецака случая. И тъй като в това отношение съм чувствителен, ви давам възможност, от което направо ми се гади.

Той си погледна часовника.

— Имате петнадесет минути.

С тези думи Бош се завъртя и закрачи към изхода. Рукър извика след него:

— Кой си ти, че да ни съдиш? Онзи тип беше куче! И заслужаваше да умре като куче. На кой му пука? Откажи се от случая, Бош. Откажи се.

Сякаш през цялото време беше очаквал това. Хари небрежно заобиколи едно от празните бюра и тръгна по междинната пътечка към четиримата. Беше познал думите на Рукър. Поведението му скриваше връхлетелия го гняв. Когато се върна при тях, той разкъса кръга им и се наведе над бюрото на Рукър.

— Чуй ме добре, Рукър. Ако пак ми позвъниш вкъщи — независимо за какво, — ще дойда и ще те намеря. Няма да ти хареса, обещавам ти.

Рукър премигна, но после вдигна ръце в знак, че се предава.

— Хей, човече, не зная за какво говориш…

— Запази си думите за някой друг. Можеше поне да го направиш като мъж и да махнеш целофана. Ти си страхливец, Рукър.

 

Бош се надяваше, че когато стигне до заседателната зала на Ървинг, ще има поне пет минути, за да си прегледа бележките и да си събере мислите. Но заместник-началникът го очакваше седнал на кръглата маса и опрял лакти върху полираната повърхност. Върховете на пръстите му се допираха пред брадичката му.

— Седнете, детектив — каза той, когато Хари отвори вратата. — Къде са другите?

— Хм — рече Бош и остави куфарчето си върху масата, — имат още работа. Аз само исках да си оставя куфарчето и после имах намерение да изтичам долу за чаша кафе. Да ви донеса ли нещо?

— Не. Вие също нямате време за кафе. Медиите започнаха да ни притискат. Знаят за Елайъс. Някой се е разприказвал. Навярно от патологията. Така че скоро ще настане истински ад. Искам незабавно да чуя какво се е случило. Трябва да информирам началника, който ще води пресконференцията в единадесет часа. Седнете.

Бош седна срещу Ървинг. Веднъж вече беше докладвал по случай в тази зала. Струваше му се като че ли преди цяла вечност, но си спомняше времето, когато заслужи уважението на Ървинг и навярно доверието му, доколкото заместник-началникът изобщо бе способен да вярва на полицай. Погледът му се плъзна по повърхността на масата и той видя стария белег от цигара, който бе оставил тогава.

— Кога ще дойдат? — попита Ървинг.

Все още държеше пръстите си с допрени върхове. Бош беше чел в наръчника за водене на разпити, че това означава чувство на превъзходство.

— Кой?

— Хората от групата ви, детектив. Казах ви, че искам да са тук за съвещанието и после за пресконференцията.

— Е, още ги няма. Ще дойдат. В момента продължават следствието. Реших, че няма смисъл и седмината просто да зарежем всичко и да дойдем тук, когато и един спокойно може да ви докладва за положението.

По скулите на Ървинг се появиха гневни червени петна.

— Изглежда пак имаме проблем с общуването или не ви е ясна йерархията. Специално ви наредих да доведете хората си.

— Сигурно не съм ви разбрал, господин заместник-началник — излъга Бош. — Мислех, че най-важно е следствието. Спомням си, че искахте да ви докладваме, а не всички да са тук. Всъщност, съмнявам се, че има достатъчно място. Аз…

— Важното е, че ги искам тук. Партньорите ви имат ли телефони?

— Едгар и Райдър ли?

— Кой друг?

— Имат телефони, но батериите им са изтощени. Работихме цяла нощ. Моята също.

— Тогава позвънете на пейджърите им. Повикайте ги тук.

Бош бавно се изправи и се насочи към телефона, който бе поставен върху шкафа покрай едната стена. Позвъни на пейджърите на Едгар и Райдър, но когато набра номера си, добави една седмица накрая. Това беше отдавна установеният им код, означаващ, че не трябва да бързат или че изобщо не трябва да се обаждат.

— Е, добре — каза той, — надявам се, че ще позвънят. Ами Частейн и неговите хора?

— Оставете ги. Искам вашата група да е тук до единадесет за пресконференцията.

Бош се върна на мястото си.

— Защо? — попита той, макар че отлично разбираше. — Не казахте ли, че началникът ще…

— Началникът ще води пресконференцията. Но искаме да демонстрираме сила. Искаме обществото да знае, случаят се разследва от първокласни детективи.

— Искате да кажете от първокласни чернокожи детективи, нали?

За миг двамата се изгледаха.

— Вашата работа, детектив, е да разрешите този случай, при това колкото е възможно по-бързо. Не се затормозявайте с останалото.

— Е, това е доста трудно, господин заместник-началник, когато завързвате ръцете на хората ми. Не мога да го разреша бързо, ако ги викате тук за всичките си представления.

— Достатъчно, детектив.

— Те наистина са първокласни детективи. И тъкмо като такива искам да ги използвам. Не като пушечно месо за расовата политика на управлението. Те също не желаят да бъдат използвани по този начин. Това само по себе си е проява на рас…

— Казах, достатъчно! Нямам време да обсъждам с вас расови, институционални или други проблеми, детектив Бош. Тук става дума за общественото мнение. Достатъчно е да се каже, че ако допуснем погрешна стъпка относно случая или относно начина, по който го възприема обществото, градът отново може да пламне.

Ървинг замълча и си погледна часовника.

— След двадесет минути имам среща с началника. Бихте ли започнали да ме осведомявате за следствието, моля?

Бош се пресегна и отвори куфарчето си. Преди да успее да извади бележника, телефонът върху шкафа иззвъня. Той се изправи и тръгна към него.

— Не забравяйте — каза Ървинг. — Искам ги тук до единадесет.

Бош кимна и вдигна слушалката. Не беше нито Едгар, нито Райдър, пък и той не очакваше да са те.

— Тук е Кормиър от регистратурата. С Бош ли говоря?

— Да.

— Току-що оставиха съобщение за вас. Някакъв мъж, който не си каза името. Каза само, че онова, което ви трябвало, било в кошче за боклук на спирката на „Метролинк“ на пресечката на Първа улица и Хил Стрийт. Било в кафяв плик. Това е.

— Добре, благодаря.

Той затвори и погледна към Ървинг.

— Беше нещо друго.

Бош се върна на мястото си, извади бележника от куфарчето си, заедно с папката, в която държеше докладите от местопрестъплението, скиците и разписките за получаване на веществени доказателства. Нямаше нужда от тези неща, за да обобщи случая, но реши, че на Ървинг ще му подейства успокоително да се убеди в натрупването на документация по следствието.

— Чакам, детектив — каза заместник-началникът.

Бош вдигна поглед.

— В момента сме почти на нулата. Имаме ясна представа с какво разполагаме. Не разполагаме с данни за самоличността на убиеца и мотивите му.

— Тогава с какво разполагаме, детектив?

— Смятаме, че Елайъс е бил основната цел на явно предумишлено убийство.

Ървинг сведе глава и сключените му ръце се допряха до челото.

— Зная, че не е онова, което искате да чуете, господин заместник-началник, но фактите са си факти. Имаме…

— Последното, което ми каза капитан Гаруд, беше, че приличало на обир. Човекът носел костюм за хиляда долара и се разхождал по улиците в единадесет часа вечерта. Часовникът и портфейлът му ги нямало. Как можете да изключвате вероятността да е обир?

Бош се отпусна назад и зачака. Знаеше, че Ървинг само вдига пара. Онова, което Хари му съобщаваше, гарантираше да влоши още повече язвата му, когато медиите научеха.

— Часовникът и портфейлът бяха открити. Не са откраднати.

— Къде?

Бош се поколеба, макар че очакваше въпроса. Колебаеше се, защото се готвеше да излъже началника си заради четирима мъже, които изобщо не заслужаваха да поема такъв риск.

— В чекмеджето на бюрото в кабинета му. Трябва да ги е забравил там, когато е заключил и се е отправил към апартамента си. А може да ги е оставил и нарочно, в случай, че го нападнат.

Все пак трябваше да измисли правдоподобно обяснение, когато аутопсията разкриеше, че драскотината по китката на Елайъс е нанесена след смъртта му. Щеше да му се наложи да я отдаде на манипулирането с трупа или с местенето му от страна на детективите.

— Тогава навярно крадецът го е застрелял, след като Елайъс не му е дал портфейла си — каза Ървинг, без да забелязва нервността на Бош. — Може първо да го е застрелял и после да го е претърсил.

— Последователността на изстрелите сочи друго. Убиецът е познавал Елайъс.

Заместник-началникът отпусна ръце върху масата и леко се наведе напред. После нетърпеливо заговори:

— Искам само да кажа, че не можете напълно да елиминирате тези възможности.

— Може би, но не работим по тях. Смятам, че това ще е губене на време, а не разполагам с достатъчно хора.

— Казах ви, че искам задълбочено следствие. Трябва да преобърнете и последния камък.

— Е, по-късно ще стигнем и до тези камъни. Вижте, господин заместник-началник, можете да кажете на медиите, че има вероятност да е било обир. Не ми пука какво ще им кажете. Просто се опитвам да ви обясня докъде сме стигнали и какво ще търсим.

— Добре, продължавайте.

Той махна с ръка.

— Трябва да проверим папките на Елайъс и да съставим списък на потенциалните заподозрени. Ченгетата, които през годините адвокатът сериозно е приклещвал в съда или е опозорявал в медиите. Или и двете. И ченгетата, които щеше да съди в понеделник.

Ървинг не реагира. На Бош му се стори, че заместник-началникът вече си мисли за мига, когато заедно с началника на полицията щяха да бъдат изправени пред медиите.

— Имаме проблем — продължи той. — Съдията назначи Карла Ентренкин за независим адвокат, който да контролира защитата на клиентите на Елайъс. В момента е в офиса му и не ни пуска вътре.

— Не споменахте ли, че сте открили портфейла и часовника на Елайъс в офиса му?

— Така е. Преди Карла да се появи и да ни изхвърли оттам.

— Как така са я назначили?

— Тя казва, че съдията й позвънил, защото я смятал за най-подходяща. Сега е в офиса заедно с прокурорката. Надявам се да получа първите папки днес следобед.

— Добре, какво друго?

— Трябва да знаете още нещо. Преди Карла да ни накара да си тръгнем, попаднахме на някои интересни неща. На първо място бележките, които Елайъс е пазел в писалището си. Прегледах ги. Става ясно, че е разполагал с вътрешен човек тук. Имам предвид в центъра „Паркър“. Сериозен източник, някой, който очевидно е имал достъп до архивите — до недоказаните обвинения, разследвани от вътрешния отдел. Имам основание да смятам, че са влезли в спор. Източникът му или не е можел, или не е искал да му даде нещо по делото „Черния войн“.

Ървинг помълча малко, като гледаше към Бош и мислеше. После заговори с още по-далечен глас:

— Източникът посочваше ли се?

— Не, поне в онова, което успях да прочета, а то не беше много. Освен това, беше шифровано.

— Какво е искал Елайъс? Има ли връзка с убийството?

— Не зная. Ако искате да проверя, първо тази версия, ще го направя. Мислех си, че по-важни са други неща. Ченгетата, които е изправял пред съда в миналото, онези, които щеше да съди в понеделник. Преди да ни изхвърлят, открихме в офиса му още нещо.

— Какво?

— Всъщност, то отвежда следствието в две нови посоки.

Бош бързо разказа на Ървинг за разпечатаната снимка на Мадам Реджайна и за вероятността Елайъс да е бил замесен в садо-мазохистични отношения. Заместник-началникът като че ли прояви интерес към този аспект на следствието и го попита какво възнамерява да направи по него.

— Имам намерение да открия и разпитам жената, да проверя дали Елайъс наистина е имал връзка с нея. После ще видим.

— А другата насока в следствието?

— Семейството. Независимо дали е имал връзка с тази Реджайна, изглежда Елайъс е кръшкал. В апартамента му има достатъчно улики за това. Така че ако жена му е знаела, имаме мотив за убийството. Разбира се, просто правя предположение. В момента нямам никакви улики, че е знаела нещо, още по-малко че е организирала или извършила убийството. Това също противоречи на психологическия му профил.

— Какво искате да кажете?

— Не прилича на безпристрастната работа на наемен убиец. Начинът на убийството говори за омраза. Струва ми се, че убиецът е познавал Елайъс. Мисля също, че е бил мъж.

— Защо?

— Заради изстрела в задника. Било е като изнасилване. Мъжете изнасилват, не жените. Затова инстинктът ми подсказва, че това оневинява вдовицата. Но се е случвало инстинктът да ми изневерява. Все пак трябва да проверим тази версия. Той има и син. Както вече казах, момчето реагира доста бурно, когато им съобщихме. Но не ни е известно какви са били отношенията им с баща му. Затова пък ни е известно, че синът има опит с огнестрелно оръжие — в дома му видяхме една снимка.

Ървинг предупредително насочи пръст към Бош.

— Внимавайте със семейството — произнесе той. — Много внимавайте. Трябва да сме извънредно деликатни.

— Естествено.

— Не искам да се прецакваме.

— Няма.

Заместник-началникът отново си погледна часовника.

— Защо хората ви не позвъниха?

— Не зная. Тъкмо си мислех същото.

— Най-добре пак да им позвъните. Трябва да отида при началника. В единадесет искам да сте с хората си в залата за пресконференции.

— Бих предпочел да продължа със следствието. Трябва…

— Това е заповед, детектив. — Ървинг се изправи. — Не подлежи на обсъждане. Няма да се наложи да отговаряте на въпроси, но искам да сте там заедно с хората си.

Бош взе папката и я прибра в отвореното си куфарче.

— Ясно — отвърна той, макар че заместник-начални-кът вече излизаше от стаята.

В продължение на няколко минути Бош остана замислен на мястото си. Знаеше, че Ървинг ще представи информацията пред началника по съвсем друг начин. А преди да я съобщят на медиите, двамата заедно щяха още повече да я видоизменят.

Той си погледна часовника. До пресконференцията оставаше половин час. Зачуди се дали ще има достатъчно време да иде до „Метролинк“, за да прибере портфейла и часовника на Елайъс. Трябваше да се погрижи за тях, особено след като вече бе казал на Ървинг, че ги е открил.

Накрая реши, че няма да успее. Отиде до телефона и набра домашния си номер. Отново му отговори телефонният секретар. Бош затвори, след като чу собствения си глас.