Майкъл Конъли
Хари (12)

12

Детективите излязоха от Брадбъри и с празни ръце закрачиха към автомобилите си. Бош вече беше по-спокоен. Вървеше бавно, така че Частейн и Делакроче първи да стигнат до колата си. Когато потеглиха обратно към Калифорния Плаза, той отвори предната дясна врата на автомобила на Киз, но не влезе вътре. Наведе се и я погледна, I докато Райдър закопчаваше предпазния си колан.

— Ти тръгвай, Киз. Ще се срещнем направо там.

— Пеша ли ще дойдеш?

Бош кимна и си погледна часовника. Осем и половина.

— Ще се кача с Ейнджълс Флайт. Вече би трябвало да работи. Знаеш какво да правиш, когато стигнеш там. Просто започни да чукаш по вратите.

— Добре, ще се видим там. Искаш да се върнеш и пак да разговаряш с нея, нали?

— С Ентренкин ли? Да, мисля да го направя. Ключовете на Елайъс още ли са у теб?

— Да. — Тя извади връзката от чантата си и му я подаде. — Искаш ли да ми кажеш нещо повече?

Бош се замисли за миг.

— Не още. Ще се видим там.

Райдър запали двигателя. Преди да включи на скорост, тя отново го погледна.

— Добре ли си, Хари?

— Да, добре съм — кимна той. — Само този проклет случай. Първо ни лепнаха Частейн — постоянно се сблъсквам с тоя задник! А сега ни натресоха и Карла Ентренкин. Достатъчно неприятно беше, че контролираше следствието. А сега участва в него. Не обичам политиката, Киз. Обичам да разкривам престъпници.

— Не говоря за това. Откакто сутринта се срещнахме, за да вземем колите от Холивуд, ми се струва, че ходиш като замаян. Искаш ли да поговорим за това?

Той едва не кимна.

— Може би по-късно, Киз — отвърна Бош. — Сега имаме работа.

— Както искаш, но вече започвам да се тревожа за теб, Хари. Трябва да си съсредоточен. Ако си разсеян, действаш по същия начин и на нас, а така доникъде няма да стигнем. При други обстоятелства не би имало проблем, но както сам каза, сега сме под погледите на всички.

Бош кимна. Фактът, че бе доловила емоционалното му състояние свидетелстваше за детективските й способности — да проникваш в душата на хората винаги беше по-важно, отколкото да разчиташ уликите.

— Разбрах те, Киз. Ще се съсредоточа.

— Надявам се.

— Доскоро.

Той плесна с длан по покрива и проследи с поглед отдалечаващия се автомобил. Сети се, че в такъв момент обикновено палеше цигара. Но не го направи. Вместо това погледна надолу към ключовете в ръката си и се замисли за следващия си ход. Трябваше да е много внимателен.

Бош се върна в Брадбъри и се качи в бавния асансьор, като си играеше с ключовете и мислеше за трите различни роли на Ентренкин в следствието. Първо странното присъствие на домашния й телефон във вече изчезналия бележник на Елайъс, после като главен инспектор и сега като независим адвокат, който щеше да определи какво от папките в кабинета да бъде дадено на детективите.

Не обичаше съвпаденията. Не вярваше в тях. Трябваше да открие какво цели Ентренкин. Смяташе, че има добра идея за това и възнамеряваше да я потвърди, преди да продължи следствието.

Бош стигна последния етаж и натисна бутона, който щеше да прати асансьора обратно долу във фоайето. Вратата на офиса на Елайъс бе заключена и той силно почука по лъскавото стъкло точно под името на адвоката. Няколко секунди по-късно му отвори Джанис Лангуайзър. Карла Ентренкин стоеше на няколко крачки зад нея.

— Забравихте ли нещо, детектив Бош? — попита прокурорката.

— Не. Ваш ли е онзи малък чуждестранен автомобил долу в забранената за паркиране зона? Червеният? Паякът се канеше да го вдигне. Показах си картата и ги помолих да ми дадат пет минути.

— Уф, по дяволите! — Тя погледна назад към Ентренкин и се втурна навън. — Веднага се връщам.

Докато минаваше покрай него, Бош влезе в офиса и затвори вратата зад себе си. После заключи и се обърна към Ентренкин.

— Защо заключихте? — попита тя. — Оставете я отворена, моля.

— Просто си помислих, че ще е по-добре да ви кажа онова, което искам да ви кажа, без да ни прекъсват.

Ентренкин скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се предпази от евентуална атака. Той се загледа в лицето й и усети същото чувство както в момента, в който им беше казала да напуснат кабинета. То излъчваше стоицизъм и упоритост, въпреки ясно забележимата болка, спотаена в очите й.

— Вижте, детектив Бош, наистина не виждам друг начин. Трябва да внимаваме. Трябва да мислим не само за случая, но и за обществеността. Трябва да убедим хората, че е направено всичко възможно. Искам…

— Глупости.

— Моля?

— Вие не би трябвало да сте тук и двамата отлично го знаем.

— Това вече наистина са глупости. Аз съм натоварена с общественото доверие. Мислите ли, че ще повярват дори само на една ваша дума за случая? Или пък на Ървинг, или на началника на полицията?

— Но вие нямате доверието на ченгетата. Освен това, има още един сериозен сблъсък на интереси, нали, госпожо главен инспектор?

— Какво искате да кажете? Мисля, че от страна на съдия Хотън беше много разумно да ме назначи за независим адвокат. Като главен инспектор вече имам известна представа от случая. Така не се налага да се включва в следствието външен човек. Той ме потърси, а не обратното.

— Не говоря за това и вие го знаете. Говоря за сблъсък на интереси. За причината, поради която изобщо не би трябвало да припарвате до следствието.

Ентренкин привидно неразбиращо поклати глава, но по лицето й ясно пролича, че се страхува от онова, което знае Бош.

— Отлично ме разбирате — каза той. — Вие с Елайъс. Бях в апартамента му. Трябва да е било точно преди да отидете вие. Жалко, че сме се разминали. Можехме да се разберем още тогава.

— Не зная за какво говорите, но госпожица Лангуайзър ме увери, че сте изчакали да получите заповеди за обиск, преди да влезете в апартамента и офиса му. Искате да кажете, че това не е вярно ли?

Бош се поколеба, осъзнал, че е допуснал грешка. Сега Ентренкин можеше да отблъсне атаката му и дори да тръгне в настъпление.

— Трябваше да сме сигурни, че в апартамента няма никой, който да се нуждае от помощта ни — отвърна той.

— Естествено. Ясно. Също като ченгетата, които прескочиха оградата на къщата на О. Дж. Симпсън. Просто искали да се уверят, че всичко е наред.

Тя отново поклати глава.

— Постоянната арогантност на това управление ме удивлява. Слушала съм много за вас и очаквах по-друго отношение, детектив Бош.

— Искате да си говорим за арогантност ли? Вие сте била онази, която е влизала вътре и е унищожила веществени доказателства. Главният инспектор на управлението, човекът, който контролира полицията! А сега искате да…

— Какви доказателства имате? Не съм правила нищо такова!

— Изтрили сте съобщението от телефонния секретар и сте взели бележника, в който е вписано името и телефонните ви номера. Обзалагам се, че имате ключ за апартамента-и пропуск за гаража. Влезли сте през гаража и никой не ви е видял. Веднага след като Ървинг ви е телефонирал, за да ви съобщи за убийството на Елайъс. Ървинг обаче не е знаел, че между вас двамата е имало нещо.

— Празни приказки! Бих искала да видя как ще го докажете.

Бош вдигна ръка. Върху дланта му лежеше връзката с ключове на Елайъс.

— Това са неговите ключове — каза той. — Няколко от тях не са от къщата, апартамента, офиса и автомобилите му. Имам намерение да взема адреса ви и да проверя дали не са от вашата врата, госпожо инспектор.

Ентренкин бързо извърна поглед от ключовете, завъртя се и влезе в кабинета на Елайъс. Бош я последва. Тя бавно заобиколи писалището и седна. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. Хари разбра, че я е пречупил с ключовете.

— Обичахте ли го? — попита той.

— Моля?

— Обичахте ли…

— Как смеете да ми задавате такъв въпрос?

— Това ми е работата. Било е извършено убийство. И вие сте замесена.

Тя се извърна от него и погледна надясно през прозореца към лицето на Антъни Куин. Беше очевидно, че едва сдържа сълзите си.

— Вижте, госпожо инспектор, хайде да се опитаме да приемем, че Хауард Елайъс е мъртъв. Независимо дали ми вярвате, искам да заловя човека, който го е убил. Става ли?

Тя колебливо кимна. Бош бавно и спокойно продължи:

— За да го заловя, трябва да науча всичко възможно за Елайъс. Не само онова, което ми е известно от телевизията, вестниците и други ченгета. Не само онова, което е в папките му. Трябва да зная…

Някой натисна заключената входна врата и после силно почука по стъклото. Ентренкин се изправи и отиде да отвори. Бош изчака в кабинета. Чу, че адвокатката разговаря с Лангуайзър.

— Оставете ни за няколко минути, моля.

Тя затвори вратата, още преди да е получила отговор, заключи я, върна се обратно и отново седна зад писалището. Бош продължи да говори достатъчно тихо, за да не се чува навън.

— Трябва да зная всичко. И на двама ни е известно, че сте в състояние да ни помогнете. Не можем ли да сключим примирие?

Първата сълза се търкулна по страната на Ентренкин, скоро последвана от друга. Тя се наведе напред и започна да отваря чекмеджетата.

— Най-долното вляво — каза Бош.

Адвокатката го отвори и извади кутия със салфетки. Остави я в скута си, издърпа една от салфетките и избърса очите и лицето си.

— Странно колко бързо се променят нещата…

Последва дълго мълчание.

— Години наред познавах Хауард само бегло. Познанството ни беше чисто професионално, най-често се срещахме в съда. После, когато ме назначиха за главен инспектор, разбрах, че е важно да познавам критиците на полицейското управление. Уговорихме си среща. Точно тук — той седеше на това място… Всичко започна тогава. Да, обичах го…

Тази изповед предизвика нови сълзи и тя издърпа още няколко салфетки, за да ги попие.

— Колко време бяхте… заедно? — попита Бош.

— Около шест месеца. Но той обичаше жена си. Нямаше намерение да я напусне.

Сега очите й бяха сухи. Тя прибра кутията със салфетки обратно в чекмеджето и като че ли облаците, допреди секунди забулвали лицето й, бяха изчезнали. Хари видя как се промени изражението й. Тя се наведе напред и делово го погледна.

— Ще сключа сделка с вас, детектив Бош. Но само с вас. Въпреки всичко… мисля, че ако ми дадете думата си, мога да ви се доверя.

— Благодаря. Какво предлагате?

— Ще разговарям само с вас. В замяна искам да ме пазите. И под това имам предвид да държите в тайна източника си на информация. Не се безпокойте, и без това няма да призная нищо в съда. Трябва да пазите само за себе си онова, което ще ви кажа. Може да ви е от полза, може и да не ви е.

Бош се замисли за миг.

— Би трябвало да се отнасям с вас като със заподозрян, а не като с източник на информация.

— Но вие инстинктивно усещате, че не съм била аз. Той кимна.

— Убиецът не е жена. Всичко показва, че е мъж.

— И че е ченге, нали?

— Възможно е. Точно това трябва да открия, ако изобщо ме оставят да водя следствието, а не се налага да се безпокоя за обществото, политиците, центъра „Паркър“ и всичко останало.

— Значи се договорихме, нали?

— Преди да сключа такава сделка, трябва да ми кажете нещо. Елайъс е имал свой човек в центъра „Паркър“. Някой с достъп до всякаква информация. Някой, който е бил в състояние да му осигури материалите от разследванията на недоказаните жалби. Трябва…

— Не съм била аз. Повярвайте ми, може и да съм пресякла някаква граница заради връзката ни. Но не съм пресякла границата, която имате предвид. За нищо на света. Противно на онова, което си мислят повечето ви колеги, целта ми е да предпазвам и да допринасям за развитието на управлението. А не да го унищожа.

Бош безизразно я погледна. Тя възприе това като съмнение.

— Как бих могла да му дам тези материали? Аз съм обществен враг номер едно в управлението. Ако влезех да ги взема или дори ако поисках да ми ги дадат, слухът щеше да стигне до шефовете по-бързо от земетръсна вълна.

Бош наблюдаваше напрегнатото й лице. Знаеше, че е права. Тя не ставаше за секретен източник на информация. Детективът кимна.

— Сключваме ли сделката? — попита Ентренкин.

— Да. С една уговорка.

— Каква?

— Ако ме излъжете дори само веднъж и го разбера, развалям сделката.

— Естествено. Но сега не можем да разговаряме. Трябва да свърша с папките, за да мога да ви ги предам. Вече, знаете защо искам да откриете убиеца — не само заради града, а заради самата мен. Какво ще кажете да се срещнем по-късно? Когато свърша тук.

— Няма проблем.

 

Когато петнадесет минути по-късно пресичаше „Бродуей“, Бош видя, че вратите на „Гранд Сентръл Маркет“ са отворени. От години, може би дори от десетилетия не беше влизал в магазина. Реши да мине през него и да излезе на Хил Стрийт при спирката на Ейнджълс Флайт.

Вътре имаше щандове за храна, зеленчуци и месо. Амбулантни търговци продаваха евтини дрънкулки и сладкиши от Мексико. И макар че вратите току-що бяха отворени и вътре имаше повече продавачи, отколкото купувачи, въздухът беше надъхан с мириса на мазнина и пържена храна. Докато крачеше напред, Бош долавяше откъси от разговори на испански. Един от месарите внимателно поставяше кози главички върху лед до грижливо наредени нарязани волски опашки. В отсрещния край възрастни мъже пиеха гъсто, тъмно кафе и ядяха мексикански сладкиши. Бош си спомни обещанието си да занесе понички, преди да започнат издирването на свидетелите. Той се огледа наоколо и купи торбичка с хрупкави тестени пръчици със захар и канела, мексиканския вариант на понички.

Когато излезе на Хил Стрийт, Бош се огледа. На мястото, на което няколко часа по-рано Бейкър и Частейн бяха открили фасове, стоеше мъж с окървавена престилка и мрежичка за коса. Той пъхна ръка под престилката и извади пакет цигари.

— Ясно — каза на глас Хари.

Пресече улицата до входа на Ейнджълс Флайт и зачака зад двама японски туристи. Мотрисите се разминаваха по средата на релсите. Бош прочете имената, написани над вратите им. Синай се изкачваше нагоре, а Оливет се спускаше.

Минута по-късно той последва туристите в Оливет. Нищо неподозиращите японци седнаха на същата пейка, на която десет часа преди това бе убита Каталина Перес. Кръвта беше почистена, а дървото прекалено тъмно и старо, за да личат петната. Не си направи труда да им каже. Пък и се съмняваше, че знаят английски.

Бош зае старото си място. В момента, в който се отпусна, той отново се прозя. Мотрисата потегли нагоре. Азиатците започнаха да снимат. Накрая с помощта на знаци го помолиха да вземе един от апаратите им и да ги фотографира. После двамата бързо се преместиха в отсрещния край на мотрисата.

Хари се зачуди дали са усетили нещо в него. Някаква опасност или мъката, стаена в гърдите му. Знаеше, че някои хора притежават тази способност. При него нямаше да е трудно. Не бе спал от едно денонощие. Той прокара ръка по лицето си и усети наболата четина. Наведе се напред, облегна лакти върху коленете си и усети старата болка, която се бе надявал никога повече да не изпита. Беше минало много време, откакто не се бе чувствал толкова самотен, толкова чужд в собствения си град. Гърлото и гърдите му се свиха и изпита нещо като клаустрофобия.

Отново извади телефона си. Провери индикатора на батерията и откри, че е почти изчерпана. Ако имаше късмет, щеше да му стигне за един разговор. Той набра домашния си номер и зачака.

Имаше едно съобщение. Макар да се страхуваше, че батерията няма да издържи, Бош бързо натисна бутона и вдигна телефона до ухото си. Но гласът не беше на Елинор. Това бе глас, променен навярно с целофан, увит около слушалката и после продупчен с вилица.

„Остави този случай, Бош — каза гласът. — Всеки, който се бори с ченгета, е куче и заслужава да умре като куче. Откажи се от случая, Бош. Откажи се!“