Майкъл Конъли
Хари (11)

11

Когато Бош и Частейн стигнаха до петия етаж, другите вече бяха в офиса на Хауард Елайъс. Той се състоеше от три помещения: приемна с бюро за секретарката, средна стая, в която имаше бюро за чиновника и кантонерки, заемащи две от стените. Третата, най-голямата стая беше кабинетът на самия Елайъс.

Докато Бош и Частейн минаваха през помещенията, другите мълчаливо стояха и умишлено не гледаха към тях. Беше ясно, че са чули суматохата във фоайето. Хари не им обърна внимание. Вече беше загърбил сблъсъка с детектива от вътрешния отдел и пренасочил мисълта си към обиска. Надяваше се да открият нещо, което да даде насока на следствието. Той обходи трите стаи, като правеше общи наблюдения. В кабинета забеляза, че през прозорците зад голямото полирано писалище на Елайъс се вижда огромното лице на Антъни Куин. То беше част от изображение на актьора с протегнати ръце на тухлената стена на сградата оттатък улицата.

Райдър влезе в кабинета зад него и също погледна през прозореца.

— Всеки път, когато идвам тук, се чудя кой беше този.

— Не знаеш ли?

— Сезар Чавес?

— Антъни Куин. Актьорът.

Тя не отговори.

— Предполагам, че е отпреди твоето време. Изображението се нарича „Папата на Бродуей“ и го представя така, все едно, че благославя всички бездомни наоколо.

— А, разбирам. — Не изглеждаше особено впечатлена. — Как ще процедираме?

Бош продължаваше да гледа към стенописа. Харесваше му, въпреки че му бе трудно да възприеме Антъни Куин като Христос. Но изображението като че ли пропускаше нещо в актьора — неговата сурова мъжественост и емоционална сила. Хари се приближи до прозореца и погледна надолу. Видя двама бездомници, спящи на паркинга под одеяла от вестници. Антъни Куин протягаше ръце над тях. Бош кимна. Тази картина беше едно от малкото неща, които го караха толкова много да харесва района. Също като Брадбъри и Ейнджълс Флайт.

Той се завъртя. Частейн и Лангуайзър бяха влезли в стаята зад Райдър.

— Аз ще се заема с кабинета. Киз и Джанис отиват в стаята с кантонерките.

— И какво? — попита Частейн. — Ние с Дел поемаме приемната, така ли?

— Да. Опитайте се също да намерите имената на секретарката и чиновника. Днес ще трябва да поговорим с тях.

Частейн кимна, но Бош виждаше, че е ядосан.

— Знаеш ли какво? — прибави Хари. — Защо първо не идете да потърсите някакви кашони? Ще трябва да изнесем оттук адски много папки.

Частейн напусна кабинета, без да каже нищо. Бош хвърли поглед към Райдър и видя, че го гледа укоризнено.

— Какво?

— Нищо. Отивам в стаята с папките.

Тя излезе и го остави заедно с Лангуайзър.

— Всичко наред ли е, детектив?

— Да. Захващам се за работа. Ще направя каквото мога, докато не се появи вашият независим адвокат.

— Вижте, съжалявам. Но вие сам ме повикахте да ви съветвам. Продължавам да смятам, че така ще е най-правилно.

— Е, ще видим.

 

През следващия един час Бош методично претърсваше бюрото на Елайъс, разглеждаше вещите му, календара със срещите и документите му. Най-много време му отне четенето на няколкото бележника, в които имаше списъци с неща, които адвокатът е трябвало да направи, рисунки с молив и общи бележки от телефонни разговори. На корицата на всеки от бележниците имаше дата. Като че ли Елайъс изразходваше по един на седмица. Бош не откри нищо, което да му се струва от значение за следствието. Но за обстоятелствата около убийството се знаеше толкова малко, че нещо на пръв поглед маловажно по-късно можеше да се окаже съществено.

Преди да отвори последния бележник отново му позвъни Едгар.

— Хари, нали каза, че в телефонния секретар имало съобщение?

— Точно така.

— И него го няма.

Бош се облегна назад на стола на Елайъс и затвори очи.

— По дяволите!

— Да, изтрито е. Порових в машинката. Не е с касета, а с микрочип. Чипът е изтрит.

— Добре — ядосано отвърна Бош. — Продължавай с обиска. Когато свършите, питай охраната кой е влизал и излизал от блока. Провери дали имат видеокамери във фоайето или на паркинга. Някой е влизал след като съм си тръгнал оттам.

— Ами Частейн? Той беше с теб, нали?

— Не се безпокоя за Частейн.

Той изключи, изправи се и отиде до прозореца. Не можеше да се примири с чувството, което все повече го глождеше — че някой го върти на пръста си.

Бош въздъхна и се върна към последния бележник на Хауард Елайъс. Докато го прелистваше, той се натъкна на бележки за човек, посочен като „Паркър“. Не вярваше, че това е истинското му име, а по-скоро представляваше код за някой от центъра „Паркър“. Бележките бяха предимно списъци с въпроси, които Елайъс очевидно бе имал намерение да зададе на „Паркър“, както и записки от разговори с този човек. Бяха в съкратена форма или адвокатът имаше собствена система за стенографиране, но и в двата случая трудно се поддаваха на дешифриране. На други места обаче бележките бяха пределно ясни. Една от тях показваше, че Елайъс е имал сигурен източник в центъра „Паркър“.

ПАРКЪР:

ДА ВЗЕМЕ ВСИЧКИТЕ 51Ж — НЕДОКАЗАНИТЕ

1. ШИЪН

2. КОБЛЕНЦ

3. РУКЪР

4. СТАНУИК

Имената принадлежаха на четирима детективи от „Грабежи и убийства“, които бяха сред обвиняемите в делото „Черния войн“. Елайъс искаше петдесетте и една жалби на граждани срещу тях. По-конкретно адвокатът искаше недоказаните обвинения, което означаваше, че го интересуват жалбите срещу четиримата, които са били разследвани от вътрешния отдел, но са останали недоказани. Управлението не включваше такива жалби в личните досиета на служителите си и по този начин адвокат като Елайъс не можеше да призове подателите им за свидетели. Бележката подсказваше на Бош, че Елайъс по някакъв начин е знаел за съществуването на недоказани жалби срещу четиримата и че е имал източник в центъра „Паркър“ с достъп до материалите по тези жалби. Първото предположение не беше нищо особено — срещу всички ченгета имаше недоказани жалби. Това бе част от професията. Съвсем друг въпрос обаче беше да разполага с вътрешен човек, имащ достъп до подобни материали.

Едно от последните споменавания за Паркър изглежда се отнасяше до проведен разговор, вероятно по телефона. Изглежда Елайъс бе загубил източника си.

 

ПАРКЪР НЕ ИСКА РИСК/РАЗКРИВАНЕ ДА ГО ПРИТИСНА?

 

Какво не искаше Паркър, зачуди се Бош. Да му предаде материалите ли? Може би беше решил, че по този начин ще го разкрият? Нямаше достатъчно факти, за да направи каквото и да е заключение. Нямаше достатъчно информация, за да разбере и какво означава това „Да го притисна“. Не бе сигурен какво общо могат да имат тези бележки с убийството. Въпреки това беше заинтригуван. Един от най-гръмогласните и проспериращи критици на управлението бе имал информатор в центъра „Паркър“. В крепостта имаше предател и трябваше да открие кой е той.

Бош прибра последния бележник в куфарчето си и се зачуди дали разкритията му, особено онова за вътрешния човек на Елайъс в управлението, не го пращат в зоната, за която Джанис Лангуайзър се опасяваше, че може да представлява нарушение на тайната между адвокат и клиент. След като помисли няколко минути, реши да не й казва нищо и продължи с обиска.

Той завъртя стола към страничното крило на писалището, върху което имаше компютър и лазерен принтер. Апаратурата беше изключена. Тази част на писалището имаше две малки чекмеджета. В горното откри компютърната клавиатура, а в долното канцеларски принадлежности, върху които лежеше тъмокафява папка. Бош я извади и я разтвори. Вътре имаше цветна, разпечатана на принтер снимка на почти съвсем гола жена. Листът имаше две гънки, които показваха, че по някое време е бил сгънат. Самата снимка не притежаваше качеството на онези в лъскавите списания. Беше любителска и зле осветена. Жената бе бяла, с къса светлоруса коса. Носеше високи до бедрата кожени ботуши с осемсантиметрови токове и оскъдни бикини, нищо повече. Стоеше с гръб към камерата, вдигнала единия си крак върху стол. Лицето й почти не се виждаше. По средата на кръста й имаше татуировка на лента и лък. Под снимката имаше добавен на ръка ред:

 

http://www.girlawhol.com.gina

 

Бош не беше особено вещ с компютрите, но все пак имаше достатъчно представа, за да разбере, че това е Интернет-адрес.

— Киз? — извика той.

Райдър играеше ролята на компютърен експерт в екипа им. Преди да постъпи в холивудския отдел „Убийства“, беше работила в компютърния отдел на управлението. Тя се появи на вратата и Бош й махна да се приближи.

— Как върви при вас?

— Ами, само събираме папките. Тя не ми позволява да отварям нищо, докато не пристигне независимият адвокат. Надявам се Частейн да донесе много кашони, защото имаме… какво е това?

Тя гледаше към отворената папка с разпечатаната снимка на блондинката.

— Беше в чекмеджето. Хвърли един поглед. Има някакъв адрес.

Райдър заобиколи бюрото и погледна разпечатката.

— Това е уеб-страница.

— Ясно. Как можем да стигнем до нея?

— Ще ти покажа.

Бош се изправи. Райдър седна пред компютъра и го включи. Хари застана зад стола.

— Хайде да видим какъв му е Интернет-провайдерът-каза тя. — Случайно да си виждал наоколо служебна бланка на Елайъс?

— За какво ти е?

— Понякога хората вписват отгоре и-мейла си. Ако научим и-мейла му, ще стане много по-лесно.

Бош разбра. Но не бе забелязал служебни бланки в бюрото.

— Почакай.

Той отиде в приемната и попита Частейн, който седеше зад бюрото на секретарката. Детективът от вътрешния отдел отвори едно от чекмеджетата и посочи към кутия с разпечатани служебни бланки. Бош взе най-горната. Райдър се оказа права. И-мейл-адресът на Елайъс беше отпечатан под пощенския му адрес по средата в горната част на листа.

 

helias@lawyerlink.net

 

Хари се върна в кабинета на адвоката. Когато влезе вътре, видя, че Райдър е затворила папката с разпечатката на русокосата жена и осъзна, че трябва да я бе смутил.

— Намерих — каза той.

Тя погледна към бланката, която Бош остави до компютъра.

— Добре. Това е името на потребителя. Сега ни трябва паролата му. Навсякъде е наблъскал пароли.

— Мамка му!

— Е — каза Райдър и започна да пише, — повечето хора избират нещо лесно — така че да не го забравят.

Тя престана да пише и погледна към екрана. Курсорът се бе превърнал в пясъчен часовник. После се появи съобщение, информиращо, че е била използвана невярна парола.

— Ти какво написа? — попита Бош.

— Рождената му дата. После е ред на най-близкия роднина. Как се казваше жена му?

— Мили.

Райдър написа името и след няколко секунди получи същото съобщение.

— Ами синът му? — попита Хари. — Казва се Мартин.

Райдър остана неподвижна.

— Какво има?

— Много от тези програми ти дават възможност само за три опита. Ако и на третия път не вкараш вярната парола, автоматично блокират.

— Завинаги ли?

— Не. За толкова време, за колкото я е настроил Елайъс. Може да е за петнадесет минути, час или повече. Хайде да помислим…

— Е-С-Л-А-П-У.

— Райдър и Бош светкавично се завъртяха. На вратата стоеше Частейн.

— Какво? — попита Бош.

— Това е паролата. Е-С-Л-А-П-У. „Елайъс срещу лосанджелеското полицейско управление“.

— Откъде знаеш?

— Секретарката я е написала от долната страна на попивателната си. Сигурно и тя използва компютъра.

За миг Бош внимателно го изгледа.

— Хари? — попита Райдър. — Да я вкарам ли?

— Опитай — без да откъсва очи от Частейн, отвърна той.

После се обърна и проследи с поглед как партньорката му пише паролата. Пясъчният часовник отново се появи, екранът се промени и върху фон от синьо небе с бели облаци се появиха иконки.

— Влязохме — каза Райдър.

Бош отново погледна към Частейн.

— Браво.

После се обърна към екрана. Райдър маневрираше сред иконки, файлове и програми, които не му говореха нищо и му напомняха, че е анахронизъм.

— Наистина трябва да научиш тези неща, Хари — сякаш прочела мислите му, каза тя. — По-лесно е, отколкото изглежда.

— Защо, когато имам теб? Между другото, какво правиш?

— Само гледам какво има тук. Ще трябва да поговорим с Джанис. Много от имената на файловете отговарят на делата на Елайъс. Не зная дали можем да ги отваряме, преди…

— Не се безпокой за това — прекъсна я Бош. — Можеш ли да влезеш в Интернет?

Райдър направи още няколко хода с мишката и написа името на потребителя и паролата в прозорците на екрана.

— Надявам се, че е използвал същата парола и ще можем да видим страницата с голата жена.

— Каква гола жена? — попита Частейн.

Бош взе папката от бюрото и му я подаде. Той я отвори, погледна снимката и се подсмихна.

Хари отново се обърна към екрана. Райдър бе влязла в мрежата.

— Какъв беше адресът?

Частейн й го продиктува. Тя натисна „Ентър“ и зачака.

— Това е адрес на уеб-страница в по-голям уеб-сайт-поясни Райдър.

В този момент на екрана се появи снимката от разпечатката. Под нея имаше информация какво предлага жената и как да се свържат с нея.

„Аз съм Мадам Реджайна.

Предлагам садо-мазо услуги, завързване, унижения, робски наказания. Изпълнявам Желания на Клиентите.

Позвънете ми.“

Отдолу имаше телефонен номер, пейджър и и-мейл адрес. Бош си ги записа в бележника, който извади от джоба си. После отново погледна към екрана и забеляза син бутон с буквата „А“. Тъкмо се канеше да попита Райдър какво е предназначението му, когато Частейн издаде презрителен звук. Хари се завъртя към него и детективът от вътрешния отдел поклати глава.

— Копелето сигурно се е въргаляло на колене пред тая кучка — процеди той. — Чудя се дали преподобният Тъгинс и неговите приятелчета от АЦСС знаят за това.

Говореше за организация, наречена Асоциация на църквите от Саут Сентръл, група, която Тъгинс оглавяваше и която сякаш винаги бе на разположение на Елайъс, щом адвокатът искаше да покаже на медиите гнева на Саут Сентръл, предизвикан от полицейските своеволия.

— Ние дори още не знаем дали се е срещал с жената, Частейн — отвърна Бош.

— О, няма начин. Иначе защо това ще е тук? Ще ти кажа нещо, Бош. Ако Елайъс е бил в тази игра, това може да отведе следствието докъде ли не.

— Не се тревожи, ще проверим всичко.

— Определено.

— Хм — прекъсна ги Райдър. — Има аудиобутон.

Бош погледна към екрана. Киз сочеше с мишката към синия бутон.

— Какво означава това? — попита той.

— Мисля, че можем наистина да чуем Мадам Реджайна.

Тя натисна бутона. Компютърът зареди аудиопрограмата и я стартира. От тонколоната се разнесе тежък, мрачен глас.

„Аз съм Мадам Реджайна. Ако дойдеш при мен, ще разбуля тайната на душата ти. Заедно ще разкрием истинското покорство, чрез което ще узнаеш действителната си същност и ще постигнеш свобода, която не ще намериш никъде другаде. Ще те направя такъв, какъвто аз поискам. Ще бъдеш мой. Чакам те. Позвъни ми.“

Тримата дълго останаха мълчаливи. Бош погледна към Частейн.

— Прилича ли ти на нея?

— На кого?

— На жената от записа в апартамента.

Частейн внезапно осъзна възможността и се замисли.

— Какъв запис? — попита Райдър.

— Можеш ли пак да го пуснеш? — помоли я Бош.

Тя отново натисна аудиобутона и повтори въпроса си за записа. Хари изчака да чуе докрай Мадам Реджайна.

— Някаква жена беше оставила съобщение на телефонния секретар в апартамента на Елайъс. Не беше съпругата му. Но ми се струва, че не беше и този глас.

Той отново погледна към Частейн.

— Не зная — каза детективът от вътрешния отдел. — Възможно е. Ако се наложи, ще направим сравнение в лабораторията.

Бош се поколеба, като не откъсваше очи от Частейн и търсеше каквото и да е загатване, че знае какво се е случило със съобщението. Не забеляза нищо.

— Какво има? — неспокойно попита Частейн.

— Нищо — отвърна Хари.

После се завъртя и погледна към екрана.

— Нали каза, че било част от по-голям уеб-сайт — каза на Райдър той. — Можем ли да го видим?

Райдър не отговори и продължи да работи с клавиатурата. След няколко секунди екранът се промени и видяха рисунка на обут в чорап женски крак, свит в коляното.

„ДОБРЕ ДОШЛИ!

Това е директория за интимни, чувствени и еротични услуги В Южна Калифорния.“

Под надписа имаше съдържание, от което потребителят можеше да избере жени, предлагащи най-различни услуги — от еротичен масаж до женско доминиране. Райдър кликна с мишката върху последното предложение и се появиха имената на жени, последвани от телефонните им кодове.

— Това си е чист интернетски бардак — каза Частейн.

Бош и Райдър не отговориха. Киз посочи с мишката името на Мадам Реджайна.

— Това е твоята директория — каза тя. — Избираш някоя страница и кликваш.

Райдър го направи и отново се появи страницата на Реджайна.

— Той е избрал нея — прибави тя.

— Бяла жена — рече Частейн. Гласът му издаваше веселие. — Удоволствия с бяла жена. Обзалагам се, че това няма да зарадва много приятелчетата му.

Райдър се завъртя и остро го изгледа. Канеше се да каже нещо, когато очите й се разшириха и погледът й мина покрай детектива от вътрешния отдел. Бош забеляза и се обърна. На вратата на кабинета стояха Джанис Лангуайзър и жена, която познаваше от вестниците и телевизията. Беше привлекателна и имаше гладката кожа с цвят на мляко с какао, присъща на смесените раси.

— Почакайте малко — каза на Лангуайзър той. — Тук разследваме престъпление. Тя не може да влиза и…

— Разбира се, че може, детектив Бош — прекъсна го прокурорката. — Съдия Хотън току-що я назначи за независим адвокат по случая.

След тези думи жената влезе в кабинета, студено се усмихна и му протегна ръка.

— Детектив Бош — каза тя, — приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че ще можем да работим заедно. Аз съм Карла Ентренкин.

Тя изчака малко, но никой не отговори.

— Първото нещо, за което ще ви помоля, е вие и хората ви незабавно да напуснете тези помещения.