Майкъл Конъли
Хари (10)

10

Брадбъри беше перлата на градския център. Построен преди повече от век, неговата красота беше старинна, но въпреки това по-бляскава и трайна, отколкото на небостъргачите от стъкло и мрамор, които стърчаха над него като фаланга от жестоки пазачи, заобиколили прекрасно дете. Чудните му линии и глазирани плочки бяха издържали на предателството и на човека, и на природата. Бе издържал на земетръси и бунтове, на периоди на забрава и разруха, на град, който често не си правеше труда да опази малкото си културна история и корени. Бош смяташе, че в Лос Анджелес няма по-красива сграда — въпреки поводите, по които беше влизал вътре през годините.

Освен че в Брадбъри се намираха офисите на Хауард Елайъс, и неколцина други адвокати, на петте етажа на сградата се помещаваха няколко щатски и градски служби. Три големи помещения на третия етаж заемаше вътрешният отдел на лосанджелеското полицейско управление, които се използваха за заседания на Бюрото по правата — дисциплинарни трибунали срещу полицаи, обвинени в превишаване на правомощията си. Вътрешният отдел беше наел помещенията, защото прииждащата вълна от оплаквания срещу ченгета през 90-те години водеше до налагането на все повече дисциплинарни наказания. Сега заседания на Бюрото се провеждаха всеки ден, понякога дори по две-три на ден. А в центъра „Паркър“ нямаше достатъчно място.

За Бош вътрешният отдел само загрозяваше красотата на сградата. Детективът два пъти се бе изправял пред Бюрото по правата в Брадбъри. И всеки път даваше показания, изслушваше свидетелите и следователя от вътрешния отдел — в единия случай Частейн — да излагат фактите и разкритията по делото, после крачеше насам-натам под огромния стъклен покрив на атриума, докато тримата капитани решаваха съдбата му. Изходът беше благоприятен за него и двата пъти и той се влюби в Брадбъри с облицованите му с Мексикански плочки подове, филиграни от ковано желязо и окачени пощенски тръбопроводи. Веднъж потърси нещо за историята на сградата и откри една от най-интригуващите загадки на Лос Анджелес — въпреки вековната си слава, Брадбъри бе проектиран от обикновен чертожник, получавал минимално възнаграждение от пет долара на седмица. Когато през 1892 година начертал плановете, Джордж Уайман не бил следвал архитектура и нямал опит като проектант, но тъкмо неговите скици щели да се претворят в сграда, издържала повече от век и карала да й се дивят поколения архитекти. Още по-странен беше фактът, че Уайман никога повече не бе проектирал нищо, нито в Лос Анджелес, нито където и да е другаде.

Бош харесваше точно такива загадки. Привличаше го идеята за човек, оставил трайна следа само с един замах на ръката. Дори се отъждествяваше с Джордж Уайман. Не знаеше дали самият той е оставил нещо след себе си-човек обикновено не го разбира, докато в преклонна възраст не погледне назад към живота си. Ала имаше чувството, че това все още му предстои.

 

Заради еднопосочните улици и светофарите по пътя на Делакроче и Райдър, Бош и Частейн стигнаха до Брадбъри преди тях, макар и пеш. Когато приближаваха до тежките остъклени врати, Джанис Лангуайзър излезе от малък червен спортен автомобил, неправилно паркиран на тротоара пред сградата. Носеше на рамо кожена чанта и беше захапала в уста пластмасова чаша чай.

— Хей, не казахме ли след един час? — добродушно попита тя.

Бош си погледна часовника. Бяха закъснели с десет минути.

— Нали сте прокурор, съдете ме — усмихна се той.

После представи Частейн и по-подробно разказа на Лангуайзър за следствието. Когато свърши, Райдър и Делакроче паркираха колите си пред автомобила на прокурорката. Вратите на сградата бяха заключени. Той извади връзката на Елайъс и улучи ключа от втория опит. Влязоха в атриума. Беше толкова красиво, че всички неволно вдигнаха поглед нагоре. Зората обагряше стъкления таван над тях в лилаво и сиво. От скрити тонколони се носеше класическа музика. Нещо натрапчиво и навяващо печал, но Бош не можеше да си спомни откъде е.

— Адажиото на Барбър — каза Лангуайзър.

— Моля? — без да откъсва поглед от тавана, попита Хари.

— Музиката.

— А.

Над тях прелетя полицейски хеликоптер, насочил се към летището за смяна на дежурните. Той развали магията и Бош погледна надолу. Към тях се приближаваше униформен пазач. Беше чернокож младеж с късо подстригана коса и невероятно зелени очи.

— С какво мога да ви помогна? В момента сградата е затворена.

— Полиция — каза Бош, извади служебната си карта и я разтвори. — Имаме заповед за обиск на стая петстотин и пет.

Той кимна на Делакроче, който отново извади заповедта от джоба на сакото си и я подаде на пазача.

— Това е офисът на господин Елайъс — каза младежът.

— Известно ни е — отвърна Делакроче.

— Какво става? — попита пазачът. — Защо ще претърсвате офиса му?

— Засега не можем да ви кажем — отговори му Бош. — Но трябва да ви зададем няколко въпроса. Кога започна смяната ви? Бяхте ли тук, когато снощи господин Елайъс си е тръгнал?

— Да, бях тук. Смяната ми е от шест до шест. Видях ги да си тръгват към единадесет.

— Кои?

— Ами, него и още няколко души. Заключих вратата веднага, щом излязоха. После в сградата не остана никой друг, освен мен.

— Знаете ли кои бяха другите?

— Единият беше помощникът на господин Елайъс или както там се казваше.

— Секретар? Чиновник?

— Да, чиновник. Точно така. Младият студент, който му помагаше със съдебните дела.

— Знаете ли името му?

— Не, никога не съм го питал.

— Добре, ами другият?

— Не го познавам.

— Виждал ли сте го да идва тук?

— Да, тръгваха си заедно последните няколко вечери. Струва ми се, че няколко пъти преди това съм го виждал да идва и сам.

— Офис ли има тук?

— Не, поне аз не зная.

— Може би е бил клиент на господин Елайъс?

— Откъде да зная?

— Чернокож или бял?

— Чернокож.

— Как изглеждаше?

— Ами, не съм се вглеждал внимателно.

— Казахте, че сте го виждали и по-рано. Как изглеждаше?

— Просто си изглеждаше нормално. Той…

Бош все повече губеше търпение, макар да не знаеше защо. Пазачът изглежда полагаше всички усилия да си спомни. В полицейската работа беше нещо съвсем обичайно да се сблъскваш със свидетели, неспособни да опишат някой, когото са виждали. Хари дръпна заповедта за обиск от ръката на младежа и я върна на Делакроче. Лангуайзър поиска да я види и започна да я чете, докато Бош продължи с пазача.

— Как се казвате?

— Робърт Кортланд. Включен съм в списъка на чакащите за полицейската академия.

Бош кимна. Повечето служители от охраната в града чакаха да ги приемат в полицията. Фактът, че чернокожият Кортланд още не е в академията говореше, че има някакъв проблем. Управлението правеше всичко възможно, за да привлича представители на малцинствата. Трябваше да има някаква причина да оставят младежа в списъка на чакащите за академията. Вероятно беше признал, че пуши марихуана, не отговаряше на минималните изисквания за образование или пък бе имал сблъсъци със закона като малолетен.

— Затвори си очите, Робърт.

— Моля?

— Просто си затвори очите и се отпусни. Помисли за мъжа, когото си видял. Кажи ми сега как изглежда.

Кортланд се подчини и след малко им даде по-подробно, но все още непълно описание.

— Беше приблизително еднакъв на ръст с господин Елайъс. Но главата му беше бръсната. Лъщеше. Имаше малка брадичка под долната устна.

Той отвори очи.

— Това е всичко.

— Всичко ли? — приятелски попита Бош. — Робърт, така няма да те приемат в академията. Трябва ни още. На каква възраст беше мъжът?

— Не зная. Тридесетина-четиридесет.

— И това е нещо. Само десет години разлика. Слаб ли беше? Или дебел?

— Слаб, но мускулест. Нали разбирате, беше много як.

— Струва ми се, че описва Майкъл Харис — каза Райдър.

Бош погледна към нея. Харис беше ищецът по делото „Черния войн“.

— Правдоподобно е — продължи тя. — Процесът започва в понеделник. Сигурно са работили до късно, за да се подготвят.

Хари кимна и тъкмо се канеше да освободи Кортланд, когато Лангуайзър неочаквано се намеси, без да откъсва очи от последната страница на заповедта за обиск.

— Мисля, че имаме проблем с това.

Всички погледнаха към нея.

— Добре, Робърт. — каза Бош. — Ще се оправим сами. Благодаря ти за помощта.

— Сигурни ли сте? Не искате ли да ви придружа до горе, да отключа вратата или нещо друго?

— Не, имаме ключ. Ще се оправим.

— Добре тогава. Ако ви потрябва нещо, аз ще съм в стаята на охраната зад стълбището.

— Благодаря.

Кортланд закрачи натам, откъдето беше дошъл, но после спря и се завъртя.

— А, не знам дали знаете, но по-добре петимата да не се качвате едновременно на асансьора. Тая стара бракма сигурно няма да издържи такава тежест.

— Благодаря, Робърт — отново каза Бош.

Той изчака пазачът да изчезне зад стълбището и се обърна към Лангуайзър.

— Госпожице Лангуайзър, сигурно досега не сте вземали участие в много разследвания. Ще ви дам един съвет — никога не заявявайте, че има проблем със заповедта за обиск пред някой, който не е ченге.

— По дяволите, съжалявам. Не…

— Какво м има на заповедта? — попита Делакроче. Гласът му издаваше, че очевидният пропуск в работата му го е обезпокоил. — Съдията каза, че всичко било наред.

Лангуайзър погледна надолу и размаха заповедта. Страниците се развяха като криле на кацащ гълъб.

— Просто мисля, че в случай като този е най-добре да сме абсолютно сигурни какво правим, преди да влезем вътре и да започнем да отваряме папките.

— Да, ще се наложи да отворим папките — отвърна Бош. — Там ще са имената на повечето заподозрени.

— Ясно ми е. Но това е поверителна информация, свързана със съдебни процеси срещу полицейското управление. Тя би трябвало да е известна само на адвоката и на неговия клиент. Не разбирате ли? Възможно е да ви обвинят, че като сте отворили дори една единствена папка, вие сте нарушили правата на клиентите на Елайъс.

— Искаме само да открием убиеца му. Не ни пука за висящите дела. Моля се на Господ името на убиеца да не е в папките и той да не е ченге. Но ако е така и ако Елайъс е запазил в папките отправените му заплахи? Ами ако по собствен път е научил нещо за човек, който има мотив да го убие? Разбирате ли, трябва да отворим тези папки.

— Всичко това ми е ясно. Но ако по-късно някой съдия постанови, че тази заповед не е законосъобразна, няма да можете да използвате онова, което откриете тук. Готови ли сте да поемете този риск?

Тя се извърна от тях и погледна към вратата.

— Трябва да намеря телефон — каза Лангуайзър. — Не мога да ви позволя да отворите офиса.

Бош ядосано въздъхна и мислено се изруга за това, че прекалено рано е повикал прокурор. Трябваше просто да си свърши работата както си знае и после да се занимава с последствията.

— Ето.

Хари отвори куфарчето си и й подаде клетъчния си телефон. Тя набра номера на окръжната прокуратура и поиска да я свържат с прокурор на име Дейвид Шийман. Бош знаеше, че завежда отдела за тежки престъпления. Когато я свързаха, Лангуайзър обобщи положението и детективът продължи да слуша, за да е сигурен, че излага правилно подробностите.

— Губим адски много време да се мотаем тук, Хари-прошепна му Райдър. — Искаш ли с Едгар да намерим Харис и да си поговорим с него за снощи?

Бош бе готов да кимне одобрително, но после се поколеба, като си помисли за възможните последствия.

Майкъл Харис съдеше петнадесет души от отдел „Грабежи и убийства“. Процесът трябваше да започне в понеделник. Харис, мияч на автомобили, лежал в затвора за въоръжен грабеж и нападение, искаше десет милиона долара заради нанесени щети, като твърдеше, че детективите от „Грабежи и убийства“ изфабрикували фалшиви улики срещу него, за да го обвинят в отвличането и убийството на дванадесетгодишно момиченце от известно и богато семейство. Според него, детективите го отвлекли и измъчвали в продължение на три дни с надеждата да изтръгнат признания, както и да научат къде се намира изчезналото дете. След като не го направил, те му нахлузили на главата найлонова торба и заплашили, че ще го задушат. Един От тях пъхнал в ухото му остър предмет — дело „Черния войн“, веществено доказателство № 2, молив — и му спукал тъпанчето. Но Харис не отстъпил и на четвъртия ден вече разлагащият се труп на момичето бил открит в пустеещ участък на две преки от апартамента му. Било изнасилено и удушено.

Убийството се бе превърнало в първото от цяла поредица престъпления, хвърлили в паника Лос Анджелес. Жертвата беше прекрасно русо, синеоко момиченце на име Стейси Кинкейд, измъкнато от леглото си в голямата и привидно сигурна семейна къща в Брентуд. Престъплението вледени града. Никой не можеше да се чувства в безопасност.

Колкото и ужасно да бе само по себе си, убийството на момиченцето беше прекалено раздухвано от медиите. Отначало това се дължеше на произхода на жертвата. Стейси беше доведена дъщеря на Сам Кинкейд, чието семейство притежаваше повече от десет магазина за автомобили в Лос Анджелес. Сам беше син на Джаксън Кинкейд, първия „цар на колите“, развил семейния бизнес от представителство на „Форд“, което му оставил след Втората световна война баща му. Подобно на Хауард Елайъс по-късно, Джак Кинкайд бе открил достойнствата на рекламирането по местната телевизия и през 60-те години постоянно присъстваше в късните реклами. Пред камерата той проявяваше чар, излъчваше искреност и добродушие. Изглеждаше също толкова надежден и заслужаващ доверие, колкото Джони Карсън и също толкова често присъстваше в лосанджелеските дневни и спални. Ако Лос Анджелес бе градът на автомобилите, Джак Кинкейд определено беше негов неофициален кмет.

Далеч от обективите, царят на колите беше пресметлив бизнесмен, който винаги играеше двойна игра и безмилостно мачкаше конкурентите си. Неговата империя бързо се разрастваше, паркингите му покриваха Южна Калифорния. През 80-те години делото на Кинкейд беше завършено и прозвището „цар на колите“ получи неговият син. Но старецът остана на трона си, макар и в повечето случаи незабележим за обществото. Това стана пределно ясно, когато изчезна Стейси Кинкейд. Старият Джак се върна на телевизионния екран, този път в новините, за да обяви един милион долара награда за връщането й. Това бе поредният сюрреалистичен епизод от историята на убийството в Лос Анджелес. Старецът, с чийто телевизионен образ бяха израснали всички, отново се завърна, като сълзливо умоляваше да пощадят живота на внучката му.

Напразно. Парите и сълзите му се оказаха излишни, когато трупът на детето беше открит от случаен минувач в пустеещ участък близо до апартамента на Майкъл Ха-рис.

Случаят влезе в съда единствено на основата на отпечатъците на Харис, открити в спалнята на момиченцето. Процесът прикова вниманието на града и всеки ден бе предаван на живо по телевизията. Адвокатът на Харис, Джон Пени, също толкова опитен, колкото и Елайъс, що се отнасяше до манипулирането на съдебните заседатели, окачестви мястото на откриването на трупа като случайно и заяви, че отпечатъците, открити върху един от учебниците на детето, просто били изфабрикувани от полицията.

Цялата власт и пари на династията Кинкейд не можеха да се сравняват с антиполицейските настроения и расовото значение, което придоби случаят. Харис беше чернокож, Кинкейд, полицаите и прокурорите — бели. Обвинението окончателно се провали, когато Пени предизвика възприетата от мнозина като расистка забележка на Джак Кинкейд. Когато го разпитваше на свидетелското място, Пени го попита защо няма нито един магазин в южната част на централен Лос Анджелес. Без да се колебае и преди прокурорът да успее да възрази, Кинкейд отвърна, че никога не би въртял бизнес в район, чиито обитатели са склонни към бунтове. Каза, че взел това решение след бунтовете в Уотс през 1965 година и че то се затвърдило през 1992 година.

Въпросът и отговорът нямаха нищо общо с убийството на дванадесетгодишното момиченце, но се оказаха повратен момент в процеса. По време на по-късни интервюта съдебните заседатели заявиха, че отговорът на Кинкейд бил показателен за дълбокото расово разделение в града. Съчувствието рязко се пренасочи от семейството на жертвата към Харис. Обвинението беше обречено.

Съдебните заседатели оправдаха Харис за четири часа. После Пени предаде случая на колегата си Хауард Елайъс и Харис зае мястото си до Родни Кинг в пантеона на жертвите на гражданските права и на героите на Южен Лос Анджелес. Повечето от тях бяха заслужили тази чест, но някои бяха изцяло творения на адвокатите и медиите. Към която и категория да се отнасяше Харис, сега той искаше да му платят — с процес за нарушаване на гражданските права, в който десетте милиона долара щяха да са само първоначално обявената цена.

Въпреки съдебното решение и цялата реторика около него, Бош не вярваше в твърденията на Харис, че е невинен и че е бил измъчван от полицията. Един от детективите, които ищецът обвиняваше в жестокост, беше бившият му партньор, Франки Шиън, а Хари го познаваше като истински професионалист. Затова смяташе Харис просто за лъжец и убиец, успял да заблуди правосъдието. Не изпитваше каквито и да е угризения да го докара в полицията и да го разпита за убийството на Хауард Елайъс. Но в същото време знаеше, че ако го направи, рискува да потвърди вече понесените от него репресии-поне в очите на голяма част от обществото и медиите. Решението, което трябваше да вземе, бе колкото полицейско, толкова и политическо.

— Чакай да помисля малко — каза той и се отдалечи от останалите.

Случаят се оказваше още по-деликатен, отколкото си бе мислил до този момент. Всяка погрешна стъпка можеше да доведе до катастрофа — за следствието, управлението и собствената му кариера. Зачуди се дали Ървинг е разбирал всичко това, когато е избрал групата на Бош. Навярно, каза си Хари, комплиментите на заместник-началника са били само параван за истинския му мотив — да ме хвърли на дивите зверове. Знаеше, че това е параноя. Ървинг едва ли би успял толкова бързо да състави толкова съвършен план. Залогът беше толкова голям, че изобщо не би включил в сметките екипа на Бош.

Той вдигна поглед и видя, че небето вече изсветляваше. Денят щеше да е слънчев и горещ.

— Хари?

Бош се извърна. Беше Райдър.

— Тя свърши.

Той се върна при останалите и Лангуайзър му подаде обратно телефона.

— Това няма да ви хареса — каза прокурорката. — Дейв Шииман иска да доведе независим адвокат, който да прегледа папките преди вас.

— Какъв е този независим адвокат, по дяволите? — попита Делакроче.

— Назначава се от съдия и ще контролира работата с папките. Задачата му е да защищава правата на клиентите и в същото време да ви дава каквото ви трябва. Поне така се надявам.

— Мамка му — процеди Бош. — Защо просто не се откажем от проклетия случай още сега? Щом окръжната прокуратура не се интересува дали ще разкрием убиеца, на нас също не ни пука.

— Детектив Бош, знаете, че не е така. Разбира се, че ни интересува. Просто искаме да се подсигурим. Заповедта, която сте получили, ви позволява да претърсите офиса. Шииман каза, че дори можете да прегледате папките с приключени случаи. Но за всички висящи дела първо ще трябва да изчакате независимия адвокат. Запомнете, този човек не ви е враг. Той ще ви даде всичко, което имате право да видите.

— И кога ще стане това? Другата седмица? Другия месец?

— Не. Шииман ще се заеме с въпроса още тази сутрин. Ще се свърже със съдия Хотън, ще му обясни положението и ще поиска да ни препоръча независим адвокат. С малко късмет, съдията може да го назначи още днес и следобед ще получите каквото ви трябва от папките. Най-късно утре.

— Утре ще е прекалено късно. Трябва да действаме бързо.

— Да — потвърди Частейн. — Не знаете ли, че следствието е като акула? Трябва да…

— Добре, Частейн — прекъсна го Бош.

— Вижте — каза Лангуайзър, — ще се погрижа Дейв да осъзнае всичко това. Междувременно, просто трябва да проявите търпение. Сега какво ще правим? Ще продължаваме ли да се мотаем тук или ще се качим горе и ще направим каквото можем в офиса?

Бош продължително я изгледа, раздразнен от укорителния й тон. После телефонът в ръката му иззвъня. Обаждаше се Едгар. Шепнеше. Хари запуши другото си ухо, за да може да го чуе.

— Повтори, моля те.

— Виж, в спалнята съм. В нощното шкафче няма никакъв бележник. Проверих и в двете. Няма го.

— Какво?

— Бележникът бе, няма го в шкафчето.

Бош погледна към Частейн, който го наблюдаваше. Той се обърна и се отдалечи на разстояние от другите. После прошепна на Едгар:

— Сигурен ли си?

— Естествено, че съм сигурен. Щях да го намеря, ако беше там.

— Пръв ли влезе в спалнята?

— Да. Няма го.

— Спалнята, която се пада вдясно от коридора, нали?

— Да, Хари. Тази спалня. Просто го няма.

— Мамка му!

— Какво да правя?

— Нищо. Продължавай с обиска.

Бош изключи телефона, прибра го в джоба си и се върна при другите. Опита се да изглежда спокоен, сякаш разговорът е бил съвсем безобиден.

— Добре, хайде да се качим горе и да видим какво можем да направим.

Тръгнаха към асансьора, който представляваше открита клетка от ковано желязо с декоративни орнаменти и полирани месингови украшения.

— Би ли придружил дамите до горе? — предложи на Делакроче Бош. — Ние ще се качим след вас.

Той извади връзката с ключове на Елайъс от джоба си и я подаде на Райдър.

— Ключът от офиса би трябвало да е тук — каза Хари. — И онзи проблем с Харис засега не е от значение. Дай първо да видим какво ще открием в офиса.

— Естествено, Хари.

Те се качиха и Делакроче затвори вратата. Асансьорът рязко потегли. Когато изчезна от погледа им, Бош се обърна към Частейн. Яростта и разочарованието от всичко до този момент най-после свободно се изляха от него. Той остави куфарчето си и с две ръце сграбчи детектива от вътрешния отдел за реверите на сакото. Грубо го блъсна към асансьорната шахта и заговори с нисък, мрачен глас, изпълнен с гняв:

— По дяволите, Частейн! Ще ти задам въпроса само един-единствен път. Къде е скапаният бележник?

Лицето на другия стана мораво и очите му се разшириха от изумление.

— Какво? За какво говориш, мамка му?

Той вдигна ръце и се помъчи да се отскубне, но Бош не отстъпваше и го притискаше с цялата си тежест.

— Бележника от апартамента! Зная, че си го взел и си го искам обратно. На часа.

Накрая Частейн все пак успя да се освободи. Сакото, ризата и вратовръзката му бяха раздърпани. Той отстъпи по-далеч от Бош, сякаш се страхуваше от него и оправи дрехите си. После посочи с показалец към Хари.

— Не се приближавай до мен! Ти си луд! Нямам никакъв бележник. Ти го пипа последен. Видях те да го прибираш в проклетото чекмедже на нощното шкафче.

Бош пристъпи към него.

— Взел си го. Когато съм бил на бал…

— Казах да не се приближаваш до мен! Не съм го взимал. Ако го няма там, значи след като сме си тръгнали, в апартамента е влизал някой друг и го е взел.

Бош спря. Това бе очевидното обяснение, но изобщо не му беше хрумнало. Инстинктивно бе заподозрял Частейн. Той погледна надолу към плочките, засрамен от това, че е допуснал старата вражда да затъмни разсъдъка му. В този момент чу, че вратата на асансьора се отваря на петия етаж. Повдигна очи, безизразно погледна към Частейн и насочи показалец към лицето му.

— Ако открия, че си го взел, Частейн, обещавам ти, че ще те направя на пух и прах!

— Мамка ти! Не съм взимал никакъв бележник. Но това ще ти струва значката.

Бош ледено се усмихна.

— Давай! Никога няма да успееш.