Нелсън Демил
Скъпи Джон! (65)

63.

Първа пристигна майка ми и видях, че искрено се обича с внуците си. Жалко, че стоте милиона не бяха нейни.

Седнахме на верандата с кана сангрия, най-близката до Третия свят напитка, която успях да измисля за Хариет.

— За всяка бутилка вино, която изпиваме, някой производител на ориз в Бангладеш получава скоч със сода — казах й.

Когато става въпрос за екологично чиста храна, Сюзън и майка ми са на едно мнение, затуй замезвахме с прилепски говна или нещо подобно и си приказвахме.

Всъщност Хариет започваше да ми харесва, което не беше трудно, стига да изтриех от паметта си всичко от раждането ми допреди десет минути. Не, сериозно, ако не друго, тя поне беше човек с призвание — вълнуваше се от безсмислени каузи или пък от достойни каузи, но по абсурден начин, и все пак имаше за какво да живее.

По тоя въпрос, зачудих се за какво е разговаряла с отец Ханингс. И кой всъщност се е обърнал към другия. Също като Етел, Хариет, изглежда, повече се вълнуваше за онеправданите по света, които никога не беше виждала, за животните и дърветата, които никога не я бяха прегръщали, отколкото за хората около себе си, например за родните си син и дъщеря. Но като че ли започваше да се появява една нова Хариет, която се вълнуваше за внуците си и обсъждаше със свещеника си отчуждаването си от сина си. Какво ли замисляше? Е, може би със смъртта на Етел се беше докоснала до собствената си тленност и осъзнаваше, че пътят към рая започва у дома.

Хариет разпитваше Каролин и Едуард за работата им и изглежда, проявяваше искрен интерес, макар че с Каролин имаше известни проблеми с наказателното право. И по въпроса за престъпниците — зачудих се дали Антъни Белароса е напуснал скривалището си, за да прекара Деня на бащата със семейството си. Най-вероятно не, но ако го беше направил, щях да узная, защото по мое предложение ФБР и Нюйоркското полицейско управление наблюдаваха гробището „Санта Лучия“ в Бруклин, където почиваха тленните останки на Франк Белароса.

Анна щеше да отиде на гробището и ако се вярваше на думите й, с нея щяха да са другите двама синове на Франк, Франки и Томи, а може би и Меган с децата си. Въпреки че тя не познаваше свекър си, едно от условията да се ожениш за италианец е да ходиш на гробовете на всичките му роднини, починали през последните сто години.

Според Манкузо бруклинският дом на Анна и Алхамбра Истейтс се наблюдаваха денонощно. Аз лично не смятах, че Антъни ще изпълзи от дупката си, особено днес, когато знаеше, че ФБР следи и неговото жилище, и дома на майка му. Обаче имаше вероятност да отиде на бащиния си гроб. И ако на чичо Сал случайно му хрумнеше същото, Белароса младши можеше да се окаже мъртъв на гробището, преди да са успели да го арестуват.

Тъй или иначе, Хариет и Каролин изчерпаха темата за бакалавърската степен по хуманитарни науки за серийни убийци и майка ми ме попита:

— Защо на портала има въоръжена охрана?

— Господин Насим смята, че аятоласите го преследват — поясних и заключих: — За това е виновно нашето правителство.

Хариет знае кога я предизвиквам и никога не се хваща на въдицата. Според Сюзън обаче тя нямала представа, че Антъни Белароса живее наблизо — ако имаше, щеше да настои да споделим тоя обезпокоителен факт с децата си. Когато бяхме малки, майка ми ни говореше с Емили едни неща… например: „Баща ви има болно сърце и може да умре всеки момент. Трябва да сте готови за това“. Струва ми се, че се е водила по някаква много странна книга за отглеждане на деца.

Във всеки случай Едуард, Каролин и всички останали просто приемаха, че въоръжената охрана е поставена от Насим по официално заявените от него причини, и засега никой не се беше сетил, че може да има и друго обяснение.

Все пак благоразумно насочих разговора към поклонението и погребението на Етел, което ме накара да кажа на Хариет:

— Днес четиримата отидохме на гроба на татко.

Майка ми ме погледна, ала не отговори. Е, това още й беше болна тема. Бях пропуснал погребението и причината — бях на околосветско плаване и не знаех, че баща ми е починал — не й се струваше уважителна. От нейна гледна точка това беше просто поредното доказателство, че синът й никога не пропуска възможност да наскърби майка си и да й причини болка.

— Ти ходи ли днес там? — Кажи „не“. Моля те, кажи „не“.

— Оставих букет на надгробния камък. Не го ли видяхте?

— Видяхме го. Но знам какво ти е отношението към откъснатите цветя. — Е, аз пък си мислех, че татко е имал гадже. — Така че не бях сигурен, че са от теб.

— Кой друг може да остави цветя на гроба му?

Може би Лола, рецепционистката с големия балкон, или Джаки, сексапилната офис мениджърка.

— Не знам — отвърнах. — Просто отбелязах, че не одобряваш късането на цветя.

— Не продаваха други.

— Ясно. Както и да е, мястото е много красиво и съжалявам, че не се уговорихме да идем заедно.

— Е, радвам се, че си отишъл.

С други думи, изненадана съм, че си си направил труда. Някои хора са лъчезарни и излъчват топлота, докато Хариет те кара да изпитваш угризения. Споменах ли, че започвах да харесвам майка си?

По въпроса за гробищата и погребенията: Каролин каза, че гледала няколко минути от погребението на Готи по телевизора в бара, в който снощи се срещнала с приятелите си.

— Разбирам да идат роднините, приятелите и така наречените му делови партньори, обаче всички онези хора на улицата… махаха с ръце, викаха и се кръстеха… беше… потискащо. И после интервюираха някои от тях и те твърдяха, че Готи бил герой, че мислел за тях и се грижел за обществото — все едно е Робин Худ. Какво им става на тези хора? — реторично попита тя.

Хариет обаче знаеше отговора.

— Хората са се отчуждили от традиционните форми на държавна власт и търсят герои, които… — И тъй нататък.

Като новопокръстена пазителка на реда и закона, Каролин не се върза на обяснението на баба си защо онеправданите граждани на Куинс, щата Ню Йорк, са изпратили Джон Готи като герой.

Тъй или иначе, тая тема смущаващо се доближаваше до въпроса за живота, смъртта и погребението на Франк Белароса. Боях се, че Хариет ще изтърси нещо от рода на „Джон, ти нали беше на погребението на Франк Белароса, след като Сюзън го уби? На обикновените хора им се струваше, че са изгубили своя герой, не смяташ ли?“ Щях да препратя въпроса към Сюзън. Опа. Пляс.

— Някой гледа ли вчера Янките срещу Метс? — попитах.

Но преди да успеем да обсъдим мача, точно в четири нула-нула пристигнаха Уилям и Шарлот и вдигнаха градуса на купона. Шарлот се втурна към Едуард и Каролин и ги обсипа с целувки. А Уилям Лудия викна на Каролин:

— Всеки път, като те видя, още повече си се разхубавила, госпожице! — После закачливо нанесе няколко боксови удара на Едуард, а мене ме плесна по задника и възкликна: — Ей, здравеняко! Я отвори по една биричка!

Е, не точно. Но все пак с фалшива усмивка прие пожеланията на всички за Деня на бащата и даже измърмори на мен: „Честит Ден на бащата“.

С Шарлот пропуснаха сангрията и отказаха предложеното от мен мартини, обаче приеха по чаша бяло вино, което беше за тях като чешмяна вода. Настанихме се на масата и поведохме общ разговор, който се състоеше главно от разказа на Шарлот какво са правили с мъжа и през последните няколко дни. Бях изненадан, че изобщо си спомня, пък и никого не го беше еня. Уилям си мълчеше — сигурен съм, че си мислеше за нашите минали и бъдещи преговори.

Всъщност се радвах, че Хариет е с нас, защото това принуждаваше Станхоупови да се държат като нормални хора.

Внимателно наблюдавах Уилям за някакви признаци, че кихавицата му се е превърнала в кашлица. Човек трябва да внимава на тая възраст. Обаче ми се стори добре — може би малко блед. Онова петно на челото му от старост ли беше, или си беше меланома?

Мислех си и за вчерашната среща на Уилям и Шарлот с отец Ханингс. Надявах се, че добрият пастор им е казал да си гледат работата и да проявят щедрост със сватбения си подарък, да платят сватбата, да увеличат издръжката на Сюзън и да се заемат с парашутизъм.

Само че имаше вероятност Уилям успешно да е привлякъл свещеника в коалицията срещу Джон и да го е убедил, че трябва да се намеси и да убеди Сюзън да не се омъжва за човек, който може би е зестрогонец и със сигурност е, психически неуравновесен, пък е и всезнайко. С Ханингс никога не си бяхме допадали, естествено, и оная вечер не бях отбелязал червени точки, тъй че за него това щеше да е приятно задължение. Отмъщението на отец Ханингс. Е, каквото посееш, това и ще пожънеш. Може би трябваше да се науча да се държа по-любезно с хората, които са способни да ме прецакат. А може би не трябваше.

Сюзън беше инструктирала Софи да обяви вечерята не по-късно от 16:45 — още колко можехме да търпим всичко това? — и в уреченото време момичето се появи на верандата.

— Вечерята е сервирана.

Влязохме в трапезарията и Сюзън ни настани — двамата татковци на почетните места в срещуположните краища на масата, тъй че трябваше да се гледаме един друг. Майка ми седна от лявата ми страна, а Шарлот — отдясно на Уилям. Бяхме се уговорили да разположим децата стратегически отляво на дядо, срещу баба Шарлот. Сюзън седна от дясната ми страна и аз обявих:

— Първото блюдо е прочутата полска салата „Попечителски фонд“. — Не казах нищо подобно, естествено. Обаче разполагах с репертоар от жаргонни думи за пари, които можех да използвам по време на вечерята, за да разкикотвам децата, например „сухо“, „гущерчета“ и „течни авоари“. Е, за последното не съм сигурен.

Сюзън вдигна тост за най-великите бащи на света. Уилям, кой знае защо, си помисли, че се отнася и за него, и й благодари.

— И за Джоузеф — прибави моята бивша и бъдеща съпруга.

Което накара майка ми да се просълзи. И това жената, успяла да задуши в зародиш целия бащински инстинкт, който евентуално е притежавал Джоузеф Сатър! Но както казах, тя се превръщаше в добрата баба и се надявах тая бабинска любов да намери отражение в завещанието й. На китовете не им трябват пари.

— Съжалявам, че Питър не успя да дойде — използвах възможността да вметна. И попитах Станхоупови: — Къде работи сега всъщност?

— В Маями е и оттам управлява по-голямата част от семейния бизнес — осведоми ме Уилям.

Не ми се щеше аз да съм оня, който ще отбележи, че няма семеен бизнес, а само стари пари, които са под грижите на професионалисти, обаче исках част от тия пари да попаднат у жена ми и децата ми, затова устоях на изкушението да отвърна: „Питър през цялото време се шляе по плажа и не може да развали банкнота от един долар, без да се консултира с финансист“. Вместо това казах:

— Моля, предайте му много поздрави. — И че ще се срещнем в съда.

По въпроса за богатството на Станхоупови, ако Уилям беше спечелил парите си с работа, нямаше толкова да ме е яд — хората могат да правят каквото искат със спечелените си пари. Само че това бяха наследени пари, получени единствено по генетични причини, а не чрез труд, ум или даже късмет. Затова смятах, че тоя безполезен кретен трябва да ги предаде на потомството си, дори на Питър Негодния, точно както са ги предали на него. Тия пари не биваше да се използват като оръжие или като примамка за кучето на Павлов.

Тъй или иначе, вечерята вървеше добре и както казах, в присъствието на Хариет Станхоупови не можеха да се държат като абсолютни задници. Например изобщо не отваряха въпрос за покойния съпруг на Сюзън, който по едно време беше станал втори баща на децата ми. Ако бяха споменали името му пред тях, сигурен съм, щях да отговоря доста рязко, нещо от рода на „Едуард и Каролин го смятаха за дърт пръдльо, точно като вас двамата“, с което вечерята щеше да приключи.

Вятърничавата Шарлот обаче заяви:

— Нямаме търпение да се приберем вкъщи.

Всички се почувствахме еднакво, но аз отвърнах:

— Много искам да видя дома ви в Хилтън Хед.

И те… не казаха нищо. Обаче Уилям ме стрелна с поглед от отсрещния край на масата и от ноздрите му блъвна дим.

Сюзън спасяваше разговора винаги, когато имаше опасност да затихне, ала ме дразнеше, като ръчкаше децата да разкажат на дядо си и бабите си еди-какво си. Тъй де, беше малко изкуствено, въпреки че, за да съм обективен, дядо и баба Станхоуп не разпитваха много внуците си и останах с отчетливото впечатление, че са включили Едуард и Каролин на изчакване, докато не се реши въпросът с мама и татко.

Сюзън ме беше помолила да се държа сърдечно и да не се цупя. Аз направих нещо повече. Много ме бива в жизнерадостния драматизъм (граничещ с пародия), така че дадох размах на въображението си. Например казах на Уилям:

— Денят на бащата няма да е напълно щастлив за мен, ако с Шарлот не ми позволите да ви направя мартини. — А по някое време се обърнах към него с „татко“, от което той потръпна. Най-много ме радваше обаче това, че бодрото ми дърдорене ги кара все повече да се затварят в себе си.

Хариет, струва ми се, все пак забеляза, че Станхоупови не харесват сина й. И тя не го харесваше, ама виждах, че не й харесва, че те не го харесват. Все пак аз бях неин син, макар и идиот, а не техен. Такава си е майка ми!

Чудех се дали да не стана инициатор на хорово изпълнение на „О, татко“, обаче можехме да го направим по-късно в дневната, където имаше пиано — Сюзън и Шарлот щяха да свирят на четири ръце, а останалите щяхме да стоим наоколо прегърнати и да пеем.

Е, вечерята свърши в 18:30, както бе планирала Сюзън, и сигурен съм, на никого не му се струваше, че времето е отлетяло като миг.

Ала оставаше празничната торта, така че се преместихме в дневната и седнахме край масичката. Софи докара количката и поднесе кафе, чай и алкохолни напитки, както и саморъчно направената от нея голяма торта.

Сюзън извади отнякъде найлонова торбичка с дизайнерско лого и я поднесе на баща си.

— Честит Ден на бащата, татко.

Уилям се усмихна, доволен да получи част от издръжката си обратно. Извади картичката, разтвори я и прочете написаното, без да го сподели с останалите, без дори да каже, че е от всички нас. Абсолютна свиня!

После бръкна повторно вътре за кутията и даже успя да я отвори. В ръцете му се озова една от най-отвратителните вратовръзки, които съм виждал — електриково розова! И си менеше цвета като хамелеон в движение.

На Уилям обаче явно му хареса, защото каза:

— Благодаря, Сюзън.

— Тя е от всички нас, татко — осведоми го дъщеря му.

Искаше ми се да му се похваля, че съм получил яхта, обаче реших да проявя учтивост и казах:

— Ще ми се да я бяха подарили на мен, Уилям.

Което накара Хариет да се поинтересува:

— А ти какъв подарък получи от децата, Джон?

Вече бях готов с отговора.

— Два самолетни билета за Хилтън Хед. — Усмихнах се на Станхоупови, които за пореден път потрепериха. Психическо разстройство?

Е, празникът на това разпадащо се семейство отиваше към своя край, освен ако не помолех Сюзън и Шарлот да посвирят на пиано. Каролин каза, че иска да хване влака в 20:25 — трябвало да се подготвя за пресконференция рано на другата сутрин. Хариет предложи да я закара на гарата, но дъщеря ми беше травматизирана от последното си пътуване с баба си и отговори, че щял да я изпрати брат й. Самият Едуард после щял да гостува на свой приятел и рано сутринта заминавал за летището, тъй че сега трябвало да се сбогува с дядо си и бабите си.

Всички излязохме на двора и се разпрегръщахме и разцелувахме, докато си пожелавахме един на друг приятно пътуване. Ето къде най-много изпъкват Станхоупови и Сатърови — в сбогуването.

— Ние като че ли се събираме само на сватби и погребения — отбеляза Хариет и закачливо прибави: — Надявам се, че следващият повод ще е сватбата на Джон и Сюзън.

Аз пък се надявах следващият повод да е погребението на Уилям, обаче им съобщих:

— Ще се оженим през лятото в „Сиуанака“.

Хариет, изглежда, искрено се зарадва. Усмихна се на сватовете си, които имаха такъв вид, все едно някой им е пръднал под носа, и ги попита:

— Това е прекрасно, нали?

От лепилото на ченетата им се чу пращене, честно. Милата дъртачка Хариет — винаги пуска нещо хапливо накрая — и за пръв път да не е насочено към мен.

Както и да е, прегърнах и целунах за последно Каролин и й казах:

— Вече няма да ти се обаждам чак от Лондон.

— Обичам те, татко.

Уилям отново потръпна. Е, ако имаше сърце, щеше да разбере тоя тип семейна любов, да ме дръпне настрани, да ми каже: „Имате моята благословия, Джон“, и после да падне мъртъв на място.

Хариет потегли, без да сгази никого, последвана от Едуард и Каролин с лексуса.

Погледнах Уилям и реших, че моментът е настъпил.

— Ако не бързаш, може да изпием по чаша в кабинета ми.

Той погледна жена си, после кимна и каза:

— Добре.

Влязохме вътре и Сюзън каза, че с майка си щели да помогнат на Софи да разтреби, „докато вие мъжете разпускате“, което прозвуча много старомодно и мило. Иначе си бяха празни приказки — Шарлот не можеше да различи съдомиялна машина от прахосмукачка. Надявах се, че дъщеря й ще използва възможността да я образова. Що се отнася до това, че с Уилям сме щели да разпуснем с по чаша, струваше ми се, че първо трябва да взема пушката.

Само че не я взех — заведох го в кабинета и затворих вратата.