Нелсън Демил
Скъпи Джон! (63)

61.

Прекарахме няколко лениви часа от дъждовния съботен следобед в дневната на втория етаж — почетохме и слушахме музика.

В четири слязох да помоля Софи да ни донесе кафе и сладки, после отидох в кабинета да си проверя имейла.

Нямаше отговор на моето писмо от петък вечер до лондонската ми кантора, но знаех, че в понеделник ще се обадят.

За сметка на това имаше отговор на писмото ми до Саманта. С две думи — не беше доволна. Всъщност беше бясна.

Посочваше, при това съвсем вярно, че не съм й се обадил, не съм й писал и изобщо съм я държал на тъмно, докато не съм хвърлил бомбата. Освен това ме информираше, че е обидена, опустошена и дълбоко наранена. Писмото наистина беше написано много добре за имейл и като истинска дама, Саманта не използваше думи като „скапаняк“, „говнар“ и дори „майната ти“. Тъй де, точно това казваше, но по по-изискан начин.

Е, чувствах се отвратително и ми се щеше да й бях съобщил лошата новина лично или поне по телефона — тя заслужаваше нещо повече от един имейл, — ала бях изгубил контрол над положението и бях постъпил по най-добрия възможен начин, като се имаше предвид предстоящото й пристигане и случващото се на Златния бряг.

Сега нямаше да й отговоря, но по-късно щях да й се обадя — може би даже в Лондон, и ако наистина искаше обяснение, щях да й разкажа всичко. Най-вероятно обаче тя не желаеше повече да ме чува. Зачудих се дали ще научи, ако ме очистят. Предполагам, че щяха да й съобщят лондонските ми колеги, понеже щяха да се ядосат, че не съм отишъл да предам текущите си дела.

Тъй или иначе, изтрих имейла, в случай че ФБР прерови електронната ми поща — посмъртно. Не исках Феликс Манкузо да ме помисли за мерзавец.

Върнах се в дневната и Софи ни донесе кафе и сладки.

— Много си мълчалив — каза Сюзън.

— Погрижих се за оная работа в Лондон — отвърнах откровено.

— Крайно време беше — заяви тя и продължи да чете списанието си.

Точно в шест включих телевизора и намерих канал, предаващ местните новини. Започваха с погребението на Джон Готи, естествено.

Сюзън вдигна поглед от четивото си.

— Трябва ли да го гледаме?

— Защо не се приготвиш за събирането у Елизабет?

Тя се изправи.

— Ако побързаш, можем да продължим победната си серия.

Е, секс или още едно погребение?

— Идвам след пет минути — обещах.

Сюзън излезе и аз насочих вниманието си към телевизора. Показваха картина от погребалната процесия на Готи, заснета от хеликоптер.

Репортерката в хеликоптера обясняваше:

— Процесията забавя ход пред дома на Готи в Хауард Бийч, квартал в Куинс, обитаван от средната класа. Скромното жилище на Джон Готи силно контрастира със самата му личност, която изобщо не може да се нарече скромна.

Доста вярно наблюдение — малко сладникаво-сантиментално, но на място.

— За мнозина Джон Готи беше велик човек — продължи репортажа си на живо тя, надвикваше воя на хеликоптера. — Тефлоновия бос, на който не можеха да лепнат някакво обвинение.

На когото не можеха да лепнат никакво обвинение. Ега ти културата!

— Виждате стотиците хора, излезли в този дъждовен ден, приятели и съседи, може би от любопитство, може би за да изразят почитта си към своя съсед…

Е, поне един от съседите му го нямаше, за да изрази почитта си, защото беше мъртъв.

Репортерката се върна на темата за господин Готи като бонвиван.

— Наричаха го и Елегантния бос заради шитите му по поръчка италиански костюми за по хиляда долара.

Хиляда ли? А аз купих оня на Бриони за две хиляди?! Не. Те си струват толкова. Готи може да е получавал отстъпка като гангстерска звезда. Трябваше да спомена името на Антъни в „Бриони“.

— Процесията увеличава скорост и се насочва към Оузоун Парк. Там се намира ловно-рибарският клуб „Бъргин“, който всъщност беше щаб на престъпната империя на Джон Готи — съобщи журналистката.

А стига бе!

Камерата показа дългата върволица автомобили, пълзящи в сивия дъжд — катафалката, двайсетината коли, отрупани с венци и букети, и двайсетината черни лимузини, в една от които се возеше Салваторе Д’Алесио, макар че Антъни Белароса явно го нямаше.

Потърсих сивата кола на господин Манкузо сред десетките, които следваха черните лимузини, и наистина видях една сива със свалени прозорци и няколко ръце, махащи на тълпата. Феберейски хумор най-вероятно.

— Джон! — извика отгоре Сюзън.

— Важно е! — извиках в отговор.

— Ще пропуснеш нещо по-важно, ако не се качиш.

— Идвам!

Тъкмо се канех да изключа телевизора, когато отново показаха студиото и водещия.

— Още веднъж ти благодаря за коментара от хеликоптера, Шарън. Ще видим още кадри от погребението, след като изслушаме репортажа на Джени Алварес за живота на Джон Готи.

Чий репортаж?

И в следващия миг на екрана се появи тя. Моята някогашна… забежка. Изглеждаше страхотно с телевизионен грим… може би малко оранжева… и все пак много готина, с чудесна широка усмивка.

— Благодаря, Скот — каза Джени. — Видяхме удивителни кадри от траурния кортеж, заснети по-рано днес, преди да погребат тленните останки на Джон Готи в „Сейнт Джон“…

— Джон Сатър!

— Идвам веднага.

— Сред хората, които носеха ковчега — продължаваше Джени, — беше адвокатът на господин Готи Кармине Капуто, когото интервюирахме след погребението.

На екрана се появи лицето на господин Капуто. Репортер, който изглеждаше шестнайсетинагодишен, му зададе няколко въпроса. Каквато си беше стара лисица, адвокатът не отговори на нито един от тях, а използва възможността да произнесе хвалебствие за клиента си — семеен човек, баща, съпруг, добър съсед (е, освен оня единствен път), добър приятел (освен когато беше наредил да очистят Пол Кастелано) и щедър дарител за много достойни каузи, включително, вероятно, за кантората на господин Капуто. Мразя, когато клиентите умират, без да си платят сметките, както постъпи с мен Франк. Обаче отношението на господин Капуто към господин Готи изглеждаше искрено, следователно му бяха платили.

Отново показаха Джени и бях сигурен, че ще продължи репортажа на последното голямо мафиотско погребение, което беше отразила — погребението на дон Франк Белароса, — като спомене аристократичния адвокат на господин Белароса Джон Сатър. Това беше нейната възможност пак да ме защити и да каже: „Щом Кармине Капуто може да е на погребението на Джон Готи, защо всички вдигнаха такъв шум, че Джон Сатър отишъл на погребението на Франк Белароса, по дяволите? А? А пък Джон дори не му носеше ковчега, за бога!“ И после на екрана щях да се появя аз, а когато камерата отново я покажеше, Джени щеше да бърше очи и да изхлипа: „Джон? Къде си?“

— Джон!

— Идвам!

Джени обаче не каза нищо подобно и се почувствах… хм, засегнат.

Стана ми тъжно и че се е прехвърлила от националния канал в тая евтина кабеларка. Може пък да се беше пропила след нашата раздяла.

Джени, която познаваше мафиотския фолклор, обясняваше:

— Гробището „Сейнт Джон“ е известно като мафиотската Валхала, където почиват тленните останки на такива криминални знаменитости като Лъки Лучано, Карло Гамбино и Аниело Делакроче, втория човек в клана Гамбино, а сега и Джон Готи, босът на босовете…

Наблюдавах я — гледаше право в обектива, сякаш се взираше в мен, и разбрах, че мисли за мен. Забелязах също венчална халка на ръката й. Уф, добре де.

Изключих телевизора и почти тичешком се качих в спалнята.

Сюзън седеше пред тоалетката.

— Закъсня — скастри ме.

Съблякох се, метнах се на леглото и пъхнах възглавница под задника си.

Сюзън хвърли поглед към мен и произнесе:

— Амиии…

 

 

Елизабет Алърд Корбет живееше в голяма асиметрична къща в колониален стил сред хълмовете в Мил Нек, близо до Ойстър Бей.

Паркирахме на улицата, от двете страни на която растяха огромни дървета, и тръгнахме към сградата. Небето се разчистваше и неделята се очертаваше хубава, поне от гледна точка на времето.

На вратата висеше бележка „Влизайте“, така че влязохме.

Наближаваше седем и половина и в големия вестибюл вече имаше много хора. Какъвто ми е обичаят, поздравих първия срещнат и го попитах:

— Къде е барът?

— В зимната градина — отвърна той и посочи.

Хванах Сюзън за ръка и се запровирахме през салона към зимната градина отстрани на къщата, където двама бармани помагаха на хората да преодолеят скръбта си.

С чаши в ръка — водка тоник — смело нагазихме във въртопа.

Имаше няколко души, които познавах от погребалния дом или опелото, но повечето гости бяха по-млади двойки, сигурно приятели и съседи на Корбетови — а не приятели на покойната. Не забелязах Станхоупови, пък и не очаквах. Не видях и отец Ханингс. Може би още бяха в кабинета на свещеника и ни обсъждаха. Тия хора нямаха ли си личен живот?

Нямаше я и майка ми. Дали и тя не участваше в срещата? Всъщност може да бяха повикали и други хора, за да дадат показания срещу мен — например Амир Насим (господин Сатър е фанатик), Чарли Фрик (той е простак), Джуди Ремсън (той е извратен), Алтия Гуин (той е грубиян), Берил Карлайл (той е импотентен)… може би даже Саманта (той е негодник) беше долетяла от Лондон. Имаше голяма вероятност в момента да събират тълпа и да се канят да ме линчуват. Обаче майка ми щеше да ме предупреди. Нали ме обичаше всеотдайно.

— Не познаваме никого тук — каза Сюзън.

— Всички познати заговорничат срещу мен в кабинета на Ханингс.

— Струва ми се, че имаш нужда от още една чаша.

— Но само още една. После си тръгваме.

— Добре. Но по възможност трябва да поговориш с Елизабет.

Влязохме в трапезарията, където имаше шведска маса. Вниманието ми привлече огромно плато с пастет от черен дроб, от който се стичаше мазнина.

— А, не това — каза Сюзън. — Вземи си нарязани зеленчуци.

— Съществува опасност от поглъщането им.

Продължихме към голямата дневна в дъното на къщата, ала и там не познавахме никого освен Том младши и Бетси.

— Тази къща е прекалено голяма за Елизабет и двете деца, които не живеят тук — отбеляза Сюзън.

Реших, че е най-добре да не споменавам за моята стая за гости, но все пак отвърнах:

— В мазето сигурно има предостатъчно складова площ.

— Какво те кара да смяташ така?

— Ами… Елизабет пренесе тук повечето багаж от вратарската къщичка.

Тя разсеяно кимна, замислена за нещо друго.

През това време аз си казах, че тук би ми било много удобно. Тъй де, бях невероятно щастлив, че пак съм със Сюзън, обаче работата съвсем не беше опечена — освен в нейните представи. През идните дни и седмици щеше да й се наложи да се сблъска със суровата действителност и да взема трудни решения, когато майчето и татенцето й го кажеха направо.

Бях сигурен, че ще предпочете мен пред тях и парите им, а ако имаше опасност за парите на децата ни, щяхме да проведем семеен съвет и аз пак щях да победя дядко и бабинка.

Обаче аз нямаше да го допусна. И нямаше да вдигна скандал — просто щях да изчезна. Е, първо щях да сритам Уилям в ташаците. Поне това трябваше да получа от цялата тая история.

— Би ли могъл да живееш тук? — попита Сюзън.

— Да живея… Къде да живея? Тук?!

— Чудя се дали не трябва да напуснем Станхоуп Хол и да избягаме от спомените, от Насим, от… всичко там.

Позабавих се с отговора.

— Решението е изцяло твое.

— Искам да ми кажеш ти какво чувстваш.

Защо жените винаги питат какво чувстваш? Защо не пробват с „Кажи ми какво мислиш“?

— Джон?

— Не съм съвсем наясно с чувствата си по този въпрос. Пак ще поговорим, когато си ги изясня.

— Елизабет иска да продава къщата, тъй че дай да го обмислим.

Това беше стъпка в правилната посока.

— Дай първо да видим какво чувстваме — отвърнах.

Сюзън кимна.

— На верандата има хора. Да излезем навън.

Минахме през дневната и спряхме да поздравим Том младши и Бетси. Научихме, че баща им и Лорънс са отишли в града, обаче децата щели да се видят с тях на неделен обяд в Сохо. Това значи щях да правя, ако се преместех в града.

— Ето я Елизабет — казах на Сюзън. — Ще я поздравим, после ти ще се извиниш, за да мога да поговоря с нея за писмото, ако преценя, че е удобно.

Тя кимна и се приближихме до Елизабет, която стоеше с група хора в средата на просторната веранда.

Всички се разцелувахме и Елизабет ни запозна с приятелите си, един от които беше доста по-млад от нея — веднага надуших, че е надървен ерген и се върти около нашата приятелка и домакиня. Казваше се Мич и ми се стори малко прекалено лъскав — модерни дрехи, фризирана коса, лакирани нокти и фалшива усмивка. И коронки. Не одобрих Мич и се надявах Елизабет също да не го одобрява.

— Службата беше трогателна — каза й Сюзън.

— Благодаря и на двама ви за всичко, което направихте.

И тъй нататък.

След това Сюзън се извини и след кратко колебание аз се обърнах към Елизабет.

— Моментът може би не е удобен, но трябва да обсъдя с теб нещо за пет-шест минути.

Тя ме погледна и веднага разбра за какво става дума. Можеше да го отложи, обаче съобщи на гостите си:

— Джон е адвокат и урежда правните въпроси около имуществото на мама. Иска да ми каже къде е заровила имането.

Всички се позасмяха и с Елизабет влязохме вътре. Тя ме заведе в една малка библиотека и затвори вратата.

— Къщата е много хубава — направих й комплимент.

— Прекалено голяма, прекалено стара и прекалено неподдържана. Вътрешният дизайн е дело на Том — прибави усмихнато и отвори барчето. — Дай да ти напълня чашата.

— Няма нужда.

— Е, аз обаче имам нужда. — Тя си сипа джин или водка от една гарафа.

— Как си? — попитах.

Елизабет разбърка течността с пръст и сви рамене.

— Държа се. Но утре няма да съм толкова добре.

— Времето лекува. Наистина.

— Знам. Тя живя пълноценно.

Можех да премина веднага към писмото, но усещах, че се нуждаем от още малко общ разговор.

— Компанията на Том много ми допадна.

— И на мен. Ние сме приятели. Харесвам и Лорънс и съм щастлива за тях двамата.

— Чудесно. Децата ви са готини. Много ми харесаха.

— Добри деца са. Беше им тежко, но поне всичко това се случи, когато бяха достатъчно големи, за да го разберат.

Кимнах и казах:

— Същото се отнася и за Едуард и Каролин.

— Децата ти са страхотни, Джон.

— Ще ми се да бях по-близо до тях през последните десет години.

— Не си виновен само ти. И имаш много време, за да ги опознаеш отново.

— Надявам се. — Усмихнах се. — Моето чифтосване явно се провали.

Елизабет отговори на усмивката ми.

— Не се знае. Би било хубаво, нали? — После, по въпроса за чифтосването, попита: — Мич хареса ли ти?

— Не.

Тя се засмя.

— Много си тактичен, Джон.

— Можеш да си намериш нещо много по-добро.

Елизабет не отговори и за миг замълчахме, без да отворим нова обща тема на разговор.

Накрая минах по същество.

— Разговарях с отец Ханингс и той ми каза, че приказвал с теб за писмото, което ми е оставила майка ти.

Тя кимна.

Продължих:

— Етел го била обсъждала най-общо с него и го попитала дали да ми го даде.

— Знам.

— И както ти е известно, отец Ханингс иска да види писмото, за да определи дали според него трябва да го прочета.

Елизабет не отговори. Виждах, че няма да го получа с един замах.

— Не възразявам да споделя съдържанието на това писмо с теб — ти все пак си дъщеря на Етел. Но възразявам срещу това отец Ханингс да го прочете преди мен. И изобщо да го прочете.

Тя кимна. Усещах, че се колебае.

Двамата мълчахме. Като адвокат, знаех кога да настоявам на своето.

— Писмото е у мен… — каза накрая Елизабет. — Запечатано е и е адресирано до теб… обаче… ако не възразяваш, бих искала да помисля за това… и може би да поговоря още веднъж с отец Ханингс.

— Мисля, че това е между мен и теб — заявих твърдо.

— Но мама е разговаряла с него… и сега аз съм по средата.

— Какво ти каза последно за писмото Етел?

— Сам знаеш… да ти го дам след смъртта й. Но… ами ако наистина е нещо скандално? Или… кой знае какво. — Тя ме погледна. — Ами ако е свързано със Сюзън?

Вече бях мислил за това, както очевидно и Елизабет. Двете бяха приятелки, ала някъде дълбоко в иначе красивия ум на Елизабет се таеше коварната мисъл, че ако Сюзън я няма, Джон ще е свободен. Егоистично, знам. Но вярно. Във всеки случай, съмнявах се, че Етел, даже да й е бил известен някакъв скандален факт за Сюзън, ще ми пише писмо за него. Тя всъщност беше искала двамата да се сдобрим. И даже писмото наистина да се отнасяше за Сюзън, не се сещах за много неща, които можеха да променят мнението ми за нея или чувствата ми. Е, добре де, сещах се за някои неща.

— Това е нещо, което майка ти е искала да науча — продължих да убеждавам Елизабет. — Но разбирам стремежа ти да запазиш доброто й име и светлата й памет. Затова ти предлагам да прочетем писмото заедно, още сега. И ако е нещо скандално, ти ще задържиш писмото и ще го унищожиш.

Тя поклати глава.

— Не мога да го направя сега.

— Добре. Когато си готова.

Елизабет кимна.

— Може би в понеделник. Когато всичко това остане зад мен. Ще ти се обадя.

— Благодаря. — Усмихнах се. — Може би майка ти просто ми казва какъв съм идиот.

— Мама наистина те харесваше. Но не й харесваше това, че аз те харесвам — призна Елизабет. — Тя харесваше Том. И Сюзън.

— И аз харесвам Том и Сюзън. Само че сега Том харесва Лорънс.

Тя пак се усмихна.

— Всичко е въпрос на подходящ момент.

— Така си е. — Разперих ръце и се прегърнахме.

— Ще поговорим в понеделник — каза Елизабет.

— Добре.

Върнахме се на верандата. Сюзън приказваше с Мич и другите гости от групичката на Елизабет.

— Ей, да грабваме лопатите и да вървим да изкопаем парите! — предложи ни Мич.

Задник.

Елизабет не му обърна внимание — аз не го бях одобрил и с него беше свършено — и каза на Сюзън:

— Извинявай, Джон трябваше да ми покаже къде да подпиша едни документи.

Моята бъдеща благоверна й се усмихна.

— Накарай го да си заслужи мармалада от киселици.

Побъбрихме малко и аз обявих:

— За съжаление трябва да си вървим.

Благодарихме на Елизабет за гостоприемството и й казахме да ни се обади, ако има нужда от нещо. Взехме си довиждане с всички и казах на Мич:

— Не носи тия сандалки, ако ще ходиш да копаеш имането.

Той не отговори.

Със Сюзън заобиколихме къщата, за да избегнем хората вътре.

— Държа се почти грубо с Мич — каза тя.

— Той не ми харесва.

— Ти изобщо не го познаваш.

— Няма какво да го опознавам.

— Струва ми се, че с Елизабет са…

— Вече не са.

— Какво искаш да кажеш?

— Дадох му незадоволителна оценка.

Тя се замисли.

— И си го казал на Елизабет?!

— Да.

Сюзън помълча, после попита:

— И откога си неин наставник и довереник?

Опа! Не следях мисловните й процеси.

— Тя сама ме попита какво ми е мнението за него, така че й казах.

— Не бива да отговаряш толкова откровено. И не се меси в любовните връзки на хората.

— Добре. — Прибавих: — Прекрасно е, че пак съм тук.

Сюзън не ми обърна внимание и известно време вървяхме в мълчание. Явно още изпитваше мъничко ревност. Добре. За да сменя темата, я попитах:

— Не искаш ли да чуеш за писмото?

— Искам.

Обясних й какво сме се уговорили с Елизабет и заключих:

— Просто не виждам какво може да има в това писмо, че да е важно за мен, тъй че не бива да се безпокоим за него. — Продължих: — Етел е — беше де — възрастна жена и имаше някои от типичните мании на своето поколение, както и много старомодни представи за важните неща.

— Отец Ханингс също беше загрижен… или уплашен — отбеляза Сюзън.

— Като става дума за мании, нали ти казах — заклех му се, че с теб спим отделно!

— Не бива да лъжеш свещеник, Джон!

— Само пазех твоята чест.

— Остави това на мен. — Тя се замисли за миг. — Струва ми се, че съмненията на отец Ханингс за писмото са оправдани. Той иска да постъпи както трябва.

— Нека първо видим дали ще успея да прочета това писмо, което поначало е адресирано до мен — предложих. — Да видим и какво пише в него. Тогава ще ти кажа дали смятам, че отчето иска да постъпи както трябва.

 

 

Потеглихме обратно към Станхоуп Хол и когато стигнахме до Грейс Лейн, Сюзън се обади във вратарската къщичка да отворят портала, а после и на Софи, която ни успокои, че вкъщи все още нямаме лук.

Софи не ни очакваше за вечеря, но бързо приготви блюдо с бобени кълнове и тофу. Трудно се избира вино за такова нещо.

Със Сюзън спокойно вечеряхме на свещи на верандата. Небето се беше прояснило и звездите сияеха, от Залива подухваше приятно.

— Това едновременно беше една от най-хубавите и една от най-ужасните седмици през живота ми — каза Сюзън.

— Отсега нататък ще става само по-хубаво — уверих я.

— И аз така смятам.

Е, аз пък не бях на това мнение. Ама какво друго можех да кажа?

— Едуард и Каролин ще ми липсват, когато си заминат — продължи Сюзън.

— А на мен ще ми липсват вашите.

— На мен няма. — Тя мина на по-приятна тема. — Каква закуска за Деня на бащата искаш?

— Мислех си за бобените кълнове, които останат от вечерята, но ще се задоволя и с пържени яйца с наденички. И препечени филийки с масло, пържени картофи по селски, кафе и портокалов сок. Въпросният да е с водка.

— И сигурно ще искаш да ти бъде сервирана в леглото, нали?

— Естествено.

— Едуард и Каролин се извиниха, че няма да са си вкъщи за закуска.

— Няма проблем.

— Ще дойдат навреме за вечерята обаче.

— Добре.

— Трябва да си поговорим с тях за дядо им и баба им.

Не отговорих.

— Джон?

Налях си още една чаша вино.

— Нямам намерение да се занимавам с това. Ако смяташ, че пак се налага да им бъде напомнено за финансовите неща от живота, ти го направи. Аз вече облизах задниците на Уилям и Шарлот. Свършил съм си работата.

— Усещам, че си ядосан и разстроен…

— Ни най-малко. Направих каквото трябваше — и приключих. На утрешната вечеря ще се държа повече от сърдечно и утре вечер или в понеделник сутрин ще разговарям насаме с баща ти — за теб. Но само защото го иска той. Макар че, уверявам те, нищо няма да промени отношението му към тоя брак, а и аз изобщо няма да се опитвам. Тъй че ти, Сюзън, трябва да приемеш някои факти и да вземеш някои решения.

— Вече съм го направила.

— Ти така си мислиш. Виж, дойдох тук без нищо и съм готов да си ида така.

— Никъде няма да ходиш без мен. Стига вече.

— Няма да искам от теб да спазиш думата си.

Тя ме хвана за ръката.

— Погледни ме.

Погледнах я на светлината на свещите. Бризът леко развяваше косите й. Никога не беше изглеждала по-красива.

— Разбирам какво искаш да кажеш и защо го казваш — бавно и решително заяви Сюзън. — Но можеш да го забравиш. Този път няма да се измъкнеш толкова лесно. Дори да си мислиш, че го правиш заради мен и децата.

Взрях се в очите й и видях, че са пълни със сълзи.

— Обичам те.

— И аз те обичам. Омръзна ми да ме управляват с парите си. Тъй че, ако изгубя парите, ще изгубя и тях и ще съм свободна.

— Разбирам. Ами децата?

— Той няма да го направи — майка ми няма да му позволи.

А на бас!

— Добре. Значи, въпросът е решен. — И добавих: — За малко да не дойда за погребението.

— Бях сигурна, че ще дойдеш, дори самият ти да не си бил. — Сюзън посочи небето. — Сочат го звездите ни, Джон. Така е предопределено.

Колкото и да е странно, и аз се чувствах по същия начин — като всички влюбени. Въпросът обаче беше какво ни готвят звездите сега!