Нелсън Демил
Скъпи Джон! (50)

48.

Занесох покупките си в кабинета и заварих Сюзън там — едновременно разговаряше по телефона, работеше на компютъра и записваше нещо в бележник.

Усмихна ми се разсеяно.

Разопаковах карабината и я оставих на масичката, после се заех да заредя пълнителя.

Сюзън приключи телефонния си разговор и попита:

— За какво ти е тази пушка?

— За колата.

Все едно не ме беше питала.

Оставих заредения пълнител на масичката и минах направо на въпроса.

— Къде ще спя довечера?

— В нашата спалня.

— Добре.

— Аз обаче ще спя в стаята за гости.

Видях, че се шегува.

— Нямаше да те обвинявам, ако имаше нужда от време, за да обмислиш… нещата, които ти казах и които направих.

— Вече ги обмислих.

— И?

— И… разбрах защо си го направил. Наистина не вярвам, че си искал… да се случи така. Повтори очевидното: — Аз имах връзка с него и аз го убих. Не ти.

— Добре.

— Знам, че единственото ти желание е било да се върна при теб — продължи тя.

— Така е. — Напомних й: — В любовта и войната всички средства са позволени.

Сюзън май си спомни къде е чувала тая реплика.

— Ами… вярно е. Сега и двамата не можем да разберем точно какво сме мислили и чувствали преди десет години, така че не бива да се обвиняваме за случилото се тогава.

— Съгласен съм.

— Ти осъзна преди мен проблема с Антъни Белароса и можеше да избягаш, но се опита да ми помогнеш още преди да се съберем отново и сега правиш моя проблем свой, като излагаш на опасност собствения си живот.

И аз нямаше да го изразя по-добре. Ако току-що се бях запознал с Джон Сатър и бях чул тия думи, щях да си река, че е страхотен пич. Или идиот.

— Обичам те — казах.

Прегърнахме се и усетих сълзите й по шията си.

— И аз те обичам. И имам нужда от теб.

— Хубаво ни е заедно.

— Наистина.

Сюзън се успокои и ме погледна в очите.

— Край по въпроса. Не искам повече да разговаряме за тогава. Никога.

— Съгласен. Повече няма какво да се каже.

— Точно така. — Тя си пое дълбоко дъх. — Виждам, че си намерил спортния магазин.

— Намерих го и собственикът си ме спомни, спомни си също, че годишнината ни е в края на месеца, затова ме посъветва да ти купя тая малка карабина, за да можем заедно да ходим на бунището и да стреляме по плъхове.

Сюзън влезе в тон с шегата ми.

— Колко мило! — Погледна пушката и възкликна: — Нямаше нужда да влизаш в такива разходи, Джон!

— А, нищо работа.

Вдигнах пушката и й обясних как се борави с нея, както и многобройните й предимства, после й я подадох.

— Виж само колко е лека.

Тя я взе и се съгласи. После каза:

— Мога да я взема в Лоукаст Вели и да си я нося с мен цял ден.

— И идеално влиза под автомобилна седалка.

— Виждам.

Взех карабината от ръцете й, поставих пълнителя, проверих предпазителя и вкарах патрон в цевта.

— Просто сваляш предпазителя, прицелваш се и дърпаш спусъка. Полуавтоматична е, тоест стреля всеки път, щом натиснеш спусъка. Пълнителят е с петнайсет патрона. Разбираш ли?

Тя кимна.

Направих се, че стрелям от кръста по близки цели, после опрях приклада в рамото си.

— За разстояние над, да речем, пет-шест метра, се прицелваш като за стрелба по панички, но няма нужда да водиш целта и…

За съжаление в тоя момент на прага се появи Софи, изпищя и побягна.

Понечих да тръгна след нея, без пушката, естествено, обаче Сюзън ме изпревари.

— Чакай тук — каза и отиде да настигне чистачката.

Заех се да приготвя два леки коктейла водка с тоник. Чувствах се отлично, след като със Сюзън веднъж завинаги бяхме оставили миналото зад себе си, а също защото бях купил карабината и боеприпасите. А и понеже знаех, че Феликс Манкузо работи по случая.

Добре беше и че Амир Насим е решил да обяви пълна бойна готовност, както бе трябвало да направи още преди време, ако наистина е бил обезпокоен. Хрумна ми, че Феликс Манкузо е използвал възможността да го уплаши до смърт — сигурно му беше казал, че според сведенията, с които разполага ФБР, опасността за живота му е реална и непосредствена. Тревога степен червено, Амир.

Но дали Манкузо би го направил само за да накара Насим да плати за денонощната охрана на Сатърови? Или наемането на охранителната фирма веднага след посещението на специалния агент беше чисто съвпадение? Може би иранецът ги беше повикал щом бе разбрал, че вратарската къщичка вече е негова собственост. Тъй или иначе, имах чувството, че Феликс Манкузо е дал на Насим същия съвет като на мен — осигурете си въоръжена охрана.

Сюзън се върна в кабинета и каза:

— Обещах й повишение на заплатата.

— Ще ми чисти ли и пушките?

— Не, Джон, но я уверих, че си почти нормален, и й обещах повишението, защото сега в къщата има още един човек.

— Добре. Каза ли й, че ни преследват мафиоти?

— Не. Но ще й кажа да не отваря вратата на непознати.

— Няма да ни търсят много непознати. Насим налага нов режим в Станхоуп Хол.

— Тоест?

Подадох и коктейла.

— Преди малко се видяхме, тъкмо приказваше с консултанти от някаква охранителна фирма. — Вдигнах тост: — За новия иранско-американски договор за взаимна отбрана!

Предадох й разговора си с Насим и тя се намръщи.

— Ще е крайно неудобно… и ще наруши начина ми на живот.

— Ще го наруши и ако те убият — отбелязах.

Сюзън се замисли и въздъхна.

— Върнах се тук с други надежди.

— Да, знам. Обаче… е, всички трябва да се откажем донякъде от свободата си в полза на безопасността.

— Нищо подобно.

Бях водил тоя спор и в Лондон, и тук в Ню Йорк с нея. Беше въпрос на степен — доколко сме готови да се откажем от личната си свобода и колко свобода от страха ще получим в замяна.

— Дай да видим как ще тръгне — предложих й. — Дотогава обаче никакво тичане гола из имението!

Тя се усмихна. Продължих с информацията.

— Насим иска да махнем живия плет в полза на общата ни сигурност. Казах му обаче, че много държим на личния си живот.

Сюзън се замисли над думите ми.

— Ако не го смущаваше толкова с какво ходя облечена… или съблечена… е, струва ми се, че той просто упражнява натиск върху мен, за да му продам къщата.

— И това е вярно. — Погледнах я. — Трябва да обмислиш предложението му.

— Няма.

— Тогава купи от него цялото имение.

— И откъде да взема толкова пари?

Погледът ми неволно се насочи към карабината на масичката.

Сюзън направи връзката и впери очи в мен.

— Не е смешно.

— Кое? — попитах невинно.

Тя смени темата.

— За какво си приказвахте с Манкузо?

Предадох й разговора за изчезването на Антъни Белароса и сценариите, които можеха да се разиграят през следващите една-две седмици. Обсъдихме и уверението на специалния агент, че нищо не заплашва гостите и децата ни.

Сюзън ми зададе много въпроси на тая тема, така че й връчих визитката на Манкузо.

— Той иска да му се обадиш. Задай му всичките си въпроси и му изложи точно какво те безпокои.

— Добре. Ще го направя още днес.

— Чудесно. Освен това трябва да знаеш, че специален агент Манкузо е посетил господин Насим и това може би е ускорило укрепяването на Станхоуп Хол.

— Как успяхме да се забъркаме във всичко това? — след кратък размисъл попита Сюзън. — Всички тези хора?…

Надявах се, че въпросът е реторичен, защото ако трябваше да й отговоря, щеше да се наложи да повдигна тема, на която току-що се бяхме разбрали никога повече да не разговаряме. Естествено, тя нямаше вина за проблема с Насим, но ако не беше настояла Франк Белароса да купи Станхоуп Хол, властите нямаше да конфискуват имението и сега може би щеше да го притежава мило семейство, което не познава хора, желаещи смъртта на съпрузите, и тъй нататък. И ако Сюзън не беше въртяла любов с Франк Белароса и впоследствие не го беше убила, през последните десет години двамата със скъпия Джон щастливо щяха да си живеят тук, без да се боят, че са обект на мафиотска вендета. И тъй нататък.

— Всичко ще се оправи — опитах се да я успокоя.

Тя ме погледна и въздъхна:

— Какво щях да правя без теб?

И аз можех да попитам същото, но… е, бях взел това решение със сърцето си, а не с главата си, тъй че… не биваше да си задавам прекалено много въпроси.

Сюзън премина на по-важна тема.

— Наех една жена от фирма за кетъринг — ще ми помогне с пазаруването и готвенето през седмицата, и освен това ангажирах Софи за цялата седмица. Мисля, че имаме достатъчно вино, бира, безалкохолни, водка, скоч и всичко останало, но мама и татко пият джин с мартини, а ние нямаме никакъв джин. Те предпочитат „Будълс“. Имаш ли нещо против да отскочиш за джин?

— Току-що ходих до спортния магазин.

— Моля те, Джон.

— Добре. Ще видя дали ще ми позволят да напусна зоната.

Тя все едно не ме чу.

— Дали да се обадя на нашите и да им съобщя за новите правила на портала?

— Добра идея. Кажи им, че е заради Насим, не заради нас.

— Разбира се. Ще обясня и на Едуард и Каролин. И на Питър.

— Насим иска да му дадем списък с гостите ни. Моля те, погрижи се за това.

— Добре.

— Не забравяй прислугата и доставчиците.

— Ще се погрижа за всичко. Обаче тази работа е отвратителна! — Тя се нацупи.

— Имаш право. Добре де, ще се върна до един час. Моля те, занеси патроните горе и прибери карабината в килера в коридора.

— Не искаш ли да я вземеш?

— Не, ще ида с форда.

— Искам да кажа… можеш ли да повярваш, че водим този разговор?

Не отговорих.

Сюзън реши да ме изпрати до колата и преди да се кача, ми даде мобилния си телефон.

— Обади ми се. — После ме прегърна и ме целуна. — Пази се.

Седнах зад волана и потеглих по дългата алея към вратарската къщичка.

Порталът продължаваше да е отворен и неохраняем. Завих надясно по Грейс Лейн.

След минута забелязах в насрещното платно черен кадилак „Ескълейд“. Когато ме приближи, намали.

Започвах да съжалявам, че не съм взел карабината.

Джипът спря насред пътя на десетина метра от мен и когато се приближих, видях лепенката с американското знаме на страничния прозорец. Беше джипът на Антъни.

Но дали той беше вътре? И нима щеше да използва собствения си кадилак, за да очисти Джон Сатър? Че беше глупав, нямаше спор, ама това беше като кратък курс по мафиотски убийства: не използвай собствената си кола и собствените си хора, не очиствай никого в собствения си квартал.

Можех да настъпя газта и да подмина кадилака или да обърна назад, но поради гореспоменатите причини и защото бях любопитен кой иска да разговаря с мен, спрях до джипа.

Предният ляв прозорец се отвори и се показа Тони.

Смъкнах своя прозорец.

— Ей, гус’ин Сатър! Познах, че си ти. Как я караш?

— Бива. А ти?

— Супер.

Нещо на задната седалка помръдна. Превключих на скорост и се приготвих да натисна газта. Наистина щях да се чувствам по-добре, ако носех карабината в скута си.

— И к’во ста’а с тебе? — попита той.

Винаги задаваше едни и същи тъпи въпроси тоя идиот.

— Все същите глупости като едно време — отвърнах.

— Аха. А как е гу’жа Сатър?

За малко да го пратя на майната му. Вместо това се поинтересувах:

— Къде е шефът ти?

Той се усмихна и ако стояхме по-близо един до друг, щях да му фрасна един в лицето.

— Не знам — без да престава да се хили, отвърна Тони. — Що питаш?

Разделих вниманието си между него и движението на задната седалка.

— Предай му, че го търся.

— И що го търсиш?

Тия разговори с Тони не бяха особено съдържателни още по времето, когато се подвизаваше като Антъни.

— Спомних си още някои неща за баща му, които искам да му разкажа.

— Той ще иска да ги чуе тез неща. Я ми ги кажи на мене.

Е, сам си го просеше.

— Ако беше останал жив още малко, Франк щеше да те изпее на феберейците и досега щеше да гниеш в пандиза.

— Ей, я върви на майната си!

— Не, Тони, ти върви на майната си! Да върви на майната си и шефът ти, и…

Тъмното задно стъкло се смъкна и се приготвих да завъртя волана и да се блъсна в кадилака, но чух гласа на Кели Ан:

— Ти ругаеш! Недей да ругаеш!

Дълбоко си поех дъх.

— Извинявай, миличко. — Погледнах Тони. — Предай на шефа си да престане да се крие и да се държи като мъж.

Той щеше пак да ме изпсува, обаче Кели Ан го дебнеше. Чух, че Франки, който седеше до нея, имитира кака си:

— Недей да ругаеш, недей да ругаеш!

— Ще му предам — обеща ми Тони.

— Много мило от твоя страна. Обаче искам да му го кажа лично.

— Дадено, работим по въпроса.

— Чудесно. И моите почитания на бъдещата му вдовица.

Това явно го обърка, но после загря.

— Добре, и на тебе — отвърна той, което не беше съвсем правилно, обаче аз го разбрах.

Вдигнахме прозорците и всеки продължи по пътя си.

Въпросът беше защо още повече влошавам положението. Отговарям: положението и без това не можеше да стане по-лошо, тъй че защо да не ядосам човека, който иска да ме убие? Хем се почувствах по-добре, хем можех да го накарам да допусне грешка. Нищо друго не исках — само една грешчица от негова страна, за да мога да го убия със собствените си ръце.