Нелсън Демил
Скъпи Джон! (40)

38.

На другата сутрин, вторник, имаше разкъсана облачност и след джогинг на плажа и душепитателна здравословна закуска потеглихме обратно за Латингтаун и Станхоуп Хол. Пътят отнема около два часа и през това време поговорихме за последното десетилетие в опит да запълним донякъде „изгубените години“, както ги наричаше Сюзън. Но дори и не споменавахме за повече или по-малко важните хора в живота ни, тъй че в хрониката имаше известни празноти. Нещо като черни дупки. Тя обаче ми напомни:

— Да се обадиш на Саманта.

Искаше ми се да я попитам кога, къде и как е започнала връзката й с Франк Белароса, обаче тоя въпрос нямаше да й допадне. Разбирах също, че това вече не ме измъчва — навярно наистина го бях преживял и можех да продължа нататък.

Влязох през портала на Станхоуп Хол и забелязах, че отстрани на вратарската къщичка е паркиран ван на транспортна фирма. Видях и джипа на Елизабет, затова спрях. Със Сюзън влязохме в къщата.

Облечена с дънки и тениска, Елизабет надзираваше пренасянето във фоайето.

— Добро утро — поздрави ни тя. — Минах покрай къщата за гости, за да ви кажа, че ще изнасям багажа на нашите, но ви нямаше. Реших, че е по-добре да приключа с това, за да не се пазаря за отсрочка с Насим след погребението. — Погледна ме. — Надявам се, че не те изритвам на улицата, Джон.

„Е, не, обаче изгаряш всичките ми мостове и сега не мога да се върна тук, когато пристигнат Станхоупови“.

— Джон?

— Не. Вече се изнесох.

— Да, вече ми го каза. Ако искаш, носачите ще закарат всичките ти кашони и папки в къщата за гости.

— Как е майка ти? — попита Сюзън.

Елизабет сви рамене.

— Все така. Знам, че краят наближава, и не мога да повярвам… но го приех. — Огледа се. — Живели са тук повече от шейсет години… и сега… е, животът продължава. Попитах Джон дали Насим ще се съгласи да продаде къщата, но му трябвала. — И добави: — Пак можехме да сме съседи.

— Щеше да е чудесно — отвърна Сюзън и думите й прозвучаха съвсем искрено. — Щях да пратя чистачката си да поразтреби тук. Съжалявам, ако Джон е оставил бардак.

Джон искаше да се обади, че Елизабет е оставила още по-голям бардак от Джон, обаче Джон може да си държи устата затворена.

— О, не се безпокой — успокои я Елизабет. — Аз си изнасям багажа. Насим да прави каквото си иска. Отби се преди малко и му казах, че може да влезе във владение веднага. — Погледна адвоката си и попита: — Нали?

— Ти си изпълнителка на завещанието.

— Той знаеше от разговора на Сюзън с жена му, че сте се събрали и живеете в къщата за гости. Желае ви късмет и щастие.

— Много мило — отвърна Сюзън.

Е, сега господин Насим можеше да постави охрана във вратарската къщичка, макар че бих го посъветвал да не наема Бел Секюрити. Освен това сигурно се чудеше как тоя обрат на събитията ще се отрази върху целта му да убеди Сюзън да му продаде къщата. Може би трябваше да му кажа, че и ние имаме проблеми със сигурността и че имам пушка, тъй че можем да обединим силите си и взаимно да си осигуряваме огнева поддръжка в случай на нужда.

Сюзън прекъсна стратегическите ми размисли и помоли Елизабет:

— Между другото, още не сме съобщили на родителите ми, че сме се събрали. Ако се чуеш с тях, моля те, не им казвай.

— Разбирам.

— Същото се отнася за майката на Джон и отец Ханингс — прибави Сюзън.

— Няма да кажа на никого.

— Благодаря. Имаш ли нещо против да си донеса фотоапарата и да направя няколко снимки, преди да изнесат всичко?

— Вече снимах къщата, ще ти пратя копия — каза Елизабет. — Това беше домът, в който премина детството ми. Ще ми липсват спомените, които ме връхлитаха при всяко мое идване при мама. — Погледна ме и се усмихна. Помислих си, че ще разкаже на Сюзън за момичешкото си увлечение по мен. Но Елизабет не е сплетница. — Беше прекрасно, когато всички бяхме заедно в Станхоуп Хол.

Сюзън, която е чувствителна душа, я прегърна сърдечно и двете се просълзиха.

Никога не знам какво да правя, когато жените се разчувстват. Дали да се присъединя към тях?

Когато се овладяха, Сюзън каза:

— Ако не сме си вкъщи, носачите могат да оставят кашоните в моя кабинет. В кабинета на Джон. Вратата е отключена.

— Лично ще се погрижа — отговори Елизабет и ми напомни: — Онова писмо от мама до теб е у мен, но не ми се струва редно да ти го дам, преди да е починала.

— Права си — уверих я, макар да не смятах, че Етел ще се съвземе, ще седне в леглото и ще попита: „Може ли пак да видя онова писмо?“

Поговорихме още няколко минути, после със Сюзън се качихме в нейния лексус.

— Какво писмо? — попита тя.

— Етел ми е написала писмо, което трябва да получа след смъртта й.

— Наистина ли? И според теб какво има в него?

— Рецептата й за мармалад от киселици.

— Дръж се сериозно.

Продължих по трилентовата алея към къщата за гости.

— Е, няма да се наложи да чакаме много, за да научим.

Прибрахме се, разтоварихме новите си дрехи и отделихме половин час за моето окончателно настаняване. Отново започвах да се чувствам у дома. Усещането наистина беше приятно.

Поисках от Сюзън кода на телефонния секретар и отидох в кабинета, обаче нямаше съобщения за мен — само няколко от нейни приятелки.

— Обаждане ли очакваш? — попита тя от вратата.

— Да.

— Кой знае, че си тук?

— Полицията, децата, Елизабет, господин и госпожа Насим, Антъни Белароса и Феликс Манкузо.

— Кой е Феликс… а, да. Спомням си го. Защо си го търсил?

— Заради Антъни Белароса.

Сюзън сви рамене.

— Прави каквото знаеш.

— С твоята помощ и съдействие. — И добавих: — Искам да инсталираме алармена система.

— Тази къща е стояла тук сто години без алармена система и нямам намерение да поставям сега.

— Хайде поне да започнем да заключваме вратите и прозорците.

— Заключвам ги нощем.

Покойната леля Корнелия, която живееше в голяма викторианска къща в Лоукаст Вели, заключваше вратите и прозорците само нощем, ако изобщо се сетеше. Това до известна степен беше особеност на нейното поколение и имаше смисъла на послание: „Не ме е страх и няма да позволя на други да променят начина, по който живея“. Не че не ми харесваше, обаче нямаше нищо общо с действителността. След 11 септември например всички променихме начина си на живот и не е нужно да ни харесва — просто трябва да го правим.

Сюзън обаче се отправяше на своето носталгично пътешествие и се опитваше да пресъздаде живота си отпреди десет години. Беше си върнала къщата и съпруга, отново членуваше в старите си клубове и обмисляше да откупи някогашната ни вила в Ийст Хамптън. С пари се постига много, обаче не можеш да върнеш часовника назад. И ако опиташ, резултатите често са разочароващи, катастрофални или в нашия случай — опасни.

С тия неща наум я попитах:

— Къде предполагаш, че е пушката?

— Предполагам, че е в мазето, Джон. Не знам. След като се пренесох, не съм разопаковала всички кашони.

— По-късно ще я потърся.

— Не отваряй кашона с надпис „Гаджета“.

— В кашон ли си държиш старите гаджета?

— Само праха им. Добре де, ще я потърся.

Седна на бюрото и отвори имейла си.

— Получила съм отговори от Едуард, Каролин и майка ми. — Прочете ги. — Само потвърждават… и молят да им съобщим…

— Вашите смятат, че ще спят тук — напомних й.

— Ще видим как ще стане.

— Сюзън, те ще цъфнат на прага ти…

— На нашия праг, скъпи.

— И няма да се зарадват.

— Тогава да вървят другаде.

— Мисля, че трябва да им намекнеш. Например: „Живея с един човек, за когото навремето бях омъжена“.

Сюзън затрака на клавиатурата, произнасяше написаното на глас.

— Скъпи мамо и татко… новото ми гадже много прилича на… не, по-добре така… По причини, които не мога да ви обясня сега, съм ви запазила стая в… къде?

— В мотел „Сикс“ в Джуно, Аляска.

— Стига де, Джон!

— Виж дали няма свободно бунгало в „Крийк“. Можеш да им го запазиш на свое име. Същото се отнася за стаите за гости в „Сиуанака“.

Тя написа имейла и ме погледна.

— Ако го пратя, ще се обадят да ме питат защо не може да отседнат тук.

— Кажи им, че издръжката ти не покрива разходите и си взела квартиранти.

Сюзън изключи компютъра, без да прати имейла.

— Нека дойдат и тогава ще се оправяме с тях.

— Страхотна идея. — И за да създам подходяща атмосфера за срещата, прибавих: — Подготвил съм една весела реплика за пристигането им. — Хванах я за ръка, заведох я при входната врата и я отворих. — Его ги, идват, слизат от колата си…

— Джон…

Излязох навън, разперих ръце и извиках:

— Мамо! Татко! Върнах сеее!

Сюзън реши, че наистина е смешно, но ми напомни:

— Ти си идиот.

Отидохме в кабинета и открих в портфейла си визитката на детектив Настаси.

Набрах служебния му номер и ме свързаха с него.

— Джон Сатър се обажда. Търсили сте ме. — Натиснах бутона за външните говорители, за да чува и Сюзън.

— Да, търсих ви — отвърна детектив Настаси. — Е, получили сте съобщението ми. Жена му каза, че не бил в града.

— Белароса ми каза в неделя, че му предстояла натоварена седмица, защото се очаквало Джон Готи да умре съвсем скоро и трябвало да присъства на поклонението и погребението — информирах го.

— Нима? Е, Готи почина вчера следобед в болницата на федералния затвор в Спрингфийлд щата Мисури. Имаше репортажи във вестниците и по новините.

— Не съм следил пресата — отвърнах. Понечих да го попитам дали Джени Алварес все още отразява събитията около мафията — тя можеше да има вътрешна информация, — но се отказах. — Белароса може да е отишъл в Спрингфийлд.

— Възможно е. Свързах се с охраната на портала в Алхамбра и човекът ми каза, че не бил виждал Белароса, откакто излязъл вчера сутринта. Току-що пак се обадих и друг пазач повтори същото.

— Е, трябва да знаете, че Бел Секюрити е филиал на Бел Ентърпрайзис, чийто президент, генерален директор и главен акционер е Антъни Белароса.

— Без майтап? Виж ти! Смятате ли, че е съвпадение?

— Ами… не.

Детективът се засмя.

— Всъщност помолих един приятел от окръжна прокуратура да направи проверка за Антъни Белароса. Според досието му Бел Ентърпрайзис е негова законна фирма в Риго Парк. Доставки за ресторанти, извозване на смет, лимузини — обичайните мафиотски дейности.

Надявах се, че в досието не е имало нищо за новата ми адвокатска кантора „Сатър, Белароса и Рузвелт“.

— Та така научихме за Бел Секюрити — поясни детектив Настаси. — А на вас откъде ви е известно?

— Той ми каза.

Полицаят продължи без коментар:

— Знаете ли, когато разговарях с жена му, останах с впечатлението, че него наистина го няма, и не видях джипа, който се води на негово име. Тъй че има вероятност наистина да е отлетял за Спрингфийлд.

— Можете да проверите.

— Да, можем. Добре, господин Сатър, ще ви държим в течение и ще ви се обадя веднага щом разговарям с Белароса. Междувременно, понеже сте му съсед, ако го видите или чуете нещо за местонахождението му, позвънете ми, но не ходете да го търсите.

— Нямам такова намерение.

— Добре. — И прибави: — Разрушили са имението.

— Да.

— Беше страхотна сграда. Вече не строят такива.

— Така е.

— Според вас по колко се продават тия къщи?

— Не знам… — Погледнах Сюзън, която ми показа три пръста. — Около три.

— Без майтап?

— Престъпността може би е доходна дейност — предположих.

— Нямаме нищо срещу него — напомни ми Настаси.

Вече бях малко ядосан, така че го посъветвах:

— Трябва да търсите по-упорито.

— Е, това е работа на прокуратурата и ФБР.

Във връзка с което отбелязах:

— Като адвокат, знам, че ФБР няма юрисдикция в случай на заплашване или тормоз, но се чудя дали не трябва да се обадите в спецчастта за борба с организираната престъпност и да видите дали следят движението му по други причини.

— Феберейците няма да ми кажат, даже гащите ми да са се подпалили — осведоми ме детективът.

— Добре… но ако го наблюдават заради нещо друго, би трябвало да знаят и за това, в случай че…

— Ясно. Ще се погрижа.

— Чудесно.

— Други предложения?

Странно, въпросът не ми се стори саркастичен. Мисля, че си покриваше задника, в случай че очистят Сюзън Станхоуп Сатър по време на смяната му.

— Сигурен съм, че правите всичко необходимо, но ще съм ви много признателен, ако всички патрулни коли в района бъдат уведомени за жалбата ми.

— Вече им е съобщено. — Помълча и прибави: — Когато говоря с Белароса, ще преценя ситуацията и ще реша как да реагираме по-нататък.

— Добре. И ви благодаря, че се заехте със случая толкова сериозно.

— Приятен ден и поздрави на госпожа Сатър.

— Благодаря.

Затворих и погледнах Сюзън; тя седеше на едно кресло и разглеждаше списание.

— Според мен той е в Мисури при семейство Готи — каза тя. — Тъй че известно време няма да ни се налага да мислим за това.

— Да. — За съжаление, нещата не стояха така. Сали Да-да отсъстваше от щата, когато се опита да очисти Франк. Тая работа не се върши лично от боса или неговите капо — за нея си има наемници. И докато те изпълняват задачата си, възложителят се пече на плажа във Флорида например.

Всъщност тъкмо затова човек трябва да държи враговете си наблизо — когато не знаеш къде са, стават още по-опасни.

— Ела с мен в Лоукаст Вели — предложи Сюзън. — Трябва да купя пиене и храна. Ще ти позволя да си избереш мюсли, каквото искаш ти.

Всъщност исках да изчакам обаждането на Манкузо и да потърся пушката, но реших, че трябва да ида с нея.

— Добре. Звучи забавно.

— Пазаруването с теб изобщо не е забавно.

По въпроса за ходенето с бившата ти съпруга и повторната женитба с нея оня мой приятел ми беше казал и: „Знаят ти името, званието и номера от предишното ти пленяване“.

Е, това може и да беше цинично, обаче си имаше и положителната страна — повторно събралите се мъж и жена могат да минат и без дългото и стресиращо ухажване, по време на което трябва да правят поведение.

Отидохме при лексуса и Сюзън каза, че тя ще кара.

— Трябва да върнем форда ти в агенцията за автомобили под наем.

— Трябва ми кола.

— Ами купи си.

— Сюзън, миличка, нямам нито пари, нито кредит в тая страна.

— Наистина ли? Е, аз имам.

— Според теб колко ще ми даде баща ти, за да се върна пак в Англия?

— Сто хиляди. Това е обичайното му предложение за нежелани мъже.

— Ще ми се да го знаех още когато ходехме.

— В твоя случай ще удвои сумата.

— Ще ти дам половината.

Когато наближихме портала, видяхме Елизабет пред вратарската къщичка и Сюзън спря. Елизабет дойде при колата и се надвеси към моя прозорец. Усетих същия люляков парфюм като оная вечер.

— Ще дойдеш ли на вечеря с нас? — покани я Сюзън. — Ще се поразсееш.

— Благодаря, но искам да отида във „Феър Хейвън“.

— Разбирам. Но ако промениш намеренията си, ние ще сме в „Крийк“ към седем.

Разбрах, че Сюзън все още изобщо не готви, което ме изпълни с облекчение. Но пък през тия десет години не се ли беше научила за какво служат всичките неща в кухнята? От друга страна обаче не се зарадвах, че ще ходим в „Крийк“.

— Приготвила съм ти една щайга с мармалад от киселици — каза ми Елизабет.

— Благодаря.

После продължихме за Лоукаст Вели.

— Не ми се ходи в „Крийк“ — измърморих.

— Трябва да приключим с тази работа.

— Как бих могъл да отхвърля такава покана.

— Знаеш какво имам предвид.

Замислих се за миг.

— Добре. Може да е забавно. Дали Алтия Гуин ще е там?

Влязохме в Лоукаст Вели и първо се отбихме в магазина за алкохол, после в супермаркета, където се натъкнахме на няколко познати на Сюзън жени и даже на една-две мои познати. Всеки път спирахме да побъбрим и само една от тях, Биатрис Браун, известна повече като Би-би, каза нещо провокативно:

— Изненадана съм, че си се върнал, Джон.

На което отвърнах:

— Аз пък съм изненадан, че още си тук.

Би-би не знаеше как да приеме отговора ми, затова включи количката си на скорост и отмина.

— Трябваше просто да кажеш: „Прекрасно е, че пак съм тук“ — посъветва ме Сюзън.

— Прекрасно е, че пак съм тук.

— Не отговаряй директно на провокативна реплика или подвеждащ въпрос.

— Прекрасно е, че пак съм тук.

Тя се насочи към плодовете и зеленчуците и след трийсет минути бяхме пак при колата. Докато прехвърляхме покупките в багажника, Сюзън попита:

— Трябва ли ти нещо друго? Тоалетни принадлежности? Лекарства?

— Прекрасно е, че пак съм тук.

Тя въздъхна, седна зад волана и потеглихме към вкъщи.

— Искам днес да се обадиш на майка си — каза Сюзън по пътя.

— Ако й се обадя, няма да мога да й кажа, че сме се събрали, защото сигурно ще позвъни на вашите.

— Помоли я да го запази в тайна. Тя трябва да знае, че синът й живее с бившата си жена. И трябва да го научи преди моите родители и преди погребението.

— От какво произтича тая необходимост?

— От здравия разум и нормалната любезност.

— Какво би казала Емили Поуст?

— Би те посъветвала да правиш каквото ти казва бъдещата ти жена.

— Прекрасно е, че пак съм тук.

Сюзън пусна волана и ме ощипа по бузата.

— Прекрасно е, че пак си тук.