Нелсън Демил
Скъпи Джон! (38)

36.

Събудихме се в едно легло и ни трябваха няколко минути, докато свикнем с това положение. Слава богу, не я нарекох с друго женско име, а и тя улучи моето от първи път, и все пак в шест сутринта си беше малко объркващо.

Но след половин час вече си бяхме поприпомнили някогашните си сутрешни навици, облякохме се и слязохме долу.

След обилна закуска с йогурт, мюсли и капсули рибено масло заявих:

— Отиваме в полицейския участък да подадеш жалба.

Тя не отговори, затова се изправих и казах:

— Хайде, ставай.

Сюзън остана на мястото си.

— Той всъщност не ме е заплашвал.

— Заплаши те.

Тя ме погледна, после стана и си взе чантата. Облякох си синьото сако, излязохме и се качихме в нейния лексус.

Подкарах на юг към Втори участък на полицейското управление на окръг Насау, който се намираше на около половин час от Станхоуп Хол и на половин свят разстояние.

Преди десет години тъкмо детективите от тоя участък първи бяха реагирали на съобщението на ФБР за изстрели в Алхамбра и предполагах, че е възможно някой там все още да си спомня случая. Как биха могли да го забравят? Затова щяхме да привлечем нужното внимание, макар и навярно не вниманието, което искахме, като се имаше предвид, че Бюрото отмъкна следствието от полицията и че министерството на правосъдието оправда Сюзън за убийството.

Е, полицията можеше вече да го е преживяла, а и тая жалба щеше да й даде възможност да зададе някои въпроси на господин Антъни Белароса, наследник на бащината си империя на злото.

Тъй или иначе, отново започваше прекрасен слънчев ден и ако отгоре ни не надвисваше тоя облак, бъдещето ни щеше да е ясно като небето.

Сюзън бе потънала в размисъл.

— Няма да е приятно, но като твой адвокат и бъдещ съпруг смятам, че тая предпазна мярка е необходима — казах.

Тя не отговори. Може би си мислеше, че й тикам миналото в лицето, ала не беше така. Опитвах се да оправя последиците от онова, което беше извършила преди десет години, и Сюзън също трябваше да положи усилия.

Накратко й обясних какво да очаква и какво да говори, но тя като че ли не ме слушаше. Аз също нямах много опит с подаването на жалби в полицията и всъщност не бях сигурен точно какво ще се случи, само че като адвокат можех да се оправя на място.

Сюзън пъхна един диск в плейъра и продължихме под музиката на Вагнер.

Когато спряхме пред участъка, извадих Вагнер от плейъра и казах:

— Може да отнеме и повече от час. Но пък ще приключим всичко.

— От полицията ще се срещнат ли с него? — попита тя.

— Да.

Това явно не я зарадва.

— Просто процедурата е такава — казах аз. — За да се запознаят с неговата гледна точка. — Всъщност детективите, които се заемеха с жалбата, щяха да получат възможност да притиснат Антъни Белароса. Нещо повече, щяха да му отправят недвусмислено предупреждение и да му дадат да разбере, че е под наблюдение. И ако наистина имахме късмет, той щеше да каже нещо уличаващо, което да им даде основание да го арестуват. Но даже да не го направеха, Антъни щеше да побеснее — и може би тъкмо от това се боеше Сюзън. Е, той и без това вече беше бесен и трябваше да му подръпнем юздите.

Участъкът се помещаваше в едноетажна тухлена сграда в колониален стил с бели первази и капаци на прозорците — напомни ми за заведението от веригата за сладолед „Френдлис“, което преди малко бях подминал. Слязохме и влязохме.

В дъното на помещението имаше дълъг плот и зад него двама униформени полицаи. По-младият, на чийто бадж пишеше Андерсън, плъзна поглед по Сюзън, после насочи вниманието си към мен.

— Какво обичате?

— Идваме да подадем жалба — казах спокойно.

— Каква жалба?

— За заплаха за физическа разправа с тази госпожа.

Той отново погледна Сюзън и я попита:

— Кой ви е отправил заплаха?

— Един съсед.

— Съседът се казва Антъни Белароса и може би е замесен в организираната престъпност — поясних аз.

— Айде бе! И откъде знаете?

Полицай Андерсън очевидно не беше чувал това име, но пък знаех, че Антъни не вдига шум около себе си.

— Той е син на Франк Белароса.

Това все още не говореше нищо на младия полицай.

— А вие кой сте?

— Адвокатът на госпожата.

Това, изглежда, привлече вниманието му и той прецени ситуацията. Отбеляза си, сигурен съм, облеклото и изискания ни говор, и сигурно заключи, че от всичко това може да излезе нещо интересно. Интересните работи обаче явно не влизаха в неговия ресор, затова той се обърна и попита колегата си:

— Ей, лейтенант, чувал ли си за някой си Антъни Белароса?

Лейтенантът вдигна очи от компютъра, погледна Сюзън, после мен и отговори на Андерсън:

— Да. Защо?

— Тази жена е негова съседка и твърди, че я заплашвал.

Лейтенантът се изправи, дойде до плота и ме попита:

— Това съпругата ви ли е, господине?

— Скоро ще бъде. Казвам се Джон Сатър, а това е Сюзън Сатър и аз съм неин адвокат. — И за да не си помисли, че ще се женя за сестра си, поясних: — Преди години бяхме женени.

— Добре. — Той се обърна към полицай Андерсън. — Заведи ги в стаята за разпити и регистрирай случая.

Младокът извади няколко формуляра иззад плота, заобиколи го и ни заведе в малка стая вдясно.

Първо попълни формуляр, явно предназначен за всякакви случаи, попаднали във вниманието на органите на реда, записа имената и адресите ни, както и допълнителна информация, посочваща Сюзън като тъжителка, след което поиска накратко да опишем случая, включително самоличността на замесените страни. През повечето, ако не и през цялото време говорех аз — от името на клиентката си.

След като попълни формуляра, полицай Андерсън записа в друга бланка жалбата ни срещу Антъни Белароса и конкретните подробности. Отново изиграх ролята на говорител на Сюзън и очертах разговорите, които бях водил с Антъни, и в частност изявленията му относно благосъстоянието на бъдещата ми жена. Когато приключи с писането, полицай Андерсън ми подаде бланката, аз я прочетох, после я побутнах към Сюзън заедно с писалката си.

— Подпиши тук.

Тя се подписа, без да погледне текста, както винаги. Така и не прочете даже брачния ни договор, съставен от бащините й адвокати. И защо да си прави труда след първото изречение, което гласеше: „Съпругът не получава нищо друго освен писалката, с която е подписал тоя документ“.

Полицай Андерсън прибра формулярите, изправи се и ни каза да почакаме, докато той види дали има свободен детектив, който да провери за свързани със случая разследвания и да вземе по-подробни показания, ако се наложи.

— Ако те разпита някой друг, моля те, опитай се да проявиш известен интерес — посъветвах Сюзън, когато той излезе.

Тя сви рамене.

След няколко минути се появи цивилен. Носеше бланката и се представи като детектив А. Дж. Настаси. Ръкувахме се.

Детектив Настаси имаше интелигентен вид и беше четирийсетинагодишен, тоест достатъчно възрастен, за да си спомня първия инцидент, който ни бе довел тук. Носеше много елегантен костюм на тънки райета, който идеално щеше да се впише в някогашната ми адвокатска кантора. Изглеждаше немногословен — от сериозния, мълчалив тип детективи — и съм сигурен, че вече беше научил всичко.

Хвърли поглед към формуляра на масата и се обърна към Сюзън.

— Значи Антъни Белароса ви е заплашвал.

— Не — отговори тя.

— Добре… но смятате, че може да представлява опасност за вас.

— Не съм сигурна.

И детектив Настаси не беше сигурен, затова се намесих.

— Аз чух заплахите, отправени от Антъни Белароса към госпожа Сатър, детектив, и съм готов да ви дам показания във връзка с това.

— Добре — отвърна той. — Елате с мен.

Последвахме го през общата зала, после се спуснахме по стълбище, водещо до детективския отдел, в който кипеше оживена дейност.

Детектив Настаси отвори една врата с табела „Детектив лейтенант Патрик Конуей — началник-отдел“.

В кабинета нямаше никого.

— Тук няма да ни безпокои никой — каза детектив Настаси.

Явно бяхме привлекли нечие внимание. Или по-скоро заслугата беше на Антъни Белароса.

Детектив Настаси седна зад бюрото на началник-отдела, а ние се настанихме на двата стола пред него. Известно време той си поигра с компютъра, прочете нещо на екрана и ни осведоми:

— Само за информация, срещу Антъни Белароса никога не е повдигано обвинение в престъпление, нито са подавани каквито и да е жалби срещу него. — Погледна ни. — Но честно казано, той не е от хората, срещу които някой би подал жалба. — Насочи вниманието си към Сюзън и прибави: — Та, ако решите да го направите, трябва да разберете, че ще се срещнем с него и ще обсъдим вашите твърдения. Нали така?

— Затова сме тук — отвърнах аз.

Той продължаваше да се взира в Сюзън.

— Нали така?

Сюзън не отговори и Настаси въздъхна и попита:

— Искате ли да оттеглите жалбата си?

Намесих се:

— Говоря като адвокат на госпожа Сатър: тя не желае да оттегли жалбата.

Детективът не откъсваше поглед от нея и преценяваше ситуацията, но тъй като не получи отговор, се върна към компютъра и започна да пише на клавиатурата.

Сюзън започваше да ме дразни. Тъй де, аз само се опитвах да й спася живота и най-малкото можеше да ми помага.

Докато детектив Настаси продължаваше да пише, се зачудих дали преди десет години полицаите са я докарали тук, след като я бяха отвели от Алхамбра с белезници. Най-вероятно я бяха закарали направо в отдел „Убийства“ на централното окръжно управление в Миниола. Макар че, ако си видял отвътре един полицейски участък, значи си видял всички — искаше ми се да проявя деликатност към това, което изпитваше в момента, и към лошите спомени, които я бяха връхлетели. И все пак трябваше да съм твърд с нея, за да не допусна тая потенциална опасност да стане реална. За съжаление Сюзън винаги е имала проблеми с реалността. Та, за да я поразтърся, й казах:

— Добре. Да вървим. — Станах и се обърнах към детектив Настаси. — Трябва да го обмислим. Засега обаче искаме да оттеглим жалбата. — Отново погледнах Сюзън. — Да вървим.

Тя понечи да стане, погледна ме и пак седна.

— По-добре да свършим с това.

Тоя обрат на събитията, изглежда, зарадва детектива. Дори ми се стори, че е разбрал и оценил блъфа ми.

— Мисля, че взимате правилното решение, госпожо Сатър. Оставете на нас да се тревожим за това, за да не се тревожите вие.

— Не съм разтревожена — отряза го тя.

— Добре. — Настаси ме погледна. — Но вие сте разтревожен.

— Да, разтревожен съм.

— Разбирам. Обяснете ми какви са причините за безпокойството ви.

— Както казах, детектив, всъщност аз чух нещо, което според мен е заплаха, отправена от Антъни Белароса срещу госпожа Сатър. — Продължих: — Госпожа Сатър е бившата ми съпруга и за да ви стане ясно защо смятам, че това наистина е заплаха…

— Знам всичко. Оная нощ бях тук — каза той.

Погледнах го и ми се стори познат, но пък тогава в Алхамбра имаше много детективи от окръжното управление, агенти от ФБР и криминалисти. В интерес на установяването на по-тесен контакт с детектив Настаси обаче отговорих:

— Да, спомням си ви.

— И аз ви помня — увери ме той и погледна Сюзън. — Вас също. Не напуснахте ли щата след тая история?

— Да — потвърди тя.

— И сега сте се върнали… — Настаси посочи формуляра с жалбата — на този адрес, така ли?

— Да.

— А Белароса е на някогашния адрес на баща си.

— В известен смисъл — казах и му обясних за парцелирането на имението, без да показвам отрицателното си отношение към тия архитектурни макдоналдси за много милиони долари.

Докато говорех, детектив Настаси се консултира с компютъра си и после каза:

— Щатският съд така и не е решил окончателно онзи случай.

Предположих, че има предвид обвинението в убийство срещу Сюзън Сатър.

— Случаят беше решен във федерален съд. Фра… Жертвата беше федерален свидетел.

Той кимна, после погледна бившата ми жена и ми каза:

— Между нас да си остане, но това не ме зарадва много. Добре де, вече е минало и трябва да поговорим за това, което се случва сега заради случилото се тогава.

Погледнах Сюзън — беше се усамотила на онова място, което наричам Земята на Сюзън, и не изглеждаше ядосана или обезпокоена от неофициалното изявление на детектив Настаси. Нямаше и вид, че се разкайва за убийството, нито че се срамува, задето се е измъкнала от наказание.

— Готов съм да дам показания — заявих, за да насоча вниманието отново към непосредствения проблем.

— Обикновено първо изслушваме ищеца, но… Ще започнем с вашите показания. — Той пак завъртя стола си към клавиатурата.

— Аз съм адвокат — напомних му.

— Добре. Ако сте готов, давайте.

След кратко въведение, посочващо кой съм, къде живея и така нататък, започнах показанията си, като споменах за убийството на Франк Белароса преди десет години и уточних, че през последните седем години съм живял в Лондон, но въпреки това имам право да практикувам в щата Ню Йорк. Детектив А. Дж. Настаси пишеше.

После му разказах за неочакваното посещение на господин Антъни Белароса във вратарската къщичка, където временно живеех, и без да навлизам в подробности за всичко, което бях казал оная вечер, стигнах до същината на въпроса и описах разговора си с господин Белароса за моята бивша съпруга Сюзън Сатър.

Детектив Настаси продължаваше да записва; оценяваше, надявам се, ясното излагане на фактите, както и добрата ми дикция.

Сюзън, която чуваше част от тези неща за пръв път, не реагираше: просто си седеше и зяпаше в празното пространство.

След това съобщих за вечерята с господин Белароса в ресторант „Уон Ли“ и подчертах предложението му да ме наеме за свой адвокат.

Детективът ме погледна, после продължи да пише.

Очевидно ме бива да давам показания, каквото и да си мислят двама мои клиенти, излежаващи присъди за данъчна измама. Придържах се към важните факти от жалбата и пропусках всички подробности, които можеха да доведат до погрешното заключение, че с Антъни сме обсъждали предложението за работа.

Продължих със „случайната“ среща с Белароса, когато тичах по Грейс Лейн, пътуването ми с него и шофьора му до Ойстър Бей, отиването ни в сградата, която господин Белароса възнамеряваше да купи, и по-нататъшните му опити да ме убеди да работя за него.

Някои от тия събития нямаха отношение към въпроса за заплахите, но виждах, че детектив Настаси е заинтригуван от подробностите. Сюзън обаче като че ли нещо започваше да се дразни, навярно заради флиртуването ми със сина на покойния й любовник. Почти я чувах да ме пита: „Да не си се побъркал?“

Затова обясних — за протокола, — че съм имал отрицателно отношение към интереса на господин Белароса към мен, но тъй като съм бил загрижен за безопасността на Сюзън, съм решил, че не е зле да продължа разговорите с господин Белароса, за да определя по-точно сериозността на заплахата и да реша какви действия се налага да предприема.

— С госпожа Сатър вече бяхте ли решили да се ожените повторно? — за пръв път ме прекъсна детектив Настаси.

— Не — отвърнах.

— Добре. Но сигурно сте го обсъждали, нали?

— Ние изобщо не си говорехме. Не бяхме разговаряли от три години.

— От четири — поправи ме Сюзън.

— Вярно, от четири. — Зарадвах се, че все пак слуша.

Полицаят кимна.

— Тогава защо сте си създали всички тия главоболия?

Хвърлих поглед към Сюзън и му отговорих:

— Ами… все още изпитвах чувства към нея и тя е майка на децата ни. — Освен това не плащах издръжка и нямах сериозно основание да искам смъртта й.

В стаята се възцари тишина, затова продължих:

— Тъй като не бяхме емоционално обвързани, растящите ми опасения от намеренията на Белароса към госпожа Сатър не бяха продиктувани от чувства. Впоследствие отношенията между мен и госпожа Сатър се промениха и след като обсъдих въпроса с нея, решихме да дойдем тук като предпазна мярка.

Настаси кимна. Сигурно се чудеше доколко преиначавам нещата за пред него и Сюзън.

— Струва ми се, че разбирам защо сте разговаряли с Белароса, господин Сатър. — После изказа личното си мнение: — Но не е добра идея да обсъждате бизнес възможности с човек, който може да е замесен в организираната престъпност.

— Благодаря за съвета, детектив. Но както сам посочихте, досието му е толкова чисто, колкото, предполагам, и вашето.

Детектив Настаси за пръв път се усмихна и отново насочи вниманието си към клавиатурата.

— Моля, продължавайте.

Завърших с неделната вечеря при семейство Белароса и споменах, че по това време с госпожа Сатър вече сме се били събрали и че тя се е противопоставяла на отиването ми там. Отбелязах също, че за кратко в дома на Белароса е бил господин Салваторе Д’Алесио, също известен като Сали Да-да:

— Познавате ли го отпреди? — поинтересува се полицаят.

— Да. Отпреди десет години, когато бях адвокат на Франк Белароса.

— Ясно. С много лоши хора сте вечеряли в неделя, господин Сатър — отбеляза той.

— Всъщност не останах за вечеря.

— Добре. — Детективът престана да пише и видях, че се замисля за нещо. — Всъщност вие сте присъствали на неуспешното покушение в италианския квартал, нали?

Явно беше направил връзката между Салваторе Д’Алесио, Франк Белароса и провалилия се опит да очистят моя тогавашен клиент.

— Точно така — потвърдих.

— И сте спасили живота на Белароса.

— Спрях кръвта. — И прибавих: — Като добър самарянин.

Той хвърли поглед към Сюзън — сигурно си мислеше каква ирония е да спася живота на любовника на жена си. А после тя да убие човека, чийто живот съм спасил. Но даже да имаше какво да каже за това или за нас, го запази за себе си и продължи:

— Добре, по сегашния случай — вчера в дома си Антъни Белароса отправи ли заплахи срещу госпожа Сатър?

— Да. — Предадох му част от нашия разговор на предната морава и цитирах Антъни: — По повод една моя реплика, той каза: „Всичко това с нищо не променя извършеното от жена ти. Да го знаеш“.

— Това точен цитат ли е?

— Дума по дума.

— Добре. И вие какво му отговорихте?

— Попитах го дали това е заплаха и той каза, цитирам: „Приеми го както искаш“. — Прибавих: — Последните му думи към мен бяха: „Мислиш си, че хора като теб няма защо да се боят от хора като мен. Виж, тук вече бъркаш, господин адвокат“.

Детектив Настаси престана да пише.

— Като лична заплаха ли го приехте?

— Да.

— Добре. Имате ли да прибавите още нещо?

— Само това, че приемам сериозно заплахите срещу госпожа Сатър, а и срещу мен — въз основа на чутото лично от мен и на факта, че госпожа Сатър е убила бащата на Антъни Белароса.

Той надлежно го вкара в компютъра и погледна Сюзън.

— Искате ли да прибавите нещо към изявлението на господин Сатър?

— Не.

— Искате ли да кажете нещо за отношението си към тази евентуална заплаха за живота ви?

Тя се замисли за миг.

— Ами… след като чух всичко това — някои неща за пръв път… струва ми се, че наистина има опасност.

Детектив Настаси записа думите й, без да ги коментира, после завъртя стола си към нас.

— Тия хора обикновено не заплашват. Направо действат. Тъй че може би са само приказки.

— Това ми е известно — отвърнах. — Но Антъни Белароса е млад. Не е като баща си. — Подчертах: — Изглежда ми луда глава. — Не му обясних, че съм казал някои неща, които силно са разгневили Антъни, с надеждата да отправи действителна заплаха, която да мога да цитирам. Не съобщих на Настаси и че в момент на мимолетен порив съм съсипал една картина в кабинета на Белароса младши — това не засягаше полицая, а само Антъни, който сигурно е побеснял, когато я е открил. Обаче казах на детектива: — Заплахата може и да не е реална, но беше отправена и сама по себе си може да се смята за тормоз и сплашване.

— Да. Ясно ми е. Да видим какво ще каже Белароса, когато разговарям с него.

— Добре. Какво следва сега?

Детектив Настаси натисна бутона за принтиране.

— Ще прочетете протокола и ще го подпишете. — Докато страниците се отпечатваха, той продължи: — Показанията ви ще бъдат приложени към жалбата. Отнасяме се сериозно към такива ситуации и ще се обърнем към всички засегнати страни. Съветвам ви междувременно да избягвате всякакви контакти с въпросното лице.

— Е естествено.

— Съветвам ви също да вземете някои нормални предпазни мерки, но ще оставя на вас да решите какви. След като разговарям с него, ще ви уведомя дали се налага да направите нещо друго.

— Кога ще разговаряте с него?

— Съвсем скоро.

Показанията още бяха топли от принтера.

— Прегледайте ги и ги подпишете, ако всичко е вярно.

Прелистих страниците, взех писалката си и се подписах под своето име.

Полицаят ни даде по една визитка.

— Обадете ми се, ако се сетите за още нещо, ако го видите наблизо или ако забележите нещо подозрително. Или се обадете на телефона за спешни случаи.

Кимнах.

— Възнамерявате ли да установите наблюдение над него?

— Ще го обсъдя с началството, след като разговарям с Белароса.

Това като че ли засега изчерпваше всичко. Детектив Настаси ни поведе обратно през отдела и нагоре по стълбището. Когато стигнахме в голямата приемна, казах:

— Благодаря ви за отделеното, време и вниманието ви към нашия проблем.

— Моля, съобщете ни, ако решите да напуснете района по някаква причина — отвърна той. — Постъпили сте правилно с идването си тук.

Ръкувахме се и със Сюзън излязохме от участъка.

— Наистина постъпихме правилно — казах й на път към колата. — Всичко ще е наред.

— Може ли вече да сменим темата? — попита тя.

— Дадено.

Качихме се в лексуса и подкарах към къщи. Известно време пътувахме в мълчание, после тя каза:

— Благодаря.

— Няма за какво.

— За мен ли се безпокоиш, или за парите ми?

— За парите ти.

— Но си се безпокоил за мен още преди да ми направиш предложение — отбеляза Сюзън.

— Аз ли й бях направил предложение?!

— Винаги ме е било грижа за теб, Сюзън, даже когато ми се щеше да ти строша врата.

— Много мило. — Тя спря. — Аз съм виновна за всичко.

— Така е — потвърдих. — Но проблемът е наш.

— Не знаех, че те е заплашвал.

Не отговорих.

— Какво му каза, че го накара да те заплаши?

Казах му, че баща му се е канил да зареже цялото си семейство заради Сюзън Сатър, и ми стана хубаво, когато го казвах.

— Джон? Какво му каза?

— Просто отхвърлих предложението му за работа, без да проявя съответното уважение.

— Това едва ли е основание за заплахата, която ти е отправил.

Смених темата.

— Смятам, че трябва да идем на почивка веднага след погребението на Етел.

— Ще си помисля. Но днес е прекрасен ден и имам нужда да поразпусна. Хайде да идем до Хамптън.

Ако имаше предвид психическо разпускане, щяхме да отсъстваме поне няколко месеца, но все пак отвърнах:

— Чудесна идея. Ще се отбием да си вземем банските.

— В Саутхамптън има един плаж, на който няма да ни трябват бански.

— Добре. — Завих и след минути вече летяхме на изток по Лонгайлъндската магистрала, за да се къпем голи в океана.

Някога имах вила в Саутхамптън, както и родителите ми, и семейство Сатър прекарваше колкото може по-голяма част от лятото на изток. Когато децата ми бяха малки и още си говорех с майка ми и баща ми, това бяха вълшебни лета, изпълнени с благоговение и почуда за децата и с мир и любов за нас със Сюзън.

Продадох къщата заради данъчните си проблеми и през последните десет години не бях ходил в Хамптън, тъй че с нетърпение очаквах да прекарам деня там и да не мисля нито за сутринта, нито за утре.

— Ще е като едно време — каза Сюзън.

— Даже още по-хубаво.

— И най-хубавото предстои.

— Наистина.