Нелсън Демил
Скъпи Джон! (33)

31.

От портала бяха съобщили на Антъни Белароса, че пристигам, и освен това той ме беше видял на охранителния монитор, така че не се престори на изненадан, когато отвори вратата и ме поздрави с думите:

— Ей, радвам се, че успя да дойдеш. Влизай.

Носеше лъскава черна риза с навити ръкави, загащена в антрацитносив панталон с много тесен колан. Забелязах, че мокасините му са от кожа на влечуго. Едва ли някой от модната рубрика на „Ню Йорк Таймс“ щеше да се отбие тук скоро.

— Благодаря за поканата — отвърнах възпитано.

— Ясно де. Обаче тоя път няма да бягаш.

А на бас!

Помислих си, че по навик ще ме попита дали искам да си проверя патлака, обаче той се поинтересува:

— Някакви проблеми с охраната на портала?

Реших, че пазачът ме е изпортил за оная работа с дон Белароса и Антъни иска да ми покаже, че не му е смешно, и казах:

— Човекът ти май нещо недочува.

— Има такова нещо. Трудно се намира качествена работна ръка обаче.

И като стана дума, за недочуване, от тонколоните на стената кънтеше жизнерадостна италианска песен. Антъни съобщи за пристигането ми, като я надвика:

— Ей, Меган! Имаме гостенин!

Отиде при контролния пулт на стената, намали музиката и ме информира:

— Страхотен албум. Казва се „Мафиотски хитове“. — Засмя се. — Чат ли си?

Усмихнах се.

Докато чакахме Меган и Антъни си играеше с копчетата за басите и резонанса, огледах голямото фоайе и надникнах в дневната и трапезарията. Честно казано, изобщо не беше зле. Бях очаквал натруфена версия на ужасяващия фалшив френски стил на господин Насим, обаче Меган, а вероятно и някой интериорен дизайнер бяха заложили на сигурно със съвременен тежък стил в приглушени тонове. Само че по стените висяха много маслени платна на слънчева Италия — от тия, дето се продават неоцветени и купувачът собственоръчно си ги оцветява според приложената числова легенда. Забелязах и две разпятия.

Меган Белароса най-после дойде и останах приятно изненадан. Още нямаше трийсет, беше висока и слаба и имаше хубавко луничаво ирландско лице и сини очи. Както и естествена наглед червена коса — от личен опит знаех, че е или свадлива, или истерична, или чисто и просто луда.

Госпожа Белароса ми се усмихна малко колебливо: чудеше се, сигурен съм, какво си е мислел мъжът й, по дяволите, когато ме е поканил на семейна вечеря.

— Много мило от ваша страна да ме поканите — казах.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — отвърна Меган. — Храна има предостатъчно. — Което ме облекчаваше от евентуалните ми терзания, че може да изям последните дажби на семейството. — Да ви взема ли палтото?

Не носех палто, а само синьо сако, и не се разделям с него толкова лесно.

— Не, благодаря. — Спомних си да й направя комплимент:

— Имате прекрасен дом.

— Благодаря. По-късно Антъни може да ви разведе из къщата.

Говорът й определено издаваше долна класа, както и розовата й полиестерна блуза и черният й полиестерен клин. Обаче, като се имаше предвид красивото й лице, професор Хигинс на Бърнард Шоу можеше да направи чудеса с нея.

Връчих й бурканчето с мармалада от киселици.

— Домашен е.

Тя го взе, погледна етикета и възкликна:

— О, божичко! Баба ми правеше такъв мармалад!

Започвахме добре. Меган даже ми отправи мила усмивка и за миг ми напомни за Сюзън. Мургавите мъже от рода Белароса явно харесваха светлокожите северноевропейки. „Скъпи Зигмунд…“

— Ей, майка ми страшно се вълнува, че ще те види — прекъсна анализа ми Антъни. — Хайде идвай.

Последвах господин и госпожа Белароса в голяма слънчева кухня — и ето че по средата стоеше Анна Белароса и режеше сирене върху една дъска. Видя ме, захвърли ножа, избърса си ръцете в престилката и ме връхлетя с възклицанието:

— Джон! О, Боже!

Стъпих здраво на пода преди стълкновението, протегнах ръце и се сблъскахме. БАМ! Тя силно ме притисна към себе си и едва успях да я прегърна и да изхриптя:

— Анна… изглеждаш страхотно…

Преди сблъсъка всъщност бях видял, че е наддала доста килца, и сега имах чувството, че изкарва въздуха от белия ми дроб. За да утежни още повече дихателните ми затруднения, си беше сложила парфюм с аромат на цветя, може би за да тушира миризмата на онова, което готвеше.

Откъснахме се един от друг и аз я хванах за ръцете, за да не може да ме прегърне пак. Погледнах я. Лицето й още си беше херувимско, не на последно място заради прекомерното количество червило и руж, но под пудрата кожата й все пак изглеждаше млада. Средиземноморска диета?

Поех си дъх.

— Много се радвам да…

— Изглеждаш страхотно, Джон! — прекъсна ме тя. — Толкова съм щастлива, че дойде. — И ме заразпитва за децата ми — но не и за моята зла съпруга, която прелъстяваше и убиваше чужди мъже — и за плановете ми.

Някога Анна носеше толкова бижута, че можеше да заглушава радиопредавания, ала днес беше само със златни обеци и венчална халка. Освен това беше с черен костюм с панталон, за да подчертае положението си на вдовица. Забелязах и златно кръстче, сгушено в пазвата й, което ми напомни — също като при запознанството ни — за Христос Спасителя на Андите^[1].

Тя не спираше с въпросите, а аз се опитвах да отговарям, преди да ме прекъсне и да продължи с тях. Забелязах, че Меган е излязла от кухнята, и си спомних, че двете госпожи Белароса не се разбират много на кулинарна тема — или пък изобщо не се разбират.

Накрая Антъни прекъсна майчините си прекъсвания.

— Остави го да си поеме дъх, мамо. Ей, Джон, вино, бира или нещо твърдо?

Имах нужда от троен скоч, обаче помолих за бяло вино.

Той отвори хладилника, извади отпушена бутилка с някаква течност и напълни две чаши от гравиран кристал.

— Направила съм ти лазаня, Джон — възкликна Анна. — Антъни каза, че много обичаш лазанята ми.

— Така си е. — Тя ми беше любимото ястие от всичко, което госпожа Белароса ни пращаше от Алхамбра. Сюзън също я харесваше, но май не биваше да го споменавам.

Тя продължи:

— Имаме топли и студени антипасти, страчателе, чудесни бронцини, донесох ги от Бруклин, имаме телешко…

— Мамо, няма нужда да…

— Антъни, sta’ zitto.

Мисля, че това означава „млъкни“. Трябваше да го запомня.

Анна изрецитира менюто си, сякаш рецитираше молитвеника. Така и не успях да разбера защо ме харесва — освен че съм си чаровен, но пък когато мъж и жена са приятели, почти винаги присъства и сексуален елемент. Може би не романтичен секс, а някаква фройдистка концепция за секса, която включва нещо повече от платонично привличане, но все пак не на равнището на „хайде да се чукаме“. При Сюзън и Франк обаче първоначалният стимул поне според мен се е свеждал до либидото и евентуално по-късно са се влюбили. Интересно, че Анна така и не го усети и много обичаше Сюзън чак докато тя не очисти скъпия й съпруг.

Тъй или иначе, що се отнася до това, че Анна ме харесваше, веднъж тя ми каза, че според нея Джон Уитман Сатър щял да повлияе добре на Франк, на когото влияели лоши хора. Щеше да е смешно, ако не беше толкова тъжно. Във всеки случай, сигурен съм, че имаше подобно отношение и към напъпващото приятелство между сина й и мен.

Докато Анна продължаваше да бърбори, Антъни се опитваше да се вреди да каже нещо, а аз сегиз-тогиз издавах уместни междуметия, осъзнах, че когато осведомя Белароса младши за повторното ни събиране със Сюзън, ще го поставя в неудобно положение спрямо майчето, а тя, напълно понятно, вече не обичаше жена ми — което спокойно можеше да промени намерението му да ме направи свой доверен съветник. Всъщност бях абсолютно убеден в това.

Докато мислех по тоя въпрос, Анна реши, че в крайна сметка видът ми не е чак толкова страхотен, побутна един поднос със сирена и салам към мен и заяви:

— Окльощавял си. Яж.

Антъни се засмя.

— Mangia! Mangia! Много си кльощав.

Тя се обърна към него.

— И ти. Много си кльощав, Антъни.

Белароса младши пак се засмя и наля на майка си чаша червено.

— Ти пък не пиеш достатъчно. Beva, beva.

Анна напълно пренебрегна виното, обаче опита повечето видове сирене и салам. Диетата на Аткинс?

С Антъни си взехме от сиренето — миришеше на Неаполския залив, но беше вкусно. Ако трябва да си избирам майка между италианка и англосаксонка, бих предпочел да остана сирак.

Госпожа Белароса погледна бурканчето — Меган го беше оставила на плота — и попита сина си:

— Какво е това?

— Джон го донесе — отвърна Антъни.

Това явно я удовлетвори, но ме попита във връзка с етикета:

— Как е тя? Старицата?

— Не е добре.

Анна като че ли се замисли.

— Помня мъжа й. Понякога идваше тук да търси… жена ти. — Не отговорих и тя прибави: — Нея не си я спомням много добре. Обаче веднъж хубавичко си побъбрихме.

— Ще й предам поздравите ти.

— Да. Надявам се да оздравее. Та значи ти живееш там, така ли?

— Да. — За още малко.

Не се съмнявах, че още малко и ще ме предупреди за завръщането на убийцата в къщата за гости. Антъни навярно също усети, че майчето се кани отново да преживее лошите си спомени, и ми предложи:

— Ей, айде да се поразтъпчем навън. Искам да видя как са децата.

— Кажи им, че почти е време за вечеря — нареди му Анна.

През плъзгаща се стъклена врата се излизаше на огромна веранда с плочник, достатъчно голяма, че да послужи за аварийно кацане на космическа совалка. По-нататък имаше плувен басейн с метална ограда, висока към два метра. Размерите му го определяха като вътрешно море.

Оттатък басейна видях дълго телено въже, на което беше вързана немска овчарка. Въпреки голямото разстояние тя ме забеляза, закова се на място, после опъна въжето и започна да ме лае.

— Sta’ zitto! — кресна Антъни и кучето, което явно беше полиглот, млъкна. Отидохме при басейна. Антъни отвори вратата и извика на двете хлапета, които се плацикаха във водата с надуваеми пояси: — Ей, деца! Поздравете господин Сатър.

Те ме погледнаха, махнаха ми и едновременно казаха: „Здрасти“, след което продължиха да си се плацикат.

Момчето, спомнях си, се казваше Франк, петгодишно, а момичето — Кели Ан, и изглеждаше около година по-голямо. Бяха хубави деца и под слънчевия загар сигурно имаха светла кожа като майка си. Напомниха ми за Едуард и Каролин на тая възраст, когато се радваха на лятото в луксозна обстановка и безгрижно се наслаждаваха на света.

Една жена на средна възраст седеше на градински стол под чадър и наблюдаваше малчуганите като ястреб.

— Ева, приготви децата за вечеря! — извика й Антъни.

После се обърна и закрачихме към къщата. Помислих, че ще влезем, обаче Белароса младши се насочи към един раиран павилион на верандата и видях, че вътре седят мъж и жена.

Влязохме на сянка и Антъни каза:

— Нали се познавате с чичо Сал.

Това малко ме изненада и в първия момент изгубих дар слово.

На мекия стол седеше с чаша коктейл в ръка и пушеше цигара не друг, а Салваторе Д’Алесио, също известен като Сали Да-да. Тъй де, много е хубаво роднини да ти гостуват на вечеря, обаче може да се получи неловко, ако поканеният чичо — не знам дали беше точно чичо, аз бих го нарекъл баджо Сал, от гледна точка на Франк, разбира се, — някога се е опитал да убие баща ти. Все пак навярно проявявах етноцентризъм и правех голяма работа от тоя въпрос.

Чичо Сал остана седнал, погледна ме, небрежно ми кимна и измърмори:

— Как е?

— Бива — отвърнах.

Помислих си, че срещата ни след десет години ще го зарадва повече, обаче той просто продължи да си седи с цигарата, коктейла и зяпането в празното пространство.

За пръв път видях Сали Да-да в апартамента на Франк в хотел „Плаза“, където моят клиент покани половината нюйоркска мафия, за да отпразнува освобождаването си под гаранция. Но всъщност беше нещо повече от празник — беше проява на сила и всички мутри на боса дойдоха да му целунат пръстена, а партньорите и даже конкурентите му пристигнаха по негова заповед, за да присъстват на тая грандиозна подкрепа за capo di tutti capi.

В стаята ме заговори човек, когото класифицирах като кроманьонец и който ми зададе няколко безсмислени наглед въпроса. По-късно научих, че тоя човек бил Салваторе Д’Алесио, баджанак на дон Белароса. Много по-късно научих, че господин Д’Алесио, който бил пръв помощник на боса, искал да стане capo di tutti capi и по тая причина Франк трябвало да бъде отстранен.

Тъй или иначе, седящият на няколко метра от мен господин Д’Алесио беше едър и як мъжага с гъста боядисана черна коса и рунтави вежди, които се събираха на челото — такъв тип можеш да видиш на диорамите за праисторическите хора в Естественонаучния музей. Спокойно можеше да е облечен в животински кожи и никой нямаше да го направи на въпрос, обаче всъщност носеше провиснал черен панталон и бяла риза с разкопчани до гърдите копчета и навити ръкави, които разкриваха много косми. Съмнявах се, че си е взел патлака на семейна вечеря, но ако го носеше, можеше да е скрит в растителността на гърдите му.

— Познаваш ли леля Мари? — попита ме Антъни.

Насочих вниманието си към леля Мари, която приличаше на по-слабо и по-възрастно копие на сестра си Анна.

— Мисля, че сме се срещали — казах и леко се поклоних.

Тя кимна, ала не каза нищо.

Всъщност бях видял Мари Д’Алесио на панихидата на Франк Белароса — седеше до Анна и двете се редуваха да плачат. На същата панихида бях видял чичо Сал за втори път, а после още веднъж и при гроба, където той не откъсваше поглед от ковчега и избягваше да среща очите на младия Антъни Белароса.

Мари явно нямаше какво да каже на бившия съпруг на Сюзън Сатър, затуй отново насочих вниманието си към чичо Сал и забелязах, че ме наблюдава изпитателно. Спогледахме се и той рече:

— Беше то.

Предполагам, това означаваше „Не сме се виждали цяла вечност, Джон“.

— Беше — потвърдих.

Разбирах защо чичо Сал е искал да премахне баджанака си, обаче ме ядосваше това, че е избрал да го направи точно когато ние със Сюзън вечеряхме с Франк и жена му. Но както по-късно ми обясни Феликс Манкузо, Сали Да-да навярно е знаел, че Франк Белароса изобщо не е допускал възможността някой да наруши строгия закон, забраняващ убийството на човек в присъствието на семейството му или в компанията на почтени граждани, за каквито, струва ми се, можеха да се смятат Джон и Сюзън Сатър поне тогава. Та Салваторе Д’Алесио си беше насрочил „Да очистя Франк“ за същата дата, за която моят календар показваше „Вечеря със семейство Белароса, Ню Йорк, лимузина“. Щях да впиша и ресторанта, „Джулио“, само че с Франк никога не се знаеше точното място, докато не стигнеш там. Някой друг обаче, сигурно неговият шофьор Лени Змията, беше знаел ресторанта и го бе съобщил на Сали Да-да, който пък не беше успял да устои на изкушението.

Отново погледнах Салваторе Д’Алесио, който продължаваше да ме зяпа, и не можах да не се зачудя що за човек би могъл да уреди убийството на баджанак си пред очите на сестрата на собствената си жена.

Що се отнася до момента на очистването, нямаше ден, в който Франк Белароса да не е нащрек, и тогава носеше бронирана жилетка под ушития си по поръчка костюм, тъй че освен няколкото счупени ребра и пробитата сънна артерия, която жилетката не предпазваше, оцеля с известна помощ от моя страна.

— Леля и чичо се отбиха просто да ни видят — наруши мълчанието Антъни, сякаш ми съобщава дългоочаквана добра новина. То си беше така де.

Чичо Сал се изправи и се смаях колко огромен е тоя човек. Тъй де, даже да му обръснеш цялото окосмяване, пак си оставаше доста едър.

— Да — отвърна той. — Тръгваме си.

Леля Мари също стана и поръча на племенника си:

— Грижи се за майка си, Антъни.

— Грижа се.

— Трябва да й се обаждаш.

— Обаждам й се.

— Кани я по-често. Не само в неделя, Антъни.

— Братята ми постоянно я навестяват от Джърси.

Тя не му обърна внимание и продължи да го наставлява:

— След смъртта на баща ти… — Леля Мари, кой знае защо, хвърли поглед към мен. — Откакто го няма, тя е сам-самичка.

— Мама има поне петдесет братовчедки в Бруклин.

— Те си имат свой живот.

— Добре де, добре. Благодаря, лельо Мари.

Докато се водеше тоя диалог, чичо Сал просто си стоеше с безизразно лице, ала навярно си мислеше, че жена му си губи времето да приказва с мъртвец. Е, не бях сигурен, естествено, пък и господин Д’Алесио вече определено беше имал предостатъчно време и възможности да впише Антъни в постоянния списък на мъртвите. Тъй че може би бяха сключили някакъв договор за подялба на властта, например „Антъни, ти взимаш дрогата, проституцията и лихварството, а за мен остават хазартът, рекетът и кражбите от пристанищата и летищата“. Поне аз бих им препоръчал такава спогодба.

— Мерси, че се отбихте — каза Антъни на чичо си.

Чичо Сал пусна фаса си на верандата и го стъпка.

— Майка ти изглежда добре.

Белароса младши погледна угарката на чистия плочник, обаче не каза нищо. Може пък той да си мислеше: „Защо да си давам зор? И без това е мъртъв“.

Нямаше ли да е чудесно, ако Антъни Белароса и Салваторе Д’Алесио някак си успееха да се очистят взаимно?

Надявам се, че не съм го казал на глас, и предполагам, че не съм, защото чичо Сал насочи вниманието си към мен и попита:

— К’во ста’а с тебе?

— Все същите глупости.

— Аха. К’ви например?

Антъни прекъсна светския ни разговор.

— Джон се занимава с данъците ми.

— Аха. — Чичо Сал ме изгледа продължително, сякаш ми казваше: „Жалко, че моите момчета те изпуснаха в «Джулио».“ Е, може пък и да си въобразявах.

— Влизам вътре — заяви леля Мари, но преди да изпълни обещанието си, напомни на Антъни: — Майка ти има нужда от теб. — Би трябвало да го напомни и на мъжа си.

Останах с Антъни и Салваторе в мъжко мълчание, после усетих, че трябва да ги оставя насаме. Обаче не исках да се връщам в кухнята при жените, само педалите правят така, затуй ги информирах:

— Отивам да се поразходя. — Обърнах се към чичо Сал. — Е, много се радвам, че се видяхме.

— Аха.

— Имаш ли визитка?

— К’во?

— Чао. — Отдалечих се към басейна, на достатъчно голямо разстояние, за да не мога да ги чувам и освен това да съм извън пистолетен обсег.

Погледнах искрящата вода, после немската овчарка, която ми се зъбеше и която, кой знае защо, ми заприлича на Салваторе Д’Алесио.

Салваторе Д’Алесио — за приятелите си Сали Да-да и чичо Сал за племенника си — беше самата реалност. Тъй де, той не играеше ролята на мафиотски бос, както правят мнозина от тия типове. Просто си беше зъл и опасен. Ако трябваше да залагам кой кого ще очисти пръв, предполагам, че чичо Сал щеше да присъства на погребението на Антъни, а не обратното.

И все пак Антъни имаше по-силен мотив, лична вендета, и освен това явно го превъзхождаше по интелект, което не означава много, знам.

В заключение: Антъни искаше да убие чичо Сал, чичо Сал искаше да убие Антъни, чичо Сал може би още ми се сърдеше, задето съм спасил живота на Франк и съм го изкарал некадърен, Антъни искаше да убие Сюзън, аз исках да видя Антъни Белароса и Салваторе Д’Алесио мъртви.

Кой казва, че семейните неделни вечери са скучни?