Нелсън Демил
Скъпи Джон! (31)

29.

След като изчистихме или поне оставихме открити проблемите със семейство Станхоуп, вече бях готов да обсъдя със Сюзън въпроса за Антъни Белароса — минало, настояще и бъдеще. Тя обаче искаше да се разходи до вратарската къщичка, сигурно за да види дали на пода не се въргалят бикини, така че извървяхме дългата алея от къщата за гости до моята временна квартира.

Когато преди шест часа бях минал по същия път, животът ми се намираше в неустановено положение и плановете ми за бъдещето бяха несигурни — а сега… е, сега щях да се женя.

— Докато растях тук, изобщо не съм си представяла, че Станхоуп Хол ще бъде продаден, разделен и заобиколен от жилищни квартали и че ще живея сама в къщата за гости — каза Сюзън. — И никога няма да простя на баща ми, че обяви имението за продан.

Уилям всъщност нямаше нужда да продава Станхоуп Хол, но разходите за поддръжка и данъците надхвърляха моя годишен доход и бяха повече, отколкото той беше готов да даде, за да запази семейното имение за наследниците си и техните потомци. Не можеше да го вземе със себе си, обаче мисълта, че ще го изгуби, му беше омразна. Затова се пресели в Хилтън Хед и впоследствие намери купувач в лицето на господин Франк Белароса, за чието решение да притежава второ имение, сигурен съм, беше повлияла крачещата до мен жена.

Сега Станхоуп Хол — без десетакровия анклав на Сюзън и застроените шейсет акра, където тя яздеше навремето — се намираше в ръцете на господин Амир Насим, човек, който не фигурираше в Списъка на аристократичния елит, но може би го имаше в списъка на аятоласите с бъдещите жертви на атентати. Алхамбра също беше парцелирана, а бившият й собственик Франк Белароса вече го нямаше в списъка на живите. Ако се замисли човек, много от тия промени бяха настъпили в резултат от действията на Сюзън Станхоуп Сатър, която всъщност не обичаше промените.

Във всеки случай човек трябва да живее в света, какъвто е сега, а не какъвто е бил някога. Но първо се налагаше да поразчистим миналото.

Сюзън обаче в момента се намираше в настоящето.

— Ще заваря ли вътре нещо, което не бива да виждам?

— Ами… казах ли ти, че нося копринени бикини?

— Много смешно. — Тя ускори крачка. — Басирам се, че когато ми се обади сутринта, изобщо не си и помислял, че ще дойда тук.

— Права си. — Само че в квартирата ми нямаше уличаващи, а само реабилитиращи свидетелства. Нещо повече, съвестта ми беше чиста.

Стигнахме и Сюзън каза:

— Нямаш представа колко се разстроих, когато видях колата на Елизабет Алърд да остава тук цял ден и цяла нощ.

Мислех, че вече имам известна представа, но отвърнах:

— Не всичко е такова, каквото изглежда.

— Ей сега ще разберем.

Влезе първа и естествено видя в антрето вещите на Алърдови, които бяхме струпали там с Елизабет.

— Явно сте правили и нещо друго, освен да пиете — отбеляза Сюзън.

— Имахме доста работа.

— Какво вечеряхте?

— Сирене и бисквити.

Тя продължи към хола и видя възглавницата и одеялото ми на кушетката. Зарадвах се, че съм ги зарязал там. Но понеже Сюзън не коментира тия доказателства, че съм спал сам, попитах:

— Е?

Тя не ми обърна внимание и се огледа.

— Елизабет иска ли тези вехтории?

— Не знам. Обаче направих списък на всичко и тя го подписа.

Отидохме в трапезарията. По масата и пода все още имаше кашони и кутии с документи.

— Какво е това?

— Главно съдържанието на адвокатската ми кантора и някогашния ми кабинет. Държах всичко тук, докато ме нямаше.

— Сега можеш да използваш стария си кабинет.

— Много великодушно от твоя страна.

— Какво щеше да правиш с тези неща?

Идеята беше да ги складирам в дома на Елизабет Алърд, обаче отвърнах:

— Щях да наема някой склад. Но ти реши проблема ми със складовата площ. — И добавих: — И квартирния ми проблем също. И всичките ми други проблеми.

— Така е — съгласи се Сюзън и отсече: — След като напуснеш работа, ще трябва да се отървеш от лондонския си апартамент.

— Разбира се, мила. Ще замина за Лондон веднага след погребението на Етел.

— Отърви се и от лондонската си приятелка. Преди да отидеш там.

— Непременно, миличка. — Естествено, ако дотогава тя не долетеше неочаквано. Наистина трябваше да й се обадя.

— Ще дойда в Лондон с теб — заяви Сюзън.

— Страхотно. Ще отседнем в „Бъркли“.

— Ще отседнем в твоя апартамент.

Точно от това се страхувах. Имах приятно и подредено ергенско жилище и Саманта нямаше ключ за него, обаче в апартамента можеше да има някои нещица, включително нейни вещи, което щеше да ядоса Сюзън.

Но пък тъкмо тя беше повдигнала въпроса за личното пространство и личния живот, така че казах:

— Преди да се пренеса при теб, ще ти дам колкото време ти е нужно, за да разчистиш всичко, което не искаш да…

— Можеш и ще се пренесеш още днес следобед. И души колкото си искаш. Нямам какво да крия от теб. — Обмисли решението си и добави: — Е, може би ще ми трябва час — час и нещо.

Ухилих се.

— Точно толкова ще ми трябва в Лондон.

— Ще ти дам десет минути, докато чакам в таксито.

Представих си как тъпча писма, листчета с адреси, интересни снимки от тригодишното ми плаване и бельото на Саманта в калъфка от възглавница — нещо като чувал за секретни материали в посолство, който дипломатите отчаяно пълнят, докато разярената тълпа разбива вратите. Само че, за разлика от хората в посолството, аз не можех да го изгоря и щеше да се наложи да го изхвърля през прозореца с надеждата, че никой няма да го намери.

— Джон?

— Добре де — съгласих се.

Усещах, че губя контрол над дневния ред и живота си. Сюзън изобщо не беше ревнива или властна, освен, както си спомнях, в ранните дни на връзката ни и брака ни. Тъй че това беше само временен период. Щеше да премине.

Тя се огледа и забеляза, че портретът на Етел и Джордж не виси над камината.

— Не е за вярване… Те са били тук още преди да се родя!

— Знаеш ли, Сюзън, това имение е едно от последните, които още отначало са били собственост само на едно семейство. Не са останали много такива, тъй че, ако се замислиш, тая епоха наистина е свършила още преди да се родиш. — Прибавих: — Тук всички живеем във време назаем.

Тя се замисли и кимна.

После мина през трапезарията, влезе в кухнята и я огледа.

— Когато бях малка, Джордж ме возеше тук след училище и Етел ме черпеше с току-що изпечени бисквити и горещ шоколад.

Бях сигурен, че в Станхоуп не са й давали такива неща, но даже да се е случвало, майка й не е пекла бисквитите, не е правила шоколада и дори не и ги е сервирала. Доколкото бях успял да науча от Етел, Джордж и другите прислужници, които още бяха в имението, когато се появих на сцената, Сюзън е била типично самотно богато момиченце. Подозирам, че родителите й не са се интересували много от нея преди първия й бал, на който сигурно са започнали да мислят за прилично образование и изгоден брак — тук се бяха прецакали, — а също за това как ще им се отрази успехът или неуспехът на дъщеря им в светското общество.

Предполагам, че бих могъл да съм по-снизходителен към Уилям и Шарлот и да отдам някои от многобройните им грешки и недостатъци на възпитанието им — обаче познавам доста стари аристократи и много от тях са чудесни, свестни хора, обичат децата си и са щедри към приятелите си и бедните. Е, имаше и абсолютни свине, но ако Четиристотинте фамилии от Списъка на аристократичния елит се съберяха, за да изберат най-голямата свиня, Уилям Станхоуп щеше да спечели първа награда, а Шарлот да получи приза на публиката.

Сюзън отвори хладилника и отбеляза:

— Няма нищо.

— Значи ще имаме да пренасяме по-малко.

— Трябва да направим снимки, преди да изнесат всичко.

— Да, добре ще е.

Погледнах часовника с кукувичката. Показваше три и половина.

— Какво ще кажеш за утре заран?

— Добре.

Реших, че обиколката на къщата е приключила.

— Хайде да седнем на верандата.

— Хайде да погледнем на втория етаж.

Последвах я по стълбището. Тя отвори вратата на спалнята на Етел и влезе.

Завесите бяха спуснати. Беше тъмно и миришеше на мухъл. Вратите на гардероба бяха отворени, както и чекмеджетата на скрина, и повечето дрехи лежаха върху голия дюшек. Сцената действаше потискащо и ми напомни думите на свещеника на погребението на Франк Белароса, който цитира посланието на апостол Павел до Тимотей:

Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем.

Сюзън не каза нищо. Излязохме и затворихме вратата.

Тя надникна в банята, видя купчината пешкири на пода и попита:

— Пералнята да не е повредена?

— Не знам. Къде е?

— Утре ще пратя моята чистачка да почисти.

— Много мило. — Как бях могъл да забравя, че с новата ми къща и жена върви чистачка?!

— Тя взе ли душ тук? — попита Сюзън.

— Чистачката ли?

— Джон…

— Да, струва ми се. Да.

Сюзън влезе в моята спалня, някога и в последно време използвана от Елизабет, и я огледа, без да бърза. Започна с леглото, после забеляза празната бутилка вино на нощното шкафче и се втренчи в двете чаши, от които би трябвало да съм се избавил.

— Защо има две чаши?

Обмислих няколко отговора, включително да й кажа, че Елизабет е имала въображаем приятел от детството, който пиел вино, обаче предпочетох за по-лесно да се придържам към истината.

— Елизабет искаше да спи в някогашната си стая и изпихме по едно, преди тя да се оттегли.

— Това е адски неубедително.

Дълбоко си поех дъх и като си спомних, че истината е последната защита на попадналия в капан, отвърнах:

— Добре… ние… бяхме пили доста и мислехме да го направим, обаче решихме, че това ще е голяма грешка.

Никакъв отговор.

Продължих:

— Спомена се твоето име и Елизабет се почувства… неловко, нали разбираш, а честно казано, и аз.

Отново никакъв отговор.

Трябва да се откажеш, докато имаш преднина, само че аз не знаех дали имам. Та за да заложа на сигурно, заключих:

— Това е цялата истина.

— Не е точно каквото ми разказа по-рано.

— Да, не е. Е, сега знаеш подробностите. — Малко се ядосах на себе си, че се защитавам така, и освен това си спомних, че най-добрата защита е нападението, затуй отбелязах: — Снощи бях свободен човек, Сюзън, и даже да бях спал с нея, нямаше да е твоя работа.

Тя се обърна, излезе от спалнята и се спусна по стълбището. С нея е трудно да се определи дали е сърдита, безразлична, или трамваят е излязъл от релсите. Понякога й трябват няколко минути, за да разбере чувствата си, така че се възползвах от възможността да разтребя стаята.

Чух я да вика от стълбището:

— Ще изляза на верандата.

Оставих й още една минута, слязох долу с двете чаши и празната бутилка и ги хвърлих в кошчето за смет под мивката.

Излязох на верандата и видях, че Сюзън е в зеленчуковата градина.

— В четири трябва да отида на едно място — извиках й.

Тя не отговори.

Продължих:

— Но първо трябва да поговоря с теб.

Сюзън ме погледна.

— За какво?

— Ела да седнеш тук, Сюзън. Само за малко.

Тя се върна на верандата.

— Къде трябва да ходиш в четири?

— Тъкмо за това искам да поговорим. Седни.

Сюзън се поколеба, после седна. Аз се настаних до нея.

— Ще ти прозвучи… е, малко невероятно, но както ти казах.

— Значи не си спал с нея, защото си си мислил за мен, така ли?

Явно още не бяхме приключили тая тема.

— Да. — Доразвих отговора си: — Не ми се стори редно. Особено след като те бях видял в колата. Не мога да го обясня, обаче даже без да знам какво изпитваш към мен, просто не можех да направя такова нещо, преди да съм говорил с теб.

Мислех, че това би трябвало да приключи въпроса, ала жените анализират тия неща от гледни точки, за които мъжете изобщо не се сещат.

— Значи тя те привлича, така ли?

— Ни най-малко. — Обясних й: — На мъжете не им трябва повод — трябва им само място.

— Повярвай ми, напълно го разбирам. Но ти очевидно я привличаш.

— Аз привличам всички.

— Ти си пълен идиот.

— Знам. Може ли да…

— Е, може да е била толкова пияна, че да си й се сторил красив.

— Убеден съм в това. Та…

— Мислех, че ми е приятелка.

— Тя ти е приятелка, Сюзън. Тъкмо затова…

— И предполагам, че се е чувствала много самотна и измъчена, защото майка й умира.

— Точно така.

Мислех, че анализът ще продължи, но Сюзън ме хвана за ръка.

— Добре. Точка по въпроса.

Съмнявах се, затова изчаках няколко секунди и започнах:

— Както ти казах…

— Обичам те.

— И аз те обичам.

— Знам, че си ми бил верен през целия ни брак, и ми се ще да можех да кажа същото за себе си.

И на мен ми се щеше.

— Само искам да знаеш, Джон, че той беше единственият.

— Знам.

— Толкова много жени те гонеха по петите, а аз никога не съм ревнувала. Имах ти пълно доверие.

— Знам. И още можеш да ми вярваш.

— Но ако си имал връзка, докато аз… докато се бяхме отчуждили, мога да те разбера.

— Добре. Искам да кажа…

— Имаше ли?

— Не, естествено. — Имах кратка забежка. — Бях прекалено съкрушен дори да си помисля за такова нещо.

— Съжалявам, че предадох доверието ти.

— Това вече е минало. — Хрумна ми един банален, но уместен израз. — Днес е първият ден от остатъка от съвместния ни живот.

Тя се усмихна, наведе се към мен, целуна ме и се отпусна назад.

— Искаше да разговаряш за нещо с мен?

— Да. И моля те, изслушай ме без коментари. — Започнах повторно: — Както ти казах, Антъни Белароса се отби тук миналия понеделник. — Съвсем накратко й описах посещението му и пак споменах, че е разпитвал за нея. Сюзън ме слушаше, без да ме прекъсва. Завърших с: — Покани ме на вечеря.

— Ти отиде ли?

— Да.

— Защо?

— Не съм сигурен. Освен че бях загрижен за теб.

Тя не отговори, затова продължих:

— Предполагам и от извратено любопитство…

— Разбирам. Давай нататък.

— Добре. Срещнахме се в „Уон Ли“ в Глен Коув. — Не успях да се сдържа да не поясня: — Мислех, че е по-добре да избягвам италианските ресторанти, като се има предвид случилото се… е, както и да е. Антъни не е чаровен като баща си, нито толкова умен, обаче…

— Джон, наистина не искам да слушам за баща му. Нито хубаво, нито лошо. Просто ми разкажи какво стана с Антъни.

— Добре. — Споменах Тони, шофьора, който беше питал за нея, после й предадох важните части от срещата с Антъни Белароса и накратко повторих телефонния разговор с Анна Белароса. Завърших със: — Станах и си тръгнах.

Сюзън обмисли цялата информация и отбеляза:

— Надявам се, че това не е работата, която са ти предложили.

— Ами… ще стигна и дотам. — Разказах й за „случайната“ си среща с Тони и Антъни на Грейс Лейн и как са ме качили за еднопосочна разходка до Ойстър Бей. Дадох й представа за разговора, проведен в някогашния офис на Теди Рузвелт, опитвах се да я накарам да разбере не само казаното, но и премълчаното. Споменах й за черния кадилак „Ескълейд“ и я посъветвах да внимава за него. Омаловажих голяма част от дискусията и собствените ми размисли, защото не исках да я тревожа, ала не исках и да си мисли, че това ще се размине от само себе си или че трябва да разглежда ситуацията с обичайното си безразличие. Завърших с думите: — Та оставихме това предложение за работа открито.

Тя ме погледна.

— Да не си луд?

— Сюзън, разбери, че…

— Разбирам, Джон. Ти си убеден, че обмисляш това така наречено предложение за работа, за да ме защитиш, но…

— Защо иначе изобщо ще говоря с тоя човек?

— Трябва да зададеш на себе си този въпрос, не на мен.

— Сюзън, хайде да не правим аматьорски анализи. Ако не смятах, че Антъни Белароса иска да отмъсти за случилото се… добре, възможно е също да съм обмислял законно да работя за него…

— Той е мафиотски бос.

— Не го знам със сигурност.

— Знаеш го, Джон. И ще ти кажа още какво знаеш. Той е погъделичкал самолюбието ти, поласкал те е. И освен това е усетил, че се подаваш на убежденията му заради случилото се в миналото и защото не си съвсем удовлетворен от живота си. Няма да повториш тази грешка…

— Почакай. Да ти припомня ли кой насърчаваше тая връзка знаеш с кого и защо я насърчаваше?

— Престани! — Тя дълбоко си пое дъх и се овладя. — Не е нужно да ми го припомняш. Аз сама трябва да го направя.

Известно време мълчахме.

— Той може да е по-умен, отколкото си мислиш — рече накрая Сюзън.

— Знам.

— Но ти си много по-умен от него.

— И това знам.

— Тогава какво ще правиш, Джон?

Замислих се.

— Е, положението явно се промени. — Усмихнах се принудено. — Влюбен съм и скоро ще се женя, тъй че нямам нужда да ме ласкаят. Всички потребности на самолюбието ми са задоволени и вече не съм уязвим за изкушенията на дявола.

— Кажи на дявола да върви по дяволите.

— Ще го направя… обаче съм загрижен за теб, не разбираш ли?

— Няма нужда. — Тя ме хвана за ръката. — Страшно съм трогната, че си искал да ме защитиш дори когато си ме мразил.

— Никога не съм те мразил. Винаги съм те обичал.

— Виждам. — Сюзън извади книжна кърпичка от джоба си и си избърса очите. — Наистина виждам.

Известно време поседяхме мълчаливо, после тя попита:

— Възнамеряваш ли пак да се срещнеш или да разговаряш с него?

Погледнах си часовника.

— Да, след около пет минути.

— Къде?

— У тях. Поканен съм на ранна неделна вечеря. Или късен обяд. Не знам кое точно.

— Недей да ходиш.

— Инстинктът ми подсказва да отида. Трябва да ми се довериш за това.

— С каква цел?

— Ако не отида, може да пропусна една последна възможност да науча нещо… да придобия по-добра представа за него и за това какво мисли за… е, за теб. Ако успея да го накарам да каже нещо заплашително, когато отида в полицията, ще се погрижа да ме приемат сериозно заради казаното от Антъни Белароса и също заради случилото се преди десет години.

— Ако можех да се върна в онзи момент, нямаше да натисна спусъка — въздъхна тя.

Всъщност три пъти. И това ми напомни да я попитам:

— Имаш ли оръжие?

Тя ме погледна.

— В Хилтън Хед се занимавах с ловна стрелба. Имам пушка.

Зарадвах се, че има пушка и може да стреля с нея, но като си спомних съвета на Емили Поуст по въпроса за оръжието и като се имаше предвид, че ще се пренасям при нея… е, щях да й повярвам, че съжалява за оня миг на експлозивна ярост към любовника й, и също щях да приема, че се е научила по-добре да се справя с гнева.

— Къде я държиш?

— Не знам… май е в мазето.

— Трябва да я потърсиш. — Станах. — Ще тръгвам.

Тя също стана.

— Кой ще е там?

— Антъни, естествено, жена му Меган, сигурно двете им деца и предполагам, Анна. Не знам кой друг.

— Добре… Ще се доверя на преценката ти.

Влязохме в кухнята и аз казах:

— Всъщност няма да остана за вечерята. — Свалих ключовете за колата от кукичката.

— Трябва да занесеш подарък на жена му — напомни ми Сюзън.

Имаше нещо почти комично в предложението й да не забравям за етикета дори когато вечерям с човек, най-вероятно желаещ смъртта й. Е, в нейния свят едното нямаше нищо с другото.

Отворих килера, обаче виното ми беше свършило, затова взех бурканче от мармалада на Етел, собственоръчно надписано от нея с датата на производство.

— Това е от деветдесет и девета. Много ще отива на лазанята.

Сюзън все едно не ме чу.

— Докато те няма, ще ти събера багажа и ще го пренеса вкъщи.

— Благодаря. Само че пак ще се върна тук, когато пристигнат родителите ти.

— Ще е чудесно, ако всички сме под един покрив.

— Толкова голям покрив още не е правен.

— Хайде да видим как ще тръгне, когато пристигнат.

Не исках да го обсъждаме сега.

— Добре, чао.

— Когато си тръгваш, му кажи: „Va al inferno“. Означава „да гориш в ада дано“.

— Непременно.

Целунахме се.

Излязох, качих се в колата и потеглих през отворения портал на Станхоуп Хол, после завих наляво по Грейс Лейн за краткото пътуване до Алхамбра.

Първото ми гостуване там преди десет години беше катастрофална грешка. Сега имах шанс да я поправя.