Нелсън Демил
Скъпи Джон! (25)

23.

Вървяхме по тревата към живия плет в далечината.

Сюзън беше боса, както обичаше да ходи из имението, и се зачудих дали Амир Насим одобрява босите крака. Но все още се намирахме на нейна земя, тъй че беше спорно, докато не навлезехме на иранска територия.

Та докато вървяхме, тя ми разказваше за къщата за гости.

— Семейство Ганц… двойката, на която продадох къщата… Даян и Бари Ганц… запозна ли се с тях?

— За кратко, след като ти замина. Обаждаха ми се веднъж седмично да разпитват как работи едно или друго. Или защо не работи.

— Съжалявам.

— Опитвах се да им помагам, обаче им напомних, че не са купили къщата от мен.

Сюзън все едно не чу заяждането ми.

— Това беше импулсивна постъпка. Продажбата на къщата. Но бях… съкрушена. А и нашите настояваха да отида при тях в Хилтън Хед.

При Уилям и Шарлот „настоявам“ означаваше „принуждавам“. Зачудих се дали за десет години Сюзън е усетила разликата.

Освен това, като продаде къщата и замина, тя окончателно ликвидира всякакъв шанс да се сдобрим, което беше и една от причините Станхоупови да я карат да напусне имението.

Пък и Сюзън, естествено, беше очистила мафиотски бос, а винаги е най-добре да изчезнеш от квартала, когато направиш такова нещо.

Тя обаче имаше друго обяснение за нещата.

— Държавата конфискува Станхоуп Хол от… е, знаеш от кого. И не бях сигурна, че няма да бъда заобиколена от жилищни квартали, както и ставаше… затова продадох къщата.

Не отговорих, обаче забелязах, че избягва да произнася името на Франк Белароса и Алхамбра. Вероятно не можеше да си спомни името на любовника си и къде е живял. Или по-вероятно предполагаше, че аз не искам да чувам името Франк Белароса и Алхамбра. Само че това нямаше да е последното минно поле, което щяхме да срещнем по време на разходката, и за да покажа, че вече нищо не може да ме нарани, казах:

— Видях къщите в Алхамбра. — След което съвсем сговних нещата с думите: — Франк Белароса сигурно се обръща в гроба. — И веднага прибавих: — Извинявай.

Сюзън помълча, после се върна на въпроса за семейство Ганц.

— Грижили са се добре за имота, обаче са посадили живия плет за уединение и така са ми препречили гледката. Но сега, след като в Станхоуп Хол живее… този господин, плетът наистина ми осигурява известно уединение. Затова не знам дали да го изкореня. Ти как мислиш?

— Остави го за една година и после реши.

— Добра идея. — И добави: — Пека се на слънце на моравата и новият собственик може да ми направи проблем.

— Знам.

— А, запозна ли се с него?

— Да.

— И? Какво ти каза?

— Да се обличам скромно.

— Да, знам. За какво друго разговаряхте?

— Ами, уговорихме се да остана в къщичката, след като Етел си отиде.

— Наистина ли? Докога?

— Не по-късно от първи септември. Ако изобщо остана дотогава. После му трябвала. Иска да настани там… избран от него човек. Каза ли ти го?

— Не. Изобщо не е ставало дума за това. Искаше да му продам къщата за гости. Спомена ли ти го?

— Да.

Продължихме да вървим по обляната в слънце морава.

— Предложи ми много щедра сума за къщата и земята. Изглеждаше разстроен, когато му отказах.

Не отговорих, нито пък се заех да я уговарям да приеме предложението. Освен това реших засега да не повдигам въпроса за проблемите на Амир Насим със сигурността — трябваше да го обсъдим едновременно с моите опасения относно Антъни Белароса, а исках да оставя това за накрая.

Сюзън, естествено, се беше променила, както всички ние за десет години, обаче аз я познавах и бях почти сигурен, че ще помисли опасенията на иранеца за глупави, параноични или в най-лошия случай — за реални, но без връзка с нея. Що се отнася до евентуалната вендета на господин Антъни Белароса… е, донякъде щеше да разбере положението, ала с лека ръка щеше да отхвърли моята тревога. Сюзън беше отгледана в невероятно защитена и привилегирована среда и имах основания да предполагам, че в Хилтън Хед не се е променила много. Някога си обяснявах тая нейна особеност със синдрома на Мария Антоанета — не толкова с начина на мислене, който се свежда до „Тогава да ядат пасти“, колкото с неразбирането защо някой би искал да й отсече главата, да не споменавам за учтивостта да се извини на палача си, когато го настъпила до гилотината.

Е, може пък да се беше променила през годините, обаче не го забелязвах. Направи ми впечатление обаче, че не изглежда чак такава откачалка. А може да го пазеше за десерт, след като посвикнем един с друг.

— Защо се върна? — попитах я.

— От носталгия по дома. Ти изпитваше ли носталгия?

Замислих се.

— Домът не е място.

— А какво е?

— Ами… хората. Роднините, приятелите… спомените… такива неща.

— Е? Липсваха ли ти?

— Отначало да. Но… времето лекува и спомените избледняват. У дома понякога може да е задушаващо. Имах нужда от промяна.

— И аз. Но нещо ме притегли обратно. Не исках да умра в Хилтън Хед.

— Е, може и другаде.

Сюзън за малко да се засмее.

— Там е хубаво. Мисля, че ще ти хареса.

— Едва ли някога ще имам тая възможност.

Тя помълча, после каза:

— Запазих къщата си там… ако някога поискаш да я използваш — заповядай.

— Благодаря.

— Тя е над плажа, наблизо има две игрища за голф. Чудесно място за отпускане.

— Звучи… отпускащо. — След като почти не си говорехме, ето че сега ми предлагаше да си почина в къщата и на плажа. Опитваше се, а аз — не. Навярно, помислих си, Насим имаше право, че е потеглила на дълго носталгично пътуване и тъкмо затова се е върнала тук. И кой знае защо, аз също участвах в щастливите й спомени за миналото. Във всеки случай, моят живот се намираше в движение, в преход или там каквото и да е, а нейният се връщаше към минало, което вече не съществуваше и не можеше да се възроди.

Сюзън продължи по темата за къщата си в Хилтън Хед.

— Направих пълен ремонт и пренесох всичките си вещи тук.

— Забелязах. — После попитах: — Е, щастлива ли си, че се върна?

— Да. Знаеш ли, понякога просто усещаш със сърцето си, че си направил верния ход.

— Чудесно. — Не устоях на изкушението да се измайтапя. — Сигурно липсваш на родителите си, но сто процента се радват, че си щастлива.

Тя ме стрелна с поглед; от дълъг опит знаеше, че всяка моя забележка за родителите й е или иронична, или двусмислена, или просто гадна.

— Честно казано, имах нужда да се откъсна от тях.

— Защо ли?

Тя не ми обърна внимание.

— След смъртта на Дан… разбрах, че няма защо да оставам… искам да кажа, Каролин е тук, Едуард идва в Ню Йорк по-често, отколкото в Хилтън Хед, и тук все още имам роднини и приятели.

И един враг в съседния имот. Постепенно ми ставаше ясно, че няма да успея да я убедя да напусне това място заради близостта на Антъни Белароса. Можех само да се надявам, че ще я накарам да осъзнае проблема и ситуацията, в която е попаднала. И ако приемех предложението на Белароса младши да работя за него, може би щях да го възпра от вендетата. В крайна сметка обаче нямаше да има значение нито че работя за дон Белароса, нито къде живее Сюзън. Той надушваше кръв и когато настъпеше моментът, щеше да върви по следата чак до края на света.

Допреди няколко дни закрилата на Сюзън беше само абстрактна мисъл — сега, когато тя крачеше до мен, проблемът ставаше напълно реален.

Очевидното решение беше да уведомя полицията, както и ФБР. Ако законът се заемеше с Антъни и неговите намерения спрямо Сюзън Сатър и му наредеше да не си и помисля да урежда сметки, нейната сигурност трябваше да е гарантирана.

От друга страна, Сюзън бе убила баща му и й се бе разминало безнаказано. Съмнявах се, че Антъни Белароса ще остави нещата така. Е… баща му нямаше да се поколебае да изпълни древния си дълг да отмъсти за убийството на свой роднина, но Антъни може и да не беше омесен от същото тесто. Имаше голяма вероятност, надявах се, да цени свободата си повече от идеята за семейна чест и вендета. Просто не можех да отговоря на тоя въпрос и не исках да правя грешни предположения, нито пък да проверявам която и да е от двете възможности. Това просто беше голям проблем и нищо друго нямаше значение.

— За какво мислиш? — попита Сюзън.

— А… за… за какво говорехме?

— За родителите ми. Това обикновено ти разваля настроението.

— Ни най-малко. Та как са те?

— Чудесно.

— Сигурно им липсваш.

Мълчание, после:

— Честно казано, малко ме вбесяват.

Това звучеше доста директно, обаче й напомних:

— Нали каза, че омекнали с годините.

— Да, така е, но… обичат да се грижат за мен.

— Спомням си. — Както казах, Уилям и Шарлот Станхоуп всъщност бяха маниакално властни манипулатори, а той беше не само скръндза, но и безскрупулна змия. Двуличната сплетница Шарлот, вторият член на тоя динамичен разпътен дует, с усмивка на уста можеше да ти забие нож в гърба. Иначе бяха много симпатични.

Хрумна ми, че Сюзън почти се опитва да представи майчето и татенцето като мили старчета — омекнали и така нататък, — които вече няма да представляват проблем помежду ни, ако някак си пак се съберем. Е, Уилям и Шарлот нямаше да ме дразнят единствено ако бяха мъртви и погребани. С тая мисъл наум я попитах:

— Как са иначе? Някакви здравословни проблеми?

Тя обмисли въпроса и отговори:

— Поне аз не знам такова нещо. Дори ще дойдат на погребението на Етел.

Тъкмо от това се страхувах — бях се надявал да пропуснат погребението на някогашната си прислужница, но както казах, старите фамилии все още изпитват онова остатъчно чувство за noblesse oblige и Уилям и Шарлот щяха да му се подчинят, даже да им създадеше неудобства, да не споменавам за пътните разходи. Може пък да дойдеха на автостоп.

— В „Крийк“ ли ще отседнат?

— Те се отказаха от членството си.

— Разбирам. — Всъщност да, членуването в клуба си е скъпо.

— Просто не идват толкова често тук, за да ползват клуба.

— Ясно. И понеже цената на самолетните билети хвръкна… ще прощаваш за играта на думи…

— Не става въпрос за парите, Джон. Просто… не им се налага често да посещават Ню Йорк.

— Е, нали сега ти си тук. Каролин изобщо не го е напускала и освен това тук имат приятели, които ги обичат. Сигурен съм, че ще ги виждаш много по-често, отколкото си мислиш. — Вече бях загрял и ми ставаше гот, така че продължих: — И понеже за нищо на света не бих искал да харчат толкова пари за хотел, да заповядат в стаята на Етел. Ще се радвам да…

— Джон. Престани.

— Извинявай. Просто се опитвам да…

— Не прощаваш лесно, а?

— Как позна?

Сюзън се замисли.

— Щом не искаш да простиш и да забравиш, поне потърси някаква утеха в това, че спечели.

— Че съм спечелил ли? Какво съм спечелил?

— Всичко.

— Мислех, че съм изгубил всичко.

— Така е. Но тъкмо затова и спечели.

— Това ми прилича на дзенбудизъм.

— Знаеш какво имам предвид. Стига по този въпрос.

— Добре.

Тя се върна на предишната тема.

— Родителите ми ще отседнат при мен.

И от това се страхувах. Изобщо не исках да стъпват в имението — предложението ми да ги приема във вратарската къщичка не беше искрено.

— И Едуард и Каролин също — продължи Сюзън. — Ще е чудесно да се върнат в някогашните си стаи.

Само кимнах.

— Ще ми се да те поканя на вечеря или коктейл… на каквото искаш.

Не отговорих.

— След като си в имението, няма да ти е толкова неловко, ако не се чувстваш длъжен да избягваш родителите ми и мен. Децата много ще се радват.

— Знам, Сюзън.

— Е?

Замислих се за тая семейна среща, която щеше да се осъществи благодарение на Етел. Нямах търпение да видя децата, обаче можех да мина и без бившите ми тъст и тъща. Другият проблем беше… е, публичното ми унижение, след като хубавата ми жена ми окачи рога — след като се разведох с нея и десет години не й говорех, се чувствах отмъстен и гордостта ми беше възстановена. Както казах, теоретично бях готов да присъстваме едновременно на едно и също място, да се усмихваме, да водим разговори на общи теми. Ама действително да отида в къщата на моята невярна бивша съпруга и да седна на масата заедно с децата ни и нейните родители… „Сюзън, скъпа, ще ми подадеш ли граха? Уилям, да ти налея ли още вино?“ Виж, за това се съмнявах, че съм готов.

— Джон?

— Ами… родителите ти едва ли ще искат да седнат заедно с мен…

— Не ме интересува какво искат те. Ако не им харесва, да вечерят на ресторант. Питам дали ти би искал да вечеряш у дома с мен, Едуард и Каролин.

— Да. Искам.

— Чудесно. Ще се зарадват.

— Може ли да си доведа гадже?

Тя ме погледна, видя, че се майтапя, и дяволито ме ощипа по ръката.

— Не е смешно.

Продължихме да се разхождаме из нейните десет акра и Сюзън от време на време ми посочваше нещо, което са направили семейство Ганц или което е направила тя през няколкото месеца след завръщането си, и освен това отбелязваше колко малко се е променило имението.

— Дърветата са по-високи и са оцелели до едно, освен онзи червенолист бук, който растеше ей там. Бих го сменила, но ми предложиха нов за почти трийсет хиляди долара.

Искаше ми се да й предложа нейните родители да го платят по случай настаняването й в нов дом и ако дойдеха на вечеря, може би щях да им го спомена. Шарлот щеше да умре от задавяне с маслинката на мартинито си, а Уилям щеше да се гътне от инфаркт. Пълна победа.

Това всъщност можеше да ми даде възможност да се сдобря с Уилям, като му се извиня, задето съм го нарекъл, цитирам, „безпринципно говедо, абсолютно цинично копеле, монументално дърво и престъпно лайно“. Струва ми се, че тогава разговаряхме за последен път. Тъй че може би беше време да му се извиня, да перифразирам изречението на благоприличен език и да го попитам дали е поработил по тия проблеми.

— Тук децата опъваха палатките си през лятото — припомни ми Сюзън. — Можеш ли да повярваш, че сме им позволявали да спят навън съвсем сами?

— Обикновено бяха с приятели. А и отсам стените е напълно безопасно. — Поне по-рано беше така.

— Къщата ми в Хилтън Хед е в заграден квартал.

— Нима? Да де, естествено.

— Не е за вярване, че Каролин и Едуард живеят в малки апартаменти без портиер, на оживени градски улици. И им харесва.

— Защото са млади и обичат приключенията.

— И не ги е страх. Радвам се, че не сме ги закриляли прекалено и не сме ги разглезили.

— Е, границата между нормалната и прекалената закрила е почти невидима, както и между грижата и разглезването. — Да не споменавам недостатъчната закрила и грижи, с каквито се отличаваше моето детство, но си предпочитах него пред детството на Сюзън.

В крайна сметка с тоя разговор тя ми напомняше, че сме направили поне едно нещо както трябва — че сме добри родители, с което можем да се гордеем. И което ни свързва завинаги. Естествено, накрая се прецакахме, ала преди да се разделим, Едуард и Каролин вече бяха поели към истинския свят.

— Ако можех, щях да върна часовника назад — каза Сюзън.

Прозвуча така, сякаш съжалява за стореното или по-точно, като повечето хора, включително мен, съжалява, че са я хванали. Самата връзка сигурно е била емоционално стимулираща и сексуално удовлетворяваща, да не споменавам, че изневярата е възхитително табу. Тъй де, нали не се е чукала с треньора по тенис в клуба — туй все пак си е мафиотски бос. Тъй че не знаех дали съжалява за изневярата, или за последиците. Зависи колко назад искаше да върне часовника.

Честно казано, по времето, когато със Сюзън се бяхме отчуждили и спяхме в отделни стаи, за кратко имах връзка с телевизионната репортерка Джени Алварес, навремето доста известна из тия краища. Запознах се с нея, защото отразяваше обвинението в убийство срещу Франк Белароса, а аз, естествено, бях адвокат на боса. Никога не съм съжалявал за връзката си с Джени Алварес, сигурно защото нямаше неприятни последици и разбира се, защото се чувствах прав, след като жена ми се чукаше с моя изключително прочут клиент. Е, прав или не, аз си играех с огъня в момент, в който двамата със Сюзън нямахме нужда от повече пламъци. Винаги съм смятал, че трябва да кажа на Сюзън за тая кратка забежка, както я наричах, за да я разгранича от нейната връзка, обаче не бях сигурен дали мотивите за признанието щяха да са правилните — истинност, честност и облекчаване на душата. Или щеше да е самохвалство, опит да я нараня, да я накарам да ревнува? И тъй като не можех да взема решение, я запазих в тайна.

Но сега навярно беше настъпил моментът да разкрия на Сюзън, че не само тя ми е изневерила.

— Сюзън…

— Да?

— Хм… спомняш ли си оная телевизионна репортерка, Джени Алварес?

— Не… не си я спомням.

Описах и я, обаче тя не си я спомни и попита:

— Защо питаш?

— Ами… просто се чудех дали още работи в телевизията.

— Рядко гледам новините.

— Ясно. Та Насим ми каза, че ти и жена му… Сохейла, нали така беше?

— Да…

— … сте се сприятелили.

— Ами, да, предполагам… но… — Погледна ме малко объркано. — Защо ме питаше за онази телевизионна репортерка?

Дойдох на себе си.

— Харесвах репортажите й, а не мога да я намеря по никой канал.

Сюзън сви рамене.

— Откакто замина, се появиха десетки кабелни телевизии.

— Ясно. Та така, Едуард изглежда доволен от работата си в голямо киностудио.

Тя с удоволствие се върна на темата за децата.

— Харесва му това, което прави — отделът за развитие, каквото и да е това. И се изненадвам, че Лос Анджелис също му харесва.

— И аз. Къде сме сбъркали?

Сюзън се усмихна.

— Но мисля, че Златният бряг му липсва.

— Може би.

— Смяташ ли, че ще остане там, Джон?

— Възможно е. Трябва да го приемеш.

Тя кимна.

— Е. със самолет е само на шест часа от тук.

— Точно така.

Мислите й се зареяха в спомени.

— Израснала съм близо до роднините си… Мислех, че е нормално.

— Вече не е.

Сюзън отново кимна.

— Поне Каролин е наблизо. Обаче не я виждам често. Много е заета.

— Да си прокурор означава много работа и страшно напрежение.

— Знам. Тя ми разказва. — Погледна ме и попита: — Не се ли гордееш, че е тръгнала по твоите стъпки?

Каролин не вървеше точно по моите стъпки — аз бях уолстрийтски адвокат и печелех големи пари. Дъщеря ми работеше за жълти стотинки, подобно на много деца на богати родители, и преследваше престъпници, което малко ме изненадваше, защото тя някога имаше идеалистични възгледи за правата на обвиняемите. Ала трите години в правосъдната система навярно й бяха поотворили очите. Може би някой ден щеше да е прокурор в процеса срещу Антъни Белароса.

— Гордея се с нея — отвърнах.

— Мислиш ли, че има шанс да постъпи в предишната ти фирма?

Нямаше никакъв шанс аз да се върна там и останалите партньори в „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“ едва ли искаха някой Сатър да замени починалия и опозорения член на семейството. Естествено, бяха запазили името, за да не влизат в разходи по промяната му, пък и баща ми беше легенда на Уолстрийт. Що се отнася до мен, е… моето грехопадение започна с жената, която сега ме молеше да намеря работа на дъщеря й. Каква ирония. Но беше глупаво. Следващото стъпало за Каролин нямаше да е стара уолстрийтска адвокатска кантора, а някоя група за граждански свободи или благотворително дружество. И в това нямаше нищо лошо — все някой от рода трябваше да има сърце. Пък и щеше да вбеси Уилям. Но за да отговоря на въпроса на Сюзън, обещах:

— Ще проверя.

— Благодаря. — И тъй като бяхме на темата за работата и правото, тя попита: — Как вървят нещата в Лондон?

— Добре.

— Можеш ли да отсъстваш от кантората си до септември?

— В отпуска съм.

— Значи ще се върнеш там, така ли?

Плановете ми за бъдещето явно интересуваха много хора повече, отколкото самия мен. Обаче навярно беше време да дам израз на мислите си, при това откровено и недвусмислено.

— Когато заминавах от Лондон, честно казано, имах намерение да се върна. Но сега, след като съм тук, реших да остана в Щатите. Иначе нямам определени планове. Все пак получих предложение за работа.

— Радвам се да го чуя. — И веднага попита: — Какво предложение?

Вместо да кажа „consigliere на новия дон Белароса“, отговорих:

— Не е на хубаво да приказваш за такива неща, преди да са станали.

Сюзън ме погледна — сигурно се чудеше кога съм станал суеверен.

— Кажи ми, ако стане.

— Непременно.

— Но трябва да си починеш през лятото.

Също като повечето хора, които са родени със стари пари, Сюзън, общо взето, си нямаше и понятие по тоя въпрос, затуй изобщо не й идваше наум, че може да не съм в състояние да си позволя три месеца да работя само върху тена си. Тъй де, ако парите са ти малко кът, просто продай някоя и друга акция. Какъв е проблемът?

По въпроса за Станхоупови, парите и професионалната етика: Едуард и Каролин получаваха годишна рента и всъщност не се налагаше да работят, но те работеха, за да осмислят живота си и да правят нещо интересно или полезно за обществото.

Братът на Сюзън, Питър, обаче беше абсолютно безполезно човешко същество, което прахосваше живота и рентата си, като усъвършенстваше изкуството на безделието, ако не се смятаха тенисът, голфът и сърфирането, които поне поддържаха тялото му в добра форма, докато мозъкът му атрофираше. Питър не можеше да е образец за подражание за племенниците си и те, слава богу, го знаеха.

После пък идваше Уилям, успял да достигне пенсионна възраст, без да е работил и ден през живота си, освен да управлява семейните пари. Е, за да съм справедлив, все пак трябва да спомена двегодишната му служба в Бреговата охрана, която е била задължителна заради оная досадна световна война.

И да не забравяме Шарлот, която е била дебютантка и дилетантка, преди да се омъжи за Уилям и да стане светска дама на пълен работен ден. Предполагам, че това може да означава много работа, обаче Шарлот трудно ще попълни графата „посочете професията си“ в данъчната си декларация, освен ако не напише „Заета с мързеливи домашни прислужници“.

Що се отнася до Сюзън, тя предимно вървяла по стъпките на брат си, но после прегърнала новопросветената идея да си намери работа и когато се запознах с нея, работеше като лична секретарка на една баснословно богата наследница на издателска къща в Манхатън. Това е извънредно приемлива служба за млада дама от социалната класа на Сюзън, нещо като придворна дама в кралски двор.

Запознахме се случайно на една лятна сватба, състояла се под звездите в коринтския яхтклуб „Сиуанака“. Булката беше от фамилията Гест или, както се пошегувах пред Сюзън оная вечер, гостенка^[1] на собствената си сватба. Това я накара да се захили и танцувахме. Останалото, както казват, е история.

Станхоупови отначало ме приеха заради произхода ми, макар да имаха известни съмнения относно нетната ми стойност. Но в техния свят е по-важно кои са родителите ти, къде си учил, какви са говорът и светските ти умения. Парите са хубаво нещо, обаче в Америка твърде често се срещат пари без произход, тъй че, ако сте Уилям и Шарлот Станхоуп и се опитвате да омъжите дъщеря си, залагате на произхода и преглъщате парите, поради което и господин и госпожа Станхоуп, татенцето и майчето, ни дадоха благословията си. Скоро обаче установиха, че всъщност не ме харесват. Чувствата бяха взаимни, ала беше късно — със Сюзън бяхме лудо влюбени.

Бракът ни беше много сполучлив според всякакви обективни критерии, включително хубавия секс, тъй че, ако някой ме попита какъв е бил проблемът, няма да мога да му дам друг отговор освен „Тя се чукаше с мафиотски бос“. Естествено, тя беше и малко откачена и признавам, че аз пък понякога съм малко саркастичен, но най-често бяхме доволни от живота си, от децата си и един от друг.

Мисля обаче, че Франк Белароса изигра ролята на зла сила, проникнала в рая, и никой не беше готов за нея. Ако продължим с библейската тема, но по друга сюжетна линия, Ева уби змията, само че на Адам не му мина ядът от нейното съблазняване и той подаде молба за развод.

Известно време повървяхме мълчаливо и бях сигурен, че тя също си спомня миналото. Щеше ми се, да прочета мислите й, да видя дали между нейните и моите спомени има някакви прилики. Навярно не — аз продължавах да се измъчвам от лошото, а бях сигурен, че мислите на Сюзън са щастливи.

— Да се прибираме? — предложих.

— Не, приятно ми е да се разхождаме. Като едно време, Джон.

И ако можехме да изтрием или забравим оная половин година, която прати по дяволите всички предишни години, и последвалото десетилетие, всъщност щеше да е по-хубаво и от едно време — просто поредната лятна неделя заедно.

Така че продължихме да се разхождаме като едно време, само че вече не се държахме за ръце.