Нелсън Демил
Скъпи Джон! (10)

8.

Влязох в бялата сграда, някога очевидно частен дом. Хубаво е, когато тия стари имения могат да се използват за друга цел, например за училище, музей или в конкретния случай, хоспис. По-добре от булдозера и поредния тузарски квартал за сякаш безкрайния наплив от уолстрийтски измекяри, чийто ипотечен кредит, кой знае защо, надвишава коефициента им на интелигентност.

Симпатичната дама на рецепцията ме поздрави и в отговор на въпроса ми ме информира, че Етел Алърд била „добре, доколкото може да се очаква“. Другите възможни отговори бяха „не е добре, не се допускат посетители“ и „почина“. Във „Феър Хейвън“ едва ли имаше вероятност да съобщят за някого, че е „в спортната зала“.

Жената ме упъти към малък асансьор във фоайето. „Втори етаж, шеста стая“.

Качих се сам в асансьора, на който му трябваше прекалено много време, за да се издигне един етаж по-нагоре. Междувременно послушах „Четирите годишни времена“ на Вивалди и по-точно „Лято“, ако ви интересува. Представях си как вратата се отваря и виждам синьо небе с бели облачета и бисерна порта в далечината. Наистина имах нужда от нещо силно за пиене.

Всъщност вратата се отвори към коридор с тапети на цветя, в който стоеше жена в бяло. Поздрави ме по име и се представи като госпожа Найт. После прибави:

— Наричайте ме Даян.

— Здравейте, Даян.

— Елате.

Последвах я по дългия коридор. Госпожа Найт имаше вид на ония служители от здравеопазването, които едновременно са строги и нежни, несъмнено резултат от сблъскването с всевъзможни човешки емоции в Дома на умиращите.

— Госпожа Алърд е на болкоуспокоителни, тъй че умът й може да не ви се стори толкова буден, колкото си го спомняте — предупреди ме тя, докато вървяхме.

— Разбирам.

— В момента обаче мислите й са ясни и всичките й умствени способности са непокътнати.

— Добре.

— Болките й са поносими и се потискат медикаментозно.

— Това е добре. — Имах чувството, че е редно да задавам въпроси, за да получа тия обяснения, затова попитах: — Как е духът й?

— Забележително бодър.

— Има ли много посетители?

— Неколцина. Включително майка ви и жена ви.

— Бившата ми жена. В момента не са тук, нали?

— Не. — Госпожа Найт, хвърли поглед към подаръка ми. — Това мече много ще й хареса.

Спря пред една врата.

— Ще вляза да й съобщя, че сте тук. — И добави: — От ваша страна е чудесно, че идвате чак от Лондон, за да я видите.

— Хм, да… тя е прекрасна жена.

— Наистина.

Зачудих се дали вътре не лежи някоя друга Етел Алърд.

Госпожа Найт понечи да отвори вратата, но аз я спрях.

— Колко… Искам да кажа…

— А, най-много половин час.

— Половин час?

— Да, после се уморява.

— А, не, имах предвид…

— Ще надниквам на всеки десет минути.

— Добре. Всъщност имах предвид… Ще остана в града всъщност малко и се чудех дали ще имам възможност да я видя пак. — Госпожа Найт или не ме слушаше, или не искаше да навлиза в тая тема, затова я попитах без заобикалки:

— Още колко й остава?

— Ааа… вижте, никога не правим такива прогнози, но предполагам, че краят наближава.

— По-точно? Две седмици?

— Може би повече. Етел е истински борец.

— Три?

— Господин Сатър, не мога да…

— Ясно. Една моя леля…

— Нямате представа какво съм виждала тук. Смъртта е най-голямата загадка на живота и страшно много зависи от отношението и молитвата.

— Ясно. Вярвам ви. Моля се за нея. — Имах нужда от къщата й.

Госпожа Найт ме погледна и ми поднесе дълго репетирана, струва ми се, мъдрост:

— За всички нас е естествено да искаме да задържим близките си колкото може повече. Но това е егоистично. Етел се примири със състоянието си и е готова да си отиде.

Това ми прозвуча като една седмица, а на мен ми трябваха още около две във вратарската къщичка. Бях се окуражил от твърдението на Даян, че Етел е борец, което сега явно противоречеше на сведението, че била готова да си отиде. Вместо да искам разяснение, опитах нова тактика:

— Аз съм и неин адвокат, освен че съм й приятел, и трябва да се съставят и подпишат някои документи, тъй че навярно бих могъл да разговарям с лекуващия й лекар за… оставащото й време.

— Нейният лекуващ лекар тук е доктор Джейк Уатрал.

— Благодаря. — Ключа за моето оставане във вратарската къщичка може би не държеше нито Бог, нито доктор Уатрал, а Амир Насим, на когото трябваше да се обадя още при пристигането си. И това ме накара да попитам госпожа Найт: — Господин Амир Насим посещавал ли е госпожа Алърд? Или да й се е обаждал?

Жената поклати глава.

— Не съм чувала това име. — Явно нямаше търпение да ме разкара. — Ще й съобщя, че сте тук.

— Благодаря.

Даян остана в шеста стая достатъчно време, за да изпитам известно угризение относно мотивите ми да искам Етел Алърд да продължава да се бори. Тъй де, като оставим настрана квартирния ми проблем, болките на Етел бяха овладени, мислите й бяха ясни, идваха й на свиждане и наистина се налагаше да подпише някои документи — тогава защо да не се позадържи още? Такова трябваше да е желанието на дъщеря й Елизабет.

Госпожа Найт се появи пак.

— Тя ви очаква.

Посегнах към дръжката на вратата, после се обърнах към Даян.

— Вие сте истинска светица, щом работите тук.

На строгите й устни за миг разцъфна мила, срамежлива усмивка. После тя се обърна и се отдалечи.

Влязох в стаята на Етел и внимателно затворих вратата.

Боже, как мразя да стоя край смъртен одър!