Елъри Куин
Последният удар (6)

Глава пета
Трета вечер: петък, 27 декември 1929 година

в която в лятната къщичка се разиграва зимна история, а подаръкът от желязо не позволява да се свали покривът на къщичката на куклите

След като се мъчи няколко часа, опитвайки се да се отърве от натрапчивата мисъл и не успя, Елъри се събуди и откри, че се е успал. Той слезе в петъчната сутрин долу, без да храни особени надежди. И беше прав. Мейбъл прибираше масата.

— Ой, мистър Куин! — възкликна ирландката. Ние вече си мислихме, че няма да излезете. Ей сега ще ви сервирам.

— Не, не, Мейбъл, закъснялото птиче не си е заслужило червейчето, или какви други гадости казват в такива случаи? Само кафе ми е достатъчно. Без мляко, без захар.

— А сте толкова слабичък! — хихикна Мейбъл.

Елъри влезе в хола с чашка кафе и появата му беше посрещната с всеобщо осмиване и захвърлен към него вестник „Ню Йорк Уърлд“.

— Пий си кафето, чети си вестничето и си трай — изръмжа Джон Себастиан. — Имаме едночасова програма Какво става извън стените на лудницата.

Действително, всички четяха вестници. Елъри се мотаеше, отпивайки от кафето и надничайки през рамото на всеки. Мариус беше потънал в рецензията на Лоурънс Хилмън за дебюта на младия виолончелист Григорий Пятигорски в Карнеги хол. Роланд Пейн изучаваше фотография на четири колонки, изобразяваща пищната Хелън Кейн, известна под псевдонима момиченцето Буп-Бупа-Дуп, която участваше в коледните спектакли на театър „Парамаунт“. Валентина и Елен четяха театралната страница, Фримън — литературната, Крейг — уводната статия, а преподобният мистър Гардинър — Съвети за деня на доктор С. Паркс Килмън. Доктор Дарк си беше избрал спортната страница, Ръсти — страницата за дамска мода, а майка й, колкото и да изглеждаше странно — борсовия бюлетин.

Но изборът на Джон най-много заинтересува Елъри. Той беше явно прикован към рекламата на нова конструкция електрически тостер, който препичаше хляба едновременно от двете страни. Елъри се тръшна в креслото до Джон и каза:

— Та ти не четеш. Какво става с теб, Джон? Лошо ли спа? Видът ти днес не е добър.

Джон измърмори:

— Какво?

— Свършвай. Ще ти дам въпрос, който може да ти се стори странен.

— Извинявай. Какво каза, Елъри?

— Вчера вечерта…

Сънливостта на Джон се изпари веднага. Той мълниеносно погледна Елъри.

— Какво вчера вечерта?

— Когато се разделих вчера с теб и те оставих на долния етаж, ти веднага ли се качи горе?

Джон примигна.

— Бива си го въпросчето?

— Бива си го отговорчето?

— Горе веднага? Честно казано, аз не…

— Когато се качваше, все едно кога, по парадната стълба ли мина или по задната?

— По задната? — напрежението по лицето на Джон изчезна. — Може би. Какво значение има това? — и той се задълбочи в рекламата на пурите „Роки Форд“, по пет цента парчето.

Елъри го изгледа със съмнение.

— Добре, забрави го — каза той и разтвори „Ню Йорк Уърлд“.

Искаше му се да има възможността да изпълни собствения си съвет.

 

 

Денят беше някак си напрегнат, всички сякаш очакваха нещо. Сержант Девоу, който се появяваше и изчезваше съвсем неочаквано, не добавяше особено спокойствие.

В средата на деня Елъри откъсна погледа си от книгата и видя пред себе си Елен Крейг. Тя стоеше пред него и потропваше с краче.

— А вие какво четете?

— Антъни Бъркли. Делото за отровните бонбони.

— За отровните свински хрущялчета! — каза Елен. — Вие сте почти толкова скучен, колкото чичо Артър. Как можете всички да седите цял ден на едно място? Елъри, хайде да се разходим.

— Имате енергия колкото Джими Уокър — възрази Елъри. — Чуйте, душо моя, малкото, което успях да прочета от тази книжка, ми подсказва, че в британския ръкав на мистър Бъркли има куп чудни сюрпризи. Трябва да я дочета поне като самозащита. Идете да се насладите на чистия въздух със сержант Девоу.

— Ако искате да знаете, това не е толкова глупаво. По-умно е във всеки случай от онова, което току-що едва не направих! — и Елен се отдалечи с гордо вдигната глава.

Елъри си придаде вид на виновен, но веднага се залови за детектива си.

Елен се отби в стаята си, преоблече се във френски анцуг с ципове, обу боти, нахлузи на къдриците си бяла качулка, грабна чифт ръкавици, изтича по стълбата надолу, излезе на площадката и затръшна вратата зад себе си достатъчно силно, за да се чуе, както се надяваше, в хола.

През изминалите топли дни падналият сняг се беше поразтопил и почернял. Беше заприличал на ледени стърготини. Кремъчни облаци обкръжаваха слънцето, във вятъра, макар и слаб, се усещаше хапливост. Ако не беше обидена на Елъри, Елен щеше веднага да се обърне и да се върне в къщата.

Тя слезе от площадката, заобиколи дома и тръгна през преспите към гората. Снегът беше нашарен с човешки дири във всички посоки и имаше непрегледен, смачкан вид, който не й допадна. Но след това тя зърна лятната къщичка и настроението й се оправи.

Къщичката беше на значително разстояние от сградата, в края на гората. През детството й тя беше любимото й място, където се криеше от чичо си и от мисис Сапфира — и с тази къщичка бяха свързани някои от най-скъпите й детски спомени. Тук тя носеше куклите си, тук се правеше пред тях на актриса или на медицинска сестра, а по-късно мечтаеше за романтични приключения с героите на момичешките си мечти. Джон, както се подразбираше от само себе си, разбираше, че лятната къщичка е нейна лична територия, където входът за обикновените момчета е забранен. Понякога той нарушаваше това негласно споразумение, но не го правеше често.

Елен бодро се приближи към къщичката си — от колко години вече не беше стъпвала там. Но до нея замря. Вътре имаше някой, разговаряха. Двама, мъж и жена, доколкото Елен можа да разбере по контрастното звучене на неясните гласове. Тя не можа само да определи чии са гласовете.

Като се разстрои пак, Елен започна да заобикаля къщичката, насочвайки се към гората. Но в този момент настъпи с десния си крак камък, скрит под снега, кракът й се изкриви и тя приклекна със сподавен от болка вик.

— Мис Крейг! Какво става с вас?

Елен недоволно вдигна глава. Това беше казано от полицая и той бързаше към нея откъм храста, зад който се беше скрил. Елен не се съмняваше ни най-малко за причините, поради които той се криеше — искаше да подслуша онези, които бяха в лятната къщичка. Даже загриженото му възклицание беше произнесено достатъчно предпазливо.

— Всичко е наред — започна Елен високо и ясно, но за неин ужас огромната длан на сержант Девоу запуши устата й.

— Извинете, мис — без да отслабва натиска си нито за секунда, — но съм длъжен да го направя.

— Ти, ти, детектив нещастен, пусни ме! — сърдито жужеше Елен.

Той поклати масивната си глава.

— Вие ще ги подплашите, мис. На мен това ми харесва не повече, отколкото на вас, но това е мой дълг. Ш-ш-т.

Съвсем неочаквано Елен прекрати съпротивата си. Гласовете в лятната къщичка започнаха да се чуват по-добре. Единият беше на Ръсти Браун, другият — на Мариус Карло.

— Да, любов! — крещеше Мариус Карло, преминавайки на отчаян вопъл. — Лю-ю-бо-о-ов! Какво, според теб не съм способен на това? А може би Джон е по-добър като мъж?

— Но ти прекрасно разбираш, Мариус. Любовта няма никаква връзка с това кой е по-добър и кой по-лош. — Ръсти говореше с тона на великосветска дама, по което Елен разбра, че тя иска да бъде едновременно и благоразумна, и да запази достойнството си. — Мариус, пусни ръката ми! Мариус! — последното прозвуча като възмутен вопъл. От къщичката се донесоха звуци от боричкане.

— Една целувка, само една — сумтеше Мариус. — Целувка на мъж, заклевам се в бога, а не на писклив хлапак, който си въобразява, че е поет, защото може да римува любов и суров. Ръсти, аз безумно те обичам, безумно!

Ръсти пищеше от ярост.

— Направиш ли още един път така, Мариус Карло, и аз… И се наричаш мъж! Натрапваш ми се зад гърба на Джон, твоя най-добър приятел! Че даже Джон въобще да не съществуваше, ти да беше единственото същество с панталони в цялата Вселена… Да обичам теб? — Ръсти се усмихна презрително. — Че аз не мога да те гледам спокойно. Знаеш ли, Мариус, повръща ми се от теб… Във всеки случай, аз обичам Джон и ще се омъжа за Джон. Ясно ли е?

Гласът на Мариус беше почти неузнаваем.

— Даже е много ясно, мис Браун. Ракът Мариус предизвиква отвращението на изтънчената Ръсти Браун. Добре де, нека бъде така.

— И можеш да благодариш на щастливата си звезда, че не съм от онези, които тичат веднага да се оплакват на годеника си. Джон би ти строшил врата.

— Само че аз ще строша неговия!

— Така, така — каза сержант Девоу.

— О, боже — произнесе Елен и едва след това разбра, че ръкавицата на сержанта отдавна вече не затиска устата й.

От другата страна на къщичката се появи разяреният Джон Себастиан и с вопъл се втурна в тъмнината вътре в постройката. Изглежда той се беше приближил безшумно от другата й страна, свил се е и е чул същото, което чуха Елен и сержантът.

В паянтовата къщичка се чуха бързо тупуркане, глухи звуци от удари, сумтене на мъжки ноздри и полуизплашените-полурадостни писъци на девицата, която беше причина за всичко. Къщичката се разлюля.

Сержант Девоу се ослушваше замислено.

— Какво стоиш, пън такъв — изтърси Елен. — Два трупа ли искаш да станат.

— Ах, тези ли? — сержантът изглеждаше удивен. — Обаче наистина е време да ги разтърва…

Той се завъртя и тръгна към къщичката, наведе се и пъхна голямата си глава в тъмнината.

— Добре, момчета, загряхте, а сега се пръскайте! — и когато звуците от сбиването се подновиха, сержант Девоу произнесе със съжаление: — Нали казах пръскайте се, а, момчета?

И монументалната му фигура се скри вътре.

Веднага през вратата на къщичката се появиха един до друг Мариус и Джон, ловейки с ръце студения въздух. Всеки от тях беше стиснат за врата от огромна лапа, която сякаш висеше във въздуха. Едва след това се появи останалият сержант, а след него — Ръсти с безумен поглед. Полицаят измъкна двамата приятели на снега.

— Пусни ме… троглодит! — Джон сумтеше, опитвайки се да се докопа до Мариус. — Ще убия гада!

— Пуснете… го… началник! — пищеше Мариус, гърчейки се и размахвайки ръце като диригент на симфоничен оркестър в кулминационния момент на вагнеров фестивал. — Ще видим там… кой гад… какъв ще убие!

— Никой гад никакъв гад няма да убива и, напомням ви, тук има дами — сурово произнесе сержантът. — Ще се държите ли най-после добре?

Без всякакви видими отстрани усилия на сержанта коленете на двамата бойци се подгънаха и те рухнаха по очи в снега, където започнаха да правят различни плавателни движения и да издават звуци като при преглъщане. Застанал на коляно, за да ги задържа в положение, сержант Девоу печално запита Ръсти:

— Как да ги усмиря, мис?

— Накарайте ги да се сдобрят, сержант — отговори Ръсти с леден тон. — Те общо взето заради такава глупост… Нека си стиснат ръцете един на друг.

Сержантът беше много учуден. В този момент от снега като кит изплува лицето на Мариус и от мократа му уста изригна фонтан от думи, които заставиха клекналата зад къщичката Елен да запуши ушите си. Така че тя пропусна развръзката. Тя видя цялата компания вече в момента, когато сержант Девоу мъкнеше съперниците към голямата сграда, внушавайки им нещо, а Ръсти подтичваше редом в тръс, давайки нареждания и съвети.

Елен въздъхна и се изправи. Глезенът й веднага се изкриви и тя пак рухна в снега.

— О, Господи — Елен се разплака.

— Емоционално или физически? — поинтересува се мъжки глас.

Елен изписка и се завъртя в снега. Иззад храста, който го скриваше до този момент, се показа Елъри.

— Вие! — каза Елен и стана с един скок, но отново падна в снега и се разплака.

— Както виждам и от едното, и от другото по мъничко — Елъри дотича при нея отстрани и внимателно я повдигна. — Умница! Поплачи си на гърдите на братчето си Елъри. Кошмарна сцена беше, нали?

— През цялото време сте бил там?

— От и до — весело откликна Елъри. — Минах в обход, исках да остана зад вас със сержанта, без да знам какво става. Но си го изясних.

— Копои сте — и вие, и сержантът. А аз смятах, че полицай или детектив е нещо толкова романтично! Ах, Елъри! — Елен се разрида и се мушна в рамото му. — Но какво да правим? От час на час става по-лошо. Бедният чичо Артър…

— Добре, с разбора на мача ще се занимаем по-късно. Сега трябва да ви отведем вкъщи и да се заемем с глезена ви. Елен, сложете ръка на рамото ми… Ето така.

Те вече наближаваха къщата, когато Елен неочаквано извика и се спря.

— Какво става? — запита загрижено Елъри. — Пак ли го изкълчихте?

— Не — очите на Елен блестяха. — Едва сега си помислих… Преди всичко, какво правехте там?

— Къде там?

— Стори ми се; че книгата така ви беше увлякла…

— Да. Аз и сега не съм загубил интерес към нея.

— Но вие все пак сте решил да тръгнете с мен.

— Е…

— Вие сте възхитителен човек. — Елен стисна ръката му. — Аз ви прощавам. Честна дума, прощавам ви.

Елъри промърмори нещо и те пак закуцукаха към къщата. Не му стигна кураж да каже на малката, че е оставил Делото от отровните бонбони и всички хитроумия на автора й изключително, за да поеме по заснежената пътека по дирите на Джон Себастиан.

 

 

Вечерята се поглъщаше с такова внимание към ритуала за използването на ножа, вилицата и салфетката, което би направило чест на делегация учителки от Айова, поканени на обяд в Белия дом. Не се изричаше почти нищо, освен тихи реплики от типа на Ще позволите ли от йоркширския пудинг или Бъдете любезен, подайте соса.

Явно беше, че сержант Девоу е успял да постигне прекратяване на огъня, тъй като бившите приятели се обръщаха един към друг, когато го изискваха правилата на трапезата, макар и без особена сърдечност. Ръсти се държеше с малко високомерна снизходителност на жена, която знае, че заради нея се е водило сражение и че всички присъстващи са осведомени за това. Валентина беше в течение на всички ужасни подробности — личеше си по това, как през цялата вечер се издуваха очарователните й ноздри.

Преминаването на компанията в хола напомняше с нещо за хаотично отстъпление. Както всеки ранен в боя, Елен се оказа в ариергарда. Докато бинтоваше глезена й под загрижения поглед на чичо й, доктор Дарк обяви, че тя има само повърхностно разтягане на връзките, но тя накуцваше.

Компанията се появи в хола точно в момента, когато сержант Девоу, застанал до камината, казваше:

— Няма какво да се прави, мистър Куин. Или той е прекалено хитър и няма да се остави да го хванат, или пък аз съм го изтървал.

— За какво си говорите? — запита Елен.

— Това е третата коледна вечер — твърде мрачно отговори Елъри.

Всички веднага се вгледаха под елхата. Там нямаше нищо.

— А аз пък съвсем бях забравил за това! — възкликна Артър Крейг. — Вие какво, да не сте приготвили капан?

— Нещо подобно. Сержантът се беше скрил така, че да може да вижда всичко, което става в хола и преддверието. Заради това му се наложи да жертва вечерята си. И вие, сержант, не забелязахте никого?

— Никого и нищо.

Елъри изръмжа.

— Нищо не разбирам. Ами че трябва да има трети подарък! Та той няма да спре на два… Идете да се нахраните, сержант, благодаря ви.

Девоу излезе от стаята с гладна стъпка.

— Той има заместник — застъпва в полунощ и си отива преди някой да се е събудил — каза Елъри. — Това дава на Девоу възможност да прескочи до участъка и да поспи няколко часа.

— Заместник? — злобно изръмжа Роланд Пейн. — Виждал ли го е някой?

Никой не отговори. За щастие се появи Фелтън, който наля коняк на мъжете и ликьор на дамите. След известно време всички се включиха в беседата.

Това се случи, почти, както и очакваше Елъри, внезапно. Фелтън мина покрай елхата. Украшението, висящо на върха на едно от клончетата, се закачи за чаша от подноса. Опитвайки се да улови чашата, докато не е паднала, Фелтън загуби равновесие и се стовари върху елхата. Заваля град от гирлянди.

— Девоу! — ревна Елъри.

Сержантът долетя със салфетка на врата. Челюстите му още се движеха, предъвквайки ростбифа.

— Какво стана? — той трескаво се озърна.

— Погледнете.

Погледът на сержанта се плъзна натам, където сочеше обвиняващият пръст на Елъри. Там, под дървото, сред нападалите украшения, лежеше малък пакет от червено-зелен станиол, завързан с позлатена панделка.

Сержант Девоу започна да заеква.

— Н-но никой…

— Не, разбира се — каза Елъри. — Тъй като това е станало през деня, когато ние с вас не сме били в къщата. Или най-късно привечер, преди да сме започнали наблюдението. Той просто е пъхнал пакетчето по-навътре в клонките — в края на краищата все някой щеше да го намери. Дявол да вземе палавата му душичка, ние също сме за него нещо като играчки.

Елъри измъкна пакетчето изпод елхата. Той хвърли вече познатата картичка със Санта Клаус и с надпис За Джон Себастиан и разкъса обвивката на бялата кутийка. В нея имаше нещо, увито в червена амбалажна хартия, а отгоре лежеше малка бяла картичка с още едно машинописно стихче:

А във третата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

едно Гвоздейче криво, железно,

за крепене на покрив полезно.

Именно този предмет и беше увит в червената хартийка: обикновен железен гвоздей, прегънат на две и напомнящ кука. Елъри се приближи към дъбовото бюро, реквизирано от него предната вечер за складиране на подаръците, отключи го с ключа, който домакинът му беше дал, и измъкна вече многократно разглежданата къщичка. Той я постави на масата и свали покрива.

— Ето — каза той през зъби. — Две металически халки. Това е, за да се пъхне гвоздеят и да се закрепи покривът за втория етаж. Помня, че не можех да разбера за какво са нужни. Сега знаем…

— Какво знаем, мистър Куин? — запита мистър Гардинър с неприсъща за миряните наивност. — На мен това някак си не ми подсказва нищо.

Във фанатичните зелени очи на Оливет Браун пламна тържество.

— Желязо! — възкликна тя. — Че откъде ще знаете? Да, даже вие, мистър Гардинър…

— Оливет — започна старият джентълмен.

— И особено вие! Но аз пък съм изучила всичко това. Да, аз знам, че затова съм лоша християнка, мистър Гардинър, но много от тези знания са се появили дълго преди времето, когато нашият господ е стъпил на земята. Известно ли ви е, че желязото притежава силата да прогонва злите духове?

— Тогава как така, Оливет — запита меко мистър Гардинър, — как се получава, че в цялата литература за вещиците и магьосниците злите духове винаги използват железни съдове и инструменти, за да приготвят своите питиета?

— Точно така — намеси се Дан З. Фримън.

— Мамо, недей — примоли се Ръсти.

Някакво вътрешно благоприличие попречи на мисис Браун да се нахвърли върху бившия си пастор, затова толкова повече си изпати нещастният издател.

— Знам ги аз такива като вас, мистър Фримън! Хайде де, опровергайте ме!

— Но, скъпа мисис Браун — възрази Фримън, — та аз не…

— А защо тогава желязото защитава от зли духове? Или даже и това не знаете?

— Честно казано, не — Фримън беше явно разстроен, че се е оказал в центъра на спора. — Но тогава не ми е ясно защо всички привидения в европейските замъци, за които ми се е случвало да чуя, по цяла нощ влачат след себе си тежки вериги из цялата къща.

— Можете да се присмивате колкото си щете, мистър Фримън! — жилите по шията на жената се издуха от ярост. — Но ви уверявам, че открай време, когато епилептик е получавал припадък, до него са забивали в земята гвоздей, за да приковат демона! Какво ще кажете за това?

— Трябва да се обърне вниманието на Американската асоциация на медиците на този факт — отбеляза сериозно доктор Сам Дарк.

— О-о! — с гръмко тропане Оливет Браун изскочи от стаята.

— Извинете — каза дебелият лекар, — но аз просто не мога да повярвам, че тя взема на сериозно поне половината от всички безсмислици, които излизат от устата й.

Мистър Гардинър стана, поклати глава и се устреми след майката и дъщерята.

Елъри продължи, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали:

— Обратната страна на картичката е празна… пак.

В същата нощ, водейки си записки, към отчета си за събитията през деня той добави още един абзац:

Сега три подаръка от дванадесетте се подразделят на шест отделни предмета: вол, къща, камила, врата, прозорец, гвоздей. На пръв поглед — идиотизъм или чиста проба злонамерена тъпотия. И все пак не мога да надвия усещането, че в тези предмети има някакъв свързващ ги смисъл. Въпросът е само какъв е той?