Елъри Куин
Последният удар (5)

Глава четвърта
Втора вечер: четвъртък, 26 декември 1929 година

в която загадъчният шегаджия скроява съвсем убийствен номер, а възпитаникът на гостоприемния домакин получава още един удивителен подарък

В четвъртък сутринта започна затопляне и беше много мрачно. По някакво обратно съвпадение всички слязоха за закуска в прекрасно настроение.

— Някой погледна ли вече под елхичката? — осведоми се твърде театрално Валентина.

Тя беше с вълнен костюм от Бергдорф-Гудман в ярко синьо зелено-бежово шотландско каре, контрастно подчертаващо нейната бледост и заставящо погледите омагьосано да се спират на ярко начервените й устни.

— Мис Уорън, ще позволите ли да предприема това малко разследване заедно с вас? — галантно се осведоми Роланд Пейн. Сивокосият адвокат разглеждаше Валентина с вниманието на участник в търг.

Дългите ресници на Валентина трогнато запърхаха.

— Но защо, мистър Пейн, ще съм просто щастлива…

— Републиканците са запазен периметър на нашата Вал. Прави с тях каквото си иска — съобщи Мариус с натъпкана с шунка уста. — Залагам десет срещу пет, в този момент тя измъква от него не се ли е забутал сред клиентелата му някой от холивудските продуценти.

— Свинчо — добродушно промърмори Ръсти. — Джон, мислиш ли, че там има нещо?

— Под елхата? Не знам, радост моя, и не искам да знам. — Това всичко става за хумористична рубрика, но мен никак не ме забавлява.

— Толкова рано Вал и Пейн няма да намерят под елхата нищо — отбеляза Елъри. — Нали на картичката беше написано в първата коледна нощ. А последователността на времето и мястото е едно от положителните качества на този тип подражания на Барни Гугъл.

— Тогава ще му се наложи да продемонстрира своята щедрост направо под носа ми — каза Мариус Карло. — Тази вечер по „И Ей Еф“ ще предават откъси от „Аида“ с Рътбърг в главната партия, а Радамес ще пее Лаури-Волпи. Това няма да заменя и за дузина Барни Гугъловци.

Елен възкликна:

— Е, и?

Изпод елхата се измъкна нацупената Валентина.

— Нищо.

— Освен няколко иглички — адвокатът леко побутна Валентина, за да се окаже с нея в по-закътано ъгълче. — Защо не ми разкажете нещо за себе си, мис Уорън? По Крайбрежието имам няколко влиятелни познати…

— Някой тук приказваше за уж присъщото ми свинство. Смея ли да прибавя към него твърде осезаемата миризма на козел? — запита Мариус, без да се обръща конкретно към някого.

— Мистър Пейн поне е джентълмен — отряза Оливет Браун.

— Козлуващ джентълмен — кимна Мариус. — Или даже твърде поетично джентълменствуващ козел, защото той упражнява своя козлизъм под знака на Козирога, не е ли така, мисис Браун?

Тя хвърли към него изпепеляващ поглед.

— И така, сега, когато плановете на мистър Пейн за днес са в надеждни ръце, какво ще направят останалите, за да украсят всеки лъчезарен час?

Раздразнението на мисис Браун се смени с надежда.

— Нося със себе си планшет.

Всеобщото отстъпление беше стремително.

И стана така, че докато не сервираха обеда, хората се разпръснаха навсякъде, избягвайки само хола, където мисис Браун се измъчваше като паяк в очакване на страстно очакваното подръпване на мрежата. Но даже и тя правеше оттам набези с надеждата да хване някаква плячка.

 

 

След обяда всички се насочиха към хола и насядаха там полусънени, налегна ги дрямка, предизвикана от произведенията на мисис Янсен и от мигащия огън в камината. И затова когато беше направено още едно откритие, то имаше ефект от мълния по време на пикник.

Откритието направи Джон Себастиан. Крейг го изпрати в библиотеката да донесе на Дан Фримън за преглед първото издание на По. Джон прекара в библиотеката не повече от пет минути и се появи, като правеше някакви неопределени жестове в посоката, от която току-що дойде.

— Артър — той млъкна и облиза устните си, — там има мъртвец.

В мъртвата тишина, предизвикана от това извънредно съобщение, Крейг равнодушно запита:

— Какво, Джон? Какво казваш?

— Там има мъртвец. Никога по-рано не съм го виждал…

 

 

На пода на библиотеката лежеше по корем мършав старец. Главата му беше изкривена настрана, устата — полуотворена. Той имаше уморен вид, сякаш беше посрещнал смъртта не с протест, а с безропотно подчинение. От центъра на тъмното, изстиващо петно между лопатките му стърчеше дръжката на бронзов кинжал, също като тичинка на увехнало цвете.

— Ножът е мой — някак задавено произнесе Крейг. — От онази маса. Етруски уникат. Разрязвах писма с него.

— Етруски кинжал — промърмори Дан Фримън. — Хващам се на бас, че вкусът на кръвта му е бил познат и по-рано.

— Моля ви — каза Елъри. — Излезте всички. Освен доктор Дарк. Елате, докторе, моля ви.

Дебелият лекар се промъкна в библиотеката. Останалите се натрупаха на прага. Всички бяха толкова зашеметени, че даже не изпитваха ужас.

— Не бихте ли могли, без да го докосвате, да определите кога приблизително е настъпила смъртта?

Доктор Дарк се отпусна на колене пред трупа. Преди да се докосне до него, той порови из джобовете си, извади кърпичка и изтри челото си. Най-накрая се изправи.

— Аз бих казал — не повече от два часа.

Елъри кимна и също се наведе над трупа. Доктор Дарк се присъедини към останалите.

Убитият старец изглеждаше някак отпуснат, занемарен — и не само смъртта беше причината за това. Сивият му вълнен костюм беше много износен, както и протритото грубо палто, мръсната филцова шапка, евтиният плетен шал и ръкавиците, които се търкаляха до него на пода. На старомодните му тежки обувки, без никакви боти или галоши, явно не биха попречили нови подметки.

Редки кичури безцветна коса само подчертаваха синкавия цвят на голия му череп. Под ухото се виждаше леко порязване, сякаш ръката на стареца е трепнала при бръснене.

— Знае ли някой кой е той? — Когато никой не отговори, Елъри рязко вдигна глава. — Е, де! Някой тук трябва да го познава. Мистър Крейг?

Брадатият поклати глава.

— Съвършено ми е непознат, мистър Куин.

— Мистър Пейн? Мистър Фримън? Мариус? — Елъри преднамерено изричаше имената едно след друго, принуждавайки всеки да отговаря. Но отрицателните отговори не му дадоха нищо: във всички звучеше искрено недоумение.

— Какво пък, да се установи самоличността му изглежда няма да е толкова трудно. И тогава ще узнаем кой го е пуснал в къщата.

Последва всеобщо мълчание.

— Това е просто смехотворно. Та той не може ей така да вземе и да се материализира тук, на килима в библиотеката на мистър Крейг, като джин или като някой ектоплазматичен приятел на мисис Браун. Обувките са успели да изсъхнат, значи е бил в къщата достатъчно дълго. Фелмън, тук ли сте? Вие ли сте го пуснал?

— Не, сър!

— Мисис Янсен? Мейбъл? — Миг по-късно Елъри предложи безстрастно: — Мистър Крейг, за вас ще е най-добре да позвъните в полицият.

Полицията на Елдърууд се състоеше от петима души — четирима патрулни и началника им, Брикел, който заемаше тази длъжност повече от двадесет години. През тези години на Брикел най-често му се налагаше да мъкне пред местната Темида преминаващи автомобилисти за налагане на глоби, което освобождаваше данъкоплатците от Елдърууд от по-голямата част от разходите за издръжка на полицията. Кабинетът му се намираше в тъмна килийка в един от ъглите на кметството, а арестът се състоеше от две ръждясали клетки в мазата, чиито обитатели бяха само случайните пияници от съботните вечери.

— Боже мой, мистър Крейг, как е станало така, че са подхвърлили убит в къщата ви? — това беше първото, което каза началникът на полицията, влизайки в дома на Крейг.

Крейг изрева в отговор:

— Ей Богу, Брик, аз пък откъде да знам?

Полицаят явно си нямаше никаква представа откъде трябва да започне. Той съумя само да се втренчи в трупа и да промърмори: Значи, в гърба са го наръгали, а? Дявол го знае!, при което обветреното му лице позеленя. Когато му съобщиха, че никой от присъстващите не е признал, че познава покойника, си личеше какво явно облекчение изпитва.

— Тогава, мисля си, няма за какво особено да се безпокоим. Най-вероятно е някой скитник. Може да са хлътнали тук с приятелчето си, за да задигнат нещичко, сбили са се, приятелчето го е мушнало с ножчето и е изчезнало. Така се обяснява всичко.

— Обяснява се, разбира се — намеси се Елъри. — Но все пак не ви ли се струва, че трябва да се занимаете с това дело по-сериозно? Ще се радвам да ви помогна.

— От полицията ли сте?

— Не, но имам опит в такива работи.

— Това е Елъри Куин, Брик — обясни Джон. — Неговият баща е инспектор Куин от нюйоркската полиция. Елъри е оня същият, който разкри знаменитото дело за убийство през миналата година — убийството на Монте Филд в Римския театър.

— О! — Брикел сърдечно стисна ръката на Елъри. — Радвам се да се запозная с вас, мистър Куин. Имате ли някакви предположения?

— Аз бих съобщил на окръжната полиция.

— За да ги заболи главата, да? Мистър Крейг, ще позвъня оттук, не възразявате ли?

— Давай — кимна Крейг с усмивка.

— Да, Брикел, докато се обаждате, мога ли да огледам покойника?

— Карайте.

— Ама че ще зарадвам баща си — каза с половин глас Елъри, когато началникът на полицията излезе, тропайки силно с токове. — Да позволи на един от заподозрените в убийство пръв да огледа трупа!

Когато Брикел се завърна, Елъри беше сварил да пребърка джобовете на мъртвеца.

— Страхувам се, шефе, че окръжната полиция ще получи от нас котка в торба.

— Те сега ще дойдат. Какво казвате, мистър Куин?

— Джобовете му са претършувани. Никакви документи, портмоне, ключове, скъпоценности, пари, носна кърпичка. За да е по-интересно, от дрехите му са отрязани всички етикети и даже вътрешната лента на шапката му. — Елъри замислено изгледа трупа на дребния старец. — Значи, убиецът не е искал убитият да бъде разпознат. Това прави въпроса за установяване на личността му изключително важен. Има ли съдебномедицински експерт в Елдърууд?

— Доктор Тенант — отговори доктор Дарк.

— Не би било лошо да съобщим и на него, шефе.

— Да? Е, да, разбира се.

Брикел излезе прибързано. Всички мълчаха.

— Онзи вчерашен Санта Клаус — внезапно се сети Ръсти, — може би е този човек?…

— Не — каза Елъри. — Нашият невисок гост от другия свят приживе е бил не по-висок от пет фута и четири-пет дюйма. А приятелят ни Санта беше по-висок от мен, аз съм точно шест фута. Бих казал, че той е с ръста на Джон. Джон, нали си шест и два?

— Шест, един и половина.

И всички отново млъкнаха.

Валентина Уорън истерично изрече:

— Двама неизвестни. Единият изчезна, другият е убит? Два призрака! Какво означава всичко това в края на краищата!?

Не й отговори никой. Даже и Оливет Браун.

 

 

Появата на лейтенант Луриа от окръжната полиция внесе в развитието на събитията тревожната нотка на здравия смисъл. Сдържан млад човек с черни вежди и мускулести прасци, той се включи в работата незабележимо, без театралност, набързо разпредели по местата им отряда си от полицаи и експертите от окръжната криминална лаборатория, а после седна и започна да задава ненатрапчиви въпроси, смислени до един.

От самото начало стана ясно, че той не изключва от кръга на заподозрените никого от намиращите се в къщата, включително и Елъри — докато това видно лице не му връчи акредитивните си писма. Но даже и това не удовлетвори напълно Луриа. Той позвъни на инспектор Куин в нюйоркското управление, за да получи потвърждение.

— Инспекторът иска да разговаря с вас — Луриа връчи слушалката на Елъри.

— И в какво си се забъркал този път, синчето ми? — Ако се съди по гласа, инспекторът беше готов за всичко.

— Не знам, татко.

— Не можеш да говориш? Ти самият поне извън подозрение ли си?

— Абсолютно.

— Да прескоча ли?

— Защо? — Елъри затвори слушалката. — С какво мога да ви помогна, лейтенант?

— Разкажете ми всичко, което знаете за това.

Елъри му разказа за безплътния Санта Клаус, за странните подаръци, собствените си неуспешни издирвания в необитаемата част на къщата и за това как беше открит трупът на непознатия. Това изглежда не направи особено впечатление на лейтенант Луриа.

— Цялата тази история със Санта Клаус и подаръците прилича на нечия глупава шега, Куин, и някак си не се връзва с убийството. Може би между тях няма никаква връзка.

— Аз мисля, че има.

— Каква?

— Не знам.

Луриа сви рамене.

— Ние ще претърсим цялата къща от покрива до мазата и ще видим дали ще ни се изпречи нещо от вашия Санта. А сега повече ме интересува покойникът.

Той се обърна към медицинския експерт, плешив и ококорен селски лекар с пенсне, съединено с ревера на сакото му с черно копринено шнурче. Експертът тъкмо се изправяше след огледа на трупа.

— Какво лошо ще ни кажете, доктор Тенант?

— Не много неща, лейтенант. Мъртъв от около три часа. Почти без съмнение причината е удар с нож в гърба. Никакви други рани, никакви натъртвания, освен малка синина на челото, възникнала, трябва да се предполага, при удара в пода. Възраст — е, да речем, наближава седемдесет.

— Белези от рани, други особени белези?

— От първия оглед — никакви.

— А зъбите, докторе? — запита Елъри.

— Доколкото мога да съдя, зъбите му са естествени. Коронки, мостове няма. Липсват няколко кътника, но това едва ли ще ви помогне. Според мен са ги извадили твърде отдавна.

— Добре — кимна лейтенант Луриа. — Предайте ни го, докторе, ще го откараме в окръжната морга. Там ще се поровят в него по-сериозно. Свършихте ли със снимките, момчета?

Когато доктор Тенант изчезна, а след него и трупът, Луриа неочаквано се обърна към Елъри.

— Ето, някакъв дядка се появява посред коледното празненство; никой не знае кой е той и какво търси, как е попаднал в библиотеката и кой е забил нож в гърба му, когато е попаднал там. И за да стане още по-увлекателно, се отстраняват всички документи, по които той може да бъде идентифициран, и даже и етикетите от дрехите. Имате ли идеи, Куин?

Елъри погледна цигарата си.

— Аз съм в малко трудно положение, лейтенант. Като гост в дома на мистър Крейг…

— Значи, не искате да говорите?

— Точно се канех да го кажа, обаче така са ме възпитали, че според мен злонамереното убийство е по-важно от изискванията на добрия тон… много е вероятно, че някой тук лъже. Познава този човек и го е пуснал в къщата, вероятно през нощта. В този лабиринт горе той би могъл да се крие със седмици. Не мога да не свържа убития със Санта Клаус, който — и това ми е известно със сигурност — се е криел в къщата. Не е изключено и да са дошли заедно.

Лейтенант Луриа промърмори нещо.

— Докато не намерим Санта — обърна се Елъри към цигарата си, — всичко ще зависи от идентифицирането на трупа. Убиецът по всяка вероятност се бои, че ако установим кой е убит, следите ще ни заведат направо при него.

— Доколкото разбирам, вие сте успели добре да се нагледате на трупа — каза Луриа. — Ох, пак тоз Брикел! И какво е вашето мнение за убития старец?

— Нищо определено. Ако вехтото облекло не е било само маскарад, той е бил от неудачниците — но от благоприличните неудачници. Не се е отпуснал — облеклото е грижливо закърпено, относително чисто — но е стигнал до твърде отчаяно положение. Човек, за когото дрехи от такова качество са били някога по джоба му, не носи филцова шапка и палто от груб плат, стига само да има възможност да не го прави. Между другото, той не се е занимавал с физическа работа, поне с неквалифицирана.

Луриа се усмихна.

— Значи сте обърнали внимание на ръцете.

— Разбира се. Мазоли няма, счупени или мръсни нокти — също. Дланите са меки и чисти. Въобще ръцете са твърде тънки, ръце на човек със свободна професия — художник, може би е музикант…

Елъри се сепна. Те се спогледаха. Луриа пак се усмихна.

— Две глави, а мисълта е една и съща. Какво ви е известно за този Мариус Карло?

 

 

Но от нищото и не излезе нищо.

Луриа разпита подробно и Карло, и Вал Уорън, и Пейн, и всички останали, без да пропусне и мистър Гардинър и мисис Уорън, която изкара целия ден в полутранс. Накрая му се събра цял бележник с безсмислени бележки и се състави пълен график за движението на всички хора от сутринта, който не му говореше нищо.

— През цялата сутрин вратата към библиотеката е била в полезрението на тази жена, Браун — каза лейтенантът на Елъри, — и ако правилно съм я разбрал, в което се съмнявам, тя не е забелязала, как убиецът е влизал и излиза поради това, че не е имала спиритичен контакт. Какъв пък е този спиритичен контакт. Бутлегер някакъв?

— Във връзка с това мога да ви подхвърля и малко камилски кости, но от мен да мине, ще ви пощадя. Работата е там, лейтенант, че не само убиецът, но и трупът, когато той още е можел да се движи, са минали покрай нея незабелязани. Това означава, че тя или е сляпа, или е напускала стаята в най-важните моменти.

— А какво тя изобразяваше непрекъснато, загледана в пространството и ококорена така, сякаш седейки на флагщока, си е загубила гащичките?

Елъри отговори намръщено:

— Така изглежда разследването в стила Оливет Браун.

— Разследване?

— Разследване чрез гадаене. Мисис Браун има пряк контакт с Тайния свят.

Лейтенант Луриа беше зашеметен.

— Да не искате да кажете, че тази стара кикимора се има с гангстерите?

— В нейния Таен свят си има свои гангстери, как да ги няма, само че те не са като ония, които ядат холандшулцовците и бъгсиморановците от този свят. Не си тъпчете главата с това, лейтенант. Просто на нея малко й хлопат дъските.

Обискът на къщата, извършен от Луриа и няколко полицаи, беше също толкова безрезултатен. Те не откриха нито неизвестно лице, нито следи от такова.

— Знаете ли, току-що ми дойде наум — внезапно каза Елъри, — който и да се е крил, той все пак е трябвало да яде, а?

— Охо, хрумването не е лошо.

Лейтенантът разпита готвачката, която беше и икономка, за съдържанието на килерите й, но и тук всичко беше неясно.

— Когато има толкова много хора и всички се хранят по три пъти на ден, колко според вас запаси трябва да имам под ръка? — каза му мисис Янсен. — Че аз трябва да имам очи на тила си, за да следя за всички продукти. Разбира се, лейтенант, изчезва храна. Най-много в гърлото на мистър Джон, който от малък обича да напада хладилника, а все си е такъв слабичък, бедничкият!

Преди да си тръгне, Луриа събра в хола всички, включително и прислугата.

— Ето какво трябва да разберете всички — каза той спокойно. — Това не е обикновено дело и имам намерение да го разследвам — засега — по необикновен начин. В този дом тази сутрин е убит човек, който според вашите твърдения не е познат на никого. Аз не казвам, че не е така. Случвало ми се е да виждам по-странни неща. Напълно е възможно Брикел да е улучил десетката, когато каза, че покойникът е един от двойка скитници, които са проникнали тук, за да откраднат нещо, а после са се скарали, единият е получил нож в гърба, а другият избягал. Доказателства в полза на тази теория няма: по думите на мистър Крейг, който провери редките книги в библиотеката си, нищо не е откраднато, не са виждали никого да бяга и така нататък. Но тази версия все пак може да се окаже вярна.

— А от друга страна — съвсем любезно продължи лейтенант Луриа, — мъртвецът може да бъде пряко свързан с един или няколко души от вас. Изземването на всички документи, потвърждаващи личността му, етикетите, съдържанието на джобовете му и прочие изглежда свидетелства в полза на такава хипотеза. Така че най-напред трябва да бъде установен мъртвецът. Това ще иска известно време.

Той огледа напрегнатите лица.

— Докато това не се изясни, вие трябва да се намирате там, където ще мога да ви заваря по всяко време, ако ми потрябвате. Доколкото разбирам, този домашен празник е трябвало да продължи поне до Нова година, ако не и по-дълго. Това облекчава нещата за всички ни. Но седмицата може и да не стигне и тогава…

Холът се изпълни от кадифения баритон на Роланд Пейн.

— Осъзнавате ли, лейтенант, че нямате никакви основания да задържате тук, когото и да било? Лично аз възнамерявам да замина оттук едва след Нова година, но ако някакви неочаквани дела налагат моето присъствие в Ню Йорк… Смятам, че изразявам мнението на всички присъстващи като твърдя, че сме готови да ви оказваме съдействие в разумни граници — например, нали позволихме да ни вземат отпечатъци от пръстите. Но не и повече от това!

— Аз ви разбирам, мистър Пейн — каза лейтенант Луриа леко усмихнат. — Вие бихте искали да сключите сделка.

— Извинете?

— Съгласен съм на сделка. Предполагам, че никой от присъстващите, без да изключваме и мис Уорън, няма да изпадне в особен възторг, ако техните имена започнат да се подмятат във вестниците във връзка с убийството?

— О, Боже, не — произнесе Дан З. Фримън, пребледнял като мъртвец.

— Представям си лицето на епископа — не без известно съжаление каза старият мистър Гардинър. — Обаче заради дълга си на добър християнин съм длъжен да го избавя от това.

— Продължавайте, лейтенант — каза Пейн.

— И така, ако вие всички обещаете да не ми наблягате на правата си по повод на това, че ви молят да не си отивате, аз ще направя всичко възможно вестникарите да не се доберат до вас. Достатъчно е само да премълча в чий именно дом в Елдърууд е намерен труп. За хората си гарантирам. Разбира се, не мога да обещая, че Брикел или доктор Тенант ще си държат езиците зад зъбите.

— По чиста случайност аз знам къде Тенант е заровил чифт трупове — каза не особено весело доктор Сам Дарк. — Така че напълно ще мога да му запуша устата. А ти, Артър, като най-крупен данъкоплатец ще можеш също така да повлияеш на Брикел.

Брадатият кимна.

— Много порядъчно от ваша страна, лейтенант. Нали сте съгласен, Роланд?

— Като правило се отнасям предпазливо към сделки от подобен род — нюйоркският адвокат сви рамене. — Но съм съгласен.

Луриа беше доволен.

— Тогава решено. Между другото, ще оставя тук полицая сержант Девоу. Сержант!

— Да, сър.

В стаята влезе млад човек с огромни размери. Той изглеждаше много добре в полицейската униформа.

— На дежурство, сержант! Не се заяждайте с никого!

— Слушам сър.

— Боже! — въздъхна Валентина. — Сержант, с мен можете да се заяждате, когато поискате.

За нейно разочарование сержант Девоу излезе след лейтенант Луриа и през целия ден те го зърнаха само на два пъти.

Тази вечер вечерята беше твърде тягостна. Над масата осезаемо витаеше сянката на покойника, ядоха малко и беседата, без да е успяла да се разгори, гаснеше по най-жалък начин. След вечеря се настаниха в хола. Под елхата нямаше някаква кутия, а и никой изглежда не беше очаквал, че ще я има.

— Ако цялата история с подаръците и стиховете беше шега — каза Ръсти, — то смъртта на това бедно старче й сложи край.

— Интересно все пак, кой ли е бил? — каза Елен, като се намръщи.

— Кой е — поправи я Мариус.

— Е ли?

— Да, пиленца мои, той навярно е още тук — или не?

И след това никой не каза нищо за Номер Тринадесети, както го кръсти Елъри. Невъзможно беше да се направят някакви смислени тълкувания, когато самият факт за присъствието в къщата на външен човек, който при това броди буквално над главите им, ги възмущаваше със своята безсмисленост.

Мариус се завлече в залата за музика и изсвири накъсана синкопирана пиеска собствено съчинение, която нарече Приспивна. Мисис Браун се местеше от една група към друга, опитвайки се безуспешно да заинтригува публиката с тълкуване на хороскопи. Джон и Ръсти, подвили крака на тапициран с кадифе диван до прозореца в един от еркерите, сериозно разговаряха за нещо с половин глас. Елен и Валентина уговориха Мариус да изсвири традиционни коледни химни, които те даже изпяха, мило и хармонично, макар и може би не много изразително. По-възрастните мъже насядаха в кръг, обсъждайки спектакли, книги, катастрофалните последствия от сухия закон, а малко по-късно и спортните новини. За всеобщо учудване мистър Гардинър се оказа страстен поклонник на бейзбола и това откритие по най-хубав начин възбуди доктор Дарк. Известно време свещеникът и лекарят въодушевено спореха за бъдещето на Бейб Рут, който завърши сезона за 1929 година само с четиридесет и шест точни удара.

— Той издиша, това мога да ви кажа аз, преподобни отче — пискливо твърдеше докторът. — Шестдесет чистака през двадесет и седма, петдесет и четири през двадесет и осма, а сега — четиридесет и шест. Почакайте до следващата година. Той свършва!

— О, неверници — въздъхна свещеникът. — Бейл не трябва да се подценява. Вие да не би да смятате, че Лефти О’Тул бие по-добре?

Елъри страдаше самотен.

В десет часа Мариус обяви, че на всички, за които не е интересно да слушат великата опера, разрешава да си легнат да спят. Той настрои приемника на „И Ей Еф“ и с диви възторжени крясъци застави всички останали да замлъкнат, когато в хола нахлу мощният глас на Лаури-Волпи, който изпълняване „Небесната Аида“. И повече от половин час Карло слуша Лаури Волпи и Елизабет Рътбърг, заставяйки и всички останали да правят същото.

На бедния Карло не му беше съдено да се отдаде изцяло на своите вердически удоволствия, той така и не изслуша програмата до края. Защото в десет и четиридесет и три вечерта в рамката на вратата за вестибюла се появи мощната фигура на сержант Девоу и младият му бас заглуши радиото:

— Знаехте ли за това, мистър Себастиан?

На голямата му длан лежеше коледна кутийка. Елъри скочи към радиото и го изключи.

— Разбира се, та той днес не можеше да го подхвърли в хола, нямаше възможност — каза развълнувано Елъри. — Къде намерихте това, сержант?

— На масичката в съседната зала. Докато отидох в кухнята да вечерям, не съм я виждал там. След това излязох през задния вход и патрулирах отвън — сержант Девоу откровено разглеждаше стихналата компания. — Никой не се е приближавал към сградата… отвън.

Елен каза с лек фалцет:

— Пак приятелят ни Санта.

— Сержант, мога ли да я взема? — запита Елъри.

— Първо трябва да получа разпореждане, мистър Куин.

— Добре, позвънете на Луриа. Само че побързайте, моля ви.

Сержант Девоу излезе, продължавайки да стиска пакетчето в ръка. Никой не отрони нито дума. Когато се появи отново, той връчи пакетчето на Елъри.

— Лейтенантът казва, че може, мистър Куин. Но иска да се свържете с него, когато видите какво има вътре.

Отгоре имаше също такава картичка с изображение на Санта Клаус и напечатано име Джон Себастиан, също такъв червено-зелен станиол, също такава позлатена панделка. Кутията под обвивката пак беше бяла и без надписи. Елъри вдигна капака. Вътре лежаха два малки предмета, всеки от които беше увит в червена амбалажна хартия, а върху тях имаше обикновена бяла картичка с напечатани на машина редове.

Елъри прочете творбата на глас:

А във втората коледна нощ

Врата пращам ти, гълъбче мое.

Чамът трябва за втори етаж;

Прозорец с матово стъкло,

долу трябва да е то.

— О, Господи! — каза доктор Дарк.

Елъри разопакова предметите. Единият от тях беше миниатюрна врата с чамова рамка, а другият — също такова прозорче с матово стъкло.

— Джон?

— Да, Елъри?

— След като показах днес на лейтенант Луриа вчерашната кутия, ти къде я дяна?

— Върнах я в стаята си.

— Донеси къщичката за кукли, моля ти се.

Докато той отсъстваше, никой не се помръдна, само Вал Уорън се засмя фалшиво. Ръсти мълчеше.

Джон слезе забързано, като носеше внимателно играчката. Сред тишината той я остави на масата и пак сред тишина Елъри измъкна малката вратичка от втората кутия и я постави в празната рамка на горния етаж на къщичката. Тя легна точно на мястото си. А когато постави и миниатюрното прозорче с матовото стъкло в рамката на първия етаж, където не достигаше един прозорец, то също пасна идеално.

— Елъри — в гласа на Елен звучеше страх, — а тук на обратната страна няма ли някакви бележки?

— Не — Елъри беше проверил това най-напред.

— Някакво бълнуване! — възкликна Джон. — Кой, по дяволите, прави всичко това? И защо? Даже в мръсната шегичка има някакъв смисъл. А тук какъв е смисълът?

Елъри запита високия полицай:

— Какъв е телефонният номер на Луриа?

Когато се върна, той каза рязко:

— Така. Значи, някой си играе с нас. Луриа, както и Джон, смята, че това е работа на психопат. Аз не съм съгласен. Зад всичко това се крие здрав ум и смъртно опасен замисъл.

Елъри хвърли поглед към малката къщичка.

— Вчера Джон получи къща, почти построена. Днес той получи два детайла, с които къщичката изглежда стана построена. Какво трябва да означава това, нямам понятие. Но не мисля, че тайнствеността ще нараства. Тъй като всичко това има рационална мотивировка, в хода на играта всичко трябва да става все по-ясно. Да видим какво имаме към този момент.

Елъри закрачи, като говореше ту на пода, ту на камината, ту на облицования с дърво таван:

— Сега количеството на подаръците стана променлив фактор. Вчерашният се състоеше от три предмета, днешният — от два. Следователно, можем да очакваме по-нататъшни количествени вариации. В действителност тези вътрешни вариации не влияят на външната вероятност общо да има дванадесет групи подаръци — по една за всяка нощ на Коледа. В крайна сметка общият брой на отделните подаръци може да има някаква съществена връзка с числото дванадесет. Засега не можем да отидем по-далеч.

— Сериозно ли говорите това, Куин? — запита недоверчиво издателят и се огледа със стеснителна усмивка, като че ли канеше всички да се присъединят към неговия скептицизъм. Но никой не се усмихна като него.

А Елъри се ограничи само с думите:

— Аз само участвам в тази игра, мистър Фримън.

Всички започнаха да се разотиват един по един към спалните, докато в хола не останаха само Елъри и Джон Себастиан. Двамата млади мъже седяха мълчаливо край загасващата камина. Накрая Джон изрече:

— Никаква светлина в цялата тази дяволщина.

Той стана и наля две дози уиски. Едната подаде на Елъри, с втората се настани в креслото сам.

— Елъри, нали дела от този род са твоя специалност?

— Само не сега.

— Но ти ме разбираш. Ти имаш гъвкав ум и виждаш онова, което средният глупак не забелязва. Или поне имаш такава репутация. Поне в нещо от това, което става, виждаш ли някакъв смисъл.

Елъри поклати глава.

— Това е свръх силите ми, Джон. Във всеки случай засега. И най-вероятно, защото неизвестните са прекалено много — той отмести чашата си. — А ти сигурен ли си, че не знаеш нещо такова, което би прояснило нещата?

Младият поет се изненада.

— Аз? Как така?

— Някои неща ти определено премълчаваш — ти каза, че на шести януари трябва да станат четири събития. Ти встъпваш в правата си по наследството, излиза твоята книга, жениш се за Ръсти… и още? Четвъртото събитие по твоите собствени думи е сюрприз. Та що за сюрприз ще е това?

Джон прехапа устната си.

— Напълно допустимо е, Джон, това да има отношение към подаръците.

— По кой начин? Аз със сигурност знам, че няма — Джон стана и отново се приближи до бутилката с уиски.

— Не, това никак не е свързано с тези дяволски подаръци.

Елъри запита тихо:

— А с убийството на стареца?

— Не!

Елъри вдигна вежди.

— Каза го така, сякаш не си сигурен.

— Разбира се, че съм сигурен! Залагам си главата!

Елъри вдигна чашата си и я пресуши. После се изправи и каза тихо:

— Възможно е, че именно това и правиш, Джон. Лека нощ.

Той бавно се изкачи по широката стълба. Беше забелязал и по-рано, че приятелят му през последните два дена става все по-раздразнителен, но не му придаваше особено значение. Сега на Елъри му се струваше, че това би могло да бъде свързано по някакъв начин със загадката. Какво криеше Джон? Изумлението му от събитията през последните две денонощия изглеждаше съвсем искрено. Нима се е преструвал?

Нещо накара Елъри да погледне нагоре. Той се спря за малко на площадката. Горният вестибюл включваше и площадка, а след това продължаваше в коридор от двете страни, към който излизаха вратите на спалните. В двата края коридорът завиваше към страничното крило и там вече Елъри не можеше да види нищо. Всяка от двете части на коридора се осветяваше от слаба нощна лампа.

Иззад ъгъла на коридора вляво от Елъри се показа тъмна мъжка фигура. Докато човекът минаваше под лампата, Елъри ясно видя лицето му.

Лицето на Джон.

То се появи само за миг. Джон веднага отвори вратата на спалнята и изчезна. Елъри стоеше на площадката с някакво глупаво усещане. Преди минута той остави Джон долу, в хола. Как е успял да го изпревари и да попадне тук? Освен ако… Разбира се. Джон определено се е качил по задната стълба от кухнята.

Елъри влезе в стаята си, извади дневника и седна, за да запише събитията от деня и вечерта. Но през цялото време докато пишеше, някаква скрита мисъл сякаш се опитваше да овладее неговото съзнание… Това така го дразнеше, че той съвсем заряза писането и измъкна тази мисъл на бял свят.

При разглеждането й тя започна да го дразни още повече.

А тя беше такава: как ли е успял Джон да се добере до втория етаж толкова бързо? Да, вървейки по най-правия път от хола към вестибюла, от вестибюла по парадната стълба към площадката Елъри не бързаше. Но на Джон му се е наложило да пресече целия хол, да мине през трапезарията, да влезе в бюфета, от бюфета — в кухнята, да се изкачи по задната стълба от кухнята на площадката в края на лявото крило на коридора на втория етаж, а след това да извърви цялото крило и да завие на ъгъла. Той какво, да не би да е тичал през глава? Но даже и да е така…

И освен това… защо?

Действително, защо въобще му е потрябвала задната стълба?

Елъри тръсна глава, ядосан сам на себе си. На мен също започва да ми действа общата атмосфера на лъжата, с която е забулено гнусното убийство на стареца. Той заключи дразнещата го мисъл в едно ъгълче и се приготви да поднови работата си с дневника. В този момент започна да бие големият часовник на горната площадка.

Елъри автоматически изброи ударите. Прободе го болка в тила. Дванадесет…

Той сърдито започна да пише…