Елъри Куин
Последният удар (4)

Глава трета
Първа вечер: сряда, 25 декември1929 година

в която тайнственият Санта Клаус се материализира от преддверието на ада и на авансцената се появяват Волът, Малката Къщичка и Камилата

Когато се събудиха, гостите на Артър Бенджамин Крейг видяха свят, напомнящ пейзаж от пощенска картичка: заскрежена хвойна и сняг с непорочна белота. Даже от най-високите храсти се виждаха само връхчета. От алеята към входа и от пътя нямаше и помен. Където и да се погледне, се издигаха и спускаха преспи като белоснежни параболи.

Повечето от обитателите станаха рано, разменяйки възклицания за приказната гледка от еркерите и наслаждавайки се на коледната закуска а ла фурше, приготвена от яката готвачка, по съвместителство и икономка на Крейг, мисис Янсен, и сервирана от червенобузестата камериерка-ирландка. В трапезарията беше шумно.

Преподобният мистър Гардинър беше неутешим. Той все пак не попадна на коледната нощна служба. Вчера се оказа невъзможно да изкарат кола, а в безсмислието на опитите да се преодолеят преспите на два крака той се убеди сам. Крейг облекчи страданията му, като включи радиото в единадесет и половина през нощта и го настрои на радиостанция „Оу Ар“, за да може свещеникът да изслуша Хор небесен и камбаните на църквата „Свети Тома“, а в полунощ всички се присъединиха към стария пастор и изслушаха литургията, която предаваха по „И Ей Еф“ от манастира „Светото сърце“. Ръсти и Джон се наместиха на пода до радиото, а Елъри с изумление наблюдаваше лицето на Валентина, заприличало на неподвижна трагична бяла маска и сардоническата извивка на устните на Карло.

Елен също ги забеляза и изглеждаше разтревожена. След това те пяха коледни химни и украсяваха елхата в хола. После повечето от гостите се прибраха да си легнат.

След закуската Джон обяви, че има за всеки коледна изненада и подгони всички към хола.

— Под елхата — упъти Джон и замря в глупав вид. Той погледна към Ръсти, а Ръсти погледна към майка си.

— Нищо не разбирам — каза Ръсти. — Ние сами ги сложихме там през нощта, след като всички си легнаха.

— Странно — измърмори Джон. — Мейбъл?

Камериерката надникна от вратата на трапезарията.

— Сутринта, когато палеше камината, видя ли тук някакви пакети?

— Не, мистър Джон.

— Ако някой е решил да се шегува така… — започна Джон твърде хладно, но изведнъж се разсмя.

Всички се обърнаха. В коридора, водещ към хола, беше застанал Санта Клаус, а в ръцете му имаше купчина пакетчета с коледни подаръци.

— Санта!

— Джон, трябва да станеш актьор!

— Но аз не…

— Забележително си го измислил!

Това беше класически Санта Клаус с огромен корем, дегизиран чудесно с бяла брада и вежди. Без да пророни нито дума, той започна весело да раздава ярките пакетчета.

— Ой, Джон, каква разкошна брошка!

— Щипка за пари във формата на… Какво би могло да бъде това?

— Моето според мен е агне?

— Нима не е ясно? — изписка Оливет Браун. — Всичко това са вашите лични зодии. Ти, Елен, си Овен, затова ти се пада агънце. Валентина, вие сте Стрелец и затова за вас е фигурката на стрелеца с лък. И така нататък. Това беше моя идея, нали, Джон?

— Ваша, разбира се. Ръсти направи ескизи и поръча фигурките в златарското ателие на Мойлън на Пето авеню.

— Ние здравата се потрудихме, докато узнаем рождените дни на всички — засмя се Ръсти, — но все пак се справихме със задачата и тогава се оказа, че всички ние, дванадесет души, сме се родили под различните знаци на Зодиака. Наистина ли ви харесва?

Това бяха оригинални миниатюри от злато, украсени с полускъпоценни камъни — брошки за жените, а за мъжете — щипки за пари, заменящи портмонето. На щипката, предназначена за Елъри, твърде изкусно бяха изобразени Кастор и Полукс.

— Би трябвало да благодарим на Фелтън — каза той. — Прекрасно изигра ролята на Санта Клаус. Къде е той?

Но Санта Клаус го нямаше.

— Фелтън? — запита Джон. — А това Фелтън ли беше?

— Ти знаеш по-добре. Защо, не е ли така?

— Е, не знам, Елъри. Никакъв Санта не съм планирал. Артър, твоя ли е идеята?

— Моя? — Крейг поклати глава. — Нямам никакво отношение към това.

Последва кратка пауза.

— Какво пък, все пак трябва да е бил Фелтън — каза Елъри. Ние поне всички бяхме тук, докато той раздаваше подаръците. Не е възможно в този костюм да е била Мейбъл, а още повече мисис Янсен… това непременно е бил Фелтън.

— Аз ли, сър?

Всички се обърнаха изумени. Но това беше просто Фелтън, застанал пред вратата, водеща към трапезарията. Беше със зелена гумена престилка и насапунисани гумени ръкавици.

— Аз миех съдовете в бюфета. Мисис Янсен може да го потвърди.

Тази пауза се оказа по-дълга. Артър Крейг каза рязко:

— Добре, Фелтън.

Слугата се отдръпна и изчезна.

— Артър, възможно е да не мислите както трябва — неочаквано промърмори Дан З. Фримън. — Може би е била сянката на бащата на Хамлет.

Никой не се засмя.

— Тринадесетият! — мисис Браун задиша тежко. — Тринадесетият!

Джон пристъпи към най-близкия прозорец и се втренчи в снега с недоволна гримаса. Ръсти отиде до него и му каза тихо нещо. Той сви рамене.

— Тайните са ваша специалност, мистър Куин, нали така? — жизнерадостно изписка доктор Дарк. — Няма ли да ни разкриете тези?

Думите на доктора поуспокоиха обстановката. Всички започнаха да убеждават Елъри да влезе в ролята си, както се изрази Валентина.

— Всичко може да се окаже просто до нелепост — предположи Елъри. — Някой е поканил Санта Клаус, така да се каже, отвън. Защо виновникът не си го каже направо? Рано сутрин съм слаб детектив.

Но всички заявиха, че са невинни.

— Почакайте за минутка — Елъри излезе.

Той се върна, изтупвайки снега от обувките си и тръскайки го от крачолите си.

— Нито една стъпка, никакъв белег около къщата. Така че никой отвън не е успял да се промъкне тук през нощта, поне, след като е спрял снеговалежът. Знае ли някой кога точно снегът спря да вали.

— Около два и половина — каза Ръсти, — точно преди ние с Джон да се приберем горе.

— Следователно, ако някой се е промъкнал в дома, това е станало до два и половина сутринта, иначе по снега щеше да има следи. Доколкото си спомням, всички се разотидохме, за да си легнем приблизително около един час преди Ръсти и Джон. Аз не съм чул нищо. А вие?

Никой нищо не беше чувал.

— Хм — учуди се Елъри. — А знаете ли, това е интересно.

Домакинът усмихнато поклати глава.

— Предлагам да забравим всичко това.

— Мистър Крейг, това може да не се окаже толкова лесно.

— Тоест?

— Недокоснатият сняг навън ни подсказва две неща. Първо, ако Санта е дошъл отвън, направил го е преди два и половина през нощта. Второ, когато и да е влязъл в дома — дали през изминалата нощ, дали през миналата година — той все още е тук. Даже ако се беше опитал като стария свети Ник да напусне дома през комина, би му бил нужен цял отбор хвъркати елени — Танцьори, Скокливци, Гръмобои и други — за да се махне, без да остави никакви следи по снега.

— Елъри, може би той си е отишъл, след като се върнахте! — Елен изтича навън, но се върна веднага, клатейки глава. — Нищо, освен собствените ви следи.

— Действително, Артър, много странно — Роланд Пейн се намръщи професионално. — Че кой би могъл да бъде?

Мариус Карло запита в настъпилата тишина.

— И как смята да постъпи по-нататък нашият специалист?

— Прогнозата не е прекалено мрачна, Мариус — погледна го с усмивка Елъри. — Който и да е бил, той е все още в къщата и се крие. Най-вероятно в необитаемата й част. Ако мистър Крейг не възразява, аз бих се заел с издирването.

Брадатият обезпокоено махна с ръка.

— Сигурно така ще е най-добре, мистър Куин.

— Елен, нали познавате този дом като петте си пръста? Какво ще кажете да потърсим заедно? — той добави малко по-сухо: — За да бъде опитът чист, моля всички да останат тук.

Явно разтревожена, Елен първа се заизкачва по стълбата.

— Елъри, какво означава това според вас?

— Просто някой е решил да се позабавлява. И хитро е подредил всичко. Елен, не трябва да губим кураж. Хайде и ние да приемем това като добра шега и да постъпваме по съответния начин.

След един час мистър Куин съвсем не приличаше на човек, увлечен от весела игра. Те обиколиха всички стаи в необитаемата част на къщата, без да открият каквато и да е следа от нечие присъствие. Даже се покатериха на тавана и се завъртяха из стаите на прислугата, надникнаха под стряхата и в няколко килера. След като слязоха оттам, по настояване на Елъри огледаха мазата. Докато това траеше, готвачката, камериерката и Фелтън се заразиха от общата тревога и, събрани в кръг в голямата кухня, си шепнеха нещо. Най-накрая, макар че снегът вече го беше накарал да си направи категоричен извод, Елъри си проби път, газейки дълбоко в преспите, до стопанските пристройки. Едната от тях беше двуетажен гараж, преоборудван от стара плевня за карети, другата се използваше за конюшня. Елъри ги изследва от пода до тавана.

Не намери никакви признаци за тринадесетата персона.

— Бедата е — оплака се той на Елен, че има полкова много стаи, затрупани с толкова вехтории, толкова много шкафове, че нашият неканен гост би могъл да се спотайва безкрайно, просто като притичва от скривалище в скривалище, изпреварвайки ни. Интересно, какво ли се крие зад всичко това?

— Каквото и да се крие, то не ми харесва.

— Дванадесет — измърмори Елъри. — Дванадесет участници във веселието, дванадесет дни и нощи от Рождество до Богоявление, а сега — изчезнал Санта Клаус, който раздава дванадесетте знака на Зодиака.

— Вие откачихте.

— Кълна се в брадите на лъжепророците, мис — изръмжа Елъри, — сам не мога да разбера откачил ли съм или не.

Откритието направи малката Мейбъл, камериерката. Тя се канеше да сервира масата за обед, когато внезапно се разнесе пронизителният й писък. Елъри, който в компанията на Елен, мистър Гардинър и още няколко гости се намираше в хола и слушаше специалното предаване — коледни поздрави до Америка от Холандия — изтича към хола. Ирландката стоеше до стената, гледайки с ужас към голям дъбов скрин.

— Аз… аз исках да взема големи салфетки за масата — опита се да обясни Мейбъл, тракайки със зъби. — Отварям аз скрина, а там… — тя посочи с треперещ пръст, — а там ето какво има!

В скрина лежеше сгъната грижливо пълна екипировка на Санта Клаус — шуба, шапка, ботуши, накоремник, ръкавици, бутафорни вежди, перука и брада.

Докато Елен успокояваше наплашеното момиче, Елъри набързо огледа костюма. Той изглеждаше съвсем нов, по него нямаше нито етикети, нито следи от употреба.

— Трябва да отбележа, че този, който е организирал всичко това, има чувство за хумор — изхили се шишкавият доктор. — Той определено е знаел, че Мейбъл или някой друг рано или късно непременно ще надникне днес в скрина.

Роланд Пейн избоботи, като запазваше изисканата си интонация:

— Намирам това за не по-смешно от неприличните анекдоти на пикниците на нюйоркските демократи.

— Смейте се колкото си искате — произнесе със страстно вибрато Оливет Браун. — Но в тази къща има нещо. Опасност. Аз я чувствам. Тя се търкаля към мен като вълна.

Силно стисна очи и за един кошмарен миг Елъри си помисли, че изпада в транс. Но бодрият коментар на доктор Дарк оказа върху мисис Браун галванизиращо въздействие.

— Нима действително вярвате в тези бълнувания?

— Бълнувания! — тя едва не се нахвърли срещу него. — Не хулете онова, за което не знаете нищо. На земята и на небето има много повече…

— Отколкото в моята, да речем, философия — вметна Елъри, без да откъсва поглед от безмълвния червен костюм. — Не споделям предчувствията на душата ви, но трябва да си призная, че всичко това също не ми харесва особено. Излиза, че никой даже и с крайчето на окото си не е видял кой тази сутрин е сложил този костюм в скрина?

Не беше видял никой.

През втората половина на деня небето се скри зад някаква пелена, която не можеше да се отъждестви напълно с облаците. Сиви вълма закриха слънцето, позатопли се и Елдърууд започна полека да се измъква изпод снега. През целия ден наоколо тракаха снегорини. Появи се местният автомеханик с камионче, оборудвано с голям дървен щит, и разчисти пътя до къщата на Крейг. Джон и Елъри хванаха лопатите и помогнаха на Фелтън да разчисти пътека около сградата.

Но сякаш някой буквално беше изстискал от тях цялата радост от живота. Ръсти, Валентина и Елен се опитаха да се замерват със снежни топки, но бързо се отказаха. Възникна идея да впрегнат един от конете от конюшнята в старата шейна с ръждясали плазове, но и тя бързо угасна.

 

 

В музикалния салон Мариус Карло седеше на пианото, присвил око над димящата в устата му цигара, и извличаше от него яростни малки арпеджио и карикатурно изопачени фрагменти от опери, спирайки често, за да напълни чашата си с коктейл; в същото време Оливет Браун, безчувствена към музикалния сарказъм на Карло, се свря в ъгъла с книга, която откри в Крейговата колекция от старопечатни американски издания — „Чудесата на невидимия свят“ на Котън Мезер. Заедно те представляваха удивително хармонична картина.

Дан Фримън, доктор Дарк и мистър Гардинър се разходиха в горичката зад къщата. Неочаквано за самите себе си те завързаха оживена дискусия за двата най-нови бестселъра: Историята на Сан Микеле на Аксел Мунте и Изкуството да мислиш от абат Ернст Димке, за нито един, от които при нормални условия не биха сметнали, че си заслужава да се спори.

Крейг и Пейн се бяха отпуснали в библиотеката и обсъждаха сравнителните достойнства на администрацията на Хувър. Обикновено при спорове на тази тема от тях хвърчаха искри. Но днес адвокатът твърде безлично коментираше преувеличаването на съдбоносната роля на Черния четвъртък, а силите на Крейг стигнаха само за вяла критика на сенатора Хефлин и другите хувърократи, не допуснали в Белия дом Ел Смит, а значи и стабилната икономика.

Тази тревожна атмосфера не се разсея и от изобретателния коледен обяд на мисис Янсен, сервиран в пет часа. Сякаш всички, макар и с половин ухо, се ослушваха няма ли да се раздадат над главите им стъпките на призрака. Ръсти и Елен с всички сили се опитваха да поддържат беседата на масата, но тя упорито не вървеше и се давеше в паузи.

— Прилича повече на помен! — Джон захвърли салфетката. — Хайде да отидем в хола и да изпием по едно кафе с коняк. Може би ще уловим нещо весело по радиото.

— В шест и половина е Чичо Джон — каза с невинен израз Мариус. — Или пък титаните на мисълта и музите предпочитат Амос и Енди в седем или Фурнаджиите-веселяци в осем и половина. Непременно, непременно да се обърнем към този висш инструмент на културата.

Но им се удаде да послушат радио не скоро, а едва през самата коледна нощ. Защото когато влязоха в хола, преди всичко се сблъскаха с нова загадка.

Под елхата лежеше голям пакет, завит с червено-зелен станиол и завързан с позлатена панделка. Към панделката беше закрепена коледна картичка, изобразяваща весел Санта Клаус. На картичката имаше акуратен машинописен надпис: За Джон Себастиан.

— Ето и нещо приятно за разнообразие. И кой е този скромен дарител?

Джон повъртя пакета и така, и иначе, опитвайки се да намери отговор на въпроса си. Но така и не успя. Из стаята премина някакъв хлад.

— Глупости! — каза внезапно Джон. — Някой е бил достатъчно любезен да ми направи подарък, а ние всички стоим тук с такъв вид, като че ли той ей: сега ще избухне!

Той разкъса опаковката и измъкна бяла кутия, без каквито и да е надписи. След като свали капака, видя в нея няколко предмета, завити поотделно в червена амбалажна хартия. Отгоре лежеше чиста бяла картичка, на която имаше написано нещо.

Намръщен Джон го прочете на глас:

Ето, в първата коледна нощ

Вол изпращам ти, гълъбче мое.

От сандалово меко дърво.

Също Къща, почти построена,

там с невестата си да живееш;

и двуцветна метална Камилка,

нека тя да ви стане любимка.

— Що за дявол! — каза Джон. — Някаква тъпотия!

— Просто безсмислица! — проговори Елен. — И какво трябва да означава това?

Елъри внезапно се обади:

— Джон, я дай да погледна.

Всички се струпаха около тях и зачетоха странните псевдостихове през рамото на Елъри.

— … изпращам ти, гълъбче мое — размишляваше той на глас. Не мога да си представя кой би могъл да напише това. Освен може би вие, Ръсти? Не сте ли го изпратила вие.

— Не — каза Ръсти. — Имам старомодната буржоазна слабост да се подписвам, при това със собственото си име.

— Вие, мистър Крейг?

— Не, не.

Елъри предложи тихо:

— Да погледнем, Джон?

Джон пренесе кутията на дългата тясна маса и с изключителна предпазливост извади предмета, сложен най-отгоре. След това той с яростен замах разкъса амбалажната хартия. Предметът се оказа полирана фигурка, издялана ръчно от кафяво сандалово дърво, закрепена върху обикновена дървена поставка. Фигурката изобразяваше вол с плавно извити рога.

— Нещо далекоизточно — измърмори Елъри.

Ръсти поклати глава.

— По-скоро индийско.

Елъри наклони малкия вол и кимна. На подставката бяха отпечатани думите Мейд ин Индия.

— Сега, Джон, вади онзи, който е по-голям.

Джон измъкна предмета, но обвивката му свали Елъри. Както и беше обещано, оказа се, че е къща — нещо като саморъчно направена къщичка за кукли, сглобена твърде умело от миниатюрни елементи, боядисани с червена боя, имитиращи тухлена зидария. Покривът на къщичката, изработен от малки черни етернитови парченца, лежеше малко накриво върху горния етаж. Елъри го свали и се видя вътрешността й. Тя беше разделена на малки стаички, коридори и стълба, водеща към първия етаж.

— Но какво означава всичко това? — запита Елен.

Елъри сви рамене. В къщичката нямаше мебели. Той преобърна цялото съоръжение, опитвайки се да намери клеймото на производителя или въобще нещо, свидетелствуващо за произхода на къщичката. Нямаше нищо.

— Явно е саморъчно направена. Джон, хайде да видим последното. Какво беше казано там, камила?

Наистина беше малка двугърба камилка.

— Тежка е — Елъри си помисли, че камилката е изработена от някаква оловна сплав, както по-рано правеха войничетата. Фигурката беше покрита с бял и черен емайл. Както и по къщичката, нямаше никакви белези, показващи производителя или мястото на изработването й.

— Според мен е средиземноморска — допусна Ръсти.

— По-точно азиатска — възрази Елъри. — Двугърбата камила е бактрийска, а не арабска. Но според мен няма никакво значение откъде са тези вещи. Макар че някой, разбира се, много се е старал — само не е ясно защо. Интересно, ако съпоставим тези три предмета, какъв ли резултат би трябвало да се получи според замисъла на автора.

— Безумие — отбеляза веднага доктор Дарк.

— Едва ли, докторе, макар и предложението ви да е съблазнително. Стихчетата свидетелстват по-скоро за здрав разум. Между другото, никой ли не е виждал тези предмети по-рано?

Всички задружно поклатиха глави.

— Абсолютно нищо не разбирам — сърдито изрече Джон.

— А аз разбирам! — възкликна Оливет Браун. — Тук имаме явно влияние на духовете. Още не всичко ми е ясно, но камилата… в Индия нито едно привидение няма да прекрачи прага на дома, ако под прага му са заровени кости от камила. Да, имаме и къща — и още, нима на този вол не е написано, че е направен в Индия?

— Изглежда прекалено заплетено, мисис Браун — отбеляза полугласно Елъри. — Почакайте… От трите предмета двата са животни, третият — къща. Сякаш няма връзка, освен ако къщата не е зверилник, а това явно не е така. Материалът е различен: волът е от дърво, къщата — от дърво, камилата — от метал, покрит с емайл. Размерите не съвпадат — волът е по-голям от камилата, а пък къщата е в съвсем друг мащаб. Цветовете? Кафяв, червен, черен, бял, сив и отново бял.

— Усещането е такова, сякаш препрочиташ пак Тайната на цилиндъра — каза издателят Фримън. — Продължавайте.

— Няма накъде да продължавам, мистър Фримън. Не мога да видя в тези предмети нищо общо, освен неоспоримия факт, че са подарени на Джон от неизвестно лице по неразкрити причини. Джон, нищо ли не ти идва наум?

— Не, дявол да го вземе! — сви рамене Джон. — Само чувствам, че зад всичко това се крие някаква гадост. А защо — не знам.

— Най-вероятно някой се развлича така — предположи Ръсти и хвана ръката на Джон. — Не бъди толкова мрачен, мили.

— Волът! — възкликна майка й. — Един от символите на Телеца. Кой от нас е Телец? Но това сте вие, мистър Крейг!

Брадатият домакин каза тъжно:

— Да, разбира се, права сте, мисис Браун. Но позволете ми да ви уверя…

— Мамо, не говори глупости — възпря я Ръсти рязко.

— Но, скъпа, нали е Телец?

— Елъри — каза Елен, — може би разгадката е в текста?

— Ако това е така, тогава аз не я виждам. Очевидно нашият стихоплет е използвал един старинен английски химн… как беше? — той помълча, припомняйки си, после промърмори: — Два пъти да ме вземе дяволът, разбира се, Дванадесет коледни дни.

Като видя недоумяващите погледи на останалите, той обясни:

— Аз вече споменах на Елен, че в цялата тази история по странен начин се повтаря числото дванадесет. Ние сме дванадесет, събрали сме се за празника, наречен Дванадесет коледни дни и всичките дванадесет души случайно, а може би и неслучайно, представят дванадесетте знака на Зодиака. Веднага се появяват тези подаръци, а в стихчетата, които ги придружават, се пародира старинният коледен химн, който така се и нарича Дванадесет коледни дни. Помните ли какво се пее там:

Ето, в първия коледен ден

Ти изпрати ми, гълъбче мое

Яребична на крушова клонка

А на втория коледен ден

Ти изпрати ми, гълъбче мое

Две гургулинки нежни

И яребична на крушова клонка.

И така нататък. За третия ден се добавя Три кокошчици белоснежни и се повтаря за гургуличките и яребичката на крушова клонка. За четвъртия се добавя четири пойни птички. И така върви — след всеки нов подарък се повтарят всички предишни, докато всичко това не свърши на дванадесетия ден с дванадесет барабанчика, биещи барабани.

— Очарователно — каза някой. — И какво следва от това?

Не беше необходимо Елъри да се обърне, за да познае чий гласът.

— Не знам, Мариус. Но тук нещо явно едва започва. Едва ли щяха да вземат за образец в играта този коледен химн, ако не се канят да действат по същата схема.

— О, ден радостен, щастлив! — каза Джон. — Или как?

— И това не знам. Само че едва ли авторът е бил подтикнат от желание да достави радост. Боя се, Джон, че макар че това прилича на будалкане, трябва да се отнесем към него сериозно. Обикновено хората не прибягват към такива хитрости просто заради шегата. Или пък ако все пак е шега, смисълът й е съвършено неясен. И това поражда опасения.

Всички се умълчаха. Обхвана ги усещане за някаква безпомощност — никой не знаеше дали трябва да се смеят или да се тревожат.

Елъри почука по бялата картичка.

— Единственият модус операнди^[1], който мога да предложа, е да изследваме този пародиен текст, като обърнем внимание на различията му с оригинала. Между другото, думите вол, къща и камила са напечатани разредено. Смятам, че това трябва да се приеме като опит някак да се подчертаят, да привлекат вниманието именно към предметите.

Сега за разликите с оригиналния текст. Те започват веднага. В първата строфа на химна се пее в първия коледен ден, а в надписа е казано в първата коледна нощ. Във втората строфа също има разлика. В химна се пее ти изпрати ми, гълъбче мое, а в картичката е изпращам ти, гълъбче мое, т.е. има се предвид конкретно Джон. На третата яребична на крушова клонка неизвестно защо се превръща във вол… от сандалово меко дърво, а по-нататък съчинителят безвъзмездно присъединява още два предмета, които отсъстват в първоизточника даже и като бройка: къща, почти построена, и двуцветна метална камила — Елъри добави неочаквано: — Може разсъжденията ми и да изглеждат глупави, но и онова, което се казва и както се казва там, на пръв поглед не е никак по-умно от това, което аз мога да кажа. И все пак някой си е направил труда да намери или да направи тези предмети, да ги опакова, да съчини стихчетата, да подреди всичко това в кутия, а след това да изчака на някое закътано местенце в тази къща, която прилича на лабиринт, да издебне момента, незабелязано да се промъкне и да подхвърли подаръчето под елхата. Ако вземем предвид, че петнадесет души — дванадесет и още трима обслужващи — през цялото време се движеха из целия първи етаж съвършено непредсказуемо, този негов поход към елхата е бил извънредно рискован — ако той, разбира се, е искал да остане незабелязан или поне незабележим според правилата на избрания от него вариант на играта на котка и мишка. Не, безсмислицата тук е само повърхностна, външна… А това пък тук какво е?

Докато произнасяше монолога си, Елъри машинално обърна картичката. И сега той, свъсил вежди, разглеждаше някакви драскулки по нея.

Всички се струпаха около него и образуваха нещо като миниатюрно копие на объркана тълпа. Даже лицето на мисис Браун, независимо от всичките й връзки в света на сенките, позеленя през пласта червило.

Знаците бяха направени с молив:

— Тук я има думата вол — тихо произнесе Фримън. — Това е ясно като съвест на издател. Но проклет да съм — извинете, мистър Гардинър, — ако мога да разбера всичко останало.

— Нищо, нищо, мистър Фримън — обади се старият свещеник, като направи с пръсти подобаващ за случая и за сана му жест. — Вероятно аз повече от всички присъстващи разбирам от проклятия. А всичко това наистина е много любопитно.

— А ето тези две кулички долу — съсредоточено произнесе доктор Дарк. — Те са като две гърбици. Две камилски гърбици!

— А рисунката в центъра? — измърмори мистър Гардинър. — Нещо ми подсказва, мистър Куин, че тя спокойно би могла да изобразява къщичка с липсващ прозорец долу и върха на покрива горе.

Елъри кимна.

— Да, рисунките несъмнено се отнасят за трите подаръка в кутията: камилата е само загатната, сякаш рисуващият е бил прекъснат или не е завършил рисунката по някаква друга причина. — Той поклати глава. — Боя се, че няма да мога да добавя нищо повече. Освен прогнозата, че ще има още подаръци от този тип, вероятно по кутийка за всяка от дванадесетте коледни нощи. А това означава, че към поредицата дузини, за които вече говорихме, ще се прибави още една. Очакват те дванадесет подаръка, Джон.

— А за него ядец, който и да е! — каза Джон. — Тези глупости ми опротивяха. Иска ли някой да се разходим из градчето?

Очевидно, освен Ръсти никой не искаше. Те с Джони си навлякоха пуловерите, качулките и ботушите и излязоха от къщата. След няколко минути Валентина и Мариус решиха, че и на тях няма да им попречи разходка по снега: Елъри забеляза как те тихичко се измъкнаха след Ръсти и Джон. Но беше прекалено зает с тайния смисъл на числото дванадесет и не се замисли над тайния смисъл на човешките постъпки.

Елъри почувства нечие присъствие.

— Няма ли да попреча на мислите ви? — запита Елен.

— Как може да се попречи на нещо, което го няма — промърмори Елъри. — Извинете, не съм особено галантен. Къде са другите?

— Кой накъде. Едни играят бридж, други слушат радио. Нима не чувате?

— Сега чувам. Седнете до мен, Елен — той освободи място на пейката край камината. — Какво мислите за всичко това?

— Нищо. Но ме е страх.

— Не знаете ли някой да е настроен срещу Джон?

— Настроен срещу Джон? — Елен искрено се удиви. — Не мога да си го представя. Джон е толкова очарователен, талантлив, весел. Сигурна съм, че не е обидил и муха през живота си.

Елъри кимна, макар че не споделяше напълно оценката, дадена от Елен за възпитаника на чичо й. На събиранията в Гринуич Уилидж Елъри беше виждал Джон и в моменти, когато чарът му явно се изпаряваше, а зад поетичната фасада се долавяше нещо прекалено твърдо, склонност към упорито своенравие, което Елен не забелязваше или не желаеше да забележи. Джон спокойно би могъл да обиди муха — помисли си Елъри — и тогава от бедната муха не би останало и мокро място.

— А Мариус?

Елен се изненада.

— Мариус е най-добрият приятел на Джон.

— Той го демонстрира по много своеобразен начин. Влюбен ли е Мариус в Ръсти?

Елен отмести погледа си и се загледа в огъня в камината.

— Защо не попитате него за това?

— Може и да го попитам.

— Докато се каните да го направите, мистър Куин, разрешете на една обикновена студентка от факултета по изкуствата да привлече вниманието ви към нещо, което по всяка вероятност сте недогледали.

Сега се изненада Елъри.

— Недогледал?

— Думите на картичката са напечатани на машина. Това означава, че някъде трябва да има пишеща машина. Нали сам казахте, че който и да се крие зад всичко това, той действа от някакво скривалище в къщата. Възможно е да е напечатал и картичката в къщата. Ако можехте да намерите машината…

— Толкова съм затънал в безплодни мисли, че това въобще не ми дойде наум! Колко машини има в къщата?

— Две. Едната е в библиотеката на чичо Артър, другата — в старата стая на Джон.

— Хайде да пошпионираме.

Те станаха и тръгнаха към библиотеката на Артър Крейг. Играчите на масата дори не вдигнаха глави. Преподобният мистър Гардинър и мисис Браун слушаха като омагьосани картечните тиради на ловеца на сензации, едноокия Флойд Гибънс, излитащи с трясък от големия орехов стромбергкарлъс, който стоеше на шест крачета и имаше формата на половинка от правилен осмостенник.

Елъри погледна часовника.

— Десет и четиридесет. Гибънс надеждно ще прикове мистър Гардинър и мисис Браун, а тази четворка на масата няма да забележи нищо даже и в случай че предсказанията на Волива за края на света започнат да се сбъдват направо под краката им. Само след вас, Елен.

Те се шмугнаха в библиотеката и Елъри тихо притвори вратата. Той предварително беше задигнал бележката от тайнствената кутия, подарена на Джон, и сега помоли Елен да напечата копие от нея на старичката машина, принадлежаща на Артър Крейг. Тя я препечата бързо и с лекота. Елъри сравни копието й с оригинала под светлината на лампата на бюрото и поклати глава.

— Не. Много от буквите на тази машинка са очукани или излизат от редовете. На картичката не е така. Печатали са текста на по-нова машина и от друга марка. Да проверим машината на Джон.

Без да бързат, те продефилираха през хола, а оттам бързо изтичаха нагоре.

— О, Боже — възкликна Елен пред вратата на Джон. — Нима цялата работа на детектива е толкова глупава?

— Угризенията на съвестта се отменят, мис Крейг. Помнете, че идеята беше ваша.

Те влязоха и след три минути излязоха.

Картичката не беше напечатана на машината на Джон.

— Елен, сигурна ли сте, че в къщата няма повече пишещи машини?

— Аз не знам нищо за други.

— По-добре е да се уверим в това със сигурност. Или така: с това ще се заема аз, а вие слезте и отвличайте играчите с някакви ненужни съвети.

Елен тръсна светлите си коси.

— Не се опитвайте да ме наплашите, аз и така съм достатъчно наплашена. Във всеки случай, нали и двамата сме забъркани в това?

И така, тя знаеше, че той се кани още веднъж да потърси изчезналия Санта Клаус. Елъри се ухили, стисна й ръката и тръгна пред нея.

Те не намериха нито третата машина, нито неуловимия неканен гост.

 

 

Преди да си легне, Елъри измъкна от куфара си един от коледните подаръци на баща си — единствения бащин подарък, който той взе в Елдърууд. Това беше дневник за 1930 година, който започваше с няколко страници без дата за последната седмица на декември 1929 година. Грехът да си води дневник му беше останал още от детските години. Дойде му наум, че този навик сега може да се окаже полезен, за да следи хода на онова, което обещаваше да се превърне в цял букет от неочаквани събития.

Елъри започна от първата чиста страница, като записа датата: 25 декември 1929 година, сряда и половин час писа нещо със ситен почерк.

После заспа и му се присъниха волове, камили, гугутки и свежото, излъчващо здраве личице на Елен Крейг.