Метаданни
Данни
- Серия
- Елъри Куин
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Finishing Stroke, 1958 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Здравко Добрев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция, форматиране
- Analda(2017)
Издание:
Автор: Елъри Куин
Заглавие: Последният удар
Преводач: Здравко Добрев
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Компас“
Град на издателя: Варна
Година на издаване: 1993
Тип: роман
Националност: Американска
Художник: Пламен Монев
ISBN: 954-8181-20-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2328
История
- —Добавяне
Книга втора
„Тайната на цилиндъра“ от Елъри Куин. Тази „логическа задача“ ни запознава с двама нови детективи, баща и син Куин.
Единият е добродушен любител на енфие, другият — книжен червей, напомнящ с нещо за Фило Ванс. Въпреки изключителната претенциозност и препалено прецизната размяна на реплики, те са твърде симпатични. Без да се смятат дребните пропуски, това е прилично четиво за онези, които предпочитат криминални истории без особени подправки.
Глава втора
Вторник, 24 декември 1929 година, Бъдни вечер
в която Елъри пристига в Уестчестър, за да прекара коледните празници в домашна обстановка, а Джон Себастиан намеква за някакви предстоящи събития.
За младостта на Елъри можеше да се съди по това, че той гледаше сериозно на всички рецензии. От хвалебствените той се надуваше, само дето не се пръскаше, от критичните видимо се смаляваше. Общо взето рецензиите за „Тайната на цилиндъра“ бяха приемливи. Но лъжичката катран в „Съботен литературен преглед“ му подействува силно. Снизходителното прилично четиво му беше противно, думите за книжния червей, напомнящ с нещо за Фило Ванс го уязвиха, а пък обвинението претенциозност съвсем го възмути. В първата публикация на млад автор винаги се влага толкова трепетна наивност и да се ругае тя с какви ли не думи значи да се върши престъпление против природата.
Елъри буквално се гърчеше от мъка.
Но всичко това беше вече минало. Книгата излезе в средата на август, по средата на октомври рецензиите пресъхнаха, а към края на октомври Елъри даже ги забрави. В онези дни му беше присъща гъвкавата самоувереност на младостта, която може да бъде превита, но не и пречупена. И той без учудване прие поканата на Артър Б. Крейг да му гостува за коледните празници и Нова година — покана, изпратена далеч преди Деня на благодарността — като нещо, което му се полага като на известен писател. Ако можеше да узнае, че са го поканили не толкова като литературно лъвче, колкото като интересен екземпляр, би се разстроил извънредно много. За щастие той никога не го научи.
Връзката му с Крейг беше само чрез Джон Себастиан, негов познат и възпитаник на Крейг. Младият Себастиан имаше квартира в Гринуич-Уилидж и Елъри го срещаше в различните гринуичски салони — литературни и художествени, и в средите около тях. Сближи ги известно нахалство, присъщо и на двамата. Себастиан беше поет-дилетант с впечатляващо обаяние и, както подозираше Елъри, с известен талант. Без да принадлежи напълно към изгубеното поколение на Ф. Скот Фитцджералд, той беше от онзи байроновски тип с пронизващ поглед и гъста права коса, който беше тогава на мода сред нюйоркските бохеми. За богатия си опекун говореше с цинична симпатия и с оня добродушно снизходителен тон, към който прибягват младите, когато става дума за горе-долу поносимите представители на по-възрастното поколение.
Артър Бенджамен Крейг беше по професия печатар, книжен график, беше се специализирал в издаването на луксозни книги и беше издигнал занаята си до нивото на високопрофесионално изкуство. Елъри не знаеше за него нищо, освен това, че Крейг има отношение към Себастиан и че печатницата му печата най-реномираните книги, издавани от издателя на Елъри, Дан 3. Фримън.
Елъри прие поканата на Крейг, без да се замисля и с много голямо закъснение — едва срещу Коледа — осъзна, че така баща му ще остане сам през празниците. Той предложи да изпрати писмо с извинения, но инспектор Куин не поиска и да чуе за такава синовна жертва.
— Изникна нова следа по убийството на Арнолд Ротщайн, така че няма да скучая по Нова година — убеди го инспекторът. — Отпрашвай, синко, за Елдърууд и се повесели хубавичко. Само не прекалявай много с домашната ракия.
Елъри се усмихна.
— Ако се вярва на Джон, там по-скоро ще сервират марково шампанско и отлежало шотландско уиски.
Инспекторът го погледна скептично и отбеляза с тревога:
— Вестниците обещават за Коледа много сняг. Кога потегляш?
— Във вторник, през деня.
— В понеделник се очаква виелица, а във вторник — силен снеговалеж. Може би ще е по-добре да пътуваш с влак?
— Бабичката Дузи засега не ме е излагала нито един път. — Дузенбергът на Елъри не спадаше към най-новия аристократичен модел на годината таун-кабриолет. Това беше открит автомобил, производство 1924 година, доста очукан след 135 хиляди мили не препалено нежно кормуване. Елъри изпитваше към колата си привързаност, приличаща на онази, която човек изпитва към престарял, но още годен за работа ездитен кон. — Освен това, татко, купих комплект от тези новите свръхяки вериги Унд Америкън. Всичко ще се оправи.
Както се и очакваше, рано сутринта във вторник заваля силен сняг. По обед, когато Елъри потегли, улиците бяха съвсем побелели. В гаража на Осемдесет и седма Западна му монтираха покрив и странични щори, така че той беше защитен от снега; но даже старото енотово яке и кожените наушници не можеха да го предпазят от жестокия североизточен вятър, който преминаваше през щорите, сякаш бяха от марля. Когато излезе на заледения участък на шосето за Уестчестър, той се почувства като погребан в ледник сибирски мастодонт. Наложи му се да се отбие в закусвалнята в Маунт Кидрон, където скришом разреди кафето си с бренди от сребърната манерка, която носеше на колана си. В Мармаронек и Уайт Плейнз също спря да сгрее душичката си. Когато прекоси Уайт Плейнз, поемайки на северозапад по пътя за Елдърууд, манерката му беше празна. Той пристигна в градчето в приятно неутрално състояние — наполовина от лед, наполовина от огън.
Елдърууд се намираше на четиридесет мили от Ню Йорк. Това китно градче, застроено с частни къщи и вили, имаше население шест хиляди души и безупречен миниатюрен делови център, където по Главната улица сияеха заснежени коледни фенери, а в искрящите от скреж витрини се трупаха безбройни Санта Клауси. Както той си изясни, къщата на Крейг се намираше в северния край на града и Елъри го откри, след като само два пъти се отклони по пресечки, които не водеха наникъде.
Къщата се оказа разпростряла се на всички страни сграда, приличаща повече на гигантски връх — на два свръхвисоки етажа с толкова широка мансарда, че тя изглеждаше като нахлузена на този връх. В сградата Елъри без усилия долови достоен образ на онзи гравитиращ към триъгълните форми стил, който беше на мода през осемдесетте години на миналия век и се наричаше американска стряха. На потъмнялата от годините странична стена изпъкваха един над друг два огромни еркера, което придаваше на дома учудващо съвременен вид. А входът стоеше перпендикулярно на главния път и започваше с голяма открита галерия с колони от дялан камък. Цялата тази грамада акуратно се съчетаваше с гъст храсталак — направо не къща, а Старият Мореплавател с грамадна ирландска брада, повдигнат на гребена на вълната на отрупаните със сняг полянки.
Вероятно вътрешният огън, разлял се приятно по жилите на Елъри, беше причината докато караше своя Дузеберг през величествения, направо феодален портал, да изпита престранно усещане — сякаш се приближаваше в парадна карета към вратите на английски замък от времето на кралица Елизабет. В това малко отпуснато състояние той нямаше да се удиви, ако бяха го посрещнали лакеи с перуки и херцогски ливреи, а домакинът беше излязъл с дантелена яка, камзол и прилепнали панталони. Вече му се привиждаха огромни цепеници, даже цели дънери в камините, тръстикови рогозки по каменните подове, приличащи на вълци кучета, ръфащи еленов труп. И, разбира се, море от пунш — димящ, в оловни канчета.
Той започна да си подсвирква Гринсливз.
А когато стигна до галерията, там вече стояха в очакване високият тъмнокос красавец Джон Себастиан и до него — човек-планина, приличащ едновременно и на президента Хувър, и на Хенрих Осми — огромен, брадат, с квадратно лице. Той пушеше лула и се усмихваше добродушно и приветливо.
— Все пак се добра! — възкликна младия Себастиан, като скочи направо в снега и стисна сърдечно ръката на Елъри. — За колата и багажа не се безпокой. Артър, това е Елъри Куин, страшилището на драконите и велик ум. Освен това баща му е истински, жив полицейски инспектор.
— И, не забравяй, добродушен любител на енфие — произнесе Елъри със заплитащ се език. — Мистър Крейг, аз съм щастлив, аз съм потресен, аз съм заледен… И съкрушен — добави той, тръсвайки дясната си ръка. — Ръкостискането на Крейг съответстваше на размерите му, а шестдесет и трите години никак не бяха повлияли на силата му.
Брадата и косата на Крейг бяха светли и все още гъсти, тъмните му очи бяха не по-малко живи от тези на възпитаника му, само че в тях светеше такава добрина и търпимост, каквито нямаше у Джон и, казано между другото, също и у Хенрих Осми.
— Класически еталон за баща — отбеляза Джон със сериозен вид. — Този с хватката си винаги ме е поставял на мястото ми още от времето, когато припках по къси панталонки.
— Боя се, че резултатът е твърде съмнителен — произнесе Крейг с приятен бас. — Добре сте дошъл, мистър Куин. Не зная защо трябва да сте поласкан или потресен, а със заледяването веднага ще се справим. Фелтън, погрижете се за куфара на мистър Куин и колата му. — Мускулест камериер в черен костюм с папийонка безшумно пристъпи към колата. — Пуншът е на лавицата на камината.
Между другото, пунша наистина го сервираха в оловни канчета. Елъри даже не се учуди, когато се оказа в грамадна, почти феодална зала, наполовина облицована с дърво: дъбови панели, греди на тавана, обковани в бронз скринове, камини до тавана с медни отдушници и навсякъде — мед, кожа, потъмняло желязо и блестящ бронз. Той се качи след Фелтън, съпровождан от приятеля си и канче ароматно питие, като отбеляза възторжено:
— По-добро място за Коледа е невъзможно да се намери, Джон. Направо чувам как сър Ендрю Егуичик вика на сър Тоби: А не е ли време да пийнем?
А старият Балч реве в отговор: Че какво друго ни остава да направим? Нали сме родени под знака на Телеца!
— Лично аз съм Близнаци.
— Както казва една стара досадница, ти скоро ще се запознаеш с нея, човек се познава по зодията. Честна дума! — Себастиан прегърна Елъри през раменете. Той изглеждаше щастлив като момченце. — Ей, пор, страхотно е, че успя да дойдеш. Какъв празник ще стане, да се гръмнеш!
— Без убийства, моля.
— О, дявол, ще се наложи да сменим темата. Ето я твоята колиба, Елъри. Ако ти потрябва нещо, звънецът за Фелтън е тук. Като се оправиш, смъкни се долу. Ще ти поднеса едно нещо.
— Сега? Не е ли преждевременно?
— Ще ти поднеса, в смисъл че ще ти го представя. Нещото се казва Ръсти Браун, което няма да мога да крия повече от теб.
— Ръсти Браун? Да не е случайно бейзболист?
— Пази боже! Ние с нея сме, разбираш ли, много големи приятели, така че, Елъри, ръцете долу. Компрене[1]?
— Приличам ли на женкар?
— Когато става дума за чувствата ми към мис Браун, всяко същество с панталон е женкар, докато не се докаже обратното — Себастиан отново надникна през вратата. — Между другото, като слизаш надолу, внимавай да не се загубиш. В тази стара къщичка има повече от тридесет стаи, като се броят и двете крила, и половината от тях са необитаеми. През детството си имах повече скривалища, отколкото братлетата Джеймс. Ако се загубиш, може да не те намерим чак до Богоявление. Побързай, а?
За Елъри не беше трудно да се увери, че опасенията на Джон Себастиан са основателни. Ръсти Браун в излишък притежаваше онова, което Елино Гуин наричаше нещо, и то се допълваше от немалка доза елегантност и очарование. Тя беше весело, енергично създание, без никаква грубоватост, с момичешки черти на лицето, с трапчинки на бузите, с огнени коси, подстригани модерно късо. Беше облечена с изящна небрежност и носеше ефектни обици, направени явно от заварена стомана. Тя поразително приличаше на Клара Боу. Но зелените й очи гледаха прямо и открито, а твърдото й, решително ръкостискане допадна на Елъри. Тя с много талант се занимаваше с дизайн на украшения за облекло, работеше с тъкани, тапети и подобни материали. Беше най-много на двадесет и четири години, колкото и годеникът й, но беше успяла да открие собствено ателие на Медисън авеню и творбите на Ръсти Браун бяха започнали вече да се споменават в „Ню Йорк“, в рубриката „За какво приказват в града“, и имаха успех сред обитателите на сградите по Парк авеню.
— Значи вие сте онзи обещаващ начинаещ писател, който Джон ни хвали до втръсване.
Тя имаше звънлив глас, не по-малко искрен от погледа й.
— Той даже ме накара да прочета вашата книга.
— Да, от такива гамбити аз така и не се научих да се защитавам — каза Елъри. — Но все пак ще рискувам. И така, харесва ли ви?
— Стори ми се ужасно умна.
— Има ли някакво бодване или само ми се стори?
— Може би е малко прекалено умна. — Ръсти невинно се усмихна и продемонстрира трапчинките си. — Бих казала, умна не за годините си.
— По-внимателно с това момиченце, Елъри — каза Джон с обожание. — Тя може и кръвчица да ти пусне.
— О, тя вече рукна — изстена Елъри.
— Младостта не е престъпление, мистър Куин — каза тихо Ръсти. — Лошото е, когато я виждат всички.
— Край — каза Елъри. — Ставам хемофилик. А тази почтена дама е майката на мис Браун?
Мисис Браун беше копие на Ръсти — но на Ръсти от стаята на смеха на Кони Айлънд: с хитри зелени очи, развалени зъби и коси, отдавна превърнали се от рижи в сиво-розови. От нея, както от Медуза Горгона, се разнасяха почти видими флуиди на някакво напрежение. Елъри незабавно я определи като жена от типа Борец За Правда или най-малкото като фанатична. Изясни се, че тя е яростна привърженичка на астрологията, окултизма и на всичко отгоре е и медиум-любител. Наричаха я Оливет.
— Зодията ви е Близнаци, нали, мистър Куин? — незабавно попита мисис Браун, дишайки често и дълбоко.
— О, да, мисис Браун.
— Майка ни е ясновидка, макар че някои предварителни сведения не са й излишни — обясни сухо Ръсти. — Мили, може ли още малко пунш?
— А тази млада леди, мистър Куин, е моя племенница, тя пристигна тук направо от Уелсли за ваканцията — каза Артър Крейг, галейки нежно с лапата си дългата изящна ръчичка на племенницата си. — Елен, Джон и „Ей-Би-Си Прес“ — ето трите неща, заради които живея. Всички те носят моя фирмен знак.
— Продукцията е просто клас екстра, мистър Крейг. И тази пленителна особа ли сте отгледал сам?
— Бащата на Елен умря скоро след раждането й. Това беше единственият ми брат. Естествено, Елен с майка си се преместиха при мен. Марсия боледуваше и не можеше да отгледа детето без чужда помощ. После Марсия почина и се наложи да заменя за Елен и бащата, и майката.
— Единствената брадата майка в зверилниците по света — каза Елен Крейг и опъна брадата на Крейг. — Уникална и във всички други отношения. Смятате ли, мистър Куин, да ме гледате отвисоко — нали съм без диплом?
— Какво говорите, мис Крейг! Само неопровержимите факти ме накараха да се изразя за вас толкова емоционално преди минута. Кога Уелсли ще има нещастието да се раздели с вас?
— През юни.
— Непременно ще бъда там — изрече галантно мистър Куин.
Елен се засмя. Смехът й беше просто забележителен — възхитително музикален, женствен и естествен. Тази висока светлокоса девойка беше с предизвикателна прическа и момчешко, малко ъглесто лице. Елъри бързо схвана, че мис Крейг далеч не е толкова наивна, че в нея се крие цяло съкровище и почувства хазарта на иманярството.
Затова когато Ръсти и Джон отидоха да чакат останалите гости, а Крейг с добрата си душа позволи на мисис Браун да го замъкне да разчитат хороскопи, Елъри каза:
— Имате ли нещо против компанията ми, мис Крейг?
— Ще ви издам един секрет, мистър Куин. Безнадеждно се увлякох по вас още щом прочетох книгата ви.
— Слава Богу, че не сте ме сметнали за умен не според годините ми — Елъри си придаде наплашен вид. — Поне имате ли двадесет и една?
Елен се разсмя:
— През април ще станат двадесет и две.
— Тогава хайде да открием закътано местенце край камината или някъде другаде и да продължим беседата си — каза мистър Куин зарадван.
Голям зелен мармон, осми модел, не без усилия се движеше по заснежената Главна улица на Елдърууд. Гумите бяха без вериги, а седящото на кормилото момиче караше твърде небрежно, поради което спътникът й непрекъснато се въртеше и подскачаше.
— За Бога, Валентина, внимавай за пътя!
— Гледай си симфонията, Мариус — каза момичето. — Аз пък ще те закарам здрав и читав!
— Можеше да ти стигне съобразителност поне да спреш до някой сервиз и да сложиш вериги!
— Не се впрягай. Вече почти стигнахме.
Валентина Уорън беше момиче темпераментно и своенравно. В артистичната си кариера тя стигна до нивото на главните роли в летни гастролиращи трупи и на малките роли на Бродуей. Тайно тя подражаваше на външността и маниерите на Джоан Кроуфорд — беше гледала „Неукротимите“ пет пъти. Холивуд беше за нея като Ерусалим на кръстоносците, а да стане знаменита кинозвезда — все едно да завоюва Светия Граал.
За извънградското пътуване тя се докара със свръх моден зимен спортен комплект, препоръчан от списание „Вог“ — скиорски костюм, състоящ се от норвежки панталон с лампази, яркозелен пуловер от тънко сукно с копринена гарнитура и подходяща на цвят барета. Върху тях тя наметна като пелерина дебело зелено вълнено палто с черна кожена яка и маншети. Валентина обичаше зеления цвят — струваше й се, че в съчетание с бухналите й златисти коси и мъртвешки бледото й лице това й придава вида на героиня от гръцка трагедия. Тя страшно се ядосваше, когато някой я считаше за забавна. Мрачността и славата за нея бяха неразделни.
Но ако природата беше лишила мис Уорън от истинска мрачност, тя беше предоставена с лихвите на младия Мариус Карло, в който беше смесена испанска, италианска и ирландска кръв и чиято душа беше толкова мрачна и разядена, колкото и кожата му. Мариус изцяло владееше дарбата да се презира. Романтичната му, надарена с въображение натура го заставяше да изживява болезнено собствените си физически недостатъци и постоянно да се подценява. За самозащита той прибягваше към сарказъм.
Карло беше рядко талантлив, макар и не съвсем оригинален композитор, продължител на традициите на Стравински и Хиндемит. Но неотдавна той попадна под магията на австрийския модернист Арнолд Шенберг и започна да твори обилно в шенберговски стил. Тези пестеливи анотални опуси не беше чувал никой, с изключение на кръг негови почитатели, състоящ се от поети, художници и музиканти от Гринуич Уилидж, които се лепяха за него като инфекция. Той си изкарваше хляба, като свиреше на алт в оркестъра на Уолтър Дамрош, чиито концерти се предаваха в събота вечер от „Ей Би Си“ за цялата страна. Това беше неговият тежък кръст и когато го поканиха да прекара Коледа в Елдърууд, незабавно се улови за тази възможност и веднага съобщи на администрацията на оркестъра, че е легнал с двустранна остра пневмония.
— Нека си свирят своя дяволски Чайковски без мен — гнусливо обясняваше той на приятелите си и добавяше с присъщия му оптимизъм: — Може би и ще ме уволнят.
Той имаше вроден дефект на стъпалото и досега му се налагаше да носи тежки ортопедични обувки, което му пречеше при ходене, а когато бързаше се превръщаше направо в мъчение.
— Ракът Мариус, чували ли сте? Ами това съм аз — изричаше той горчиво.
Валентина преодоля без загуби Главната улица на Елдърууд, превърнала се в непрекъсната пързалка, и насочи своя мармон към северните покрайнини на града.
— Мариус, а ти осъзнаваш ли какво става? — попита внезапно тя.
— Къде какво става?
— Там. Защо са се заели с това многодневно гостуване?
— Откъде да знам? Дните, когато Джон ми се доверяваше, отдавна потънаха в бездната на времето.
— Не ставай такъв… Едип. Нали разбираш за какво говоря. Джон е намислил нещо, но какво именно?
— Питай него — Мариус не сваляше мрачния си поглед от заснежения път. — Надявам се, че поне пиенето ще бъде прилично.
— Той правеше такива ужасно тайнствени намеци — дълбокомислено каза Валентина. — След Нова година, казва, ще се случи нещо значително. Интересно все пак какво именно.
Младият музикант оголи зъбите си, което можеше да се приеме за усмивка.
— Може би за теб ще е по-добре да не го знаеш.
— Как ще заповядаш да те разбирам?
— Стига, да те вземат дяволите!
— Добре де, Мариус! Все пак какво знаеш?
— Виждала ли си напоследък Ръсти?
Актрисата трепна.
— Преди Деня на благодарността.
— Момичето цяло сияе, особено, безименното пръстче на лявата му ръка.
— Сгодени ли са? — възкликна Валентина.
— Пръстен на приятелството. Така се нарича това. Дреболийка от четири карата.
— Значи мислиш, че докато сме тук…
— От Джон може да се очаква всичко. Даже сватба — Мариус сви рамене. — Съдба. Ще стане каквото е писано.
— Ой, спри, а! Аз не вярвам.
— Ами? — тихо каза той.
Тя го шибна с погледа на теменужените си очи и отново се загледа в пътя.
— И съвсем не е задължително — каза тя също така тихо. — Знаеш ли, Мариус… ти би могъл да ми помогнеш. Ние бихме могли да си помогнем взаимно.
Той я погледна сърдито, после се разсмя.
— Ах, мръснице! Все пак си забелязала. Не си и мислех, че толкова ми личи.
— Та ще ми помогнеш ли, Мариус?
След като помълча известно време, той промърмори:
— Че защо пък не? — Уви се още по-плътно и омота шала си.
— Вали сняг — заяви Елъри, който се спря в хола заедно с Елен Крейг, за да отърси снега от обувките си.
— При това се стъмнява и се застудява — добави Елен. — Отлично начало за Коледа.
— Я и двамата при камината! — подвикна чичо й. — Елен, ръцете ти са на лед.
— Но затова пък какъв огън в очите! — Джон Себастиан се усмихна. В отсъствието на Фелтън, изпратен на гарата с неговия пирлес, той изпълняваше задълженията на барман. — Не искаш ли коктейл, сестричке?
— Боже мой, иска ли питане!
— Елъри?
— Разбира се. Колко гости още ще има?
— Четирима. Мариус, още?
— Безкрайно — каза Мариус Карло.
— Няма защо да се безпокоим — каза Крейг. — Дан Фримън и Роланд Пейн пътуват заедно, а дановият линкълн-кабриолет ще мине отвсякъде. Сам Дарк живее на другия край на Елдърууд. А ако мистър Гардинър пътува с влака…
— Толкова се надявам, че не са отменили нюйоркските влакове — каза Ръсти. — Би било просто ужасно, ако това чудно старче не дойде на празника ни.
— Бих си прерязъл гърлото — каза Джон и показа как. — Ще пийнеш ли, Вал?
— Не сега, благодаря — отказа Валентина и възкликна оживено: — Значи ще бъде свещеникът, а, Ръсти? Да ни будалкате ли сте намислили?
Ръсти се разсмя.
— Всяко нещо с времето си, деца — смигна Джон. — Хей, Елъри, я дай да ти сипя?
— Тпру! Не препускай. Мистър Крейг, вие казахте, че ще дойде Фримън? Дан З. Фримън?
— Да, мистър Куин.
— Ще ви разкажа чудеса, така ли? Как ви се е удало да измъкнете Фримън на домашен празник? Не съм срещал по-заклет самотник. Знаете ли, той е моят издател.
— Знам — усмихна се Крейг.
— Тогава поне двама присъстващи ще имат за какво да си говорят — избоботи Мариус Карло. — Вие, Куин, ще можете да предявите всичките си претенции към Фриман за това, че не е направил никаква реклама за книгата ви, а той ще ви опише как вървят бестселърите от списъка му.
— За какво говорите, Мариус? — запита объркан Елъри.
— Не му обръщайте внимание, Елъри — каза Ръсти. — Мариус презира всичко, което не се помества в неговата мярка за изкуство.
— Особено лошото изкуство — заяви Мариус.
— Особено ако то носи пари — парира Елен.
— Мариус, млъкни! — намеси се Валентина. — Той сам не вярва на нито една своя дума, Елъри. Него просто го гризе завистта. Смятам, че книгата ви е просто великолепна.
— А аз смятам, че трябва да сменим темата — предложи весело Елъри, като при това заинтересовано гледаше към Мариус. — Мистър Крейг, позволете да запитам, кой е Роланд Пейн?
— Моят адвокат и стар приятел. — Домакинът-гигант също с любопитство оглеждаше младия музикант. — А Сам Дарк е семейният ни лекар още от времето, когато се появи в Елдърууд. А, мисис Браун! Отдавна ви очакваме.
— Преглеждах хороскопните ни бележки, мистър Крейг — възкликна майката на Ръсти, втурвайки се в стаята — и съм сигурна, че съм объркала малко. Положението на изгряващия Юпитер…
— Разбирам ви така, че трябва да изпитам облекчение — Крейг се усмихна. — Мартини, мисис Браун?
— Просто обожавам хвойната! Знаете ли, в нея се крие толкова много смисъл. Никога не режете хвойнов храст в Уелс — след една година ще умрете!
— Пийнете някой джин, който уж е бил направен с хвойна, и ще умрете много по-рано — ухили се Джон.
Елъри отбеляза със сериозен израз:
— Той също така лекува от змийско ухапване и укрепва зрителния нерв.
— Наистина ли, мистър Куин? Аз пък не знаех — извика майката на Ръсти. — Джон, Ръсти ми каза, че очакваме още гости.
— Четирима, майко Браун.
— О, тогава ще бъдем дванадесет! Каква радост, Джон! Помисли си само ако бяхте поканили още един човек! — тя глътна мартинито наведнъж и се сгърчи — дали от джина, дали от ужасната мисъл, Елъри така и не разбра.
— Дванадесет? — Мариус Карло продемонстрира празната си чаша. — Вие, разбира се, не броите слугите?
— Слугите? — мисис Браун беше явно озадачена.
— Никой не брои прислугата. А като избухне…
— … революция. Мариус, това вече сме го слушали — той вече явно започваше да ядосва Валентина. Тя отметна глава и произнесе с дълбок гърлен глас: — Е, посвети ни, Джони. В голямата тайна.
— Първо, съвсем скоро имам рожден ден. На шести януари, след две седмици. Надявам се, че дотогава ще гостувате тук.
— Защо?
— Има четири причини — той явно се наслаждаваше на тайната си. — Веднага след полунощ на пети януари в живота ми ще настъпят четири важни събития — той махна с усмивка след въпросите на присъстващите. — Потърпете, докато дойдат останалите.
— Ето ме и мен — разнесе се от вратата пронизителен мъжки глас. — Да започваме тържествата!
— Сам! — Крейг радостно се втурна към него. — Както виждам, добрал си се без проблеми. Мейбъл, я поеми вещите на доктор Дарк.
Гостът поздрави камериерката на Крейг, млада червенобузеста ирландка, с ощипване по бузата. Мейбъл прихна, взе кожената шапка, шубата и галошите на доктор Дарк и излезе.
— Е, Сам, според мен ти не се познаваш и с мисис Браун…
Доктор Сам Дарк, едър и шишкав, по ръст малко отстъпваше на Крейг, но затова пък чувствително го превъзхождаше на дебелина. Светлите коси стърчаха над малката му глава като хусарски кивер. Ако не бяха очите му, излъчващи проницателност и ум, той би бил смешен. Синият му костюм от серж беше измачкан, копчето на маншета му висеше на дълъг конец. Но в него се долавяше някаква солидност, сигурност, която веднага допадна на Елъри.
— За цяла седмица ли се освободи? — запита Крейг, когато доктор Дарк се настани до камината, стиснал чаша в мощната си длан. — Отрицателни отговори не се приемат.
— Заменят ме Холинз и Бърнстайн — кимна шишкавият доктор. — Отдавна не съм посрещал Коледа в семейна обстановка. Казано между нас, старите ергени, ти, Артър, постигна повече от мен. Елен, Джон, аз пия за онзи свързващ шнур, простете, за веригите… и не ми разправяйте разни глупости — че, виждате ли, свой за своя е винаги брат.
— Докторе, нали не сте присъствали при раждането на Джон? — Елъри беше подочул някъде, че с появяването на Джон Себастиан на бял свят е свързана някаква необикновена история.
— О, не — каза доктор Дарк. — Джон дойде при мен, така да се каже, постфактум.
— Тогава съм бил на шест седмици, нали, доктор Сам?
— Не на шест, а на седем — поправи възпитаника си Крейг. — Виждате ли, мистър Куин, неговите родители починаха с разлика от няколко дена, през деветстотин и пета година. Клер и Джон — нашият Джон е наречен в чест на баща си — са се завръщали с кола от Ню Йорк в Ри в страшна виелица и катастрофирали край Маунт Кидрон. Аварията предизвикала преждевременното раждане на ей този господин, а Клер починала още в същата нощ. Не се мина и седмица и Джон умря от травмите си. Преди смъртта си той ме назначи за опекун на новороденото, защото нямаше близки роднини нито от едната, нито от другата страна, други деца — също. Джон — младши беше първото. Гледачката, мисис Сапфира, се премести при мен заедно с бебето. Това беше предана душа! Тя така и не ни напусна, умря в тази къща само преди няколко години. Двамата със Сапфи все пак отгледахме този млад разбойник.
— С моята немалка помощ — вметна доктор Дарк. — Колко пъти ми се е налагало да тичам дотук посред нощ, защото на малкия Джон му скимнало да изгледа накриво Сапфи или Артър.
— С немалката помощ на всички — каза Джон, като сложи ръка на рамото на Крейг. — На Сапфи, на доктор Сам, на Елен, когато тя се премести при нас, но на първо място — на ей този брадат чудак. Боя се, Артър, че няма да ми стигне красноречието, за да опиша достойно твоите заслуги.
— Вярно е, вярно е — кимна Мариус Карло преди Крейг да свари да отговори. — Още щом се отрони първата сълза, ще изпълня на това пиано Сърца и цветя — стига само да е настроено, в което тепърва ще трябва да се уверим.
— Мариус е неспособен да възприема роднински чувства — пропя с нежното си гласче Ръсти и тръсна рижата си глава. — Виждате ли, той никога не е имал нито баща, нито майка, той се е излюпил в застояло езеро, нали така, миличък?
Черните очи на Мариус блеснаха срещу нея, после той сви рамене и повдигна чашата си.
— Имахте общо предприятие с бащата на Джон, така ли, мистър Крейг? — побърза да запита Валентина.
— Да, „Себастиан и Крейг“, издатели. Аз се занимавах с производствената страна, а издателската работа я разбирах слабо, така че след смъртта на Джон продадох предприятието и се заех с онова, с което се занимавах първоначално — с печатарство.
— Казвате го така, сякаш за вас това е крачка назад, мистър Крейг — каза Елъри. — А аз бих имал много повече основания да се гордея, ако притежавах и „Ей Би Си Прес“, отколкото много от издателствата, които познавам. Да не сте продал случайно предприятието на Дан Фримън? Но не, тогава той е бил твърде млад.
Крейг кимна.
— От деветстотин и пета предприятието на няколко пъти смени собственика си. Дан го купи в началото на двадесетте. А, ето го и него, ей Богу! И Роланд е с него. Влизайте, влизайте.
Издателят и адвокатът изглеждаха странно един до друг.
Дан З. Фримън беше дребничък блед мъж на около четиридесет години, с голяма глава, която изглеждаше още по-голяма от това, че косата по нея започваше от темето. Той имаше красиви, ярки кафяви очи.
Изглеждаше, че предстоящият тежък ритуал на запознаване с пълна зала непознати хора просто не беше по силите на издателя. Той стисна ръката на Елъри със силата на удавник, докопал се до изпратеното му от небето плаващо парче дърво. Елъри го беше виждал само веднъж, когато Фримън прие за публикуване „Тайната на цилиндъра“.
— Толкова ми е приятно да ви срещна отново, Куин — пелтечеше Фримън, — много, много ми е приятно…
При първа възможност той се мушна в едно кресло и се сви там.
И да искаше, Лоранд Пейн не би могъл да се скрие някъде. Той беше висок, червендалест, с красива грива сиви коси и неизменна, леко разсеяна усмивка, присъща на политиците. Беше малко над петдесет години, а плътният му приятен баритон би направил чест на всеки актьор от старата школа. Елъри беше чувал за него от инспектор Куин, който обичаше да се хвали, че познава всички Адвокати в Ню Йорк. Пейн беше твърде предвидлив и пресметлив адвокат и, подобно на държавните акции със златен кант, привличаше само най-консервативната клиентела. Въпреки блестящата си външност и кадифения си глас той рядко пледираше в съда. Практиката му се състоеше главно от уреждане на завещания и имуществени въпроси.
— Сега, след като пристигнаха господата Пейн и Фримън — заговори Джон, — аз съм готов да посветя присъстващите в две от четирите събития от глобален мащаб, за които споменах по-рано. Мистър Пейн, като семеен адвокат на Крейг, кажете как ще се промени статутът ми, начиная от шести януари?
— В този ден, отбелязващ вашата двадесет и пета годишнина — произнесе с усмивка сивокосият юрист, — съгласно условията на последното завещание на вашия баща, Джон Себастиан старши, вие встъпвате във владение на основния капитал, който се пази за вас от хиляда деветстотин и пета година. Убеден съм, че Джон няма да възрази, ако отбележа, че той ще стане твърде заможен млад човек.
— И неотразим, разбира се! — възкликна Елен Крейг, стискайки ръката на Джон. — Представяте ли си, Джон — милионер!
— Отвратително, нали? — Джон се ухили. — А сега, мистър Фримън, в качеството си на служебно лице, кажете какво важно за мен ще се случи на шести януари?
Издателят се изчерви, когато всички погледи се насочиха към него.
— Събитие според мен по-важно, отколкото получаването на наследството. На шести януари „Къщата на Фримън“ ще издаде на бял свят стихосбирка на многообещаващ млад поет. „Храна на любовта“. Автор е Джон Себастиан.
Вдигна се глъчка, Ръсти възкликна:
— Колко е прекрасно, Джон! А на мен не си казал думичка. Мистър Крейг, а вие знаехте ли?
Крейг мръдна брадата си.
— Да не мислите, Ръсти, че някой можеше да ме лиши от удоволствието да направя първата книга на Джон? Но ние с Дан сме двойка стари траписти-мълчаливци — Крейг от сърце разтърси издателя за крехкото рамо — и знаем как да си държим езика зад зъбите.
— Джон, толкова се радвам за теб — измърка Валентина. — Поздравявам те — тя наведе главата му и го целуна.
Ръсти Браун се усмихна.
— И аз искам! — каза весело Елен, изхитри се да се промуши по някакъв начин между Джон и Валентина и след като го целуна, остана там.
Ушите на Джон се зачервиха.
— Исках това да е сюрприз. Нали е чудесно. Все ми се струва, че всичко е сън.
— И ще бъдат разпространени точно четиристотин петдесет и девет екземпляра — заяви Мариус, като размахваше чашата си като диригентска палка — и ще се появи възторжена рецензия в „Списание за ветеринарна медицина“.
Но скърцащият му глас потъна в глъчката; когато пристигна последният гост, Мариус вече спеше в креслото.
Човекът, чийто скромен куфар Фелтън донесе от пирлеса, беше твърде жив, слабоват старец с едва докоснати от побеляването черни коси, детски сини очи, голям нос на янки и с яка на пастор. Крейг го представи като преподобния Ендрю Гардинър, напуснал неотдавна мястото на енорийски свещеник на епископалната църква в Ню Йорк. Той беше преди всичко приятел на семейство Браун: Оливет Браун от много години беше негова богомолка, а Ръсти беше кръстена и получи причастието си от него.
Още щом зърна стария свещеник, Валентина Уорън притихна. Наместила се на облегалката на креслото, в което спеше Мариус Карло, тя се залови леко да роши черните му коси. Погледът на теменужените й очи често се спираше върху лицето на Ръсти. Към Джон тя не поглеждаше изобщо.
Елъри я наблюдаваше. Той тихичко попита Елен:
— Елен, а какво става в онази зона?
— Да не би да приличам на агент от контраразузнаването? — прошепна Елен в отговор. — Ще ви се наложи сам да си направите изводите, господин Всезнайко. Предполагам, че го правите добре.
— При мен излиза триъгълник.
— С вашата математика ще се оправите и без мен.
— Мисля, че познавате Елен, моята племенница — произнесе Крейг, като се приближи към тях с последния от пристигналите гости.
— Мистър Гардинър, а това е приятел на Джон, писателят Елъри Куин. А това е преподобният мистър Гардинър.
Желязното ръкостискане на стареца удиви Елъри.
— Чух, мистър Гардинър, че сте напуснал службата си, но, в името на небето, защо трябва да излиза в оставка човек с такава желязна хватка?
— Мистър Куин, небето няма с това нищо общо — отговори усмихнато свещеникът. — Просто епископът меко ми напомни, че вече съм прехвърлил възрастта за задължителната оставка — седемдесет и две години. Елен, вие сияете дори по-силно от обикновеното…
— Струва ми се, че това е от моето влияние — отбеляза Елъри. Елен леко се изчерви, но не изрази никакво недоволство.
— В такъв случай — очите на мистър Гардинър весело блеснаха — присъствието на свещеник, макар и в оставка, може да не е излишно. Мистър Крейг, не бих искал да причинявам безпокойство на вас и на гостите ви, но трябва да присъствам на нощната служба. Според мен в Елдърууд имате епископална църква. Ако би могло да заема колата на някого…
— Хубава работа. Ще разпоредя да ви закарат Фелтън или Джон — каза Крейг. — Но работата е там, че пътят към главното шосе след няколко часа може да стане непроходим. Нещо не чувам снегорините.
— Моля ви, мистър Крейг, не се безпокойте. Ако потрябва, мога да отида и пеш. Не е повече от миля, забелязах го на идване. Повече от петдесет години не съм пропускал коледната служба и мисля, че на моята възраст би било неразумно да изпадам в грях.
— Ние ще ви закараме до църквата — каза Джон. — Моля всички за внимание!
Мариус Карло трепна и се събуди. При това Елъри забеляза, че настанилата се на креслото му блондинка силно се вкопчи в косата му.
— Сега, когато пристигна мистър Гардинър и сме събрани всички заедно, мога да обявя третото колосално събитие на шести януари. Мистър Гардинър ще прекара тук всички празници и още няколко дена не само по причини от светски характер — Джон светна. — Незабавно след полунощ на пети януари светият отец ще извърши брачна церемония. Да! Ръсти и аз.
В настъпилата бъркотия Елъри съумя да се измъкне назад, за да може да наблюдава Валентина и Мариус. Актрисата беше прекомерно оживена, от напрежение гръдният й глас стана писклив, когато се хвърли да прегръща Ръсти и Джон. Тя беше толкова бледа, че на Елъри му се стори, че всеки момент ще загуби съзнание. Очевидно и Мариус си помисли същото: той я хвана над лакътя и я стисна силно. След миг Валентина се съвзе и рязко тръсна ръката на музиканта. Елъри чу, как Мариус й каза: Ама че си бездарна актриса все пак, а тя изсъска: Млъкни, дявол да те вземе! А после и двамата се усмихнаха и протегнаха чашите си, когато Фелтън, поел отново задълженията си, се приближи, за да ги напълни преди тоста.
След това самата Ръсти настойчиво запита жениха си:
— Но, мили, нали ти сам каза, че на шести ще настъпят четири събития. А какво пък е четвъртото?
— Това е голяма моя тайна — усмихна се Джон. — Никой не я знае и няма да я узнае чак до въпросната нощ. Даже моята годеница.
И никакви умилквания на Ръсти, нито благожелателните подпитвания на останалите — включително и на Артър Крейг, който продължаваше да твърди с усмивка, че няма никаква представа за какво намеква Джон — не успяха да подтикнат младия поет да разкрие тайната си.
И едва по-късно, в трапезарията с дъбови панели, когато пламъкът се мяташе в камината, а всички гости се наместваха зад огромната дъбова маса, украсена със зеленина, Елъри каза на Елен, до която седна:
— Ето ти интересно съвпадение.
— Какво имате предвид, Елъри?
— От двадесет и пети декември до пети януари, тоест от Рождество до деня, известен като Дванадесетата нощ или навечерието на Богоявление, има точно дванадесет дена. Толкова ще продължи празникът ни, Елен.
— Е, и какво?
— Огледайте се. В празненството участват дванадесет души. Не ви ли се струва интересно?
— В ни най-малка степен — отбеляза Елен. — Колко своеобразен начин на мислене имате, Елъри!
В този момент Оливет Браун възкликна:
— Ние сме дванадесет! Трябва да кажа, че душата ми се радва, че не сме с нито един човек в повече.
— Видяхте ли? — прошепна Елъри на Елен Крейг.