Елъри Куин
Последният удар (10)

Глава девета
Седма вечер: вторник, 31 декември 1929 година

в която два триъгълника преминават в четириъгълник, мис Браун и мис Уорън се завръщат в каменната ера, а Нова година възвестява за себе си по не най-веселия начин

Последният ден от годината се случи ясен и студен. Духаше югозападен вятър.

— Не бих се отказала да пояздя кон — обяви Елен на закуска. — Някой ще ми прави ли компания?

— Аз съм с вас — каза Елъри.

— Ами? — но видът на Елен беше доволен.

— Аз също искам да пояздя — заяви Ръсти. — А ти, Джон?

— Разбира се, разбира се — съгласи се Джон. — Ние как, по двама ли ще яздим? Имаме само два коня.

— По двама би било толкова весело! — каза Ръсти.

— Само не и на мен! — каза високомерно Елен. — Ами ако се разделим на две смени, Ръсти? След един час ще чакаме теб и Джон пред конюшнята и ще вземете конете от нас.

Фелтън им оседла коня и петнистата кобила и те навлязоха в гората с гордо мълчание. На Елъри му беше нужно известно време, за да накара Елен да се смекчи и той така се терзаеше, че я пренебрегвал досега, и се каеше с онази добросъвестност, която пазеше обикновено за интелектуалните си издирвания, че най-накрая заслужи усмивка. А след това вече и пътеката в гората, и искрящият златист сняг, и плавно препускащите коне се превърнаха направо във въплъщение на чистата радост.

Те излязоха от гората с бавен ход, за да запазят конете бодри за Ръсти и Джон. Бузите на Елен порозовяха, в очите й подскачаха дяволчета, а стройното й краче, опънало клина за яздене, през цялото време се удряше в крака на Елъри, пораждайки особена слабост и тревога. Внезапно той осъзна, че през изминалия час нито веднъж не си е спомнил нито за мъртвия старец, нито за тайнствените подаръци и загадъчните послания. И започна да сипе множество всевъзможни щуротии, почти без да осъзнава какво говори, а Елен го слушаше, наливайки се постепенно с руменина; и стана така, че когато влязоха в конюшнята, те едва не събориха Валентина Уорън и Джон Себастиан, преди да съобразят къде именно се намират.

— Вал, за Бога — говореше Джон, притиснат от нея до самата ясла. — Не сме сами.

— А на мен ми е все едно — страстно каза Валентина, без да благоволи да се обърне. — Не можех да си представя, че ще се окажеш толкова плитък и ще се съблазниш от трапчинките и кичур рижи кълчища!

— Здравейте, сестричке, Елъри — безпомощно каза Джон. — Слушай, Вал. Ръсти ще се появи тук всеки момент…

— Казах, че ми е все едно!

Те седяха на конете като идиоти, загубили способността да се движат.

— Аз съм човек, Джон. Да, аз изиграх своята роля като препатила бойна актриса: най-добрата приятелка, свой човек — надявам се, че двамата ще бъдете щастливи! — по дяволите! Любими мой, трябва да ти го кажа, докато не е късно! Аз те обичам, Джон, обичам те, обичам те, обичам те! Да не би да си не само глупав, но и сляп! Аз те обичах още тогава, когато ти и не искаше да знаеш за някаква Ръсти. Беше ни толкова хубаво заедно…

— Знам, Вал, знам. Не мисли, че съм забравил… Как прекарахте? Добре ли яздихте? Как е горската пътека?

— П-прекрасно — каза Елен с такъв вид, сякаш се канеше едновременно и да слезе от коня, и да остане в седлото.

— Джон, остави ги!

— Не бихме ли могли да обсъдим всичко това друг път? — запита Джон, опитвайки се да се промуши под плътно опрените в стената ръце на Валентина.

— Кога? Когато се ожениш за тая Клара Боу за бедни? — Валентина преглътна риданието си. — О, Джони, Джони…

— Пусни ме, Вал! Пусни! При Елен и Елъри! Съвсем ли откачи любвеобвилното ти умче? Вал!…

Възклицанието на Джон се превърна в някакво задавено мърморене. Елен и Елъри гледаха очаровано как блондинката прегърна Джон, лиши го от възможността да се съпротивлява и обсипа устата му със страстни целувки. Той успя да освободи устните си само колкото да каже: О, богове и полубогове! — и да се разсмее от безсилна злоба.

— Привет, Ръсти.

Елен и Елъри виновно се размърдаха в седлата. Там, зад тях, на снега, беше застанала Ръсти. Като потупа коня на Елъри по крупа, тя решително влезе в конюшнята.

— Е-е? — каза Ръсти. Гласът й спокойно можеше да излиза от някоя цепнатина на Южния полюс. — Какво изпълняваш, Вал, сцената на хващането за сламката в спектакъла Удавничката?

Без да разтваря устните си, Елъри каза.

— А знае ли, Ръсти, точно това изпълняваше тук Вал. Репетираше сцена от…

— Я млъквайте — каза сърдито Валентина. — Ето така, Ръсти. Сега ти знаеш всичко.

— Какво знам аз сега, Вал? — изрече с леден глас Ръсти. — Че си змия усойница, ловец на чужди мъже, двукрака двулична кучка?

— Дяволско стреме! — каза с яд Елен.

Джон се прокашля.

— Чуй, Ръсти…

— Ти не се намесвай, Джон Себастиан! — изпищя Ръсти. — Сигурно сам си я поощрявал. Пак добре, че разбрах навреме!

— О, боже — уморено произнесе Джон Себастиан. — Слушай, малката ми, ако искаш вярвай, ако искаш — не, нямам нищо общо с това, възседнаха ме и ме пришпориха. Имам и свидетели. Сестричке, нали тя сама ме нападна? Елъри? Говорете де, за Бога!

— Да — каза Елен. — Така си беше, Ръсти.

— Да-а — каза Елъри. — Така, Ръсти, и стана.

— Пред зрители? — каза Ръсти. — И до каква низост можеш да стигнеш?

— Значи съм кучка? — мърмореше Валентина. Аз — кучка? — повтори тя. — Коя от кого е отмъкнала, бих искала го знам, ти, пиратка рижа!

— Да се биеш ли искаш? — каза със звъннал глас Ръсти.

И, за всеобщ ужас, двете млади особи се нахвърлиха една срещу друга, измъкнали нокти и незабавно конюшнята заехтя от тътрене на крака, неженствено сумтене, леки писъци през зъби и пръхтене на разтревожени коне.

— Стой! — изписка Елен, като се бореше с изправения на задните си крака кон.

— Само това липсваше! — изрева Елъри, опънал юздите на своя.

Въобще им се наложи да се борят на живот и смърт, докато траеше цялата тази невероятна сцена с принудителното участие на Джон в нея, истеричното бойно бръщолевене на двете разярени момичета и накрая прекратяването на бойните действия. После Ръсти избяга, ревейки с цяло гърло и без да обръща внимание на изправените на задните си крака коне; избяга и Валентина, също разплакана и без да обръща внимание на нищо, а след тях се затича Джон с гръмко и откровено древно слово на уста.

— Като че ли и без това неприятностите ни бяха малко — продължи мисълта си Елъри, когато те след твърде продължително време все пак се измъкнаха от конюшнята.

Тук се разрева и Елен, като се вкопчи в Елъри и той разбра, че в дадения момент действително има достатъчно грижи, за да мисли още и за Ръсти и Джон, Ръсти и Мариус, Джон и Валентина и, доколкото му беше известно, за Валентина и Мариус.

 

 

Изпълнявайки задълженията на стопанка на къщата, Елен подготви традиционното новогодишно тържество — с костюми, шампанско, балончета, бомбички, клоунски шапчици, серпентини и куп конфети.

Също тя го отмени.

— Ние просто не можем да си позволим нищо весело и нормално, чичо Артър — яростно заяви тя, — щом като този празник се превърна в кошмар. Това би било просто недостоен фарс.

— По-лошо — каза Елъри. — Цялото начинание би се провалило с такъв гръм, че би се чуло и в Тексас.

— Съгласен съм, съгласен съм — каза Крейг горчиво.

Елъри все пак му беше разказал за неприятната история в конюшнята. Крейг го изслуша с полубезсъзнателното примирение на човек, който не е в състояние да се изненадва повече.

— Както кажеш, скъпа. О, боже, какво ли ще стане по-нататък?

— Защо този… този полицай не ни пусне? — възкликна Елен.

Това беше още една гадост в последния ден на старата година. Лейтенант Луриа пристигна без предупреждение точно преди обяда сякаш с единствената цел да подчертае още веднъж, че те са под домашен арест. Видът му беше измъчен, от което Елъри си направи извод, че никакви успехи по установяването на личността на покойника няма. Луриа имаше твърде неприятна беседа с Пейн, който проявяваше все по-силна изнервеност, а също така изживя истерична сценка с Вал Уорън, за която всички празници изведнъж станаха непоносимо тъжни. В края на краищата, когато Луриа си отиде по-мрачен от облак, всичко си остана както си беше, само че още по-лошо.

Като че ли в знак на протест, Валентина се появи за вечеря в пълна бойна готовност. Вечерната й рокля беше от жълтеникавозелен шифон със супермодерни дълги плохи и паралелни ивици дантели. Върху роклята беше наметнат хармониращ по цвят жакет от светло кадифе. Валентина незабавно настоя Джон да поеме жакета й, което той направи без особена радост. На лявата й ръка имаше гладка бяла ръкавица с шестнадесет копчета, а друга точно такава тя носеше заедно с френска вечерна чантичка от зелена коприна, извезана с коралови и бисерни зърна. Блестящите и зелени вечерни обувки бяха снабдени с тридюймови токчета-гвоздеи и тя се извисяваше над Ръсти като приказна кралица.

Ръсти беше извън себе си. Тя също игнорира промените, направени от Елен за деня, и също продефилира надолу в пълен вечерен тоалет. Беше във вечерен ансамбъл от гладък креп, с жакет, обшит с бял рис и стигащ почти до коленете. Роклята й изобилстваше с вълнообразни линии, а полата беше дълга и нарязана, пълна с драматизъм. Единствената беда беше в това, че по някакво дяволско съвпадение тоалетът на Ръсти също беше жълтеникавозелен.

През цялата вечер те седяха една срещу друга, мятайки си злобни огнени погледи. Елен, облечена в простичка вълнена рокля от Пуаре с червено-жълти линии беше абсолютно неутешима.

Отдихът след вечерята се оказа още по-нерадостен. Първо лейтенант Луриа беше освободил за цялата вечер сержант Девоу, за да отпразнува Нова година по свое желание, а заместникът му, мрачно типче със синя кожа и сплескан нос, се примъкваше при тях през всеки десет-петнадесет минути, сякаш се надяваше да ги изненада в процес на правене на бомба. Мисис Браун хлъцваше всеки пък, когато той попаднеше в полезрението й.

По-възрастните мъже полагаха всички усилия, за да водят беседа — за Сбогом на оръжията на Хемингуей, за романа на Джулия Петъркин Пурпурната сестра Мери, получил премията Пулицър, за Специалиста на Шик Сейл, за проблемите на Примо де Ривера в Испания, за съобщенията на професор Бабсън за състоянието на пазара, за разследванията на сенатската комисия по захарното лоби и слуховете за сензационни разобличения, за модернисткото течение в изкуството, начело на което стоят Пикасо, Модиляни, Архипенко, Утрило и Сутин — онзи същият Сутин, който взема пейзажа и го лепва на платното като кухненски парцал — но парцалът пламва пред очите ни! /ето какъв цитат посочи Дан Фримън/, за неотдавна изобретения и толкова рекламиран етилов бензин, за полетите на самолетите на „Пан Америкън“ през океана до Западна Индия, за твърдението на сър Джеймс Джинз във Вселената около нас, че Бог е математик; Вселената не е била създадена за човека, за нарастващото влияние на Холандеца, за новите калкулатори на фирмата „Ай Би Ем“, за постиженията на Боб Джоне и Хелън Уилс, за болестта на Георг Пети. Но всяка тема угасваше поради липса на вдъхновение, а нова възникваше само за да се измъкнат някак от убийствените малки паузи.

По едно време Елъри каза:

— Интересно, кой ли ще го намери днес?

Но никой не отговори.

В полунощ всички механично пресушиха чашите си за Новата година, размениха си традиционните целувки и ръкостискания — Ръсти и Валентина докоснаха бузи в твърде студено примирие — и с дълбока благодарност седнаха да слушат новата оригинална програма на студио „Джей Зет“. Догонвайки времето по целия континент, в която, както обяви водещият, в течение на пет минути преди и след всеки пълен час на вниманието на слушателите ще бъдат предложени музикални поздрави към Новата година от Ню Йорк, Чикаго, Денвър и Сан Франциско съответно. Обаче тази примамлива перспектива беше помрачена. Пълнейки чашата си, Валентина я разля върху роклята си.

— Такава-онакава — изрече тя с преплетен език, — я да отида да похъркам! — и отплува с величествен вид от стаята.

След две минути се завърна, гледайки през рамото си с безумни очи.

— Днес е на моя креват!

И Валентина седна на пода със седмия коледен подарък на колене и тихо изпадна в истерика. Когато никой не обърна внимание на това, тя я прекрати.

На картичката бяха напечатани четири реда:

В седмата коледна вечер,

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Вода с Рибка златна.

Не е шега. Ясно?

Червената амбалажна хартия беше влажна; по пръстите на Елъри полепна малко боя. Под хартията имаше малък аквариум-играчка, малко по-голям от слива, а в него енергично плуваше невероятно мъничка тропическа рибка, прозрачно златиста. Водата беше не повече от един напръстник. Макар че аквариумът в кутийката беше плътно завит в памук, по-голямата част от водата се беше разляла.

— По мащаб това е много близко до къщичката — каза Елъри. — Във всеки случай не може да се каже, че нашият маниак не е последователен.

— А аз си мислех, че с тази дяволска къщичка вече сме приключили — каза Джон, сякаш това имаше, значение за него. За щастие, никой не го гледаше.

— И пак бележки на другата страна — промърмори Елъри.

Той гледаше надрасканото с молив, без да се откъсва.

— Това, разбира се, е символ на водата.

— А това нещо прилича на клещи — добави доктор Дарк. — Но какво общо имат клещите?

— Не са клещи, докторе. Нима не е ясно? Много опростена рисунка на риба с махаща опашка. Вода и риба, както е и казано. Вода и риба…

Болшинството от присъстващите се заседяха до късно като се разсънваха, обилно, но неуспешно с шампанското на домакина, докато радиото следваше Новата година по петите чак до Сан Франциско. Тогава Елъри сам предложи да приготви нещо от яйца и пилешки дробчета, след което по необясним начин се оказа в съвсем тъмна ниша, където го прегърнаха две нежни ръце, устни се притиснаха до устните му, а глас, принадлежащ определено на Елен, прошепна: Честита Нова година! Това без съмнение беше приятно, даже възхитително, но — спомни си Елъри — не обещаваше нищо.

Беше почти пет сутринта, когато той рухна в креслото в спалнята си и се пресегна за дневника. Въпреки надигащата се в него мъгла, Елъри успя да завърши записките си за 31 декември. В последния абзац се почувстваха нотки на отчаяние:

Когато има картинки, те са много примитивни. Примитивни. Означава ли това, че трябва да се възприемат именно като примитив? Наскални рисунки? Индианци?… Йероглифи! Може би разгадката е тук? Ако е така, тогава рисунките са идеограми. Те действително напомнят египетски идеографи, особено последната двойка символи… Е и какво, какво? Какво означават тези дяволски неща? По-точно аз знам какво те означават — вода, риба, но какъв е смисълът в тях?