Елъри Куин
Последният удар (9)

Глава осма
Шеста вечер: понеделник, 30 декември 1929 година

в която с преподобния мистър Гардинър става не съвсем преподобно произшествие, „Къщата на Фримън“ започва да се клати, а младият Джон си ляга да спи с камшик

В понеделник сутринта мистър Гардинър слезе долу със сърце, натежало като походката му. Още от коледната нощ старият свещеник спеше лошо, но умората, която изпитваше, в значителна степен беше, умора на душата. С нарастващо предчувствие за нещо лошо той съзерцаваше събитията в дома на Крейг; всяка нощ, легнал на леглото, той искрено се молеше да се намери по някакъв приказен начин обяснение за всичко, изпълнено с хумор и доброжелателност. Той решително изхвърли от мислите си мъртвеца от библиотеката: това беше събитие, с което можеше да се справи само господ, а в дъното на душата си мистър Гардинър знаеше, че за света, в който живее, Второто пришествие е нещо малко вероятно.

Тъй като беше изпаднал в смут и в този смут виждаше някакво собствено прегрешение или най-малкото недостатъчно усърдие във вярата, мистър Гардинър избра това утро за умъртвяване на плътта. Като заобиколи трапезарията, откъдето се донасяха неясните гласове на неговите другари-гости, старият джентълмен прекоси хола и тихо влезе в библиотеката на домакина. Той се канеше да напише писмо до епископа. Такава беше препоръката на самия епископ към неговите напуснали длъжностите си енорийски свещеници, изпаднали в периоди на изпитания и съмнения, защото нима не е казано в евангелието от Йоан, глава 10, стих 11: Добрият пастир отдава живота си на своите овце. И така, мистър Гардинър се настани зад масата, отвори кутията с писмени принадлежности, която носеше, развинти капачката на автоматичната си писалка — колко проповеди бяха излезли изпод захабеното й перо! — помоли се накъсо за вдъхновение и започна да пише.

Той би се затруднил да каже колко време е писал. Долавяше смътно, че през хола преминават хора — чуваха се гласове, смях, крачки, но едва след известно време осъзна, че тези звуци отдавна са замлъкнали. Сигурно всички са напуснали къщата или са се пръснали по стаите си — помисли си той и се захвана да чете написаното, като мърдаше беззвучно устни.

И в този момент той чу в хола два гласа: мистър Гардинър нямаше да ги чуе изобщо, ако наоколо не цареше такава дълбока тишина. Единият принадлежеше на нисък човек с голяма, наполовина плешива глава и прекрасни печални кафяви очи — на мистър Фриман, издателя; другият — на Джон. Съдейки по всичко, това беше делова беседа и тъй като тя се водеше с половин глас, мистър Гардинър си направи извод, че е поверителна. Малко сконфузен, той си помисли дали не трябва да отиде до вратата и да разкрие присъствието си. Но това би могло да смути събеседниците — реши той след известен размисъл — особено стеснителния мистър Фримън. Мистър Гардинър реши да си остане на мястото, без да се старае нито да сдържа естествените си движения, нито да привлича към себе си излишно внимание. Напълно вероятно беше единият от събеседниците при движението си да го види през отворената врата.

А след това внезапно мистър Гардинър започна да се надява от все сърце, че това няма да стане. Защото онова, което той взе за делова беседа, започна да придобива зловещ характер.

Джон се държеше отвратително, направо мерзко. Той започна с напомнянето, че издателството на мистър Фримън, Къщата на Фримън, е било основано от неговия, на Джон Себастиан, баща и от Артър Крейг и макар че Артър Крейг доброволно е продал компанията Себастиан и Крейг след безвременната конична на Джон-старши, а той, Джон-син вече отдавна смята тази продажба за оскърбление на паметта на баща си и от много години търси начин да поправи несправедливостта. Той най-после разбрал как може да го направи. На 6 януари 1930 година той, Джон, встъпва във владение на бащиното си наследство. Той ще притежава милиони. Той просто ще откупи издателството обратно.

Всичко това беше изречено с подсмиване, с подигравателен тон, който мистър, Гардинър счете за твърде омерзителен.

Мистър Фримън говореше някак неуверено, сякаш се надяваше, без да е напълно уверен, че младият човек просто го разиграва. Но издателят също възприе този тон най-малкото като неприятен.

Настъпи пауза, като че ли мистър Фриман обмисляше, а Джон изчакваше; после мистър Гардинър чу как по-възрастният събеседник каза с нервен смях:

— А аз пък за миг си помислих, че говорите това сериозно, Джон.

— И сте били абсолютно прав.

Възникна още една пауза, през която Гардинър се опита да забрави и самите думи, и тона, с който те бяха произнесени. Но не можа.

Гласът на Фримън произнесе:

— Аз… даже не знам какво да кажа, Джон. Ако това е сериозно предложение за Къщата на Фримън, то аз съм трогнат, наистина съм трогнат, особено от онези чувства, от които то е предизвикано. Само че Къщата на Фриман не се продава.

— Абсолютно ли сте сигурен в това?

— Разбира се, че съм сигурен — каза засегнатият издател. — Защо са тези въпроси?

— Мистър Фримън, аз искам да имам издателството и вие ще ми го продадете — или вашият контролен пакет, което е едно и също. Не се каня да ви грабя. Аз съм в състояние да платя толкова, колкото струва — и ще заплатя. Но вие трябва да разберете, че нямате избор. Ще избирам аз.

Мистър Гардинър едва не скочи на крака. Бедният издател проговори безпомощно:

— Джон, или ме разигравате, или сте много болен. Но ако сте настроен да доиграете тази сценка до края, аз ще бъда също толкова сериозен като вас, според вашите думи. Аз нямам никакво отношение към първоначалната продажба. Тя е била изключително следствие от трагичната смърт на вашия баща и, доколкото разбирам, от усещането на Крейг, че сам не би бил в състояние да продължи бизнеса. От онова време фирмата е сменила няколко собственици. Аз съм само неин собственик в дадения момент. Когато купих фирмата, тя беше на границата на банкрута. Аз вложих в нея огромен труд, Джон. Аз направих от нея може би най-доброто от малките издателства в Ню Йорк. Сега вие твърдите, че искате да я отнемете. Бих могъл да ви запитам: Защо? С какво право? — но няма да го направя. Само ще запитам и чакам от вас пряк отговор, без никакво увъртане — защо точно вие ще избирате? По какъв точно начин ще ме заставите да ви продам издателството?

Мистър Фримън говореше с все по-решителен глас и мистър Гардинър изпита изкушението гръмогласно да произнесе: Браво! Но той си остана седнал до масата, напрегнал слух.

— Чрез вашия баща — каза Джон Себастиан.

— Чрез моя баща? — даже в библиотеката мистър Гардинър почувства колко смаян е издателят. — Баща ми?

— Искам да проявите благоразумие — печално произнесе ненавистният млад глас. — Това ми харесва не повече, отколкото на вас. Не ме принуждавайте, мистър Фримън.

От хола се донесе някакво съскане и звук от удар на юмрук по кресло.

— Каква… каква наглост! Слушайте, какво отношение има баща ми към това? Заради какво забърквате в този кошмар стар и болен човек, когото даже не познавате?

— Ах, ама той е старичък? Над седемдесетте… Добре, мистър Фримън, сам си го изпросихте. Когато взех решението да откупя издателството, знаех, че ще трябва да потърся аргументи, по-силни от парите. Аз, честно казано, направих някои справчици. След като не можах да изровя нищо за вас, заех се с вашето семейство. Баща ви е имигрант, нали така?

— Да — каза Фримън.

Сърцето на мистър Гардинър се обливаше в кръв от жал към него.

— Правоверен евреин от Германия, избягал оттам под измислено име. Той е имал големи неприятности от политически характер с правителството на кайзерова Германия.

— С кого сте разговарял? — прошепна издателят. — С кой Юда?

— Предполагам, че той се е страхувал, че няма да го пуснат тук. Във всеки случай, той е дал неверни сведения на имиграционната служба. След това той се е страхувал да подаде молба за получаване на гражданство. Нали така и не е станал американски гражданин? Той все още е поданик на Германия и ако към лъжливите сведения, които е дал под клетва, бъде привлечено вниманието на имиграционните власти, напълно могат — даже при неговата възраст — да го депортират в Германия.

— Невъзможно! — с ужас каза Фримън. — Те никога няма да постъпят така. Той е на седемдесет и четири години. Това ще го убие! Това ще бъде смъртна присъда! Казвам ви, те никога няма да постъпят така!

Джон Себастиан вежливо се осведоми:

— Та как, искате да рискувате или да ми продадете Къщата на Фримън?

Последва продължително мълчание. После мистър Гардинър чу страшния глас на издателя:

— Партньорство. Давам ви партньорство и да бъдат проклети всичките ви пари!

— Но на мен не ми е нужно партньорство, мистър Фримън. Ма мен ми е нужно издателството на моя баща. Та ще го получа ли?

— Това е непоносимо! Вие сте луд, параноик! Не! Няма да продам!

Джон произнесе с изискано вежлив тон:

— Помислете си, мистър Фримън. Имате време. Нали ще прекарате тук най-малко още една седмица.

— Още седмица? — Фримън диво се засмя. — Да не си мислите, че мога да остана тук дори още един час? Тръгвам и то незабавно!

— Боя се, че лейтенант Луриа ще намери какво да каже по този повод. Забравихте, че тук е извършено убийство и че нямате право да напускате пределите на дома като, формално казано, един от заподозрените.

Мистър Гардинър чу как Джон, без да бърза излезе от хола. Той си представяше бедния издател — седи, гледа след това чудовище, възпитаник на стопанина на дома, стиснал безсилно тънките ръце, с печал и смут в душата.

След известно време той чу как нещастникът бавно излезе от хола.

Мистър Гардинър откри Ръсти в старата плевня за карети. Тя седеше на прашната капра на вехта шейна, притисната към Джон, и захласнато слушаше как младият негодник декламира стихове. Те седяха с гръб към него и няколко мига старият свещеник можеше да ги наблюдава, без да го забележат. Стиховете бяха за любовта, малко постни и умозрителни; и по огромното самодоволство, с което ги рецитираше младият човек, мистър Гардинър си направи извода, че той се явява и техен автор. Ръсти, която свещеникът виждаше в профил, с отворена уста се опияняваше от стиховете.

Мистър Гардинър се стегна вътрешно и се прокашля. Наложи му се да се изкашля още един път, преди да го забележат.

— О, мистър Гардинър — възкликна Ръсти, като тръсна късата си рижа грива. — Трябва да послушате стиховете на Джон. Те са просто прелест!

— Привет, преподобни — късо каза Джон.

— Попречих ви. Извинете — въпреки това мистър Гардинър не се помръдна.

— Както разбирам, аз съм излишен — каза Джон.

— Съвсем съм се отпуснал — каза мистър Гардинър, без да обръща на Джон никакво внимание. — Сватбата е вече толкова близо, аз съм просто задължен да побеседвам с Ръсти. Разбира се, ако предпочитате да се отложи…

— По дяволите — каза Джон. — Карайте.

Той скочи от шейната и си тръгна.

— Не обръщайте внимание на Джон — каза Ръсти и смутено се засмя. — Нали знаете как се измъчи през последните дни. Искате ли да седнете тук, до мен?

Мистър Гардинър ловко се покатери на капрата. Той хвана Ръсти за ръката и й се усмихна.

— И така, дете мое, най-после ние сме сами, както казал паякът на мухата — тази шега мистър Гардинър винаги пазеше за подобни случаи. След това той забележимо напрегна големия си нос, настройвайки се да каже онова, което беше длъжен да каже.

В този миг Ръсти потръпна от препълващото я щастие.

— О, мистър Гардинър, пълна съм с такава радост и възторг, че всеки миг ще се пръсна. И даже всички тези зловещи събития не могат да ми развалят настроението.

Мистър Гардинър мълчеше. В Първата книга на Царствата е казано: Ако човек съгреши срещу човека, то ще се помолят за него на Бога, а у Матей, глава 7, стих 1: Не съдете, за да не ви съдят.

— Ти много обичаш Джон — с тревога произнесе мистър Гардинър.

— Да, много.

— А Джон обича ли те?

Ръсти се разсмя.

— Нека само се опита да не ме обича.

Мистър Гардинър не се усмихна.

— И ти нямаш никакви съмнения, дете мое? Нито към себе си, нито към него?

Ръсти се замисли и у мистър Гардинър се зароди надежда. Но след това тя каза бавно:

— По-скоро не. Наистина, изпитвах някакво безпокойство през последните дни. Джон се държеше така… понякога просто не приличаше на себе си. Но работата е в тази объркана история. Всъщност не трябва да го обвиняваме. Та той съзнава отговорността си, че е събрал всички тук — и изведнъж убийство… и тези отвратителни подаръци…

— Ръсти — старият свещеник се изкашля, — да допуснем, ти откриеш, че Джон не е такъв, какъвто си си го представяла. Все едно, ще се омъжиш ли за него?

— Вие сте просто прелест! — Ръсти стисна ръката му. — Но аз не мога да отговоря на такъв въпрос, мистър Гардинър. За мен той е нереален. Джон не може да бъде друг, освен такъв, какъвто го познавам. Аз даже не мога и да си представя, че ще се откажа да се омъжа за него.

Мистър Гардинър я целуна по челото и започна да се измъква от шейната.

— В такъв случай — каза той, — повече нито дума за това.

 

 

… нито дума повече на теб, бедно дете — мислеше си мистър Гардинър, завръщайки се към къщата. Но аз не мога да оставя нещата така.

Той търсеше Оливет Браун — не толкова, защото се надяваше на нещо, колкото от чувство за дълг. Той прекрасно познаваше майката на Ръсти, това каменисто, почти безплодно лозе, което той напразно обработваше дълги години. Той отдавна вече беше изоставил всякакви опити да изгони демоните на всевъзможните спиритически глупости от нея, лишената от всякакво приобщаване към истинския Дух. Нещо повече, понякога той чувстваше, че Оливет Браун не вярва и в половината от нелепиците, които пропагандира. И това, по мнението на мистър Гардинър, беше още по-голям грях, отколкото пристрастието към магиите. Това я превръщаше не само в съд на нищетата, но и в съд, пълен с мерзостта на лицемерието.

Открия я в кухнята. Тя гадаеше за бъдещето на мисис Янсен по чаени листенца.

— Оливет — каза сухо мистър Гардинър, — много бих искал да разговарям с вас насаме.

— А пък аз точно се канех да помогна на Мейбъл да оправи леглата — прибързано заяви мисис Янсен и излезе.

Мистър Гардинър седна на другия край на масата с фаянсов плот.

— Пак ще ми се карате — каза срамежливо мисис Браун.

— Не. Каня се да ви запитам какво мислите за своя бъдещ зет.

— За Джон? — мисис Браун направо светна като лампичка. — Такова мило, славно момче! Толкова съм щастлива за моята Ръсти!

— Оливет — каза мистър Гардинър, — да допуснем, че сте разбрала, че той съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Пак ли бихте се радвала за своята Ръсти?

— Че разбира се! Да не би да ме смятате за такава глупачка, която си мисли, че те вечно ще се милват и ще си гукат? Аз помня мистър Браун — при този спомен майката на Ръсти сбърчи нос. — Разбира се, че Джон не е такъв, какъвто изглежда. А нима, когато един млад човек ухажва девойка, е иначе?

— Да предположим — настояваше мистър Гардинър, — разбрала сте, че е нечестен.

— Глупости! — заяви мисис Браун. — Защо му е да е нечестен? Не по материални съображения, я! А ако в това има нещо друго, коя съм аз, че да съдя?

Не съдете, помисли си тъжно мистър Гардинър, но после си спомни, че Сатаната владее дарбата да изопачава Светото писание и се окуражи.

— Не съм се родила вчера — продължаваше в това време мисис Браун, — пък и вие, такава невинна и добра душа, също. Нищо в мъжа не може да ме учуди. Но Джон е млад, красив, очарователен и талантлив и ще бъде много богат, и каквото и да кажете, мистър Гардинър, аз предпочитам да не го чуя. Ако стане нещо такова, което да развали брака, аз сигурно просто ще умра.

— Без боязън от възмездието, Оливет? — запита мистър Гардинър и като се сбогува, тръгна да търси Артър Крейг, който и отначало си беше единствената му реална надежда.

 

 

— Сигурен ли сте, сигурен ли сте, мистър Гардинър, че не грешите? — повтаряше Артър Крейг.

— Аз не греша, мистър Крейг.

— Но това е толкова неприсъщо за Джон! Тоест той много е говорил за баща си, за издателството, но да го получи обратно? Не съм чувал да е изразявал…

— Аз само ви казвам това, което случайно чух.

— Да шантажира Дан Фримън! — Крейг дръпна брадата си. — Не, не мога да повярвам в това, мистър Гардинър.

Мистър Гардинър стана.

— Аз разбирам. Да-да. И искрено съжалявам. Но сметнах за свой дълг…

— Не, не, седнете, моля ви — Крейг хвана свещеника за ръката с големите си пръсти. — Момчето, което си отгледал… мислиш си, че го познаваш изцяло, за чиято порядъчност би могъл да гарантираш… Как да се говори с него за това, мистър Гардинър? Какво да му се каже?

— Уста глаголят от много чувство — тихо изрече мистър Гардинър. — Говорете това, което чувствате. Юношата ви обича и уважава. Той ще слуша. Той е длъжен.

— Дали? Въобще познавам ли го? През последните дни понякога… — Крейг внезапно стана и заговори, загледан в огъня на камината. — Стремя се да запазя нещо като равновесие в разгара… аз не знам на какво. На нещо непонятно — той залитна и сърцето на мистър Гардинър се сви от състрадание. — Какво става в моя дом? — извика брадатият. — Какво да правя? Как да се справя с това?

Мистър Гардинър докосна напрегнатото рамо на домакина.

— В последния ден на своя земен живот, мистър Крейг, Христос отишъл на планината Елеонска, както ни разказва Марк, в селището, наречено Гетсимания и там изтърпял агонията на смъртния страх и печал. Гетсимания е арамейска дума и означава преса за маслини и там, когато сърцето Иисусово е било пресовано и терзаемо подобно на маслините, дали названието на това място. Той все пак намерил в себе си сили да изрече: Не каквото Аз искам, а каквото Ти.

Старият свещеник се усмихна.

— Аз знаех, че всичко това ще прозвучи донякъде старомодно, мистър Крейг, но имайте вяра и ще ви бъде посочен път.

Но напускайки Артър Крейг, мистър Гардинър престана да се усмихва. Той си помисли, че е проповядал вярата половин век с печално слаб резултат. Истинската вяра твори чудеса, той знаеше това, но истинската вяра е нещо толкова рядко, толкова рядко. А пред него стоеше задача, за която времето можеше да бъде решаващо.

Мистър Гардинър въздъхна. Какво да се прави, понякога е необходимо да се отдаде кесарю кесарево. Той намери Елъри и му разказа за ултиматума, поставен от Джон на Фримън.

Елъри го изслуша най-внимателно.

— Благодаря, мистър Гардинър. Радвам се, че дойдохте при мен, за да ми кажете всичко това. Всичко започва да се намества. Във всеки случай, един момент съвпада…

— Съвпада с какво, мистър Куин? — свещеникът беше удивен от радостното, почти хищно изражение на лицето на младия човек.

— Засега не мога да го кажа определено. По-добре да се въздържа.

Мистър Гардинър се завърна в стаята си напълно изумен.

Мисис Янсен сервира вечерята рано.

— В понеделник мистър Крейг най-много обича да слуша радио — съобщи тя. — Рокси и други. Честно казано и аз самата нямам нищо против да послушам.

В стаята й имаше стар дедекторен приемник, който тя постоянно разглобяваше и сглобяваше.

И така, в седем и половина всички се настаниха уютно в хола и покорно слушаха Рокси и неговия оркестър по „Джей Зет“. В осем и половина Крейг превключи на „И Ей Еф“ да послуша циганския ансамбъл.

— Надявам се, че не сте против, Мариус. Аз разбирам, че това е традиционна музика, но тя ми харесва.

— А с какво е лоша традицията, чичо Артър? — запита войнствено Елен. — Те свирят класически произведения, известни на всички и ги изпълняват чудесно. Не разбирам защо трябва да се извиняваш, ако обичаш онова, което обичат маса други хора. Не затова ли, защото шепичка високомерни самохвалковци започват да се усмихват? — и презрителният й поглед прелетя като стрела към Елъри.

— Аз пък какво общо имам, учителю? — измърмори Елъри.

— След казаното — намеси се Мариус — кой ще има самолюбие да се откаже да слуша това сладникаво скрибуцане?

Вечерта се оказа не от приятните. Във всички се беше загнездила някаква прикрита раздразнителност. Мариус изглежда отново беше изпаднал в лошото си настроение. Джон беше разсеян, Валентина заядлива, Пейн рязък, доктор Дарк сърдит, мисис Браун писклива, мистър Гардинър разтревожен, Крейг потиснат, Елен напрегната, Ръсти изнервена, а Фримън въобще приличаше на някакъв безплътен дух, витаещ в горчивия ефир на някаква друга планета.

Вечерта се проточи непоносимо. В единадесет някой включи новините. След предаването Фримън се надигна и каза:

— Неприятности. Навсякъде само неприятности. Извинете ме, аз отивам да спя.

Той излезе с уморена стъпка. Останалите лениво обсъждаха новините: спирте патрул от бреговата охрана на САЩ убил трима контрабандисти и заловил три катера с нелегален товар на стойност половин милион долара; в Индия Махатмаха Ганди призовал към гражданско неподчинение срещу британските власти…

И тук пред тях отново изникна издателят и произнесе със скърцащ глас:

— Току-що открих ето това в стаята си.

Той държеше малък пакет в червено-зелен станиол, с позлатена лента и картичка със Санта Клаус. Елъри внимателно пое пакета от Фримън.

— Естествено, адресирано е до теб, Джон. Ще позволиш ли?

Джон се засмя с много тъга. Мистър Гардинър се вслуша внимателно и не долови в този смях никакви отзвуци от онази мерзка подигравка, която се лееше от същата тази уста сутринта. Странен юноша — помисли си той — толкова различен…

Бледият издател изобщо не гледаше към Джон. Той седна встрани от центъра на компанията и се оглеждаше, примигвайки.

Артър Крейг дъвчеше кичур от брадата си и крадешком гледаше своя възпитаник, сякаш за първи път го виждаше както трябва. После той се овладя, изправи се и загледа как Елъри отваря пакета.

Вътре върху увит в червена хартия предмет лежеше бяла картичка. Елъри я извади от кутията и прочете високо с умишлено безизразен глас:

В шестата коледна вечер

аз изпращам ти гълъбче мое,

бич здрав, от кожа плетен.

Той просто е чудесен.

Беше малък, със зловещ вид бич от твърда кожа, с плътно оплетена дръжка и твърде дълъг камшик. Бич за лилипути.

— Това е миниатюрно копие на някакъв истински бич — каза разглеждайки го Ръсти. — Не знам на какъв именно. Може би за бикове, но не прилича на южноафрикански самбок. Може би от Южна Америка.

— Бич за бикове? — каза отчетливо Дан 3. Фримън. — Или за хора.

Ръсти го погледна с недоумение.

— Какво, мистър Фримън?

— Просто си мисля — каза издателят. — Рожденият ми ден е на трети март, а това, ако се съди по неотдавнашния коледен подарък със зодиакален смисъл, попада под знака на Рибите. Как обикновено тълкуват знака на Рибите?

Майката на Ръсти го изгледа подозрително.

— Това е символ на робството.

— На робството — Фримън кимна и се усмихна. — До този ден не придавах никакво значение на влиянието на звездите.

И той погледна към Джон Себастиан. Но Джон гризеше нокътя на палеца си и беше забил поглед в пода.

— Още едно подаръче?

Всички с облекчение погледнаха към вратата. Думите принадлежаха на сержант Девоу, който още не беше прекрачил от вестибюла в хола.

В настъпилата тишина Елъри взе от Ръсти бича и го протегна на полицая заедно с картичката. Сержантът ги взе, почеса се по брадичката и се обърна. След минута всички чуха как той звъни по телефона. След като окачи слушалката, той се върна и протегна бича с картичката пак на Елъри.

— Лейтенантът каза да не се отделяте нито крачка от тях, мистър Куин.

— А, не. Според мен Джон ще поиска да задържи този подарък при себе си — Елъри направи пауза. — Джон?

Джон се сгърчи, взе бича и започна да го върти в ръцете си.

— Да — обади се отзад Дан 3. Фримън. Съчетава се много органично.

— Органично? — младият поет за пръв път през цялата вечер погледна към издателя си. — Какво имате предвид, мистър Фримън?

— Само недейте за поредния пристъп на амнезия — каза Фримън.

— Не разбирам за какво говорите — очите на Джон блеснаха. — Отивам да спя.

— Джон — започна Ръсти.

Но той бързо я целуна и изтича навън. И едва тогава Елъри съобрази, че не е погледнал обратната страна на картичката. Той бързо я обърна.

Но тя беше празна.