Елъри Куин
Последният удар (8)

Глава седма
Пета вечер: неделя, 29 декември 1929 година

в която на Козирога порастват четири рога, едно място се отбелязва с кръстче, а разнообразни съображения за приложимостта на числото „дванадесет“ не довеждат до нищо

По време на закуската се появи Луриа и развали апетита на всички. Един поглед към намръщените му вежди беше достатъчен и Елъри разбра, че днес лейтенантът няма настроение за коледни подаръци…

— Ще разговарям с всеки от вас поред в библиотеката — обяви Луриа, без каквито и да е предисловия. — Къде е Гардинър?

— В града. На църква — каза Крейг.

— Това също го засяга, когато се върне.

И той ги обработваше, настанил се зад масата в библиотеката и осъществявайки нещо като таен трибунал, си водеше записки в дебел бележник. Елъри си стоеше настрана и мина последен. Той установи, че няма нищо ново — лейтенантът, както става винаги с полицията, нямаше друг избор, освен още един път да мине по утъпканата пътека: къде сте виждали покойника по-рано, какво именно сте правили във вторник сутринта и кога точно…

 

 

Когато лейтенант Луриа шумно затвори бележника си и се изправи, Елъри каза:

— Между другото, точно след заминаването ви вчера Джон Себастиан намери четвърта кутия в спалнята си.

Луриа пак седна. И пак стана.

— О, дявол!

После попита:

— Какво имаше в нея?

— Мъничко бяло стоборче, нещо прелестно. Е, и намеци за някакви дебнещи злини.

— Всичко това са глупости! Знаете ли, тук всички сте откачили. Трябва да тръгвам.

— Минутка, лейтенант. Нещо за мъртвеца.

— Празно. От нито един участък — нищо: нито по фотографията, нито по описанието, нито по отпечатъците. Имам усещането, че веднъж не са го задържали. Той определено не е от тези места, доколкото сме успели засега да проверим. И как ми харесва всичко това? Ами аз просто откачам!

Скоро след обяда позвъниха от Ню Йорк. Търсеха Елъри. Той вдигна слушалката в библиотеката, след като предварително притвори вратата.

— Докладва инспектор Куин — доложи инспектор Куин. — Как ще заповядате да сервирам вашата астрология — направо или по заобиколен начин?

— Както винаги направо — каза мъжествено мистър Куин.

— Ти каза, че онази малката Ръсти Браун е нарисувала осем щипки за мъже и четири дамски брошки и на всяка има свой знак от Зодиака?

— Казах именно това.

— Не си добре с аритметиката. Осем и четири във всеки случай прави дванадесет. Но работата е там, че при Мойлан казаха, че са изработили тринадесет предмета.

Когато от другия край на жицата замълчаха задълго, инспекторът попита:

— Елъри, ти умря ли или какво?

— Съвземам се след сърдечен удар — отговори Елъри със слаб глас. — Казваш, че са направили тринадесет? По поръчка, разбира се, не по грешка?

— Естествено, по поръчка. При Мойлан не грешат.

— И я ми кажи още — гласът на Елъри се оправяше. — Тринадесетият предмет нали не е изработен по отделна рисунка? За него също има знак от Зодиака, по-точно копие на един от дванадесетте?

— Да, това е бил…

— Стоп, ваше величество. Ще се досетя сам. Дубликатите са изобразявали козли, по-точно Козирози? Две щипки за Козирог. Какви са успехите ми?

— Колосално — отговори баща му, действително изумен. Как разбра това, синко?

— Ти познаваш методите ми — отговори скромно Елъри. — Впрочем, аз нямам тайни от теб. Джон Себастиан се е родил на шести януари. А шести януари се пада под знака на Козирога.

— Ами? А как пък разбра, че са направили две украшения за Себастиан?

— Това е интересна историйка. Но не мога да ти я разкажа по телефона. Татко? Чуваш ли?

— Чувам — отговори невесело инспектор Куин. — Понякога сам не разбирам защо не ти изпращам ежемесечна сметка за услугите. И какво ще бъде този път?

— Имаш ли способен човек, когото да можеш да натовариш за два дена с една поверителна задачка? Например като сержант Уили?

— Прибираш ми най-добрите хора! Е, добре! И какво трябва да направи Уили?

— Искам той да се порови около обстоятелствата при раждането на Джон Себастиан.

— При раждането?​

— Правилно си чул. Аз знам за това само следното: родителите на Джон са били мистър и мисис Джон Себастиан от Ри, щат Ню Йорк. Мисис Себастиан се е казвала Клер. Вечерта на пети януари хиляда деветстотин и пета — записваш ли, тате?

— Да, сър — инспекторът въздъхна — и пета година.

— Семейство Себастиан са пътували с кола към къщи от Ню Йорк във виелица. Около Маунт Кидрон са се преобърнали. В резултат мисис Себастиан получила предварителни контракции. Тя умряла при раждането, а бащата на Джон умрял приблизително след седмица от травми. Ето всичко, което ми е известно. Но аз искам да знам за аварията и за accouchement^[1] повече, много повече.

Елъри откри Ръсти на двора. Джон наблюдаваше как Валентина, Мариус и Елен се надпреварват да правят снежни човеци. А Ръсти наблюдаваше Джон, който не изглеждаше особено радостен.

Елен приветства Елъри с вопъл. В отговор той само се усмихна, махна й с ръка и се обърна към Джон:

— Мога ли да взема годеницата ти назаем за две минути?

— При условие че няма да я разубеждаваш да се жени за мен. Между другото и ти също ли си влюбен в нея?

— Безумно — каза Елъри и отведе Ръсти настрана.

Розовите бузи на Елен станаха пурпурни, а когато Мариус й каза нещо, тя грабна шепа сняг и се нахвърли срещу него.

— Не разбирам защо съм ви притрябвала — каза Ръсти. — При това аз съм вече ангажирана. Елен е свободна.

— Защото Елен не може да отговори на въпроса, който искам да ви задам — Елъри се усмихна. — А вие можете.

— Какъв въпрос?

— Ръсти, как стана така, че не споменахте за тринадесетия подарък със зодиакален знак?

— Ах, това ли било? — каза Ръсти. — А какво, забравила ли съм?

— Забравихте — ласкаво каза Елъри.

— Да, аз наистина го поръчах. Това беше копие на онзи, който беше предназначен за Джон.

— А защо поръчахте дубликат?

— Защото Джон ме помоли. Още въпроси, мистър Куин?

— Един. Защо на Джон са му притрябвали две щипки с Козирог?

— Бих могла да отговоря, че най-вероятно, защото на шести януари Джон ще получи куп пари и една няма да му стигне. Но това ще бъде празна приказка — Ръсти се държеше невъзмутимо. — В действителност, мистър Куин, аз просто не знам защо.

— И не попитахте?

— Разбира се, че попитах.

— И как ви отговори той?

— Той се засмя, целуна ме и каза, че ние засега още не сме мъж и жена. Защо да не го попитате сам?

— Май че така и ще направя — каза Елъри. — Даже с риск да получа целувка от него.

Престорената му сериозност прикриваше истинската. Но Елъри изобщо не я показа, когато отведе Джон настрана.

— Та как така, малък Джони? — запита той. — Откъде са двата Козирога?

— Как разбра? — запита Джон неприязнено. — Ръсти ли го издрънка?

— Не. Тя само потвърди онова, което и без това ми беше известно.

Джон каза много недоволно:

— Излиза, ме си правил справки за мен?

— Просто трябваше да се провери една идейка. А защо, Джон, против ли си да питат за теб?

— Да, против — бавно отговори Джон.

— Я чуй, приятелю. В този дом стана убийство…

— Боже мой! — възкликна младия поет. — Смяташ, че аз по някакъв начин съм свързан с това? Елъри, че аз не по-добре от теб знам кой е този старец и как му се е случило да го убият тук!

— Тогава защо не ми каза за двата Козирога?

Джон отговори хладнокръвно:

— Защото предпочитам засега да не го правя. Ще има ли още въпроси?

— Май че не.

Елъри се забави за секунда. А Джон се присъедини към компанията, каза нещо на Ръсти, получи в отговор възторжена целувка и веднага се залови да прави снежен човек с радостното съдействие на Ръсти.

Без да бърза, Елъри тръгна към къщата. Още щом излезе от полезрението им, той видимо увеличи крачката си. Когато тихичко влезе в сградата, той се сблъска там със стария мистър Гардинър и Оливет Браун, измърмори нещо за намерението си да дремне, уморено се помъкна по стълбата нагоре и… светкавично се мушна в стаята на Джон.

 

 

Това беше много голяма стая с грамаден еркер, собствена камина, гигантско легло и вградени шкафове за дрехи с невероятни размери. Стените бяха окичени със стари вимпели от колежите и различни трофеи от юношеската възраст — табелки с надписи стоп, паркирането забранено, не ходете по тревните полета, кръстосани рапири, плакати, рекламиращи пътешествия из Франция и много други веществени спомени за дните от ранното юношество на Джон.

Елъри веднага се устреми към най-близкия шкаф и отвори вратичката му. За известно време той замръзна с широко отворени очи. После отвори друг шкаф. Той още стоеше слисан, когато зад гърба му се разнесе леден глас:

— Винаги съм оприличавал детективите на хлебарки, куки, въшки и други паразити. С какво се занимаваш ти тук?

— Аналогични недалновидни квалификации са правени по адрес на Джон С. Самнър, епископ Канони, каноник Чейз — каза Елъри, без да помръдне. — За някои детектив, а за някои — борец за справедлива кауза. Зает съм с търсене на истината, така както го смятам за необходимо, и ти при това не ми помагаш особено.

Той се обърна.

— И все пак, Джон, длъжен съм да ти поднеса извиненията си за това, което правя в момента. А сега ми обясни защо всеки костюм, палто, спортна дреха, шапка, пуловер, обувки и всичко останало в тези шкафове са в двойно количество?

Колкото и да е странно, ъгълчетата на красивата уста на Джон се повдигнаха в насмешлива усмивка.

— Искаш да кажеш, че просто си се досетил за всичко, защото при Мойлан са ми направили две еднакви щипки?

Елъри си придаде обиден вид.

— Да се досетиш в моя речник е обидна дума. Не, аз можех да се опра на още нещо. Но ти не отговори на въпроса ми.

Ухилването стана по-широко.

— Може би ще го сметнеш за безсмислица, но винаги съм си имал прищявки за дрехите, а тъй като ги хабя моментално, стана ми навик да купувам всичко en double^[2]. Знам, че е екстравагантно, но в какво е тогава преимуществото на поета, ако не може да удовлетворява поне няколко свои каприза?

— И само това? — каза тихо Елъри.

— Само. Ето, полюбувай се — Джон започна да разтваря чекмеджетата на скрина. — Двойни ризи, кърпички, връзки, игли за връзки, колани, тиранти, чорапи…

— Даже монограми — Елъри опипа две еднакви връзки с монограми Дж. С.

— Тази мания се разпростира и върху портмонетата, пръстените с монограми, табакерите… Каниш ли се да изтичаш за психиатъра?

— По повод на толкова стабилна, последователна мания? — Елъри поклати глава с усмивка.

Това изглежда беше забавно и за Джон.

— Ти не ми вярваш.

— Помниш ли какво е казал Оскар Уайлд: Може да се вярва в невъзможното, но в неправдоподобното — никога!

— Съгласен съм. Например никога не съм вярвал в толкова неправдоподобно нещо — да се вмъкнеш скрито в стаята ми, като прословутия дух в нощта.

— Аз само се позовах на думите на Оскар Уайлд. Лично аз не само мога да вярвам, но нерядко и вярвам в неправдоподобното. За това ми е необходимо само фактите да не сочат някакъв друг извод.

— А в дадения случай фактите сочат ли друг извод?

— Тези факти, с които разполагам сега — каза Елъри, — да.

Усмивките им се кръстосаха и Елъри излезе.

 

 

Тази вечер подаръка намери Елъри.

Това стана по времето, когато след вечерята цялата компания слушаше предаването на Мейджър Бауърс Семейството от Капитолия. Елъри констатира, че тютюнът му за лула се е свършил. Той се качи в стаята си, за да напълни кесията си, а на кревата му лежеше весела коледна кутийка, увита в познатия червено-зелен станиол, завързана с все същата позлатена панделка и снабдена с картичка със Санта Клаус с напечатано име.

Тази кутия беше значително по-голяма от предишните две.

Той внимателно я отнесе долу.

— Номер пети — обяви той.

Крейг веднага изключи радиото. Елъри сложи кутията на тясната маса. Всички мълчаливо се наредиха край нея. Елъри разкъса обвивката, под която беше вече известната им бяла кутия. В нея лежеше някакъв предмет, увит в червена амбалажна хартия, а върху него — бяла картичка:

В петата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

тази гипсова Ръка

/Не разбра ли таз шега?/

с черно кръстче на Дланта,

плашиш ли се от това?

Когато той свали обвивката, там действително имаше ръка — мъжка ръка от гипс — костелива, съвсем изтощена, пръстите й бяха леко свити, а леко отместеният палец сякаш изразяваше молба или капитулация. Върху белия гипс на отворената длан шегобиецът-изпращач отчетливо беше начертал с мек молив кръст.

— Да не се разбере какво има той предвид този път е просто невъзможно, а? — каза Джон с късо кискане. Той автоматично се обърна към бюфета с напитките.

— Ръсти — каза Елъри, — това според вас отпечатък ли е?

— Не — Ръсти гледаше с тревога Джон. — Прилича повече на модел, по каквито изучават анатомия на уроците по изобразително изкуство. Подобни неща могат да се купят във всеки художествен магазин.

— С кръстче, както се казва, е белязано мястото — промърмори Артър Крейг. — Но защо ръка?

— Хиромантия — изведнъж каза мисис Браун. — Длан — линия на живота — кръстът пресича линията на живота…

— Може би трябва да си прережа гърлото и да сложа край на цялата тази неопределеност? — запита Джон със същото странно кискане.

— Предполагам, Джон, че можем да минем без глупави шегички — каза брадатият му опекун. — Мистър Куин, говори ли ви това нещо повече от досегашните истории?

— Нито на йота — Елъри обърна картичката. — А, ето, тук има още и рисунка с молив. Голата същност на ръката — изрече той. — Форма, сведена до чисто анатомичната функция. И кръстчето не са забравили — в случай че Джон е забравил как се чете, предполагам. Това е дотолкова безсмислено, че е даже страшно.

Той захвърли картичката на масата и се обърна. Един по един всички отново се разотидоха по креслата си. Никой, даже доктор Дарк, не беше в настроение да слуша радио.

— Джон, мили — каза Ръсти.

— Какво?

— Мили, нали в действителност ти не приемаш това като нещо сериозно?

— О, не — каза Джон. — Та аз съм откърмен със заплахи за смърт. За мен те, прелестна Ръсти Браун, не означават нищо. Аз ги плюскам на закуска, оригвам се от тях на обед и ги смилам на вечеря. Те, малката, отскачат от мен като грахови зърна от стената. Не, сериозно! — той избухна. — Какво според теб трябва да правя, Ръсти, да умирам от смях ли?

— Джон, Джон — произнесе опекунът му.

— Хайде де, Елъри! — крещеше Джон. — Нали това е твоята стихия. От типа психоза-супер. Е, не крий нищо от нас! Хайде, тълкувай!

— Внимание, внимание! — каза Мариус и почука с чашата си по облегалката на креслото. — Реч!

— По-разбираемо — мрачно каза Роланд Пейн.

— По-решително — каза доктор Дарк, загледан в Джон.

— По-милосърдно, в името на господа — едва чуто каза мистър Гардинър.

— Както си искаш, дявол да го вземе! — развика се Джон, седна и пресуши чашата си на един дъх.

— Добре. Като предмет на днешното си изказване ще избера Странните Съвпадения с числото дванадесет — каза Елъри, като добави в гласа си точно толкова доброжелателност, колкото изискваше обстановката. Ръсти го погледна с благодарност.

— Готова съм да изслушам всичко — каза заядливо Елен. — Но трябва ли да се връщаме пак към всичко това?

— А ние не сме си и тръгвали от него, мис Крейг — парира Елъри, като направи поклон към нея.

Джон вдигна към него безсмислен поглед, след което отново се разплу в креслото.

— Продължавайте, Елъри — примоли се Ръсти.

— Дванадесет са участниците в нашето празненство — каза Елъри, като кимна. — Самият празник се състои от дванадесетте дни — или нощи — на Коледа. Дванадесет души представляват дванадесетте знака на Зодиака. И всяка вечер Джон получава подаръци, съпроводени от пародия на коледния химн, известен като Дванадесет коледни дни. Навсякъде дванадесет! Прекалено много за едно просто съвпадение. И аз си задавам въпроса: може ли числото дванадесет да се използва съзнателно като индикатор? Например, мога ли да свържа някого от присъстващите с това число?

Сержант Девоу, който незабелязано беше дошъл от вестибюла и слушаше с постоянно нарастващо недоумение, сега направо опря лакът в рамката на вратата и зяпна.

— Хайде да видим — каза Елъри.

Погледът му се спря върху Роланд Пейн.

— Какво ще стане, ако започнем от мистър Пейн?

— От мен? — адвокатът явно беше заварен неподготвен. — Бих ви бил много признателен, Куин, ако не ме замесвате в цялата тази глупост.

— Е, не, вас не можем да ви оставим настрана в никакъв случай. Точно в това е смисълът на нашето разследване. Помислете си, мистър Пейн, и то хубавичко. Числото дванадесет — в какъвто и да е контекст — не предизвиква ли никакви асоциации от вашия личен живот?

— Разбира се, не — отговори без особена любезност Пейн.

— А от професионалния? Вие сте юрист… Юрист… Но разбира се — каза Елъри и светна. — Може ли да има нещо по-ясно? Юрист — журито на заседателите. Дванадесет мъдри и справедливи. Разбирате ли?

— Почти не посещавам съдилищата — озъби се сивокосият адвокат. — Занимавам се все пак с гражданско право, а не с наказателно.

— Я оставете, Пейн — каза неочаквано Фримън. — Всичко това е даже занимателно. Разбира се…

— Но аз действително за никакви дванадесет си нямам понятие.

— Роланд, но как можа да забравиш за магистърската си дисертация? — гръмогласно попита Крейг. — При това ти толкова се гордееше с нея, че след много години буквално ме принуди да набера и напечатам собствено издание за раздаване на колеги-юристи. Нима си забравил? Там пишеше още за сборника римски закони от пети век преди нашата ера.

— О, господи — изстена адвокатът. — Артър, за какво говориш?

— Тя, естествено, се казваше — Крейг се усмихна и с крайчето на окото си погледна Джон — Lex XII. Tabularum^[3]. Имам някъде екземплярче. Законът на дванадесетте таблици, автор — Роланд Пейн.

— Да — да, всичко е вярно, Артър — каза Пейн със слаба усмивка. — Забравил съм. Но не съм ти благодарен за напомнянето.

— Ето на — бодро каза Елъри. — Сега поне имате пряка връзка с числото дванадесет. Впрочем, ама че работа, при това вие сте и douzeper.

— Кой съм? — попита Пейн и трепна.

— Дузепер — информира го Елъри. — Един от дванадесетте паладини на Карл Велики. Сигурно помните най-знаменития от тях. Песента за Роланд за нищо ли не ви говори? Роланд за Оливие, а Чайлд Роланд? Скъпи, сър, вие до уши сте затънал в дванадесет. Е, кой е следващият? Доктор Дарк?

Джон се усмихваше. Ръсти се гушна в него и се сви на кълбо на коленете му. Тя незабелязано стисна ръката на Джон. Той я целуна по върха на носа.

— Докторе, чакаме — каза с упрек Елъри. — Какво означава за вас числото дванадесет?

— Това е часът, когато обикновено ме вдигат от здрав сън с пациентки, сигурни, че са хванали австралийска пипка — каза шишкото. — Обаче мога още да привлека вниманието ви към дванадесетте черепно-мозъчни нерва — непременна част от курса по анатомия. Те завършват с дванадесетия или подезичния нерв…

— Студено, студено… — намръщено каза Елъри.

— Мисли, Самсон — Крейг се захили.

— Самсон? Казахте Самсон, мистър Крейг? — възкликна Елъри.

— Разбира се, аз казах Самсон. Той така се казва.

— А аз мислех, че се нарича Самуел. Е, тогава работата е съвсем друга — удовлетворено каза Елъри. — Ясно ви е, разбира се.

— Честно казано — не — каза Елен.

— На какво ли ви учат в Уестли? Самсон е библейският аналог на гръцкия Херакъл. А Херакъл какво беше?

— Дванадесетте подвига? — каза Фримън, усмихвайки се широко.

— Сега вие се убедихте в предимствата на широката хуманитарна ерудиция.

— Каква ти ерудиция! Лично на мен това ми напомня за мисис Жаботински — каза доктор Дарк. — На мен във всеки случай ми се стори, че съм извършил всичките дванадесет подвига, докато тя попадне на родилната маса при мен.

— И при това онзи твърди, че подезичният нерв било студено — изписка Елен.

Джон силно и звънко се разсмя. От този момент всичко тръгна по масло. Мариус Карло се оказа подходящ като музикален последовател на Шенберг с неговата гама от дванадесет тона; мистър Гардинър се асоциираше с дванадесетте апостоли, името на един, от които — Андрей — носеше; сродството на мисис Браун с дванадесетте знака на Зодиака беше безспорно; Артър Крейг го приеха в компанията благодарение на една от основните продукции на ежегодното му производство — знаменитите Календари на Крейг; макар и да отричаше, ме някога е играла в Дванадесета нощ на Шекспир, Валентина все пак настоя да включат и нея, защото е Стрелец, а рожденият й ден се пада на 12 декември — дванадесетия ден от дванадесетия месец. С Ръсти беше по-сложно, докато Елъри не изтръгна от нея, че съвсем не е била кръстена Ръсти, а Йоланта, име със седем букви, ако към тях се прибавят петте букви от фамилията й, се получава пак същото магическо дванадесет; а Дан 3. Фримън, който беше с юдейско вероизповедание, незабавно беше избран по инициатива на Джон за Велик Дванадесетарий, защото неговата принадлежност към юдеите фиксираше не само дванадесетте колена израилеви; но и техните вождове, дванадесетте сина на Яков; а пък самото му име Дан, тоест Даниел, беше името на един от тях, а средното му име Завулон /_в памет на дядо ми по майчина линия, Olavb Hasholem_/ беше, както най-сериозно ги увери Фримън, името на друг.

Към този момент долната челюст на сержант Девоу беше стигнала рисковано близко до гърдите му.

Ефектът беше развален до голяма степен, когато се изясни, че нито Джон, нито Елен не могат да влязат в този клуб. Въпреки всички усилия на Елен и чичо й, те не можаха да си припомнят никакви дванадесет в живота й. Колкото до Джон, то даже на някой и да му беше хрумнало във връзка с това да напомни за дванадесетте ежевечерни подаръка, той е сметнал за по-благоразумно да се въздържи да ги спомене.

— А вие, мистър Куин? — Крейг се усмихна. — Себе си не трябва да пропускате.

— Себе си? Аз съм в една лодка с Джон и Елен. Никакви дванадесет, свързани с мен, не мога да си спомня.

— Вашето име и фамилията — допусна Фримън. — Още един-два инициала…

— За съжаление нямам средни имена.

— Книгите! — Крейг се плесна по коляното. — Все пак попадате в клуба, защото имате отношение към книгите! Един от техническите формати на книгата е дуодецимо или една дванадесета част от листа. Видяхте ли!

Елъри каза уважително:

— Мистър Крейг, според мен вие улучихте десетката.

— Тогава и аз също подхождам — каза ухилен Джон. — Нали написах книга. Бедничката ми сестричка! Само теб не те приеха.

— Ще се срещнем след двадесетина години — процеди Елен през ситните си зъбки. — Ще видиш тогава. Дванадесет деца!

С тази щастлива нота и завърши импровизираният сеанс на Куиновата глупотерапия. С всички признаци на пълно оздравяване пациентът предложи да предприемат нападение срещу хладилника и убеди сконфузения сержант Девоу да го възглави; Мариус докуцука до пианото и забарабани военен марш. Доктор Дарк хвана Оливет Браун за жилавата ръка и настоя да я ескортира най-тържествено. Роланд Пейн незабелязано мушна ръка около талията на Вал Уорън и цялата компания весело замарширува към кухнята.

Но по-късно, в спалнята, докато си водеше записки в дневника, Елъри спря и се замисли каква част от станалото действително беше глупост и каква не… или пък изобщо нямаше никакви глупости. Бележките си за деня той завърши така:

Абсурдността на днешното представление прилича на смях в тъмнината. Външно всичко това е безобидна глупост, но през нея преминава някаква невидима зловеща нишка. Но къде, къде? Къде е смисълът в тази безсмислица? Какво означават тези подаръци? Кой ги разхвърля из цялата къща? И кой пък е мъртвецът?