Елъри Куин
Последният удар (7)

Глава шеста
Четвърта вечер: събота, 28 декември 1929 година

в която мистър Себастиан проявява необяснима загуба на памет, лейтенант Луриа се опитва да действа с хитрост, а мистър Куин за пореден път го въртят на пръста си

По време на закуската Мариус имаше твърде махмурлийски вид. Той ядеше мълчаливо, без да взема никакво участие в дебатите, които се разгоряха на масата.

Темата зачекна доктор Дарк като обяви, че има намерение да си заплюе радиото за втората половина от деня: в Пало Алто ще се състои мач между отборите на Армията и Стенфорд и предаването по „Си Би Ес“ и „Ен Би Си“ ще започне в шестнадесет и четиридесет и пет местно време. Това, естествено, доведе до разговор за Рижия Плъх Кегъл, Великия Американски Халбек от отбора на курсантите, за които мачът със стенфордските Кардинали ще бъде последен, тъй като той завършва училището. Ще изиграе ли Кегъл решаващата роля? Ще го въодушеви ли фактът, че за последен път играе с екипа на курсантите, да прояви желязна храброст, необикновена даже и за самия него? Ето такива бяха най-важните въпроси в спора, в който доктор Дарк зае антикегълска позиция, а мистър Гардинър, Роланд Пейн, Артър Крейг и, за свое немалко учудване, Елъри защитаваха по-романтична гледна точка.

Привеждаха се доказателства от непререкаеми авторитети. Така например, влезе в действие съкрушителната статистика за поражението на армейския тим от непобедимите нотрдамци, предвождани от Роки, което той претърпя преди месец. Към тази нападка прибягна достойният доктор, при което мистър Гардинър, раздувайки ноздри, заяви, че крайният резултат 7:0 още не е краят на света; а докторът парира така: Да — и какво правеше в това време Кегъл? Ами нищо, освен че даде пас, който Джон Ендър пресече, пробяга деветдесет и осем ярда и направи единствения тъчдаун в целия мач. Тази реч мистър Пейн охарактеризира с прискърбие като доказателство ад хоминем, макар да призна, че през текущата година Кегъл не е толкова добър, както през двадесет и седма.

Така и продължиха, а в това време челюстите на Мариус отхапваха и дъвчеха и той нито един път не вдигна поглед от чинията си.

От друга страна, Джон Себастиан тази сутрин изглежда се беше съвзел напълно след случилото се вчера. Той беше весел, макар и малко разсеян; изглежда съвсем не забелязваше някои намеци за вчерашните затруднения; той затрупа с въпроси спорещите, заставайки ту на едната, ту на другата страна в зависимост от това, къде участието му ще налее повече масло в огъня. Ръсти го гледаше твърде накриво, но пък и Валентина гледаше точно така към Мариус.

Младият музикант се отказа от втората чашка кафе, поседя малко замислен, стана, извини се и излезе от трапезарията. Вал Уорън незабавно го последва. След минута тя се върна, седна тихичко и продължи закуската си. След известно време се върна и Мариус.

— Джон — Мариус говореше така, сякаш в гърлото му напираха спазми, — мога ли да те помоля за една минутка? Теб и Ръсти?

Джон се изненада.

— Колкото обичаш. Ще разрешите ли?

Те излязоха след Мариус.

— Отдавна беше време! — отсече Оливет Браун. — Макар че лично на мен ми се струва, че той можеше и без подсказване отстрани да се извини за отвратителното си поведение вчера.

— Още кафе, мисис Браун? — промърмори Крейг.

Валентина не каза нищо.

След пет минути Мариус се върна сам. На мургавото му лице красноречиво беше замръзнало удивление.

— Мистър Крейг, не бих искал да ви тревожа, но кажете ми, при Джон всичко наред ли е със здравето? Не сте ли забелязали известна… е-е, разсеяност от негова страна?

Брадатият беше озадачен.

— Не мога да съобразя за какво говорите, Мариус. Защо?

— Вчера аз малко попрекалих — музикантът се изчерви. — Тоест цялата тази история с Ръсти…

— Разбирам, но защо…

— Не съм добър в извиненията, но… Изобщо аз току-що поисках прошка от Ръсти и Джон. Ръсти прояви голямо разбиране…

— А Джон не? — Крейг се усмихна с облекчение. — Какво пък, момчето ми, младите се обичат… Какво казваше Драйдън за ревността? „O, ти, тиранин на душата“.

— Не говоря за това, мистър Крейг. Работата е там… изглежда, Джон не си спомня какво е станало вчера.

Крейг беше в недоумение.

— Отначало ми се стори, че той се шегува с мен. Но не беше така. Той наистина не си спомня нито за нашето сбиване, нито как сержант Девоу ни разтърваваше, нищо.

— Но как е могъл да забрави? — възкликна Валентина. — Не е минало едно денонощие!

Брадатият погледна с недоумение доктор Дарк. Дебелият доктор се замисли.

— Според мен, Артър, това е нещо като амнезия. Възможно е да е следствие от удар по главата по време на сбиването. Най-добре ще е да прегледам момчето.

— А може ли първо да го направя аз? — светкавично се намеси Елъри. — Ако не възразявате.

И никой не успя да му отговори, а той вече беше скочил и се втурна към вестибюла.

Джон седеше в креслото в напрегната поза. Ръсти седеше до краката му и внимателно разговаряше с него. Тя погледна към влезлия Елъри с благодарност.

— Представете си, Елъри — оживено заприказва тя, — Джон не помни нищо от онова, което се разигра вчера в лятната къщичка. Той даже не помни, че е бил там. Не е ли забавно?

— Не разбирам защо всички вдигат такъв шум — каза сърдито Джон. — Е, забравил съм. Какво, това престъпление ли е?

— Всички ние сме малко напрегнати през последните дни — каза Елъри. — Понякога с главичката могат да се случат какви ли не работи. Както, да кажем, онзи случай в четвъртък, с втората стълба.

— С втората стълба? — попита с тревога Ръсти.

— Не възнамерявам да обсъждам това — Джон скочи от креслото, като едва не събори Ръсти.

— Но, мили, нали сам се оплака от главоболие…

— След пиенето!

— Чуй ме, Джон — каза Елъри. — Щом доктор Дарк ви е на гости…

— Казвам ви, че съм здрав! — Джон изскочи от стаята и изхвърча по стълбата нагоре.

И веднага във вестибюла през люлеещата се врата на трапезарията нахлуха всички останали. Ръсти беше готова да се разплаче. Крейг я гледаше с безпомощен вид.

— Нищо не разбирам — повтори той. — Сам, по-добре ще е да се кача при него сам.

— Глупости, Артър — каза доктор Дарк, — аз му знам и зъбките още от времето, когато беше мъник с къси панталонки. Ще отидем заедно.

— Не мисля — произнесе тихо Елъри, — че ще има такава нужда.

И наистина, Джон вече тичаше по стълбата надолу. Бръчките на недоволство и тревога бяха изчезнали от лицето му. Той влезе с бързи крачки и се усмихна.

— Сигурно съм ви наплашил всички — каза той. — Ръсти, малката ми, прости ми. Разбира се, спомних си всичко. Моментално. Сигурно съм изглеждал като пълен идиот? А ти, Мариус, нямаш за какво да се извиняваш. Какво срамно има в това да се обича Ръсти? Самият аз също я обичам. Хайде да забравим всичко.

Този път Мариус се обърка и не знаеше какво да каже.

— Джон Себастиан — решително заяви Ръсти, — кажи ми само едно: когато сержант Девоу влезе в къщичката, за да ви разтърве с Мариус, какво именно направи той? Конкретно — как постъпи с теб?

Джон се ухили.

— Той ни спипа с лапите си за вратлетата и ни измъкна на снега като чифт вкопчили се едно в друго котенца — той съкрушено опипа шията си. — Още ме боли.

— Значи помниш? — Ръсти се хвърли на врата му. — О, мили, така ме изплаши!

Всички се разприказваха едновременно. Елъри незабелязано излезе от стаята. Той притвори плътно след себе си вратата на библиотеката, седна до паралелния телефон и позвъни в Ню Йорк лично на инспектор Ричард Куин от нюйоркското полицейско управление.

— Татко, аз съм, Елъри. Слушай, направи ми една услуга.

— Я почакай — каза инспекторът. — Какво става там при вас?

Елъри му разказа всичко набързо.

— Безсмислена история — каза баща му. — Радвам се, че нямам никакво отношение към нея. Или имам?

— Трябва ми само да получиш някои сведения за мен. Ръсти Браун, годеницата на Джон Себастиан, е изготвила ескизи за коледни подаръци на всички гости, а Джон ги раздаде сутринта на Коледа. Всеки подарък имаше формата на определен знак на Зодиака.

— Знак на какво?

— На Зодиака.

— Ох — каза инспекторът.

— … и всички са били направени по специална поръчка при Мойлан — това е златарско ателие на Пето авеню. Осем подаръка са щипки за пари, четири — брошки. Няма ли да разпиташ за тях при Мойлан?

— Предполагам, че трябва да го направя лично?

— Не е задължително. Изпрати Уили или Хосе, или Пигът, или някой друг.

— Знаеш ли, синчето ми, че нямаш чувство за хумор?

— Какво?

— Е, не е важно. Какви въпроси трябва да се зададат? Или трябва да се измислят в хода на беседата?

— Даже не знам. Аз, татенце, действам по усет, а той ми подсказва нещо странно, което не се връзва с нищо. Просто нека при Мойлан ти разкажат всичко за тази поръчка. Особено ако в това е имало нещо необикновено. Ясно ли е?

— Не — отговори баща му, — но кой съм аз, за да разбера хрумванията на гения? Предполагам, че разпитите трябва да бъдат поверителни. Без изтичане на информация?

— Именно.

Инспекторът въздъхна и окачи слушалката.

 

 

Следобед се отби лейтенант Луриа.

— Не — отговори той на въпросите им. — Засега нещата с идентифицирането на мъртвеца не вървят. Започваме да изпращаме негови снимки извън пределите на щата. Как сте всички? Чух, мистър Себастиан, че все още всяка вечер получавате подаръци?

— Силен ли сте по старогръцки, лейтенант? — започна Джон.

— Тоест нещо от рода на Timeo danaos et dona ferentes^[1]. Луриа се усмихна.

— Това е на латински, но според мен сте схванали смисъла.

— Разбирам ви. Значи така, господа — лейтенантът повиши тон. — Страшно любезно е от ваша страна, че се съгласихте да не заминавате. Днес е прекрасен ден, не ви ли се иска да отидете и да се попързаляте някой и друг час с кънки? Не мога и да си представя, че на някой ще му се прииска да се скрие от мен — той се разсмя. — Докато пътувах насам, видях как хората се пързалят на елдъруудското езеро и ми казаха, че пързалката днес е истинско удоволствие.

Момичетата изпаднаха във възторг. Даже доктор Дарк се остави да го проагитират, при условие, наистина, че ще го докарат обратно за началото на мача на армейците със Стенфорд. Младите носеха кънките си, а Артър Крейг реши, че щом разполага със стария килер на Джон, пълен със спортен инвентар, а също и със съсед с многобройно семейство, ще съумее да екипира онези, които са пристигнали без кънки. Всички се устремиха към стаите си, за да облекат топли дрехи.

— Вие не тръгвате ли, Куин? — запита лейтенант Луриа.

— Аз се напързалях до насита още тогава, когато прочетох „Ханс Бринкър“ — Елъри разпали лулата си и седна. — От лабораторията нищо, лейтенант?

— Нищичко — лейтенантът го изгледа втренчено. Елъри му отговори със същото. — Добре, няма да ви помъкна насила, я. Само че се въздържайте от съвети, става ли?

— Имате пред себе си образец на онова, което великият Бард наричаше гълъбово яйчице на разсъдливостта. А отпечатъците?

— Никакви чужди отпечатъци в библиотеката, освен на убития.

— Кинжалът?

— Отпечатъци на мистър Крейг, но стари и размазани. Убиецът е бил с ръкавици.

— Както винаги, nicht wahk^[2]?

Преди тръгване Елен каза на Елъри:

— Бих могла да се досетя, че няма да постъпите като всички. Оставате в къщата, за да следите няма ли полицията да открадне нещо?

— Нещо подобно — Елъри се усмихна. — Е, до скоро! И да се надяваме, че никой няма да рискува по тънкия лед.

Елен изфуча:

— Ей-богу, мистър Куин, не сте и наполовина толкова умен, колкото си въобразявате!

И тя тръгна, хванала под ръка Мариус Карло и доктор Сам Дарк, като че ли те бяха двамата най-желани мъже във Вселената.

Още щом компанията потегли с автомобилите на Крейг и Фримън, лейтенант Луриа хлътна в кухнята.

— Хайде, дами, обличайте се по-дебеличко. Отивате да се повозите.

— Кой, ние ли? — светна Мейбъл.

— Вие. Вие също имате право да подишате чист въздух. Това се отнася и за вас, Фелтън. Сержант Девоу ще ви повози всички.

— Много мило от ваша и сержантска страна — усмихна се мисис Янсен. — Но как ще се оправя с вечерята?

— Имате маса време. Футболното предаване ще започне около пет часа.

Луриа изчака, докато полицейската кола напусне владенията на Крейг. След това той се върна в хола. Елъри извади лулата от устата си и запита:

— Санта?

— По дяволите Санта — каза Луриа. — Сега млъкнете и не ми пречете да си отработвам заплатата.

Той свали възглавниците от креслата. Опипа мебелите, отвори чекмеджетата, прерови шкафовете, напъха ръжена в комина. Той развинти задния капак на стромберг карлсъна. Претършува елхата, като не пропусна да надзърне под червения капак от гофрирана хартия, който прикриваше подставката. Дюйм по дюйм той изследва стените, погледна зад картините, почукваше, пошляпваше, потропваше по съмнителните места. Той провери пода. Вдигна килимите. Разглоби хола на части и го сглоби отново.

Той повтори същата процедура в библиотеката, музикалната зала, трапезарията, бюфета, кухнята и вестибюла. Димейки спокойно, Елъри го следваше по петите. Когато Луриа приключи с огледа, той каза:

— Ако позволите да запитам, какво всъщност търсехте?

Луриа отговори загадъчно:

— Нищо, надявам се.

После добави:

— Куин, нямам нищо против вас лично, разберете ме, но трябва да ви обискирам.

— Да ме обискирате? — Елъри се усмихна. — С удоволствие.

Той вдигна високо ръцете си, а лейтенантът прекара длани по тялото му.

— Сега, моля ви, не се отделяйте нито крачка от мен.

Наближаваше четири и половина. Луриа се върна в хола и си избра по-удобно кресло. Елъри го последва.

— Сега нека да дойдат — каза лейтенантът, запали цигара и запуши с тайнствен вид.

Първо се завърна компанията от пързалката, малко след четири и половина. Всички разговаряха оживено. Луриа ги пресрещна до входната врата и им прегради пътя. Крейг беше крайно учуден.

— Още ли сте тук, лейтенант?

— Боя се, че ще трябва още твърде много да търпите моето присъствие, сър.

В обикновено добродушното ръмжене на брадатия се почувстваха резки нотки:

— Какво има този път?

— Ще ви обясня по-късно. Засега няма ли да бъдете така любезни да постъпите както ви кажа? Предполагам, че всички искате да се преоблечете, да се освежите и така нататък. Моля ви, приберете се направо по стаите си. Веднага щом се приготвите, слезте тук. Но само по парадната стълба — той направи крачка назад. — Заповядайте.

Цялата компания влезе в къщата. Луриа стоеше като на пост в дъното на вестибюла, докато край него, строени в колона, преминаха Артър Крейг, Джон Себастиан и гостите. Те се изкачиха по стълбата, а Луриа така си и остана във вестибюла.

След няколко минути се завърна сержант Девоу с прислугата. Лейтенантът повтори указанията си и добави:

— Иди с тях, сержант, а след това ги докарай долу.

Очите на Елъри блеснаха.

— Сега вече схванах.

— Каквото и да сте схванали, задръжте го за себе си.

Първи прибързано се спусна доктор Дарк.

— Не знам какво става тук — изсумтя той, — но имам намерение да слушам футбола. Отдръпнете се, джентълмени.

— Минутка — каза лейтенантът.

Елдъруудският лекар разлюля телесата си и се спря на най-долното стъпало.

— Няма ли да възразите, ако ви ошляпам лекичко? Няма да боли — лейтенантът се усмихна.

— Личен преглед? — рязко запита доктор Дарк. — Защо?

— Но нали не възразявате особено, а, докторе? — Луриа все още се усмихваше.

Рижата грива на доктора настръхна, но след това очичките му блеснаха.

— Защо трябва да възразявам? Карай, синко.

След като се оправи с доктора, Луриа каза вежливо:

— Благодаря, док. Сега, моля ви, влезте в хола и не излизайте повече оттам. Включвайте радиото, правете каквото искате, само нито крачка извън хола.

Доктор Дарк незабавно се устреми към стромберг карлсъна. Той го настрои на вълната на „Си Би Ес“, регулира звука, запали дълга пура и се отпусна в креслото. Когато чу гласа на Тед Хусинг, той светна.

Следващият беше Джон, а след него и всички останали започнаха да слизат един по един. И Луриа спираше всеки по-отделно. С личния преглед се съгласиха всички мъже. При жените Луриа се задоволи с това, че ги огледа твърде внимателно и освен това поиска разрешение да надникне в чантичките им. След което всеки беше веднага отпращан в хола, като молбата да не го напускат се повтаряше.

Когато сержант Девоу се появи с мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън, лейтенантът каза окуражаващо:

— Не треперете, момичета. Никой не се кани да ви се кара. Мисис Янсен, отивайте направо в кухнята и се залавяйте с вечерята… Вие, Мейбъл, помагате на мисис Янсен, нали?

— И то как — каза ирландката. — Аз трябва и да беля картофите, и да сервирам на масата…

— В трапезарията? Днес, Мейбъл, не трябва да правите това. Луриа присви устни. — Мисис Янсен, какво е менюто ви за днес?

— Шунка, студени блюда, картофена салата…

— Прекрасно. Сервирайте всичко това а ла фуршет в хола.

— Мистър Крейг ще пожелае да сервирам преди вечерята коктейли и канапе — обади се Фелтън.

— Вие тримата можете да бъдете в кухнята, бюфета и трапезарията. Вие, Фелтън, ще влизате също така и в хола. Но задължително влизайте и излизайте само през трапезарията. Сержант, отговаряте за всяко движение на тези трима души.

— Да, сър — не без удоволствие откликна сержант Девоу.

Той придружи тройката през вестибюла, отвори пред тях вратата на бюфета и ги последва вътре. Луриа изчака малко, после закачи кукичката на вратата откъм вестибюла и влезе бързо в хола.

Всички там стояха прави и разговаряха шепнешком. Всички, с изключение на доктор Дарк, който слушаше внимателно Тед Хусинг.

Артър Крейг малко насила изрече:

— Бъдете така любезен, лейтенант, бих искал да получа обяснение.

— Разбира се, сър, стига само докторът да изключи радиото. Нали мачът ще започне след няколко минути, док?

Дебелакът му хвърли свиреп поглед, но все пак протегна ръка и изключи радиото. Лейтенант Луриа грижливо придърпа кафявите кадифени завеси, закачени по цялата височина на стената над сводестата врата към вестибюла. След това се обърна. Набитата му фигура добре се очертаваше на кафявия фон.

— Всичко е просто — каза лейтенантът. — Трябва да разкрия убийство, случаят е сложен и докато не идентифицират убития, няма да мога да стигна и до първата ямичка^[3]. В същото време тук възникна и тази хитра историйка с коледните подаръци, които всяка вечер получава мистър Себастиан. Аз не зная какво се крие зад тези игри, как те са свързани с убийството и има ли въобще такава връзка. И затова днес направих ето какво: през деня ви изгоних всички, включително и прислугата, навън. Всички, освен мистър Куин, но и за него нямаше никакви привилегии. Не мога да не го слагам в сметката само затова че неговият старец е голяма клечка в полицията.

Изобщо не можеш — помисли си ухилен Елъри.

— Докато не бяхте вкъщи, мистър Крейг — продължи Луриа, — аз имах смелостта да огледам основните жилищни помещения на първия етаж. Между другото, пристигнах с готов ордер за обиск, в случай че ви хрумне да се задълбочите в юридическите тънкости. Ако желаете да го погледнете, сър…

Крейг раздразнено махна с ръка.

— Всеки от подаръците, предназначени за мистър Себастиан през последните три вечери, се е появявал някъде на първия етаж — каза с усмивка Луриа. — Задачата ми днес беше да се убедя, че днешният подарък — четвърти поред — още не е подхвърлен.

— Дяволски умно от ваша страна, лейтенант — каза Джон достатъчно студено.

— Просто здрав смисъл. Когато всички се завърнахте вкъщи, веднага ви отпратих горе и ви наглеждах, докато се изкачвахте. По този начин се убедих, че никой не е подхвърлил нищо, докато се е изкачвал. А когато слязохте, обискирах мъжете и огледах жените, преди да ви пусна в хола. Така се уверих, че никой не е донесъл кутийка със себе си. С други думи, в този момент съм готов да дам клетва, че този етаж е чист. Кутийка тук няма. А тъй като всички ние се каним да останем тук до полунощ — тук се разнесе общ стон, — та така, сега този невидим Санта Клаус, за който ми разказвахте, разполага почти с цялата къща. И ние трябва да измъкнем куп интересни неща от това, което ще се случи или няма да се случи. Нали така, Куин?

 

 

Оказа се, че седем часа са твърде голям срок за повече от — дузина хора, заключени в една стая без никаква надежда да излязат — даже в такова просторно помещение, като хола в къщата на Артър Крейг. Обсадното положение започна във вече натегната атмосфера, която все повече се сгъстяваше, докато вечерните часове се точеха бавно. Това настроение съвсем провали футбола на доктор Дарк. Той ту се опитваше да заглуши дамите, включвайки звука на пълна мощност, ту прилепваше голямото си ухо до самия високоговорител. Когато Стенфорд повтори триумфа си над армейците, като разгроми курсантите с резултат 34:13, славният доктор почти не се наслаждаваше на победата — прекалено го бяха изкарали от равновесие бърборковците в хола. Той даже не можа да даде достоен отпор на Роланд Пейн, който отбеляза, че въпреки поражението на армейците, знаменитият Риж Кегъл се е покрил с безсмъртна слава, преди да напусне — та кой, ако не той, направи и двата тъчдауна и сам донесе за отбора си всички спечелени точки?

Страстите не утихнаха и когато сержант Девоу пропусна през вратата на трапезарията бедния Фелтън. Лакеят донесе несъмнените атрибути за вечеря а ла фуршет. Крейг се накани да стане, но веднага мълчаливо се отпусна назад. Последва твърде писклив коментар от страна на Оливет Браун: Това минава всякакви граници, нали, мистър Крейг? Останалите също възроптаха. Особено се открояваше доктор Дарк, който заяви, че никога не се е учил на този водевилен трик — да балансира с чиния, пълна с храна, на собственото си коляно — и че не се кани да се обучава на стари години. Но по-сериозни възражения не последваха; затова пък нарасна напрежението. Вечеряха мълчаливо. По време на вечерята Луриа беше и любезен, и бдителен. Столът му беше поставен точно пред завесите, закриващи входа, и той не стана от него нито за миг.

След вечерята започна общо тихо напиване. Мариус Карло се натряска съвсем целенасочено, след което заспа. Трескавото му хъркане никак не помагаше за подобряване на моралния климат. Някои за малко и твърде разсеяно поиграха бридж. Ръсти хвана джаз по радиото и помъкна Джон да танцува с нея, а след това и с Валентина и Елен. Елъри си остана в ъгъла и не реагира на сигналите на Елен. По-късно, вече от пълно отчаяние, компанията възприе настойчивите призиви на Валентина да поиграят на гатанки. Това представление позволи на дългокраката блондинка да демонстрира и крачетата си, и артистичната си дарба. Но и едното, и другото не направиха особено впечатление на всички, с изключение на Роланд Пейн, чийто солиден поглед рядко се повдигаше над долната граница на късата, според модата, пола на Валентина. Накрая в единадесет часа всички зарязаха игрите и насядаха да чуят новините, което предизвика у някои не особено умни насмешки: дикторът с искрен глас вещаеше, че комисията на президента Хувър по контрола за спазването на законността и реда е готова да излезе пред конгреса и със сигурност очаква по-решително приложение на закона за забрана на продажбата на алкохолни напитки; един от камионите на холандеца Шулц бил откраднат в нюйоркския Ист Сайд направо от митническия склад, а в чикагския Норд Сайд два трупа, добросъвестно натъпкани с куршуми от пишеща машинка — направо второ издание на касапницата в деня на свети Валентин — били измъкнати на части от глуха уличка и регистрирани като документи за алкохолната война между Бъгси Морън и белязания Ал Капоне; а полицейският комисар на град Ню Йорк Уейлън предложил принципно решение на транспортните проблеми в Манхатън: призовал да се забрани всякакво паркиране на коли в деловите квартали.

След новините всички седяха, затъпели от пиенето, и чакаха да стане полунощ. Когато тя настъпи, като извести за себе си с приглушения звън на стоящия часовник на горната площадка, всички с мъка надигнаха глави.

— Много съм изморен, лейтенант — каза с въздишка мистър Гардинър. — Позволете ми да се оттегля за сън.

— Една минутка, преподобни отче — Луриа скочи на крака и се устреми към вратата за трапезарията. — Девоу!

Сержантът пъхна главата си в хола.

— Доведи онези тримата.

Когато в хола влязоха, тътрейки крака, мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън, Луриа заповяда:

— Девоу, оставаш тук! Никой да не се движи!

Като изтича към сводестата врата, той се гмурна в завесите и изчезна. Всички мълчаха.

— Часът на вещиците — каза внезапно Фримън и се засмя. Вместо смях се получи нещо почти като ехо.

Така всички изчакаха в мълчание дълги девет минути. След това завесата се разтвори и се показа лейтенант Луриа. Той бавно извади от джоба си пакет „Меликринос“, бавно измъкна цигара, бавно я запали.

— Експериментът приключи — каза той.

— И какво трябва да означава всичко това? — изскърца Джон.

Луриа каза, без да бърза:

— Днес подаръци няма да има. Нито долу, нито, казано между другото, на площадката. А знаете ли защо, господа? Защото оня, който ги е подхвърлял всяка вечер, с цел да бъдат намерени, днес не е могъл да подхвърли четвъртата кутийка. А кой не е могъл да я подхвърли, а? Ами че който и да е от вас, от тези, които се намирате в тази стая. Позволете ми да ви кажа, че никога не съм вярвал във вашия Санта Клаус. Сега съвсем точно знам, че няма никакъв Санта Клаус. А и да има, то той няма никакво отношение към тези подаръчета. Един от вас е пръскал подаръците из цялата къща. А сега какво ще кажете да ни посветят всички в тази комедия? Какво ще кажете?

Но никой не каза нищо. Колкото и да е странно, това накара лейтенант Луриа да излезе от кожата си.

— Добре тогава, играйте си своите глупави игрички! — изръмжа той, размахвайки ръце. — Отсега аз се занимавам само с убийството. И цялата тази щуротия я оставям на вас, Елъри.

— Но, лейтенант — започна Елъри, който не знаеше как с необходимата деликатност да посочи огромните пропуски в проведения от Луриа експеримент.

Но лейтенантът ревна:

— Лека нощ! — и изхвръкна светкавично от къщата.

— Чувам, че смяната ми идва. Довиждане! — каза Девоу, изкашля се внимателно и излезе след Луриа.

Никой не помръдна, докато шумът от двете полицейски коли, които форсираха по алеята, не затихна в далечината. Тогава всички уморено се разотидоха по спалните.

Поне им се струваше, че отиват да си легнат. Но едва вратите в горния коридор започнаха да се отварят и затварят, когато Джон, който тръгна нагоре сред първите, излетя от стаята си, смеейки се като демон.

— Днес подаръци няма да има — каза той. — Ето, това открих току-що на кревата си!

Той държеше вдигнат високо над главата си малък пакет от червено-зелен станиол, завързан със златиста панделка. На познатата картичка със Санта Клаус и познатия надпис За Джон Себастиан.

 

 

Наложи се да дадат успокоително на Джон. Доктор Дарк остана при него, докато заспи. Когато слезе долу, докторът завари цялата компания около кутията, която Елъри отвори.

— Как е Джон, докторе? — попита потиснато Ръсти.

— Това са само обикновени нерви, скъпа моя. Той и без това е напрегнат, а сега и всички тези загадки. Те го разстройват много — докторът откровено се протегна към бутилката с уиски. — Та какво ни поднесе днес домашният дух, Куин?

Елъри повдигна миниатюрен стобор, боядисан с бяла боя.

— Докторе, той идеално огражда къщичката.

— А посланието?

Елъри му подаде бялата картичка. На нея имаше четири акуратно напечатани реда:

Във четвъртата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

тези бели Тараби

да те пазят от злини.

— Даже и думите са нескопосани — промърмори докторът и протегна картинката обратно.

— Почакайте, този път на обратната страна пак има знаци. На вас, докторе, те говорят ли ви нещо?

Дебелакът бързо обърна картичката и видя следното:

— Така децата рисуват стобор. А какво означава това?

— И аз бих искал да знам.

— Зло — тягостно произнесе Артър Крейг. — Тук се говори за злини. За пръв път намекват за… нещо такова.

— Ако не се смята трупът във вашата библиотека, мистър Крейг — отбеляза Елъри не без ирония.

— Да, но това е насочено срещу Джон.

Ръсти изведнъж се разкиска.

— Струва ми се, че сега ще повърна.

Тя изскочи от хола и се затича нагоре по стълбата. След нея се устреми доктор Дарк. След него хукна Оливет Браун. Вал Уорън също се понадигна, но под погледа на Елъри се отпусна обратно в креслото.

Елъри разглеждаше куклената къщичка с новия фрагмент.

— Експериментът на Луриа не доказа нищо, а това произшествие само подчертава колко напразни са неговите усилия. Ако в къщата се крие някой неизвестен, той е успял да подхвърли четвъртата кутийка на кревата на Джон, докато всички ние седяхме тук, лишени от възможността да се движим по инициатива на лейтенанта. От друга страна, ако дарителят е един от нас, както според мен смята Луриа, то той е могъл да предусети нещо от намеренията на лейтенанта още през деня и след завръщането от пързалката да остави кутийката в стаята на Джон, преди да слезе долу. Спомте си, че Джон слезе един от първите.

Елъри поклати глава.

— Що се отнася до мен, аз се отказвам от намерението да попреча на оня, който подхвърля тези предметчета. Твърде големи са шансовете да пробута малката кутийка в тази голяма къща. Отсега ще ме интересува само съдържанието. Засега имаме седем предмета, които се появиха на четири пъти. В това има някаква закономерност, но аз засега не я виждам. Когато предметите станат повече, може би ще я забележа.

— Сигурен ли сте, мистър Куин, че това не е просто нечия глупава шега? — избоботи Крейг.

— Сигурен съм.

— В такъв случай даже не знам как да изразя радостта си, че сте тук — брадатият се отпусна в креслото. — Ако само ви се удаде да разберете какво означава всичко това… докато не е късно…

— Идете да спите, Артър — тихо каза Дан Фримън.

— Предлагам на всички да отидат да спят — каза Елъри.

Оставиха все още хъркащия Мариус в хола.