Елъри Куин
Последният удар (20)

Глава деветнадесета
И след още един ден

в която мистър Куин за доказване на своята правота предприема пътешествие на повече от 2 500 мили в пространството и на повече от 3 000 години във времето

Къщата на Артър Крейг беше съвсем редом с брега на океана — калпавичка жълто-кафява сглобяема къщичка на обрасъл с храсти хълм, нарязан от грапави стъпала и стиснат между два хамбара със застрашителен вид и размери. Самата къщичка можеше да бъде само реликт от онези далечни дни, когато на мястото на магазините е имало глинени плитчини, а от хълмчето безпрепятствено се е откривал изглед към целия залив. Елъри така и не можа да узнае как къщичката е успяла да избегне събарянето и да надживее разрастването на града и по какъв начин Крейг е станал негов обитател и собственик.

Все пак, ако се пренебрегнеше нищетата й, къщичката имаше своите предимства. Целебният морски дъх на Ембаркадеро денем и нощем беше на разположение на крейговия нос, а беше достатъчно да се слезе по грапавите стъпала покрай закриващите обзора хамбари, за да се открие изгледът към Телеграф Хил. Далечният крясък на чайките ласкаеше слуха, а по доковете човек можеше да се любува на кораби от всички видове и размери — затова трябваше само да се поразходи малко. Човек със скромни изисквания — в материален смисъл — би могъл да живее тук на старини по-скоро в охолство.

Къщичката започваше с вехт пруст с отдавна вече изгнили перила и в това ненадеждно гнездо с лула в беззъбата уста, тихо полюшвайки се в разкривен стол-люлка със сламен гръб седеше Артър Бенджамин Крейг.

Външно той се беше променил неузнаваемо. Онова голямо тяло, което Елъри помнеше, беше изсъхнало и деформирано.

Ръката, държаща лулата, се беше превърнала в сбръчкана птича лапа, покрита с кафяви петна там, където не беше лилаво-сива. Когато лапата с лулата се отдалечаваше от устата, челюстите се стискаха и се сгъваха в нещо подобно на птича човка. Даже в лицето имаше нещо птиче — времето сякаш беше разрошило кожата и на него светеха две очи без възраст. Плешивият череп приличаше на лъсната до блясък стара кост. Лъскавата брада липсваше.

Изкачвайки се по очуканите стъпала с риск да си изкълчи крака на всяка крачка, Елъри неволно и набързо преоценяваше първите си впечатления. Старците-изгнаници не се бръснат. Облеклото приличаше на куп парцали само на пръв поглед, но това беше просто стар костюм от по-добрите времена, поправян многократно, и беше съвсем приличен и чист. Ако Крейг не беше толкова съсухрен, ако костюмът му беше по мярка, никой не би си и помислил да нарече облеклото му „костюм на отшелник“.

Елъри спря пред навеса. Ако се съди по височината на площадката, към нея би трябвало да водят три стъпала. Но нямаше. Елъри си помисли, че стопанинът трябва да е още твърде ловък, за да се качва и слиза, без да си счупи крака.

— Мистър Крейг? — попита Елъри.

Блестящите очи го огледаха без бързане от глава до пети.

— Познавам ви — произнесе внезапно Артър Крейг.

И този глас порази Елъри — той беше трептящ, но учудващо ясен, без ни най-малък признак на старческо слабоумие.

— Познавате ме, мистър Крейг — потвърди с усмивка Елъри. — Но това беше много отдавна.

— Кога? — последва скърцащ въпрос.

— На Коледа хиляда деветстотин двадесет и девета година.

По лицето на стареца се появиха неизброими бръчици, той се плесна по бедрото и изпука с нещо.

— Вие сте Елъри Куин — произнесе той, дишайки тежко и търкайки очите си.

— Прав сте, сър. Мога ли да вляза?

— Да, да! — деветдесетгодишният старец подхвръкна като птица от люлката си, отхвърляйки всички протести на Елъри.

— Не, не, седнете вие, аз ще се настаня на крайчето.

Което той и направи.

— През детството си седях така, махайки крака над пруста на баща ми. Там също нямаше стъпала. И тогава това не ме вълнуваше, не ме вълнува и сега. Значи сте били толкова път само за да се видите със стария Крейг? Летели сте, мисля? Самият аз не обичам особено самолетите — прекалено много риск. Знаех, че някой път ще ме навестите. Че то не се виждам с никой от старите познати. По-рано Дан Фримън се отбиваше, но престана нещо — не одобрява моя начин на живот.

Старецът отново се плесна по бедрото. Той не го покани в къщата и Елъри си помисли, че бъбривостта му отчасти е умишлена — за да скрие това нежелание да пусне госта в дома.

— Предполагам, че адреса ми ви го е дал Дан?

— Да, мистър Крейг. А защо казахте, че сте знаели, че ще намина при вас?

Старецът се обърна и опря гръб на едно напукано стълбче, сви левия си крак под себе си и провеси десния надолу. Той извади кибрит, грижливо избра клечка, драсна с нея по пода, поднесе я към лулата си и запуфка с изключително внимание и без бързане, докато не се оказа целият обвит с димна завеса, също като индианец от древността.

— Защото вие така и не довършихте онова дело в Елдърууд — промърмори той, смучейки енергично лулата, — ето защо. Вие приличате на мен. Не можете да понасяте некачествената работа. Не търпите небрежност. Особено собствената — той измъкна лулата от устата си и очаквателно изгледа Елъри. — Струва ми се, че за тази задачка ви потрябва дяволски много време.

— Но аз не съм седял над нея непрекъснато — възрази Елъри с лека усмивка. Това, което ставаше, започваше да му харесва. — Нещо повече, не съм се замислял изобщо за това четвърт век, даже и повече. Но вчера…

 

 

Така Елъри разказа на Артър Крейг какво се е случило, за да се върне към това дело.

— Въобще всичко така и лежеше на пода на кабинета ми. Дванадесет картички, дванадесет подаръка. Знаете ли, мистър Крейг, пък аз бях разбрал смисъла на тези подаръци още в Елдърууд.

— Ами? — старецът изглежда се удиви. — Доколкото си спомням, вие нищо не казахте за това.

— Не — каза Елъри. — Не казах.

— А защо?

— Защото някой беше пресметнал, че аз няма да мълча. Някой искаше да припише убийството на Джон на друг и предполагаше, че аз ще клъвна на фалшивите улики. Но хайде, мистър Крейг, да започнем от алфата, а не от омегата.

— Прекрасно казано — беззъбата уста се изкриви в усмивка. — Значи специално са подлагали друг, да? Продължавайте, мистър Куин, очаквам това без малко двадесет и осем години.

На този лек сарказъм Елъри отговори с усмивка.

— Аз прекалено задълго затънах в разсъжденията за числата. Числото дванадесет не ми даваше мира. В празника участваха дванадесет души. Коледата продължава дванадесет денонощия. Дванадесет знака на Зодиака, дванадесет кутии с подаръци и така нататък — някои неща бяха случайни съвпадения, а някои бяха явно нагласени. Аз не се съмнявах в значимостта на числото дванадесет. Разбира се, така е и било предвидено, че ще закъсам на него. Това препятствие по пътя ми е трябвало да направи постигането на целта още по-желано. Е и, разбира се, числото дванадесет се оказа само маскировъчно храстче. Може да се каже не храстче, а цял баобаб.

Но числото двадесет е съвсем друга работа — Елъри се наведе и тръсна пепелта на земята. — Това беше броят на отделните подаръци и също — количеството на подчертаните думи в стихчетата. Това число се съпровождаше от конкретни предмети — вол, къща, камила и прочее. Може би тук имаше някаква последователност? В какъв контекст тези двадесет предмета образуват последователност? Последователността предполага определен ред: отначало нещо първо, после второ, после трето и така нататък. Аз прегледах внимателно всички предмети. Волът — първи, къщата втора, камилата — трета, вратата — четвърта и така нататък до двадесетия предмет. На няколко пъти аз почти намирах решението, но постоянно ме объркваше това число двадесет. Не можех да измисля никаква последователност от двадесет предмета. Когато най-после се досетих, веднага разбрах защо толкова дълго не можах да намеря отговора. Числото двадесет също се оказа нещо като храстче. То е имало смисъл, но в нашето време отдавна е изгубен. Сега в онази култура, която определя моя мисловен процес, този смисъл се носи от съвсем друго число.

— Ах, нима! — каза старецът даже с някакво ликуване.

— Откритието стана случайно, в нощта срещу шести януари. Аз се качих в стаята си, като взех със себе си подарения ми екземпляр от книгата на Джон. Съвсем случайно я отворих на титулния лист. Точно там и беше всичко — ключът, ключът, който отваря вратата. И зад тази врата беше отговорът.

— Какъв отговор? — запита нетърпеливо старецът.

— Азбуката — отговори Елъри.

— Азбука — старецът произнесе тези три срички с любов. — Основата на основите.

— Именно така, мистър Крейг — каза Елъри. — Нали азбуката в онзи вид, в който сме я наследили от древните финикийци, първоначално е представлявала сбор от картинки на конкретни ежедневни предмети — предмети, които за първобитния народ са били най-най основните: храна, покрив, транспорт, части от тялото и така нататък. Оставаше ми само да се досетя за понятието азбука — че именно това понятие е трябвало да предадат конкретните предмети, поставени в кутиите. А числата нямаха с това нищо общо. Ние знаем, че азбуката се състои от 26 букви^[1]. Да, това е така, но хиляда — хиляда и триста години преди нашата ера, когато се е създала финикийската азбука, буквите не са били двадесет и шест. Азбуката тогава се е състояла от двадесет и две картинки, двадесет, от които са достигнали до нас, а шестте останали са се появили от други, по-късни източници.

Действително ли всичките ми терзания са били предизвикани от първоначалната финикийска азбука? Без никакво съмнение. Волът, или казано по-точно, волската глава, стигнала до нас в преобърнато положение — това е общ символ на храната, който финикийците са взели за първа буква от своята азбука алфет или A. Вторият подарък беше къщата, бету, тоест B. Третият дар беше камила, а финикийското гимел или гамел е станало при нас C; D е произлязло от вратата, E — от прозореца, F — от гвоздея или кукичката, отделната буква G се е появила едва през третия век преди нашата ера, а дотогава буквата С е означавала също и G. Нашето H е произлязло от финикийското хет, което означава стобор, а веднага след гвоздея Джон получи именно стобор. I е ръка, J, която римляните са обособили за I за обозначаване на съгласен, а не гласен звук, не е станала отделна буква до шестнадесети век, така че Джон не получи подарък, свързан с тази буква. По-нататък K е длан, L — бич, M — вода, N — риба, O — око, P — уста, Q — маймуна, R — глава, S — зъб, T — белег или кръст, U, V и W са се появили по-късно; X — е стълб, Y сме получили от гърците и, накрая Z, произлязло, колкото и да е печално, от зайин, тоест кинжал… Последният удар, който е убил близнака на Джон. Двадесет предмета, напълно съответстващи на двадесетте прототипа на буквите на финикийската азбука.

— Ами? — каза оживено старецът. — И какво решихте въз основа на това?

— … че човекът, замислил цялата тази мрачна шегичка, очевидно, е познавал нелошо историята на произхода на азбуката — каза Елъри. — Другите събития показаха, че дарител е можел да бъде само някой от присъстващите в къщата, а кой беше там? Поет-дилетант, дизайнер на костюми и украшения, окултистка-любителка, протестантски пастор, адвокат, лекар, актриса, музикант, студентка — и книгоиздател с печатар… Аз изключвам мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън — би било прекалено несериозно.

Веднага ми стана ясно, че трябва да избирам между Фримън и вас. Но тук даже не се налага особено и да се говори за избор — издателят работи с езика като редактор и търговец, а печатарят подхожда откъм техническата страна. А пък вие бяхте не просто печатар, вие сте професионален полиграфист, майстор от най-висока класа, за когото е задължително доброто познаване на печатарското дело и полиграфическото изкуство. Аз не се съмнявах ни най-малко, че последователността на подаръците, основана на финикийската азбука, насочва именно към вас, мистър Крейг, като към дарител и убиец на Джон.

— Ясно — замислено каза старецът. — И вие не сте повярвал в това.

— Не, защото бях абсолютно сигурен, че на никого няма да му дойде наум да изгражда такава изтънчена система от намеци, за да изобличи с тяхна помощ самия себе си. Затова реших да не назовавам името ви нито пред полицията, нито пред гостите. Ако някой ви е излагал на удар, аз не възнамерявах да партнирам на истинския престъпник.

— Главният въпрос — продължи Елъри, — въпросът, пред който бях изправен в онази януарска нощ на тридесета година и който след това през всичките двадесет и седем години от време на време ме измъчваше, беше: а кой ви е подлагал, мистър Крейг?

Старецът го изгледа накриво през тютюневия дим.

— А сега вие знаете това, да?

Елъри кимна.

— А сега знам.