Елъри Куин
Последният удар (2)

Глава първа
Четвърт век преди… Януари 1905 година

в която една дама в интересно положение изпада в беда поради природен катаклизъм и ината на собствения си мъж

За Клер Себастиан новата година започна много радостно. Детето беше удивително енергично — да не би там да има някое жребче, а, Джон? — и когато й се случваше да се усамоти с мъжа си в спалнята на хотелския апартамент, тя даже му позволяваше да опита корема й — как там малкото шава и подритва в утробата й. През тази седмица те често се смееха заедно.

Идеята да отидат за Нова година в Ню Йорк и да изкарат там още няколко дена, за да си поживеят хубавичко, подхвърли Джон. Нали знам как ти се иска да се повеселиш — и как не, толкова месеца изкара затворена в това Ри — каза той на Клер. — Струва ми се, че трябва да се разсееш, преди да си поела тежкия товар на майчинството.

Клер тайничко смяташе, че е твърде рисковано да се впусне във вихъра на светските удоволствия в Ню Йорк в такова състояние. Но тя съзнателно обърна гръб на собственото си подпухнало отражение в огледалото.

Обхвана я вълна от приятно лекомислие. Е, нека тези нюйоркски типчета й се полюбуват!

До сряда, четвърти януари, нещата вървяха просто великолепно. Джон нае луксозен апартамент в „Уолдорф“ и за празниците решително прати по дяволите всички проблеми на фирмата „Себастиан и Крейг“. Тази седмица ти принадлежи, скъпа — твърдеше той. — Издателството и Артър Крейг все ще изкарат няколко дена и без мен. При тези думи той учтиво я целуваше. Клер даже се изчерви: това толкова й напомняше за медения месец. Джон, ти направо си се побъркал с тези целувки — усмихна се тя. — Може би трябва и да потанцуваме на този ужасен рагтайм? Но Джон решително отказа да стигнат чак дотам.

Клер не успя да почувства тази загуба. Те посрещнаха Новата година в луксозния дом на един от приятелите на мъжа й, издател, сред литературни знаменитости. Разговорът и шампанското успешно си съперничеха. Някои даже проявиха интерес към мнението на Клер за бестселърите на сезона: „Прехвърляне през реката“ на Уинстън Чърчил. „Младият пастир от царството небесно“ на Джон Фокс младши, „Детето от фермата Сънибрук“ на мисис Уигин, а също и за младите автори, такива като Джек Лондон, Джордж Бър Маккачън, Линкълн Стефънс и Джоузеф К. Линкълн. На Клер рядко й се случваше да участва в изискания нюйоркски живот на съпруга си и затова тази вечер премина изключително впечатляващо за нея.

По настояване на Джон й носеха закуската в леглото, а самият той в това време преглеждаше вестниците, като й четеше на глас най-интересните места. На Клер й се струваше, че целият свят отбелязва появяването на детето й с някакви особени събития. Тя следеше последните дни от обсадата на Порт Артур така, като че ли лично участваше в нея. Когато на втори януари сутринта вестниците съобщиха, че руският генерал Стесел предава крепостта на генерал Ноги, тя беше поразена от мрачния тон на мъжа си: Тепърва ще си патим с тези нагли японци, помни ми думата. Клер реши, че той каза това специално, за да й развали настроението. Но когато й прочете предложението на президента Рузвелт — подражавайки великолепно на лаещия глас на Теди — да изправят на позорния стълб и да наказват с пръчки онези, които посягат на жените си, тя не можа да сдържи смеха си.

Обядваха в „Рейзенвебер“, всяка вечер ходеха на театър и вечеряха след полунощ в „Делмонико“. Срещу Нова година гледаха Сатърн и Марлоу в „Ромео и Жулиета“, в понеделник — госпожа Фиск в „Геде Габлер“, а във вторник, макар че по обед започна силен снеговалеж, им се отдаде да се насладят на Дейвид Уърлдфилд в „Учителят по музика“.

Денем Клер обикаляше бродуейските магазини. От „Арнолд Констебъл“ тя с чувство на изпълнен дълг купи няколко рокли със специална кройка за последните месеци от бременността, но още в „Лорд и Тейлър“ на Пето авеню и в „Б. Алтман“ на Шесто тя заряза всякакво благоразумие и го удари през просото при покупките за после. Запаси се с долни фусти от тафта, шумящи като морска пяна, и с най-модните къси фусти, дръзко разкриващи крайчеца на обувката — това беше последният писък, и неотразими велурени обувки в пастелни цветове за всеки ден, и съответното количество пружини, без които е просто невъзможно да се сътвори прическа помпадур, и даже най-новите дълги игли за шапки, които по думите на продавачките от „Алтман“ бяха много по-елегантни от обикновените къси, и, от само себе си се разбира, с множество рокли.

— Не се ли сърдиш? — запита тя мъжа си с вълнение. Но той само се разсмя и я целуна още веднъж.

Изобщо всичко беше божествено. А след това започна виелицата.

Снеговалежът, през който таксито им едва си проби път във вторник вечерта, вилня през цялата нощ. Сутринта в „Хералд“ се появиха съобщения, че градът е парализиран и че целият транспорт за и от Ню Йорк е спрян. Наложило се е пътниците от много влакове да бъдат евакуирани, а вагоните — изоставени в дълбоките преспи. Лонг Айлънд беше отрязан от целия свят.

В сряда семейство Себастиан не напусна „Уолдорф“. Празничното настроение на Джон се изпари. Когато стана ясно, че билетите им са пропаднали — а те се канеха да гледат Джон Февършъм в „Лети“, — той си поръча бутилка ръжено уиски „Редтоп“ и пи мрачно през цялата вечер. Клер за пръв път изпита съжаление, че не са си останали в спокойното Ри.

В четвъртък сутринта градът започна полека да се измъква изпод снега. По време на закуската Джон изостави Клер и твърде дълго не се завърна в апартамента. Когато се появи, той решително каза:

— Прибирам те вкъщи.

— Добре, Джон — погледна го спокойно Клер. — Влаковете вървят ли?

— Засега не и не е известно кога ще ги пуснат. Възможно е да завали дъжд и всичко да се превърне в ледена пързалка. Тогава вече няма да сме за завиждане.

Той не й каза защо всъщност иска да я изведе колкото се може по-бързо от града: бяха съобщили, че полицейският комисар Македу е поискал подкрепление от хиляда и петстотин души, тъй като не бил сигурен, че хората му ще се справят с вълната от грабежи, заляла горен Уест Сайд.

— Колкото по-рано потеглим, толкова по-добре.

— Но, Джон, как ще се приберем до дома?

— А как пристигнахме тук?

— С кола? — Клер пребледня. — Как е възможно, Джон? Пътищата…

— Не се безпокой за това. Нашият пирс ще мине навсякъде — едрата фигура на мъжа й излъчваше увереност. — Обличай се, скъпа, и се стягай. Потегляме незабавно.

Клер покорно стана от кревата. Тя знаеше, че е по-добре да не спори с мъжа си за любимите му автомобили.

Но беше ужасена. Тя така и не можа да преодолее страха си от тези екипажи без коне, макар че всеки път се стараеше да демонстрира пълен възторг. Мъжът й продаде своя двуместен хейнс-аперсън: тази кола беше твърде бавна за него. Сега те имаха пирс грейт ероу със заден ход. За тази кола той плати четири хиляди долара. Беше с двигател от тридесет и две конски сили, скоростният лост беше разположен направо на кормилото, имаше газови фенери и специален сандък за инструментите под предната седалка. Но и това не беше достатъчно съвременно за мъжа й. Съвсем наскоро той купи едно от знаменитите локомотивчета на Уайт — автомобил, известен под името Свирчо Били, способен да развие скорост над една миля в минута. Вътрешно Клер благодареше на бога, че за това пътуване до Ню Йорк Джон избра пирс.

Тя чакаше на тротоара пред „Уолдорф“, докато мъжът й се оправяше с товаренето на багажа, включително и на нейните придобивки, през задната врата на техния грейт ероу. Каруци и файтони предпазливо заобикаляха автомобила по полуразчистената улица. На кръстовището на тридесет и четвърта улица и Пето авеню полицай от сформираната през септември миналата година конна полиция на Ню Йорк се опитваше да въведе ред в хаоса от буксуващи транспортни средства. Други автомобили в полезрението им не се мяркаха.

Клер трепереше в кожената си шапчица и тежкото автомобилно яке. Джон си подсвиркваше любимата си песничка Беделия, сякаш нищо на света не го вълнуваше.

В колата той уви жена си с коженото покривало, опъна и закрепи гумирания покрив на колата, нахлузи защитните си очила през каскета, хвърли един долар на носачите и, тъй като моторът работеше от половин час и беше загрят, потеглиха.

Този ден — 5 януари 1905 година, кулминационен, ден в целия тридесет и две годишен живот на Клер Себастиан — беше един непрекъснат кошмар, включващ отвратителната воня на бензин, ужасни замръзнали картини край пътя, и самия път, хлъзгав и заплашващ всяка минута с гибел. А най-лошо от всичко беше трескавото веселие на Джон Себастиан. Като че ли всичко — и огромните пресни, приличащи на замръзнали в полет крила на бяла птица, и предателските дупки, и екипажите, изоставени по градските улици и околните пътища, и ясно виждащите се тук-там вкочанени крака на мъртви коне — всичко това нарочно беше разхвърляно по пътя на Себастиан, за да го предизвика на бой. И той се сражаваше с тях, мощен и алено бузест, с яростната решителност на човек, който е убеден, че неговата сила и воля неизбежно ще възтържествуват. Бременната жена се сви на топка до мъжа си, треперейки под всичките си кожи, ту гледайки страхливо през заскрежените си очила, ту безуспешно придърпвайки вълнения шал върху безчувственото си лице… полумъртва от студ и глад, и окончателно изгубила кураж.

А Себастиан сякаш беше недоволен само от това, че заради лошото време се е лишил от толкова удоволствия. Той крещеше проклятия срещу злите стихии, принудили ги да изтърват утрешния спектакъл на „Аида“ с участието на мадам Нордика, Скоти и тази нова италианска звезда, Енрико Карузо, който според критиците бил приел възторженото преклонение на цяла Америка като наследство от Жан де Рецке. Освен всичко останало, Себастиан страстно се увличаше по опера и театър. Това е единственото му увлечение — мислеше си Клер, което аз споделям от все сърце. И въпреки всичките си страдания, тя си спомни за вечерната рокля, която трябваше да облече за операта — от розов атлаз с гарнитура от корали и черно кадифе, украсено с бисери — и изпита искрено съчувствие към мъжа си и към самата себе си.

Още щом се прехвърлиха от шосето за Бронкс на бостънския пощенски път, ливна дъжд. Клер хвана мъжа си за ръката.

— Джон, повече не може да се пътува! — извика тя през грохота на мотора. — Сигурно ще се преобърнем!

— И къде според теб трябва да спрем? — изрева в отговор той. — Не се страхувай, Клер, всичко ще бъде нормално. Нашият пирс ни вози просто страхотно, нали? Вечерта ще си бъдеш вкъщи.

Още по светло му се наложи да спре и да запали фенерите. След това запълзяха със скорост пет мили в час. Клер чувстваше как колелата на грейт ероу се плъзгат и буксуват, опитвайки се някак да се задържат върху бързо вледеняващия се сняг. Себастиан престана да ругае вдъхновено. Той въобще не произнасяше нито дума.

Измина доста време преди Клер отново да отвори очи. Пирсът беше спрял до стара конюшня недалеч от малък сглобяем дом. Газени ветроупорни фенери се люлееха от вятъра. Тя гледаше безсмислено как мъжът й се измъкна от колата и с мъка, затъвайки в снега, се довлече до входната врата. Той блъсна по нея докато тя се отвори и отвътре надникна крайно учуден човек със съдран пуловер. Клер чу как мъжът й извика:

— Видях там табелката ви. Нужен ми е бензин. Ще ми продадете ли? — Тя видя как човекът кимна в отговор. — А на жена ми не биха попречили чашка горещо кафе и сандвич.

На Джон му се наложи да я занесе на ръце до кухнята, пълна с кълба пара. Тя беше мръсна, оплюта от мухи още от лятото, но на Клер й се струваше, че никога през живота си не е била в такова райско кътче. Залепи се за зачервената като цвекло печица, отпивайки от горещото кафе, което на вкус й напомняше амброзия, сварена с кал. Чувстваше как тялото й постепенно се връща към живота. Чу някакъв слаб глас и веднага разбра, че говори самата тя.

— Бедното мъниче! Още ли си тук? — тя се разсмя на нелепите си думи и с тревога почувства, че ей-сега ще изпадне в истерика. Нарочно отпи голяма глътка и всичките й глупости бяха буквално попарени.

Мъжете се върнаха прекалено бързо. Джон набързо изпи кафето си и тя разбра, че всичко ще започне отново.

— Непременно ли трябва да тръгнем? — тя се опитваше да сдържи трепета на гласа си: Джон не можеше да понася страхливи жени. — Би било по-добре да остана тук, отколкото отново да съм там… Толкова е опасно, Джон. Ако не мислиш за себе си, за мен, помисли поне за детето…

— Нито с теб, нито с детето нищо няма да се случи.

Човекът със скъсания пуловер каза:

— Ама жена ви е в положение? Лично аз днес и козел не бих пуснал на улицата. Така че, дамичке, тук, разбира се, не е резиденцията на мисис Астор, но креватът ми винаги е на ваше разположение.

— Много сте добър — промълви тихо Клер. Тя знаеше, че всичко е напразно. Всякаква съпротива и несъгласие само дразнеха мъжа й, само засилваха ината и злобата му.

— Клер, готова ли си?

— Господине, да не сте откачили! — възкликна конярят.

Джон Себастиан хвърли няколко монети върху кухненската маса, стисна жена си под ръка и я помъкна в тъмнината. Той мълчаливо я натика обратно в пирса и като се настани до нея, процеди:

— Ти ще спиш днес в леглото си! Освен това не съм пропътувал толкова път, за да отстъпя сега.

Ето, това е — помисли си Клер, — ето кое е най-важното за него — да не отстъпва пред нищо, каквото и да му струва това.

И всичките й страхове отново се стовариха върху нея. Тя се зави с кожата и грижливо закри корема си с ръце.

Катастрофата стана внезапно. Дъждът премина в мокър сняг и рядката кал се покри с ледена коричка. Грейт ероу замря на ръба на склона, сякаш се замисли, наклони се и самоволно се понесе обратно. Всички мускули на Клер се стегнаха. Втренчила обезумелите се очи в тъмнината, тя се опря здраво в пода на колата. Огромният пирс набираше скорост със замайващо темпо. Джон Себастиан яростно въртеше безпомощното кормило на различни страни. Колата се занесе. Клер изкрещя:

— Джон!

Това беше последният звук, който Себастиан чу преди удара.

 

 

Струваше му се, че някой го удря с всички сила по главата. Той се съвзе от болката и се оказа в леден мрак. Беше изхвърлен от колата. Лежеше в пряспа край пътя. Сигурно беше лежал така известно време: дъждът беше спрял, на небето светеше луна. Той седна на снега и стисна главата си с ръце. Но пулсиращата болка не преставаше. Олюлявайки се, се изправи и се опипа. Болеше го навсякъде, но изглежда нямаше нищо счупено.

Провървя ми си помисли. И веднага си спомни: Клер! Заоглежда се стреснато на всички страни. Отначало не я видя. Пирсът лежеше с колелата нагоре като мъртво животно, наполовина изхвърлен извън пътя. Беше се ударил в едно голямо дърво и се бе преобърнал. По целия път бяха разпилени вещите им, покупките на Клер.

После видя и нея. Беше паднала от колата и лежеше под нея. По-голямата част от тялото й беше свободна, но колата беше притиснала левия й крак и бедрото. Тя изстена.

— Клер! — възкликна той с облекчение.

Примъкна се към нея, опитвайки се да се задържи на краката си. Тя беше в безсъзнание. На леда, на мястото, където беше ударила тила си, тъмнееше петно кръв. Себастиан хвана автомобила и с всичка сила го задърпа нагоре. Платът на покрива беше залепнал за леда. Обзе го ярост. Той дърпаше, докато не почувства, че нещо изпращя и се поддаде. Но спря дотук — не беше по силите му едновременно да повдигне автомобила и да измъкне Клер.

— Клер — той гледаше посиняващото й лице, стараейки се да не изпадне в паника.

После хукна по безлюдния път. Един път се подхлъзна и падна лошо. Болка опари десния му лакът и бедрото, но той се изправи и продължи да тича.

И след неколкостотин фута като по вълшебство на пътя се появи затрупан със сняг бял стобор, няколко заскрежени дървета, а зад тях — къща със запалено фенерче. До оградата стърчеше железен стълб, на стълба се люлееше черна табелка, а на нея в лунната светлина блестяха позлатени букви:

КОРНЕЛИУС Ф. ХОЛ, ДОКТОР ПО МЕДИЦИНА

Обхвана го огромна радост. Той рязко отвори вратичката, втурна се по пътечката, оставяйки дълбоки следи в снега, и заблъска вратата на лекаря.

 

 

— Боя се, че счупеният крак и травмата на черепа не са най-лошото, господин Себастиан — изрече доктор Хол, нисък муден човек на около четиридесет години с твърда рижа коса и уморени кафяви очи. — Наместих костта на крака, обработих раната, макар че за известно време още няма да мога да определя степента на сътресението. Но това сега далеч не е най-главното.

Джон Себастиан трудно долавяше думите на ниския лекар. Шумът в главата му прерасна в някакъв глух рев, през който звуците на реалния свят едва достигаха до него. Той едва ли би могъл да си спомни как измъкнаха Клер, как я пренесоха до къщата на лекаря. Повече от два часа прекара свит пред полузагасналата печка в студения хол, докато докторът и нискочелата му мълчалива жена — той си спомни уверенията на лекаря, че тя е квалифицирана медицинска сестра — свещенодействуваха над Клер зад затворената врата. Чашата с чай, която му даде мисис Хол, така си изстина в дланите му.

— А кое е най-главното? — зададе той глупав въпрос.

Лекарят го изгледа внимателно.

— Мистър Себастиан, сигурен ли сте, че с вас всичко е наред? Знаете ли, аз ще ви прегледам, докато имаме възможност.

— Не. Жена ми. Заемете се с нея. Няма какво да го увъртате. Какво става с нея?

— Травмата, шокът от аварията — всичко това заедно е предизвикало напъни, мистър Себастиан. Тя ще роди преждевременно — печално произнесе Хол. — Мисис Хол подготвя там всичко необходимо. Извинете ме.

— Чакайте, чакайте, не разбрах — промърмори издателят. Една от рисунките в стила на Гибсън-Колиер, окачени по стените, висеше някак накриво и постоянно го разсейваше. — Искате да кажете, че жена ми ще ражда?

— Да, мистър Себастиан.

— Но това е невъзможно! Тя не трябва да го прави!

Бялото лице на доктор Хол почервеня.

— Човек предполага, а Бог разполага, сър. Боя се, че нямате избор.

— Няма да позволя! — кръвта се блъскаше в слепоочията на Себастиан. — Нейният личен лекар… Ри… Къде ви е телефонът?

— Аз, мистър Себастиан, нямам телефон — промърмори доктор Хол.

— Тогава автомобил, шейна — каквото и да е! Някакъв си ветеринар да… Аз тръгвам да го доведа!

— Сър, аз нямам автомобил, а плазът на шейната днес се счупи, когато се връщах от пациент. Файтонът ми е в обора, но по този лед нито вие, нито конят ми няма да изминете и петдесет ярда — малкият доктор заговори по-решително: — Всяка секунда, с която ме забавяте, мистър Себастиан, може да коства живота на жена ви. Жената, разбира се, е ваша, но бих ви предложил да не размисляте прекалено дълго.

Себастиан се отпусна в голямото сгъваемо кресло. Доктор Хол го гледаше мрачно. Тайнствено се отвори вратата. Мисис Хол твърде настойчиво повика мъжа си:

— Докторе!

Себастиан отмести погледа си към нея и зад гърба й. Клер беше просната като мъртва на кревата и скимтеше някак по кучешки. Мисис Хол изчезна. И вратата отново хлопна.

— Побързайте, мистър Себастиан. Да започвам ли или не?

— Да — прошепна издателят. — Но нали ще направите всичко възможно, докторе?

— Мистър Себастиан, разберете, вашата жена е в крайно тежко състояние.

— Разбирам. Е, хайде де, давай, отивай при нея, за Бога!

Измина цяла вечност.

Отначало на Себастиан му се струваше, че ако виковете не спрат, главата му ще се пръсне: но когато те стихнаха, той изведнъж осъзна, че се моли да започнат отново. В главата му нямаше някакви свързани мисли. Виждаше всичко през някаква мъгла — унил фикус, олеографически портрет на брадат човек над каминната дъска, украсена с ресни на топчета, покривка върху пианото, стереоскоп с комплект изгледи на масата, зелени въжени завеси, зад които се криеше невзрачно антре. Той дори се надигна по едно време от стола и оправи рисунката с „гибсъновската красавица“, защото му стана просто непоносимо да гледа как виси накриво. По стените имаше и други репродукции — динамични сценки от живота на Дивия запад от Фредерик Ремингтон, изпълнени с оранжеви тонове. Но беше достатъчно да се обърне само за секунда и той вече не би могъл да си спомни какво е изобразено на тях.

После като привидение отново изникна доктор Хол. Той се приближи тихо, със ситни стъпки, като отпиваше бързо чай от чашата си и поглеждаше към Себастиан над ръба й. По халата му имаше дълги червени ивици, сякаш му се беше наложило спешно да избърши ръцете си в него.

Себастиан гледаше петната като омагьосан.

— Имате син, сър. В един часа и девет минути сутринта. Поздравявам ви.

— Сутринта — повтори високо Себастиан. — А какъв ден сме?

— Може да се каже, че е петък, шести януари, нали полунощ мина — доктор Хол говореше оживено, но в уморените му кафяви очи се криеше опасение.

— Той, мистър Себастиан, е много мъничък, бих казал, че е около четири фунта.

— Къде сме? — промърмори издателят. — Къде се намира домът ви?

— В покрайнините на Маунт Кидрон, до Пел Менор. Четири фунта за недоносено съвсем не е лошо и момченцето е яко като долар… Знаете ли, мистър Себастиан, още щом свършим, ще трябва най-сериозно да ви прегледам.

— Маунт Кидрон — Себастиан отмести очите си от окървавения халат. — Жена ми. Как е жена ми?

— Сър, при тези обстоятелства не трябва да скривам истинското състояние на нещата — припряно отговори доктор Хол. — Състоянието на жена ви е критично. Фактически… Изобщо, сър, аз правя всичко, което е по силите ми.

— Да — каза Себастиан. — Да, о, Боже мой!

— И още, сър, трябва да го знаете — тя ще има второ дете.

— Какво? Какво каза? — изхриптя Себастиан.

— Виждате ли, първото раждане я изтощи до опасен предел. А второто… — на Себастиан му се стори, че рижите коси на доктора от само себе си се разпиляха на всички страни. Но не, докторът просто поклати глава. — Сега се опитайте да се отпуснете, а аз отивам при пациентката. Ето, допийте този чай.

— Но това ще я убие!

Себастиан скочи, дърпайки яката си. Изпъкналите му очи ослепително святкаха.

— Да се надяваме, че няма да я убие, мистър Себастиан.

— Изрежете детето от нея. Нея, нея спасете!

— В състоянието, в което се намира жена ви, вряка хирургическа намеса почти сигурно ще се окаже фатална. Освен това, детето се движи по естествения начин.

— Искам да видя жена си.

Доктор Хол погледна Себастиан с печалните си кафяви очи.

— Мистър Себастиан — каза той отчетливо, — тя не желае да ви вижда.

И отново излезе.

Себастиан рухна в креслото, чувствайки, че губи последните остатъци от самообладанието си. Той даже не забеляза, че горещият чай се излива от чашата, подадена му от лекаря, направо на коляното му.

Близнак…

Проклет да е.

Тя не иска да ви вижда…

Проклет да е, проклет!

Себастиан изтърва чашата от ръцете си, тя се удари в решетката на камината и се счупи на парченца. Дълга струя се плисна в огъня, който злобно засъска. Но той възприемаше само някакъв глас, който го упрекваше в безразсъдство. Чупейки пръсти в пароксизъм на отчаяние, седеше, смазан от собствената си вина.

 

 

Себастиан вдигна глава.

— Е? — започна той дрезгаво.

С всичката си безполова непривлекателност, стиснала тънките си устни до невидимост, мисис Хол застана до затворената врата. Ръката й, стиснала синята порцеланова дръжка на бравата, беше толкова напрегната, че изглеждаше безцветна като стара кост.

Доктор Хол бавно се приближи до седналия. Той беше без халат, по риза с навити над лактите ръкави. Луничавите му ръце бяха сбръчкани и бели, като че ли току-що ги беше мил дълго и грижливо. Измивайки от тях смъртта.

— Е? — попита Себастиан, повишавайки тон.

— Мистър Себастиан — малкият доктор помълча, — вторият син, близнак, се роди в два и седемнадесет…

— Да върви по дяволите! Как е жена ми?

Доктор Хол каза с вдървен глас.

— Съжалявам много, сър. Тя почина.

Последва мъртва тишина.

— Ако желаете да я видите…

Себастиан рязко махна два пъти с глава.

— Тогава може би новородените — каза лекарят.

— He — той скочи на крака. Лицето му окаменя. — Колко е часът, моля?

Доктор Хол извади от джоба си никелиран часовник.

— Четири и две минути — той се прокашля и отново каза: — Мистър Себастиан…

— Ако се вълнувате за заплащането, кажете сумата и аз ще ви напиша чек.

— Не, сър, работата не е там…

— Свидетелството за смъртта готово ли е?

— Още не. Сър…

— Съставете го, моля. Ще направя необходимото погребалната служба да пристигне колкото е възможно по-скоро. Що се отнася до детето, принуден съм да ви помоля с госпожа Хол да поемете грижите за него, докато осигуря превоз. Без съмнение, лекарят на мисис Себастиан ще пожелае да изпрати тук квалифицирана гледачка за пренасянето на детето в Ри.

— На детето? — доктор Хол примигна. — Вие, разбира се, искахте да кажете децата?

— Аз казах детето — повтори Джон Себастиан. — Първородният.

— Но, сър…

— Докторе, моята жена ми роди само един син. Вторият я уби. Той не може да ми бъде син. Не искам да знам за него. И без това ще ми бъде много тежко… даже с първия — той се обърна.

Доктор Хол и жена му, застанала в другия край на хола, се спогледаха.

— Сериозно ли го казахте, мистър Себастиан?

Себастиан се засмя.

— Къде тук мога да наема или да купя шейна с кон?

— Но как можете хей така да отритнете собствената си кръв и плът?

— Как ще го разберете вие — каза издателят с презрение. — Това змийче уби жена ми.

Докторът си замълча. Мисис Хол, застанала до вратата, леко помръдна.

— Вие навярно имате някакви намерения относно… второто дете — изрече най-после лекарят. — Какво се каните да направите с него?

— Ще ви платя да постои при вас, докато моите юристи не го настанят някъде. Разбира се, ако това не ви затруднява…

— Не ни затруднява ни най-малко — мигновено реагира мисис Хол.

— Ни най-малко — повтори въодушевено мъжът й. — Мистър Себастиан, може би това е пръстът на Съдбата. Ние с мисис Хол никога не сме имали деца. Това много ни измъчваше. Ако преждевременната кончина на мисис Себастиан наистина ви подтиква да признаете само първородния си син…

— С други думи, мисис Хол и вие, докторе, бихте искали да оставите второто при вас?

— Ако го дадете.

Себастиан ядно махна с ръка.

— Ваше е. И нека ви донесе повече щастие, отколкото на мен.

Мисис Хол възкликна тихо и след това изчезна безшумно като мишка.

— Това би трябвало да се оформи според закона — каза доктор Хол. — Ще вземете да размислите по-късно, а това би било прекомерно жестоко. Разбирате ли, сър? Документи, длъжен сте да ни оставите документи.

— Ще си получите документите. Даже ще му открия сметка по пълномощно. Всичко, което пожелаете, докторе, но в границите на разумното. Ще поговоря с моите юристи за това при първа възможност.

— Благодаря ви, мистър Себастиан. И от името на мисис Хол, и от мое лично много ви благодаря?

— Със здраве — изрече Себастиан сухо, олюля се внезапно и се хвана за облегалката на стола.

— Мистър Себастиан! — доктор Хол се спусна към него.

— Не, не, всичко е наред. Просто ми се вие свят… Нерви…

— Да бяхте легнали, сър…

— Не — Себастиан се овладя. — Не ми отговорихте. Откъде бих могъл да взема шейна?

Доктор Хол втренчено го изгледа, след това промърмори:

— Да, може би така ще е по-добре. На около миля по пощенския път.

 

 

Възрастната камериерка каза с плачлив глас:

— Мистър Себастиан, дойде мистър Манчи. Не би трябвало да приемате никого. Да бяхте ни позволили да повикаме лекар…

Лежащият в леглото Себастиан се обади:

— Стига сте мрънкали и доведете Манчи тук.

Това ставаше в сряда, на 11 януари 1905 година, през деня. Легнал в креват с балдахин на четири стълба, Джон Себастиан можеше да гледа как по брега на Ри се търкалят огромни вълни, студени като леда в душата му. Студени като Клер… ако тя можеше да чувства студ…

— Ее, мистър Себастиан — прозвуча жизнерадостен глас.

— Влизай, Манчи, сядай.

— Казват, мистър Себастиан, че сте болен — адвокатът приседна на края на кревата. — И не преувеличават. Изглеждате зле.

Това не се хареса на Себастиан.

— Манчи…

— Доколкото ми е известно и преди погребението имахте пристъпи на главозамайване, а след това те се засилиха. И през тези пет дена се прояви явна загуба на памет. Защо не разрешихте да извикат лекар?

— Не ми трябва лекар! Манчи, искам да изготвя ново завещание.

— Сега? — адвокатът беше явно объркан.

— Разбира се, че сега! Какво, да не си престанал да разбираш английски език!?

— Не би ли било по-благоразумно, господин Себастиан, да изчакаме, докато се оправите окончателно след аварията?

— Намекваш, че съм недееспособен? — Себастиан гневно изгледа адвоката.

— Не, не — прибързано се съгласи Манчи, отваряйки куфарчето си. — И така, какви именно изменения бихте искали да включите в съществуващото завещание, сър?

— Оставете без промени сумите, които съм завещал на слугите, сътрудниците на „Себастиан и Крейг“ и останалите. Но приходът от основната част от имуществото ми — и имуществото на жена ми, когато приключат всички тези юридически разправии — ще принадлежат на сина ми Джон — Себастиан леко се надигна. — Знаете ли за кой син говоря, Манчй?

— Разбира се — адвокатът беше изумен. — Детето е в детската, наглежда го бавачката и то изглежда направо като юнак — той се прокашля. — Може би ще оставим всичко за по-късно, сър?

— Детето е в детската — промърмори Себастиан. — Вярно, Манчи, моят син Джон. Моят единствен син. Именно така и напишете: на моя единствен син, запетая, Джон.

— … единствен син, запетая, Джон — промърмори адвокатът.

— Той ще получава определен доход до двадесет и пет години. На двадесет и пет основният капитал преминава в ръцете му. Записа ли?

— Да, мистър Себастиан.

— Ако аз умра преди синът ми да навърши тази възраст, той минава под опеката на моя съдружник и приятел Артър Б. Крейг. Крейг вече се съгласи да поеме тази отговорност. Крейг ще бъде също така пълномощник и управител на имуществото — това го има и в сегашното завещание. Ако моят син умре, преди да навърши двадесет и пет години, аз завещавам имуществото си на Крейг. Това е всичко, Манчи. Да се оформи незабавно.

— Ще ви го дам за подпис още утре, мистър Себастиан.

— Ще ми го дадеш за подпис още днес! — изнемощял, Себастиан се отпусна на възглавниците.

— Не съм сигурен… Мистър Себастиан, но тази работа не е чак толкова неотложна! — Той изцеди слабо хихикане през устните си. — Даже да имахме нещастието да ви загубим още в този час, сър, синът ви все още ще ви наследи като единствен наследник…

Себастиан прошепна:

— Искам всичко това да е на хартия, с мой подпис, Манчи — именно така, както казах — той се надигна и извика: — Ясно ли е, дяволите те взели!

Адвокатът се спаси с бягство.

 

 

Вечерта Манчи се завърна с двама писари. Той прочете завещанието на Себастиан с рязък, обиден глас. Издателят слушаше с интерес, кимайки след всяка фраза. Когато адвокатът приключи, болният стисна писалката и грижливо се разписа на двата екземпляра. След това писарите се подписаха като свидетели и тримата тръгнаха към изхода.

— Благодаря ви, джентълмени — каза Себастиан. — Да, Манчи!

Адвокатът се обърна.

— Извинете ме, ако съм бил прекалено категоричен. Вие проявихте изключително разбиране.

— Моля ви, моля ви, мистър Себастиан — каза донякъде ободрен адвокатът. — Работата е свършена. Има ли още нещо?

— Да, би трябвало да свърша още една работа… да открия една сметка… да съставя някои документи.

Може би това може да почака до утре? — запита Манчи усмихнат. — Най-сериозно бих ви посъветвал да се обърнете към лекар, преди да се товарите с още нещо.

— Може би сте прав — проговори едва чуто издателят. — Ще поканя сутринта доктор Уесткот. А работата, за която казах… Добре, Манчи, след това.

Гласът му замря. Адвокатът изчака малко и излезе. Удовлетворен, Джон Себастиан се отпусна на възглавницата. Беше отмъстил на убиеца — в завещанието за него не се споменаваше нито думичка: нито Манчи, нито Крейг, никой, свързан с Джон Себастиан, издателя и вдовеца — никой, освен съпрузите Хол не знаеше за съществуването на малкия убиец: а онези двамата имаха достатъчно основания да си държат езиците зад зъбите.

Себастиан заспа.

И през нощта умря. Сутринта камериерката го намери вече изстинал. По настояване на приятеля и съдружника на покойника, Артър Бенджамин Крейг, патологоанатом направи аутопсия. Той откри хематома в мозъка. След като паднал от преобърнатия пирс, Себастиан получил вътрешночерепна травма. Отказът му да потърси медицинска помощ след аварията най-вероятно е станал и причина за смъртта му. Беше направен също така изводът, че необяснимото му поведение през последните пет дена от живота му е пряко следствие от травмата.

Погребаха Джон Себастиан в семейния парцел в гробището на Ри, до пресния гроб на жена му.

Когато доктор Корнелиус Ф. Хол прочете за смъртта на Себастиан, той каза на жена си:

— Провървя ни повече, отколкото предполагахме. Този тип беше способен на всичко.

Мисис Хол трепна и се втурна към стаята, в която почина Клер Себастиан. Сега това беше детска стая.

Доктор Хол предпазливо направи проверки и се увери, че Себастиан е починал, без да успее да открие обещания влог. Когато условията на завещанието бяха публикувани, малкият доктор ги прочете внимателно. На втория син не се полагаше нищо, нещо повече, за него там въобще не се споменаваше. Доктор Хол се усмихна. Доколкото му беше известно, никой на света не знаеше, че освен новороденото от мъжки пол, което се намира в детската стая на семейство Себастиан в Ри, жената на Джон Себастиан е родила още някого.

— Слава на Всевишния! — каза жената на доктора и с такава радост се зае с новите за нея майчински задължения, че доктор Хол даже придоби навика докато се друса в шейната по пътищата на долен Уестчестър, да си тананика песнички.

Той регистрира раждането заедно с градския писар в кметството на Маунт Кидрон. Докторът изчака, докато се съберат още седем раждания в Маунт Кидрон и околностите и се натрупа цяла купчинка актове. Градският писар беше глух и полусляп. За четиридесет и пет години служба той беше записал толкова раждания в своя регистър, че подробностите просто не се задържаха в паметта му.

— Ето че се осигурихме — заяви доктор Хол на жена си.

— От какво, Корнелиус?

Той сви рамене.

— Кой знае?

Тези събития се разиграха в същата година, когато на бял свят се появи Елъри Куин и точно четвърт век преди той да се съгласи да участва в необикновените коледни празници в Елдър хауз, в щата Ню Йорк.