Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Елъри Куин
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finishing Stroke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, корекция, форматиране
Analda(2017)

Издание:

Автор: Елъри Куин

Заглавие: Последният удар

Преводач: Здравко Добрев

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: Американска

Художник: Пламен Монев

ISBN: 954-8181-20-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2328

История

  1. —Добавяне

Глава осемнадесета
На следващия ден

в която с цялата възможна лаконичност се излагат някои дълги истории за живи и мъртви, а Елъри се готви за пътешествие

В процеса на обикновените взаимоотношения между автор и издател Елъри твърде често се срещаше с Дан 3. Фримън в течение на три десетилетия. Но днес, когато издателят стана от масата, за да се ръкува, Елъри внезапно осъзна, че през цялото това време не е виждал Фримън както трябва. Прилича на илюстрация към Айнщайновата теория за относителността — помисли си той — два влака пътуват един до друг по паралелни релси в еднаква посока и с еднаква скорост и пътникът у пътуващ в кой да е от тях, е готов да се закълне, че и двата са спрели. Просто няма с какво да се сравнява, ако не се погледне, през противоположния прозорец и не се види как се променя картината.

Изходна точка за сравнение му даде старият дневник с неговите впечатления с двадесет и седем годишна давност за участниците в коледните празненства, включително и за Фримън. Сега пред него седеше застарял човек с тежки сиви кичури, прилепнали към плешива глава; кафявите очи, които някога бяха прекрасни, такива си оставаха, но бяха обкръжени, подобно на скъпоценни камъни в музей, с увехнали гънки плът; крехките рамене се бяха прегърбили, цялата фигура — малко натежала, жестовете бяха забавени — да се гледа това беше почти болно.

Елъри сам си зададе невеселия въпрос как ли изглежда в очите на Фримън.

— Не, Дан, днес няма да говорим за взаимната си заинтересованост от бестселърите — каза с усмивка Елъри. — Първо, защото новата книга върви с голяма мъка — като че ли се клати по патешки през нажежена пустиня; второ, защото с мен се случи нещо забележително. Помниш ли как през зимата на двадесет и девета-тридесета година посрещахме Коледа и Нова година в къщата на Артър Крейг?

Издателят веднага замря като стопкадър във филм. След това той възобнови движението и каза едва чуто:

— За какво си си спомнил за това? Аз от много години не съм си го спомнял.

— Честно казано и аз също — каза Елъри. — Но вчера, независимо от волята ми се случи нещо, което ми припомни тези две седмици и аз се позамислих. Нали знаеш, Дан, каква е главата ми — щом в нея се набута някакъв въпрос, аз започвам веднага да го подмятам от всички страни. У мен изведнъж се събуди диво любопитство относно онези, които тогава гостуваха у Крейг. Сигурно е глупаво, но докато не задоволя това любопитство, не съм способен за нищо друго. Ти знаеш ли нещо за тях?

Издателят го погледна изпитателно, а после натисна едно от лостчетата на селектора и промърмори: Хариет, не ме свързвай по телефона и не ни прекъсвай — и затвори. Говори той повече от час.

Едва дочакал да бъдат уредени всички юридически формалности по наследството и да встъпи в правата си, Джон Себастиан незабавно напуснал Съединените щати. Младият милионер купил вила в Южна Франция, край Кан, и повече не се върнал. Отначало се приказвало за някакви фантастични вечеринки, за баснословни жени, за съмнителни похождения; но това очевидно е било преходна фаза. Той се налудувал и заживял тихо, приемайки много рядко немногобройните си приятели, развъждайки ценни животни и обогатявайки колекцията си от живопис чрез агентите си в Париж, Лондон и Ню Йорк. Доколкото е известно на Фримън, Джон така и не се е оженил.

— Да, той публикува стихове — каза Фримън, — но не при мен и изобщо не в Щатите, а в Париж. Три-четири малки книжки на френски. Чувах след войната, че Джон продължава да живее във вилата си, цял и невредим. Приказваха, че е сътрудничел на нацистите, но не знам доколко това е вярно. Определено след войната французите не са му причинявали неприятности. Доколкото ми е известно, той и сега живее там. Вече повече от десет години не съм получавал от него никаква вест.

— Елен Крейг?

— По онова време ми се струваше, че при нея и теб нещо се нарежда — издателят се засмя. — Нима не поддържате връзка?

Елъри се изчерви.

— Само няколко месеца. После Елен завърши Уелсли и ние се загубихме. Чувах някъде, че се е омъжила…

— Елен се омъжи за способно момче от Държавния департамент — каза Фримън. — Представяш ли си що за живот е това — през всеки две-три години да се преместваш от едно посолство в друго, които са като малки островчета на домашния живот в океана от непознати хора и места. Тя има пет деца, всички са вече големи. Според последните сведения е с мъжа си някъде в Африка. Срещнах се с нея преди две години, когато мъжът й се върна в Щатите да понатрупа сведения за Африка, преди да го преместят там. Твърде солидна и сдържана особа, истинска съпруга на дипломат.

Е, тук всичко е ясно, помисли си Елъри и запита за Ръсти Браун. По думите на Фримън Ръсти затворила ателието на Медисън авеню по време на кризата, когато модата на Творбите на Ръсти Браун спаднала. След това Фримън не е имал никаква представа какво става с Ръсти Браун, докато след много години не посетил Холивуд във връзка с някакви авторски права, където се сблъскал с нея на някакво сборище в Бевърли Хилс. Тя живеела в Лос Анджелис и била съвсем преуспяващ художник по обзавеждането. Сменила четирима мъже, нямала деца и направила на Фримън впечатление на отчаяно нещастна жена. Доколкото му е известно, тя и сега живее на Крайбрежието. Той няма представа какво е станало с майка й. Ръсти не споменавала за нея, а Фримън не попитал.

— Между другото, тя повече не се нарича Ръсти — каза с усмивка издателят. — Йоланта — и точка.

Преподобният мистър Гардинър също влизаше в групата, за която Фримън не знаеше нищо.

— Едва ли той е още жив. Вече би бил над сто години.

Доктор Самсон Дарк починал от коронарна тромбоза през 1935 година.

Не беше сред живите и Роланд Пейн. Той сложил край на живота си в края на тридесетте години по причина, която не можа да установи никой. Не оставил никакво обяснение, а няколко минути преди да се застреля както си седял на бюрото, с присъщата му учтивост обсъждал завещание със свой клиент.

— Помня, че след много години аз разговарях за смъртта на Пейн с неговия син, литературен критик. Уиндъл си нямаше никаква представа за причините, подтикнали баща му да свърши със себе си. Тази тема му беше крайно неприятна и аз я оставих.

— Но на теб тя ти е ясна.

— Не докрай.

— Но, разбира се, жена.

Фримън сви рамене.

— Не е изключено. Пейн беше от онези благообразни лицемери, които денем водят безупречен живот, а нощем грешат на закътани местенца. Най-вероятно го е заплашвал някой скандал на полова основа. Не е могъл да понесе разобличаването и е предпочел по-лекия изход.

Валентина Уорън се омъжила за Мариус Карло. Бракът се оказал твърде бурен и завършил с шумен бракоразводен процес. Никой от тях не сключил нов брак и никой не преуспял в професионално отношение. Валентина надраснала своето амплоа на инженю и преминала на характерни роли. Главен източник на доходите й така си и останали летните гастроли. От време на време тя се появява на Бродуей в малки роли или участва в телевизионни спектакли. Мариус има слабичко музикално училище в Чикаго. Той живее с една възрастна балерина, на която е напълно предан. Фримън ги е посетил през миналата година във връзка с книгата, която Карло се опитал да го накара да публикува.

— Трябва ли да се казва, че тя се казваше Унисонарни песнопения на осем църковни гласа и текстът беше не по-малко страшен от заглавието? — каза печално Фримън. — Те живеят в квартира-студио, приличаща на хамбар. И тази квартира изглежда като нещо, наплескано от Салватор Дали в края на продължителен запой. Определено не съм виждал по-мръсно място. Невероятно, но Артър Крейг е още жив.

— Но той трябва да е вече на деветдесет, ако не и повече — каза недоверчиво Елън.

— Той е упорит дядка. Вкопчил се е в живота като младеж.

Малко преди Джон Себастиан да замине от Съединените щати, Крейг решил да се оттегли от бизнеса и предложил на Фримън да купи неговата печатница. Фримън я купил за сина си, който по това време бил ученик на Крейг. Няколко години печатницата на Фримън била ръководена от стар служител на Крейг, докато младият Фримън натрупал опит и поел работата в свои ръце. Сега, под ръководството на Фримън-син и с приятелските грижи на бащата печатницата си остава също така великолепна, както я беше направил Крейг. Те с вкус, изобретателност и майсторство издават ограничени и сувенирни тиражи на класици.

— Той изненада на стари години — каза издателят. — Живее в страшна съборетина, сам си готви, облича се като отшелник и прочее, макар че трябва да има солидни доходи от всичко, което получи, когато продаде имуществото си тук, на Изток. При това той стана невъзможен скъперник: когато срещнах Елен за последен път, тя ми каза, че й изпраща настойчиви писма и проси пари, които тя му превежда от много години. Когато идвах в Сан Франциско по работа, аз се отбивах при него, но последния път той ми направи такова гнетящо впечатление, че аз, честно казано, прекратих визитите си.

Елъри каза рязко:

— Значи имате адреса му.

— Да, от време на време му пиша.

— Мога ли да го взема?

Фримън явно се удиви. Той поговори със секретарката си и тя дойде след минута с адреса.

— Също ли се каниш да му пишеш, Елъри?

— Каня се да го посетя.

— От къде на къде? — възкликна Фримън.

— Трябва да дам на стария джентълмен едно обяснение, което е закъсняло с около двадесет и седем години.