Елъри Куин
Последният удар (18)

Глава седемнадесета
Двадесет и седем години по-късно: лятото на 1957 година

в която мистър Куин получава сериозен пристъп на носталгия и възниква фаталното изкушение да се възкреси миналото

Беше великолепен, според манхатънските представи летен ден. Сутринта температурата беше седемдесет и два градуса по Фаренхайт, влажността тридесет и три процента, а баромерът, без да се колебае стоеше на чертичката 30,05. Беше топло, сухо, прохладно от крайбрежния ветрец, гълъби пърхаха около прозорците, гледащи към улицата, а хлапетата играеха на топка на 87-а Западна под ледения звън на количката на сладоледаджията; през няколко пресечки на изток примамваше Централният парк, на запад и на изток призивно се носеха реките и нещо разнежено шепнеха плажовете на север и на юг. Точно онзи ден — помисли си Елъри, — който лошата мамичка Природа е скалъпила специално, за да умори цялата порода на прикованите към стола, машината и квартирата идиоти, които са си въобразили, че са писатели.

Той вече почти два часа се трудеше на своята разкошна електрическа пишеща машина, а можеше да отчете само листче жълта хартия, едва зацапано с пет и половина редчета далеч от безсмъртна проза, състояща се от 53 думи, 21 от които той, след като ги напечата, зачука с буквата „х“.

Няма енергия — каза си Елъри с отпусната глава. — Не ми стигат витамини, затормозен съм нещо. Все гледам да свиря на същата свирка. Имам вече тридесет романа зад гърба си, за какво ми е тридесет и първият? На Бетовен и девет симфонии са му стигнали.

Той осъзна с известна тревога, че остарява. Тази мисъл го завладя толкова мощно, че незабавно написа още два и половина реда, без да прибягва към буквата X даже за задраскване на печатните грешки. Но после отново го обхвана мисълта за безсмислието на всичко това, той пак клюмна глава и неочаквано за самия себе си пожела да стане по-скоро обяд и да може да си направи кървава Мери^[1], без да нарушава приличията.

В този момент зазвъня телефонът. Елъри направо скочи към него.

— Елъри Куин слуша!

Обаждаше се нисък мъжки глас, треперещ от вълнение.

— Мистър Куин, бас, че не се сещате кой се обажда?

Елъри въздъхна. Именно онова начало на разговора, което неизменно му разваляше настроението в минути на най-добра възприемчивост.

— Аз никога не се басирам, приятелю мой, и още по-малко гадая. Кой говори?

— Стенли Девоу — каза гласът и като не получи отговор, с надежда добави: — Девоу. Помните ли?

— Девоу? Девоу… Не — каза Елъри. — Не си спомням. Кога сме се запознали?

— Много отдавна. Може би ще си спомните за сержант Девоу?

— Сержант Де… Сержант Девоу! — изкрещя Елъри. — Здравейте, сержант! Как съм могъл да забравя! Е и как сте там, пораснахте ли?

— С един дюйм отзад.

— Сержант Девоу. Да пукна на мястото си! Как вървят работите?

— По мъничко. А при вас?

— Аналогично — мрачно каза Елъри. — Как се сетихте да ми позвъните, сержант?

— Аз вече не съм сержант, мистър Куин.

— Лейтенант? Капитан?

— Началник.

— Началник? Забележително? Началник на какво?

— Напуснах патрулната служба преди няколко години, а тук точно тогава се освободи мястото на началника на полицията.

— Къде е това тук?

— В Елдърууд.

— В Елдърууд — спомените заподскачаха като царевични зърна върху нажежен тиган. — А къде се дяна началникът Брикел?

— Брикел? — Девоу изхъмка. — Какво, за вас, писателите, времето, да не би да не съществува? След Брикел в Елдърууд се смениха още двама началници на полицията. Старият Брик умря още през тридесет и седма.

— Старият Брик е умрял вече от двадесет години — цялото познанство на Елъри с Брик беше продължило някакви си пет часа, но съобщението го опечали много. — Такива работи, сержант Девоу.

И не можа да измисли какво повече да каже. Девоу също мълчеше. После той каза:

— Знаете ли защо ви звъня? Помните ли онова объркано дело, мистър Куин — двете убийства в къщата на Крейг?

— Да? — ноздрите на Елъри се издуха.

— И знаете ли, че то така и не е разкрито?

— Знам.

— Та ето, преди седмица наредих да разчистят един от складовете в мазата на полицейското управление от различни вехтории…

— На полицейското управление? Че вие имахте килийка в кметството.

— Сега имаме собствено здание. Изобщо, там бяха не само вехториите, натрупали се за двадесет и две години след построяването на зданието, но и някои пренесени от старото кметство. С една дума, тази сутрин намерихме един сандък, а на него знаете ли какво е написано? Дело Себастиан.

— Сандък?

— Всичко, дявол да го вземе, което има отношение към това дело.

— Така — вътре в Елъри нещо се разшава, нещо неприятно. — А как е попаднало то в Елдърууд? Нали разследването се водеше в окръга?

— Знам. Изглежда, че никой не може да си представи как то се е оказало тук и вече се канех да го изгоря с другия боклук, но изведнъж си казах: Ей, хващам се на бас, че Елъри Куин не би се отказал от това. Така ли е, мистър Куин?

Елъри премълча.

— Мистър Куин?

— Да, не бих се отказал — проговори бавно Елъри. — Всичко ли е там? Коледните подаръци, картичките?

— Пълен комплект от тези глупости. Да, добре, че си го помислих — изглежда началникът Девоу беше доволен от себе си. — Окей, мистър Куин, изпращам ви това дело като бърза пратка по влака.

— Не, не си правете труда — каза Елъри този път много бързо. — Бих пристигнал сам да го прибера. Днес удобно ли ви е, шефе?

— Вие шегувате ли се? Целият ми отбор се изправи на ушите си, когато разбра, че разговарям по телефона с вас.

— И четиримата ли? — Елъри се усмихна.

— Четирима ли? Че при мен има, без да се смятат службите, тридесет и двама патрулни.

— Охо — кротко каза Елъри.

— Според мен вие ще сметнете, че тук много неща са се променили. Не се надявайте да срещнете онзи слаб младок-полицай, когото познавахте — Стенли Девоу се разсмя с цяло гърло. — Аз, така да се каже, понапълнях от тридесета година насам.

 

 

Началникът на полицията Девоу тежеше 300 фута. Наложи се Елъри да напрегне цялото си въображение, за да разпознае под пластовете тлъстини стройната фигура на онзи сержант Девоу, когото познаваше някога. Лицето му също беше станало почти неузнаваемо.

— Променил съм се малко, така ли, мистър Куин? — запита тъжно Девоу.

— Както и всички ние.

— Но вас бих ви познал веднага. Запазил сте си формата.

Само не и в най-главното, помисли си Елъри…

Навсякъде всичко беше променено. С открития си автомобил той попадна в съвсем непознат град и стигна до овехтяващо, облицовано с мрамор здание, построено изглежда от Управлението за обществени нужди. На паркинга имаше броячи, паркирането над тридесет минути беше забранено, а наоколо се издигаха административни здания. Всичко приличаше на Елдърууд, който той посети през 1929 година толкова, колкото японски цветен телевизор на стария дедекторен приемник на мисис Янсен.

Усещането не беше от приятните. И началникът на полицията Девоу почувства това. В големия му уютен кабинет те си побъбриха малко — за кариерата на Девоу, за разрастването на Елдърууд, за престъпността сред малолетните, за радиоактивните отпадъци, нереалността на задачите, поставени пред гражданската отбрана, за новата Панамериканска магистрала, за спътника на Земята — даже и за лейтенант Луриа, който по думите на Девоу напуснал полицията на щата няколко години след фиаското в делото Себастиан и се заел със застрахователна дейност някъде в Стария Запад. Но разговорът им беше напрегнат, те прескачаха от тема на тема и така и не се спряха на нещо. След третата неловка пауза Девоу внушително се изправи и предложи да посетят мазата. Елъри беше готов да го стисне в прегръдките си.

— Знаете ли, просто главата ми се замайва — каза гигантът, слизайки по бетонните стъпала. — Та вие сте ужасно знаменит, мистър Куин. Хващам се на бас, че няма ваша книга, която да не съм чел.

— Приемам баса, макар че обикновено не се хващам на такива игри.

— Какво? Е, кажете някоя книга и аз ще ви я разкажа.

— Тайната на дванадесетата нощ.

— На дванадесетата? Охо, тази не я знам. Не съм я чел. Написал сте за делото Себастиан?

— Не сте я чел — каза мрачно Елъри, — защото не съм я написал.

— Не можахте да го разгадаете, така ли? — Девоу се разсмя. Когато се смееше, необятните му меса се тресяха. Елъри почувства, че леко му се повдига.

— Да, нещо такова.

Девоу го погледна с изненадваща проницателност.

— Тук е.

Вече бяха стигнали дървения капак. Девоу запали лампата на тавана и Елъри се вгледа внимателно.

Да, ето ги, сякаш вкаменените останки от неуспеха на младостта му. Всичко се беше запазило отлично, като че ли не бяха минали двадесет и седем години. Младият вол от сандалово дърво… къщичката на куклите… кинжалът със скъпоценните камъни на дръжката… А ето и купчето пощенски картички. Върху най-горната беше засъхнало парченце от аптекарски ластик. Някой е завързал картичките с канапче, за да не се разпилеят… И черният бележник.

Черният бележник? Дневникът! Той съвсем беше забравил за дневника си. Елъри го измъкна от сандъка. По него имаше дебел слой прах. Елъри го разтвори нетърпеливо. Почеркът от младини веднага се наби в очите му… Собственият му почерк отпреди повече от двадесет и пет години. Лейтенант Луриа беше конфискувал дневника и после така и не му го върна. И ето го сега тук… Той с нежност остави прашната реликва обратно в сандъка.

— Шефе, а не би ли могъл някой от хората ви да сложи всичко това в багажника ми?

— На секундата.

— Даже не мога да ви кажа колко много означава за мен всичко това.

— Разбира се, мистър Куин. Разбирам ви!

И за миг Елъри изпита топлото чувство, че гигантът наистина разбира всичко и за единствен път през този ден той изпита някаква близост към Девоу.

Подчинявайки се на някакво необяснимо чувство, той подкара по непознатите улици към старата къща на Крейг. Мина два пъти покрай това място, без да го познае. Третия път се ориентира по плана на улиците и се убеди, че се намира, където трябва. Ho къщата на Крейг я нямаше. Нямаше я и гората зад него. Нямаше ги и величествените поляни. На тяхно място се точеха десетки еднакви къщи с жълти, червени и пурпурни орнаменти, приличащи на музикални автомати. Зад всяка сграда имаше малък гараж и микроскопична площадка за игри, отпред — лехичка с размерите на пощенска марка, отгоре — телевизионна антена. На всеки парцел се падаше по едно хилаво дръвче. Елъри обърна и пое към Ню Йорк, чувствайки се остарял.

 

 

Инспектор Куин изплува от съня си, дълбок като море, недоумявайки какво го е събудило. Той устреми размътения си поглед към стрелките на часовника. Четири и двадесет. Някой беше произнесъл нещо. Този някой продължаваше да говори. Говореше ясно и високо, прочувствено, с тържество и отвращение от самия себе си:

— Дявол да ме вземе! Проклет да съм!

Някъде в апартамента светеше. Старецът се измъкна от леглото. Беше без горнището на пижамата. Като се прозяваше и почесваше влажното си тяло, той зашляпа през невидимия в тъмнината хол към кабинета на Елъри, където беше източникът на светлината.

— Полудял ли си, синко? — инспекторът се прозя още един път. — Така и не си си лягал, а?

Елъри беше по чорапи, с панталон и риза. Той седеше по турски на бюрото си и втренчено гледаше към пода, където, образувайки нещо като кръг, беше наредено съдържанието на сандъка от Елдърууд. Отвореният черен бележник лежеше редом с Елъри на бюрото.

— Татко, аз разбрах всичко.

— Според мен не си в оная възраст, когато можеш да си играеш на кукли.

Баща му седна на кожения диван и извади цигара. Диванът беше хладен и инспекторът си полегна.

— Какво си разбрал?

— Отговорът на тайната на Себастиан.

— Себастиан? — старецът се намръщи и дръпна от цигарата. — Себастиан. Нещо не си спомням. Кой е този Себастиан?

— Това беше много отдавна, тате — видът на Елъри беше добър, сякаш току-що се е къпал в планинско езеро. И в същото време в него имаше някаква печал, печална мъдрост, която озадачи инспектора.

Старецът го погледна с недоумение.

— Помниш ли? — каза тихо Елъри. — Елдърууд. Момъкът, който живееше в Гринуич Уилидж и пишеше стихове. Това беше още през двадесет и девета. Вие с Уили направихте някои справки за мен.

Инспекторът се плесна по жилавия крак.

— Точно така! А всичко това…

Той погледна внимателно към подредените в кръг предмети.

— Но това е древна история, Елъри. Откъде си изкопал всичко това?

Елъри му разказа и взе черния бележник.

— Изкарах почти цялата нощ, препрочитайки дневника си. — Знаеш ли, тогава бях толкова млад…

— А това лошо ли е?

— Не, но си има своите недостатъци. Сигурно съм бил съвсем непоносим. Такъв един самоуверен всезнайко. Навярно здравата съм ти вдигал нервите?

— Самият аз тогава също бях много по-млад.

Инспектор Куин се усмихна. Той загаси цигарата си и каза:

— Излиза, че си си изяснил това дело. Та толкова години са минали…

— Да — Елъри обхвана коленете си с ръце и започна да се люлее. — Тогава бях сякаш само мозък. Силата на мисълта ми беше абсолютна и ако мисълта влизаше в противоречие с факта, аз страдах от това. Ето защо аз не разбрах тогава истинското положение на нещата в тази история със Себастиан. Татко, ами че отговорът е бил в ръцете ми! Аз го въртях, помирисвах, оглеждах от всички страни, но така и не го видях.

— Може би ще ми разкажеш? — запита баща му.

— Не, татенце, по-добре иди да си легнеш. Извинявай, че те събудих.

— Може би все пак ще ми разкажеш? — повтори старецът.

И Елъри разказа.

Този път инспекторът произнесе няколко пъти:

— Проклет да съм! Дяволите да ме вземат!