Елъри Куин
Последният удар (17)

Глава шестнадесета
И след това

в която се вдига много шум, но съвсем не от нищото, усилията на любовта са безплодни, а в трагедията от грешки всичко е лошо

Джон клокочеше.

— Разбира се, че мога да докажа, че аз съм аз! Подобна тъпотия…

Той се заозърта обезумял, но в този момент погледът му се спря върху собствената му ръка и той я вдигна с тържествуващ вид.

— Ето! Най-несъмненото доказателство. Аз си изкълчих китката в петък, нали така? Кой има ножици? Доктор Сам, свалете ми бинтовете!

Доктор Сам стана и мълчаливо разбинтова ръката на Джон, който, докато траеше тази процедура, гневно, презрително и гордо гледаше Елъри — така гледа обиден състезателен кон. Показа се намазаната с йод, надута китка.

— Ваша работа ли е това, доктор Сам? — запита Джон.

— Определено — доктор Дарк погледна към Елъри и бързо добави: — Тоест определено много прилича.

— О, господи — изстена Джон. — Вижте, ами че това е изкълчена китка, не е ли така?

— Да, най-вероятно…

— А аз я изкълчих в петък! Погледнете под бинтовете на брат ми, лейтенант. Ще видите, че там няма нищо. Дясната му китка е в пълен ред!

— Исках да спестя тази новина — измърмори лейтенант Луриа. — Доктор Тенант свали бинта. Според думите му, никакви признаци на скорошно изкълчване, не е подуто и не е намазано с йод както при вас.

— Ето на — Джон изгледа Елъри направо убийствено. — Доволен ли си?

— Не съвсем — каза Елъри. — И ето защо. Ти твърдиш, че си Джон Първи. Така ли?

— Да, така!

— А сега показваш тази изкълчена китка, докато при брат ти няма никакво изкълчване. Досега вярно ли е?

— Абсолютно!

— Е — и какво доказваш с това? Онова, което трябва да се докаже — че си Джон Първи — така си остава твое твърдение. Нима не е ясно, че въпросът не е в това кой от вас е с изкълчена китка, а в това дали я е изкълчил Джон Първи или Джон Трети. Ти доказа, че си действително братът, когото конят е хвърлил. Но ние все още не знаем кой си ти!

Джон седна рязко, но после вдигна глава.

— Отпечатъци от пръстите! Отпечатъците не лъжат! Кажете, доктор Сам, нали отпечатъците ни с брат ми са различни?

— Да. Отпечатъците на близнаците си приличат, но винаги има лесни за откривания различия.

— Прекрасно — каза разгорещено Джон. — Тогава вземете отпечатъци от мен, от него и…

— И какво? — запита Елъри с тъга. — Да ги сравним? Какво пък, разликите ще си проличат, но нали въпросът ще си остане — кои отпечатъци принадлежат на Джон Първи, а кои — на Джон Трети.

— Но квартирата ми в Ню Йорк — Джон се запъна. — Спалнята ми горе…

— И тук, и там ще има отпечатъци от двама ви — кимна Елъри. — И е невъзможно да се каже кои на кого принадлежат. Нали сам ни каза, че сте живели с брат си няколко месеца в Ню Йорк, а и тук след пристигането ви за Коледа сте използвали едни и същи вещи. Някога арестували ли са те по подозрение за криминално престъпление.

— Разбира се, че не — отговори Джон с негодувание.

— А брат ти?

— Доколкото знам, не.

— Някаква правителствена служба вземала ли ти е отпечатъци? Изобщо, който и да е? По каквато и да е причина?

— Не.

— А от брат ти?

Джон се замисли.

— Не е споменавал за това.

— В онези документи, които той според думите ти е донесъл със себе си — свидетелството за раждане и прочее — има ли в тях отпечатъци, бебешки например, или пък отпечатъци на стъпалото?

Джон поклати глава. Доктор Дарк поклати своята в унисон.

— През 1905 година от новородените, мистър Куин, не вземаха отпечатъци.

Елъри въздъхна.

— Тогава отпечатъците от пръстите няма да ни помогнат. Би било хубаво да се намери някакъв принцип… Операциите! Джон, правили ли са ти някога операция?

— Не.

— Да! — каза доктор Дарк. — Аз собственоръчно изрязах на Джон — на нашия Джон — сливиците, когато беше на пет години. Лейтенант, ако не възразявате…

— Ако ми кажете кой, кой е, разрешавам ви щом искате да го преобърнете наопаки — каза уморено лейтенанта.

Доктор Дарк се устреми към Джон, измъквайки в движение тънко лекарско фенерче.

— Отвори си устата и изкарай езика.

Той натисна с фенерчето езика на Джон и лицето му цъфна от усмивка на облекчение.

— Никакви сливици. Това наистина е нашият Джон!

— Слава Богу! — каза Артър Крейг, бършейки лицето си.

— Минутка — каза Елъри.

— Какво още! — изкрещя Джон.

— Лейтенант, съдебният лекар още горе ли е?

— Приключи, но още не си е отишъл.

— Попитайте го има ли покойникът сливици.

Луриа произнесе нещо не съвсем литературно и изскочи от хола. След три минути той се завърна.

— Там също няма сливици.

Всички отново загризаха ноктите си.

— Лейтенант, а белези от операции, родилни петна и прочее има ли? Какво казва Тенант?

— При беглия оглед не е открито нищо подобно.

— Джон, а ти имаш ли нещо подобно?

Джон промърмори:

— Нямам щастието.

— Да започнем отначало — Елъри се замисли дълбоко. — Но разбира се! Зъбите. Вашите зъболекари, тоест зъболекарят на Джон Първи в Ню Йорк и на Джон Трети в Айдахо могат да решат всичко за пет минути.

— Не са ми лекували зъбите — произнесе с гробовен глас Джон. — Само профилактичен преглед понякога… Освен ако брат ми…

— Също не са лекувани — със също такъв глух глас се обади лейтенантът. — Тенант му надзърна и в устата.

— Естествено — произнесе с кисела гримаса доктор Дарк. Моят Джон от бебе си имаше изключително здрави и яки зъби. Не е удивително, че и с брат му е същото. При идентичните близнаци структурата на зъбите е еднаква.

— И кръвната група също е еднаква, предполагам? — тихо запита Елъри.

— Да.

— Строежът на костите, размерите на черепа?

— Дотолкова са сходни, че ако в Айдахо или някъде другаде се намери рентгенограма на Джон Трети, все едно по нея не може да се определи кой, кой е. От наша страна, доколкото ми е известно, никога не е ставало нужда да се прави рентген.

Настъпи тишина. Наруши я, колкото и да е странно, Дан 3. Фримън.

— Позволете ми да направя предложение. Освен отпечатъците на пръстите най-очевидният начин да се различат двама приличащи си души е да се сравнят почерците им. Кажете, докторе, въздействието на външни фактори отразява ли се съществено на почерка?

— Възможно е, мистър Фримън, макар че ние не знаем много как това различие се проявява при близнаците.

— Защо в такъв случай да не се сравнят почерците им? Трябва да са запазени достатъчно образци от почерците на всеки от братята от времето преди да се срещнат — каза издателят. — И за този Джон е достатъчно само да…

— … напише нещо с подпухналата си китка, подобно на онези драскулки по подарените книги? — Елъри поклати глава. — Когато единият брат не може да пише поради трупното вкочанясване, а другият, така да се каже, заради просто вкочанясване, едва ли сравняването на почерците ще даде удовлетворителен резултат, поне в скоро време. А аз жадувам за яснота още днес. За това има множество причини, главната, от които се казва Ръсти Браун.

— На мен вече ми е все едно, Елъри — каза Ръсти. — Аз сега се чувствам така…

— Да? — очите на Джон блеснаха към нея. — Та как се чувстваш ти, Ръсти? Аз смятам, че ти също не ми вярваш!

— Братята Себастиан веднъж вече решили да ме измамят и това им се удало. Помниш ли с каква гордост го разказваше сам преди малко? — очите на Ръсти пламнаха на свой ред. — Аз не мога нито да ти вярвам, нито да не ти вярвам. Просто не знам. Докато не…

Джон процеди през зъби:

— Искаш да кажеш, че си размислила? Отлагаш сватбата?

— Не съм казала това. И не възнамерявам да обсъждам такива лични въпроси в присъствието на толкова много хора. При това съм съвсем объркана. Не знам какво да си мисля. Остави ме на мира!

Ръсти се разрида и изтича от стаята.

— Оставете я на мира! — възкликна Оливет Браун и изтича след дъщеря си.

— Ти… дубльор! — възкликна Вал Уорън и изтича след Оливет.

Мистър Гардинър не каза нищо, но също излезе.

Лейтенант Луриа оглеждаше злобно всеки от излизащите и безсилието му всяваше страх. Елъри го потупа по рамото.

— Успокойте се, лейтенант. Докато ръката му не се оправи, не можем да напреднем и е по-добре да се примирим с това.

Той погледна към Джон, който със студено-отсъстващ вид си наливаше огромна доза уиски.

— Интересно, Джон, бързо ли ще тръгне оздравяването? Ако ти си Момчето Номер Едно, както твърдиш, ще бъдем свидетели на рекордно бързо оздравяване на изкълчването. Но ако си Джон Трети, преоблечен като Джон Първи, никак няма да се удивя, ако с теб започне цяла серия от различни произшествия, всяко от които ще пречи на оздравяването.

— Между нас, мистър Куин, всичко е свършено — капут! — каза Джон. — С настоящото ви уведомявам, че съм скъсал дипломатическите отношения с вас. Развличайте се със своите главоблъсканици на друго място. Плюя на теб и вовеки веков! — и без да мигне той пресуши шест унции уиски.

Елъри прие философски вид.

— Обаче, лейтенант, с течение на времето цялата бъркотия с установяването на самоличността ще се изясни. И тогава…

— Знам — каза Луриа. — Точно тогава ще започнат моите неприятности. Знаете ли, Куин, какво си мисля за това дело?

Елъри погледна към Елен, която седеше до чичо си, замръзнала като мумия.

— А можете ли да кажете това в присъствието на дама?

— ХИЛЯДИ ДЯВОЛИ И САТАНАТА ОТГОРЕ!!! — ревна Луриа и изхвърча с трясък от хола.

Гостите не бяха пуснати от къщата на Крейг още тридесет и шест часа. Сменящи се полицейски екипи ги разпитваха всички наред, отново и отново, докато главите и на измъчените заподозрени, и на самите следователи не бръмнаха от умора. Луриа натискаше всички — и себе си — без никакво снизхождение. Но все пак лейтенантът, който съвсем беше заприличал на току-що свален от бесилката, беше принуден да пусне всички.

Елен се сбогува с Елъри, когато той, окончателно изтощен, седеше вече на кормилото на своя дузенберг на пътя пред къщата на Крейг. Много преди това той й беше предложил да я закара до Уелсли, но тя отказа.

— Съжалявам, че всичко се разви така несполучливо, Елъри — каза му Елен.

— Разбирам ви.

Тогава Елен се усмихна като Мона Лиза и каза:

— Нима?

— Елъри пропътува половината път до Манхатън, преди да разбере какво имаше тя предвид.

 

 

Въобще се получи така, че не се наложи да се чака докато ръката на останалия жив брат заздравее, за да се определи кой по ред е той. Всички съмнения в това заплетено дело бяха разрешени от двама бръснари, намиращи се един от друг на разстояние две хиляди мили. Едноокият бръснар от Мисула, щат Монтана, където се намираха университетът на този щат, изказа авторитетното си съждение по повод на Джон Трети, а неговият мустакат колега, баща на единадесет деца и собственик на сутеренен бръснарски салон на улица „Мак Дугъл“ в Гринуич Уилидж, град Ню Йорк, даде показания със същата стойност относно Джон Първи.

По общо мнение, първата крачка за разкриването направи самият останал жив брат /както и всички останали, Елъри узна това от вестниците/, на когото неволно помогнала симпатичната дипломирана медицинска сестра Винифред /Вини/ Винкъл, по време, на чието дежурство в отделението за бърза помощ на болницата на Горен Уестчестър е бил закаран пострадалият.

А се случило следното: след като годеницата на Джон /Първи/ Себастиан Ръсти Браун отпътувала от резиденцията на Крейг със зачервени от сълзи очи, останалият жив Джон Себастиан се усамотил в спалнята си /тялото на брата по това време вече било отнесено в моргата/ с неначената кварта уиски „Мерилънд Пентър“ /попаднала по неизвестен път в безупречната изба на Артър Бенджамин Крейг/ и, набрал нужните обороти, се опитал /както впоследствие сам обяснил на лейтенант Луриа в болницата/ да повтори новогодишното постижение на тримоторния фокер, когато беше поставен рекорд за скорост за самолети серийно производство, равен на 203 мили в час. Обаче при това нашият герой претърпял авария и като пролетял надолу цяла секция от стълбата, се приземил на една точка /главата си/ на мястото, където се свързват украшението от перилата на стълбата и вратата за вестибюла.

На местопроизшествието първа помощ на елдъруудския Икар била оказана от сержант Стенли /Збишко/ Девоу и мистър Артър Бенджамин Крейг, след което той бил незабавно закаран в болницата на Горен Уестчестър, където пристигнал /както се изразил впоследствие в интервюто си сержант Девоу/ приличащ по-скоро на току-що заклано теле, отколкото на човек. Интернистът направил първичен медицински преглед и установил, че причина за кръвотечението е разкъсана рана на кожата на главата и разпоредил на милосърдна сестра Винкъл да обръсне косата на пациента около раната, докато сам се приготви да я зашие. В това време пристигнали, независимо един от друг, доктор Самсон Дарк и Луриа. И тогава, точно когато доктор Дарк поемал пациента от дежурния лекар, лейтенант Луриа чул как сестра Винкъл казала оживено: Ой, как няма да му хареса на бедничкия, че се е показало това уродливо петно!

Всичко, което последвало, е достояние на историята. Дошъл в съзнание, пациентът, страдащ само от главоболие заради махмурлука и от обясними болки в костите, изслушал съобщението на лейтенант Луриа за родилното петно на собствената си глава и се заклел с всичката достъпна му в това състояние жар, че е нямал ни най-малка представа за него, тъй като косите му са си гъсти по природа, а навикът да се заглежда в себе си в огледалото като Нарцис не му е присъщ. Доктор Дарк, който го е наблюдавал почти от самото му раждане, и мистър Крейг, дългогодишният му опекун, също отричаха да им е известно нещо за петното, защото на нито един от тях не се е налагало повече или по-малко подробно да изследва пациента нито в детството му, нито в по-зряла възраст. Лейтенант Луриа спешно позвъни на съдебния лекар доктор Тенант и също толкова спешно замина за моргата, където с не по-ниска скорост пристигна и доктор Тенант. Тенант изиска тленните останки на Джон /Първи или Трети/ Себастиан, внимателно изследва главата на покойния в областта, посочена от лейтенанта, и тържествуващо му заяви: Този няма родилно петно!

Фактът, че петно имаше само на главата на живия Джон, докато в случай с идентични близнаци би могло да се очаква, че аналогично ще бъде открито и при втория брат, а също и прецизният оглед на самото петно след свалянето на бинтовете, накараха доктор Дарк да предположи, че това не е истинско naevuss, а най-вероятно следи от инструменти, които е използвал акуширащият лекар.

Следващата глава беше дописана от Фаустино Куанчи, благословен с многочислено потомство бръснар в Гринуидж Уилидж, когото след внезапно хрумване се разпореди да издирят лейтенант Луриа. Мистър Куанчи стрижеше и бръснеше Джон Първи от времето, когото нашият наследник на фамилия Себастиан се заселил в Уилидж през 1925 година. Да, той, Куанчи стрижа косми маестро Себастиано четири години, персоналементо. Петно на глава? Да, Куанчи гледа петно от примо темпо кога маестро Себастиано да седне кресло. На глава къде? Ето тука /сочейки с космат пръст към главата на лейтенант Луриа/. Какво петно? Такова размеро. Такова фором /рисувайки с молив по полето на вестник/.

Следователно, живият Джон беше Джон Първи.

Успехът не замая главата на лейтенант Луриа. Както и да се оценяват постиженията му в това дело, не може да се каже, че той недостатъчно е проверявал установените факти. Лейтенантът поиска по канален ред и постигна най-после провеждане на официално разследване в щат Айдахо. Следата доведе до западния склон на Големия проход, в университета на щат Монтана в Мисула, щат Монтата, където Джон Трети беше живял четири години. На бръснарите от студентското градче беше показана снимката от студентската му карта. Бръснарят Кларънс Родни Пик помнеше прекрасно Джон Трети. Този кучи син едва не напомпи по-малката ми сестричка Изабел. Подстригваше се при мен, за да се докопа до нея, винаги сядаше на моето кресло. Докато не разбрах, какво си е намислил този гад, тогава така му казах: ти, казвам, осквернител на честта на монтанските жени, само се опитай още веднъж да седнеш в креслото ми и ще ти прережа дяволското айдаховско гърло. Така че оттогава ходеше да се стриже при касапина Уормсър. Петно на главата? Нямаше такова. Може и да не съм го зърнал, само че аз на тази гадинка всичко й виждах. Недей гледа, братче, че съм с едно око. Аз с него за две виждам, ха-ха-ха!

Следователно и по позитивните, и по негативните данни мъртвият Джон беше Джон Трети.

Последвалото сравнение на почерците по непредизвикващи съмнения образци от ръкописи на Джон Първи и Джон Трети, проведено, след като изкълчената китка на живия брат придоби нормални размери, недвусмислено потвърди съвсем, че живият Джон е казал истината, поне що се отнася до неговата персона.

Тогава това изглеждаше като решителна победа на билите на реда и законността, но когато възторзите донякъде се поохладиха, стана ясно, че удостоверяването на разликата между Джон Първи и Джон Трети не дава нищо на никого, освен на Джон Първи. То определено не даде нищо на лейтенант Луриа, нито на неговия приемник, когато лейтенантът беше твърде безапелационно прехвърлен на друга длъжност, а също и на тяхното началство. Тайната кой все пак е забил ножа на стария доктор Корнелиус Ф. Хол в библиотеката на Артър Крейг по своята неразрешимост се състезаваше с друга — кой е направил аналогична лоша услуга на Джон /Трети/ Себастиан в неговата спалня десет дена след това. Улики просто нямаше. Липсваха не само непосредствени материални данни, но даже и различни теоретични предположения постепенно увехнаха, защото нямаше с какво да бъдат подхранени.

В съответния срок Джон Себастиан реализира правата си върху наследството. /За това Елъри узна също от вестниците/. Тъй като той беше истинският Джон /Първи/ Себастиан, същият онзи моят единствен син Джон, посочен в завещанието на баща му, при това не възникнаха никакви юридически трудности. И на фона на гранитната непоколебимост на този факт животът и смъртта на брат му изглеждаха като прехвръкнало гъше перце. Като адвокат Пейн посочи на Артър Крейг в лична беседа, че даже ако Джон Първи беше убил Джон Трети и това би се доказало, все едно правата на Джон Първи върху наследството биха били неоспорими. Според условията на завещанието Джон Трети не е имал никакви права на наследство, а значи не е можел и да ги загуби. Нещо повече, както добави с отмъстително удоволствие мистър Пейн /той вече отдавна беше решил, както и мистър Фримън, че ги е шантажирал определено Джон Трети/ от гледна точка условията на завещанието или самият факт на бащинството, Джон Трети би могъл и въобще да не съществува.

Тази история имаше и страничен резултат, който Елъри следеше със съчувствие. Това беше съдбата на романа на Джон Себастиан с Йоланта /Ръсти/ Браун. Този роман сякаш се развиваше в обратно направление и не завърши с нищо. Мис Браун, съпроводена от майка си, замина за Калифорния да търси нови идеи за неопределено време. Преди това тя имаше дванадесетминутна беседа при затворени врати с Джон Себастиан. Когато излезе — бледа, но горда, репортерите забелязаха, че „пръстенът на дружбата“ с брилянт, който красеше по-рано безименния пръст на лявата ръка на мис Браун, вече не е там. Макар че мис Браун /както и мистър Себастиан/ се отказа, от каквито и да е коментари, в пресата без риск да сбъркат особено направиха извод, че тази двойка е развалила годежа; когато пък мис Браун тръгна за Лос Анджелис като си остана мис Браун, стана почти очевидно, че брачната церемония Браун-Себастиан изобщо няма да се състои.

Пресата не сгреши.

Що се отнася до делото за двойното убийство /всички предполагаха, че убийството на доктор Хол и убийството на Джон Себастиан са свързани помежду си, макар че това дело беше толкова заплетено, че никой не би се удивил, ако се окажеше обратно/ не беше предложено никакво официално решение, никой не беше арестуван за нито едно от тях или за двете и делото така си и остана в папка с надпис Открито, докато не изгни самата папка.

Официално престъплението не е разкрито и до днес.

За мистър Елъри Куин — Куин младши — периодът, последвал след делото Себастиан, беше един от най-мрачните в живота му. Даже светлината на бащината любов на инспектор Куин не можа да разсее този мрак. Елъри ден и нощ сновеше от ъгъл в ъгъл или пък дълго и тъпо съзерцаваше стената. Той едва се докосваше до храната, отслабна и подивя. Приятелите му не можеха да го познаят.

Не можа да му повлияе дори и професионалният опит на инспектор Куин. Баща и син безкрайно обсъждаха това дело — как е бил подложен на удар невинен човек, кой би могъл да направи това, как да се открие истинският престъпник — но така и не стигнаха до нищо.

В края на краищата мракът се разсея — поне в душата на мистър Куин — младши — и други дела започнаха да привличат неговия интерес и умението му да вижда очевидното и да прави правилен извод. Той разкриваше престъпления, пишеше книги. Той даже се прослави. Но нито за миг не забравяше какъв неуспех претърпя при своето второ — а фактически първо — разследване на убийство. Всички подробности от това дело отдавна бяха отишли в паметта му, но споменът за самия неуспех живееше. Като стихнала, но неизлекувана докрай екзема, той напомняше за себе си, човъркайки го под кожата.