Елъри Куин
Последният удар (16)

Глава петнадесета
… И богоявление: 6 януари 1930 година

в която младият мистър Куин се отказва от предложената игра, мъртвият оживява, дава се отговор на много неща, но още повече остават неразгадани

Когато сержант Девоу се върна в спалнята, Елъри го остави при покойника, а сам забързана долу.

В хола бяха събрани всички, освен мистър Гардинър, Ръсти Браун и майка й.

— Дадох на Ръсти успокоително и тя полегна в стаята си — промърмори доктор Дарк. — С нея са мисис Браун и преподобният.

Елъри кимна. Лицата на всички бяха замаяни.

— Ножът — каза той. — Предполагам, че всички са го видели. Това е нещо като подобие на старинен кинжал с дръжка, украсена, с полускъпоценни камъни. От тази къща ли е, мистър Крейг.

Крейг поклати глава. Той някак си рязко се беше състарил. Седеше в креслото изправен, малко настрана от останалите. Устните му, скрити от брадата, бяха здраво стиснати. Изглежда, че му струваше много усилия да се владее.

— Никой ли не познава кинжала?

Никой не отговори. Елъри сви рамене.

— Добре, това е работа за Луриа. За нас е от значение, че това беше последният удар — той повтори стиха от картичката. — Номер двадесети. Завършва цялата серия.

Елъри млъкна. От къде на къде да ги посвещава в това, че сега му е известен смисълът на подаръците? Той не можеше да доведе делото докрай — не можеше да им каже, че намеците в стиховете, смисълът, който се криеше в тях като в едно цяло, тоест цялата схема на престъплението, се обединиха в една безспорна картина, че обвинителният пръст сочи един-единствен от тях. Той не можеше да признае липсата на алтернатива. Не можеше да каже: Това неопровержимо доказва вината на ето този човек. Защото да се приеме този единствен извод, би означавало да се сметне този човек за пълен идиот.

— А това не може да бъде — каза си мрачно Елъри, — защото характерът на това престъпление е такъв, че би могъл да го замисли само много умен човек. Едното не се връзва с другото. Нима някой, способен да построи такава хитроумна схема, би се заел да направи всичко това, само за да насочи подозрението към себе си? А именно към това и насочват всички намеци.

Непостижимо. И затова трябваше да се премълчи.

В това дело от самото му начало имаше три жертви: Джон, онзи, към когото сочеха намеците и самият Елъри. Желаният резултат беше, естествено, смъртта на Джон. Ролята, определена за Елъри, се състоеше в това той да последва като послушен копой подсказването и да се остави да го заблудят, за да може накрая, стигнал до уж неопровержими изводи, той да обвини за убийството на Джон съвършено невинен човек.

Целият хитроумен план с коледните кутии, с тяхното съдържание, с намеците в стихчетата е имал само една цел: да се хвърли отговорността за убийството на Джон върху невинен. Такава подмяна беше умна и в още едно отношение: Елъри имаше основания да смята, че този невинен е имал, казано теоретически, твърде силен мотив за такова убийство. А когато всички улики сочат към него и при това направо като по поръчка се появява и мотив — тук вече обвинението за убийство става просто неопровержимо.

Не — каза си сам Елъри, — остава ми само да се откажа от играта, предложена от истинския убиец. Онзи, към когото сочат подаръците, не е човекът, забил ножа в гърба на Джон. Това е направил оня, който в действителност е направил подаръците, съчинил е стихчетата и е подхвърлил кутийките. Може би като премълчи, Елъри ще успее да провокира престъпника…

Пристигна лейтенант Луриа с група експерти и това разсея общата апатия. Лейтенантът приказва малко — заради него говореше изразът на лицето му. Той незабавно се качи горе.

Луриа беше вбесен. Той настоя да се опразни целият горен етаж, така че майка и дъщеря Браун и мистър Гардинър с тях бяха принудени да напуснат спалнята на Ръсти. После пристигна съдебномедицинският експерт, доктор Тенант, и също отвлече вниманието на лейтенанта за известно време. Наложи се всички да чакат в хола — объркани, печални, терзани от чувство за вина. Общото нещастие ги обедини. Издателят Фримън и Пейн изглеждаха направо като болни. Елъри разбираше за какво си мислят те сега. Ако лейтенант Луриа узнае как е искал да постъпи с тях Джон…

Тримата слуги също бяха вкарани в хола, където се отделиха в най-далечния ъгъл.

Самият Елъри изгуби представа за времето. Той седеше прегърбен в креслото, както и всички останали, гризеше си ноктите и се питаше какво ли става горе.

Очакването беше безкрайно.

И сред тази безкрайност откъм вестибюла се разнесе весел глас:

— Точно дванадесет без четвърт е. Какви са тези коли пред входа? Здравейте всички.

Стана нещо любопитно. Едновременно трепнаха четиринадесет тела. Моментално се завъртяха четиринадесет глави, сякаш някой ги беше дръпнал с обща връвчица. Четиринадесет чифта очи се разшириха от изумление и ужас. Ръсти скочи, стисна с ръка гърлото си и се опита да произнесе нещо. Майка й запищя:

— Призрак! Призрак!

След това всичките шест жени се тръшнаха в припадък.

Високата фигура пред вратата беше със забинтована дясна ръка.

Това беше Джон.

Това беше Джон и той влезе в хола съвсем като жив! Дори и да беше призрак, то — много озадачен призрак. Той се устреми към Ръсти, вдигна я, настани я на кушетката и започна да й разтрива ръцете, като при това се озърташе смутено, сякаш неочаквано беше попаднал в някакво неизвестно измерение на пространството и времето, където и най-познатите предмети се изопачават неузнаваемо.

— Какво има? — запита Джон с недоумение. — Какво сте ме зяпнали всички?

— Джон — опекунът му облиза устните си. — Джон!

— Не разбирам — каза Джон. — Разхождах се в гората, настройвах се пред решаващия скок. Казах ви, че ще бъда тук в единадесет и четиридесет и пет — и ето ме тук. Кой се пошегува така неудачно за призрака? Може да си помисли човек, че съм умрял или нещо от този род.

— Че ти умря — изтърси Мариус Карло. — Тоест умря, пък после… тоест…

— Кой си ти? — брадата на Крейг трепереше.

Хора, какво ви става? — възкликна Джон. — Артър, какво е това, заключителната шегичка, що ли? Ама че въпросче — кой съм аз!

— Ти Джон ли си или… кой?

— Аз съм Палечко! — сърдито каза Джон. — Не е ли време да се погрижим за нашите дами? Или те също се преструват? Хайде, Ръсти, свършвай! Съвземи се!

— О, Господи! — това беше произнесено от лейтенант Луриа, който се показа на вратата. На мъжественото му лице нямаше капчица кръв. Той беше съвършено обезкуражен.

— Почакайте — каза Елъри. — Почакайте.

През живота му не се беше случвало да изпита подобни сътресения. Но сега, след като премина първия шок, по лицето му започнаха да се проявяват първите признаци на осмисленост. Това без всякакво съмнение беше Джон — същата фигура, същото лице, същата байроновска къдрица, същият глас, същото облекло, същият бинт и на същата ръка… А нали именно това и търсеше — двойник на Джон! Той се насили да не изтърве тази мисъл.

— Ако ти си Джон, кой тогава е горе, в спалнята ти?

В тъмните очи на Джон блесна огънче.

— В моята спалня?

— Да, във вашата спалня — изскърца лейтенант Луриа. — Там има мъртвец, който толкова прилича на вас, че бихте могли да си смените местата. Кой е той, Себастиан?

— Мъртвец? — повтори Джон. — Мъртвец?

— С нож в гръб.

Джон скри лицето си с ръце и се разрида.

По-късно, когато го заведоха горе и му показаха трупа, даже пристъпът от ридания, който го обхвана, и измененията в облика на покойника, предизвикани от насилствената смърт, не можаха да скрият поразителната прилика между тях. В тази неразбория на Елъри му дойде наум откъс от речта на някой от персонажите на Дванадесета нощ: Едно лице, походка, същи глас у двама души!… Две ябълкови половинки по-други са от вас…

Това, разбира се, обясняваше много от нещата, които го озадачаваха през всички тези дни, но именно такова обяснение той отдавна вече беше намерил теоретически: близнаци. И все пак въпреки потвърждението, което имаше пред собствените си очи, Елъри още се мъчеше да разбере… Близнак… близнакът е умрял преди двадесет и пет години в двуседмична възраст. Излиза, че сведенията на сержант Уили не са били верни? В това не можеше да повярва — смъртта на бебето се потвърждаваше с документи й показанията на очевидци. Не, близнакът е бил погребан преди четвърт век. И все пак той беше тук — покойник, наистина, но, така да се каже, съвсем пресен, в изстиващата плът на двадесет и пет годишен мъж. Невъзможно! Значи, въпреки абсолютната прилика, мъртвецът не е близнак на Джон.

Но ако не е близнак на Джон какъв е тогава?

Отговорът блесна в главата на Елъри едновременно с въпроса. И в същия момент той вече се проклинаше заради собствената си глупост: та всичко е било толкова очевидно!

Това беше вторият близнак на Джон!

— В онази нощ майка ми е родила трима — каза уморено Джон, когато най-после съумяха да преодолеят общото умопомрачение и всички се завърнаха в хола. — Аз съм се появил пръв. При раждането на втория майка ни е умряла — това е бил онзи брат, който е умрял след две седмици и са го погребали в гробището на Маунт Кидрон. На доктор Хол се е наложило да извади третия от мъртвото тяло на майка ни — Джон махна с глава нагоре. — Той ми беше брат… горе.

— Но аз искам да знам… — започна Луриа.

— Позволете ми, лейтенант, да разкажа всичко аз — каза Джон. — А въпросите си можете да зададете след това. По-добре отначало да обясня как е станало така, че никой не е знаел за съществуването на третия брат. Доктор Хол и жена му са били бездетни. Те отчаяно искали да си имат детенце. И точно тогава баща ми катастрофира до самата им къща, аварията предизвиква преждевременно раждане и съдбата дава на семейство Хол онзи шанс, който се случва веднъж в живота.

От борбата за парче хляб и от безплодието те са се изморили и озлобили. А тук богата жена ражда трима близнаци. Баща ми е бил в хола и не влязъл в спалнята нито веднъж. А после майка ми умряла при второто раждане и доктор Хол извлякъл третото дете от мъртвото й тяло. За семейство Хол това изглеждало несправедливо — три новородени без майка и принадлежат на човек, на когото ще се наложи да наеме чужди хора, за да ги отгледа — а ето, те искат дете и не могат да го имат… и единствени в целия свят знаят, че току-що на света се е появило трето. Хол обсъдил шепнешком ситуацията над трупа на майка ми, но така и не решили дали да кажат на баща ми за третото дете или не.

Джон се намръщи.

— Когато доктор Хол отишъл при баща ми и му съобщил, че жена му е починала при раждането на второто дете, вече нямало какво да се решава — за изненада на доктора баща ми отказал да го признае и заявил, че се отказва от него. Той така се е измъчвал от угризения на съвестта за това, че с упоритостта си е погубил жена си, че несъзнателно е пренесъл вината си върху детето, на което му се случило да се роди точно тогава, когато майка му умира. Доктор Хол решил за себе си — и без да каже нищо за третото новородено, поискал и второто. Баща ми се съгласил, казал, че ще се погрижи за издръжката му и си тръгнал.

— О, Джон — прошепна Ръсти, но Елъри забеляза, че тя малко се отдръпна от Джон, сякаш не можеше да примири живото му присъствие с това, че негово точно копие лежи горе мъртво.

— Семейство Хол са били едновременно и наплашени, и радостни. Като не е съобщил за детето и го задържал при себе си, Хол рискувал да загуби правоспособност, да не говорим за това, че те с жена му са можели да попаднат и зад решетката. Но те останали с двете бебета, за едното, от които имали устното съгласие на баща ми. Те не си представяли напълно как ще се измъкнат от тази ситуация. После, след една седмица, Хол прочел за смъртта на баща ми. Той направил справки и изяснил, че баща ми е умрял, без да осигури втория си син, макар че обещал да го направи и не е предприел никакви юридически действия в защита на детето и на самия доктор, за което Хол го помолил. Докторът решил да рискува и да регистрира в кметството на Маунт Кидрон и тримата за в случай че някога се наложи да се вади свидетелство за раждане или да се установява бащинство и имуществените права на двете деца. Но след седмица второто дете умряло от пневмония, което още повече усложнило нещата. Семейство Хол го погребали в Маунт Кидрон и заминали с третото дете за Айдахо, като се постарали да не оставят никакви следи. Така и не казали на никого в Маунт Кидрон за съществуването на третото дете — даже лекарят, когото доктор Хол повикал по време на болестта и при смъртта на второто дете, не знаел за него. Мисис Хол го криела и даже заминавайки за Айдахо те тайно го изнесли буквално в панера за бельо.

Джон стана и си наля солидна доза уиски. Той пресуши чашата си на една глътка и даже не се опита да се върне и да седне до Ръсти, сякаш чувстваше отчуждението й и реагира болезнено на него.

— И така, те са заминали с Джон на Запад и до четиринадесетгодишна възраст той се смятал за техен син…

— Джон? — запита Елъри. — Защо го нарече Джон?

— Защото се казва така. По-точно се казваше. Още преди да напуснат Маунт Кидрон, когато говорели за трите деца, Хол придобил навика да ги нарича по номера — Първи, Втори и Трети. За тях аз съм бил Първи, умрялото бебе — Втори, а брат ми… горе — Трети, Нещо повече, когато доктор Хол регистрирал ражданията ни, той така и записал: Син Първи, Син Втори, Син Трети. После, когато Вторият умрял и им се наложило да избират име за Третия, доктор Хол узнал, че мен са ме кръстили Джон, на баща ми. Той решил да нарече брат ми Джон Трети, предполагайки смътно, че ако има същото име като мен, това по някакъв начин ще заздрави връзката с фамилията Себастиан. Така той станал Джон Трети, а следователно аз мога да се смятам за Джон Първи.

Той приближи към камината и се загледа втренчено в огъня.

— Той се появи в моята квартира в Уилидж още през септември. Бях съвършено смаян. Нямах никаква представа, че имам брат-близнак.

Артър Крейг проговори със слаб глас:

— Това… това е невероятно.

— А представи си какво почувствах аз, Артър. Самата му потресаваща прилика с мен потвърждаваше разказа му, но той разполагаше и с документални доказателства — оригиналите на трите свидетелства за раждане, които аз ще ви представя, лейтенант; писмени, взети под клетва, заявления на доктор Хол и на мисис Хол, съставени малко преди смъртта й през 1921 година и някои други документи, които абсолютно изключват възможността от измама. Естествено, аз го посрещнах с разтворени обятия. Елен, нали знаеш как винаги съм искал да имам брат. Той не би ми попречил.

— Да — смотолеви Елен. — Не би попречил.

— И така, Джон ми разказа всичко, а освен това още и че когато двамата Хол му разкрили тайната на произхода му, те започнали да му набиват в главата, че той има същите права върху наследството на баща ни като мен и че когато то ми бъде прехвърлено — а доктор Хол положил всички усилия, за да узнае условията на бащиното ни завещание — техният Джон трябва да се появи и да поиска своята част. Джон пораснал със съзнанието, че именно това е целта на живота му. Животът му не е бил лек, тъй като Хол винаги са били бедни — или Хол е бил лош лекар, или се е държал зле с болните и така нататък. Във всеки случай, те едва свързвали двата края, а Джон Трети е трябвало да се заеме със самообразованието си и да работи като вол, за да преживява някак. Можете да си представите какъв гад се почувствах, когато узнах всичко това. Аз пък тънех в разкош. Уверих брат си, че ще получи своята половина от наследството, без каквито и да е пречки и протакания.

— Разбира се, разбира се — изстена Крейг. — Но защо не си ми казал за това, Джон?

— Артър, канех се. Но след това си помислих колко страхотно би било, ако ние с брат ми запазим всичко в тайна за няколко месеца. Помниш ли колко отдавна замислихме този празник — още от началото на ноември — и също тогава аз реших, че ще е просто гениално, ако на шести януари, когато получа наследството, публикувам стиховете си и се оженя за Ръсти, заедно с всичко това ви смая с Джон.

Той се обърна отново.

— И, значи, Джон се съгласи, че това е фантастична идея. Тогава отидохме и му купихме по точно копие от всичко, което има в моя гардероб, а аз му разказах всичко за моите познати. И няколко месеца тайно от всички той живя с мен в Ню Йорк. Понякога си правехме сами проверки и разменяхме местата си. Номерът ставаше просто страхотно. Един път той даже отиде вместо мен на среща с теб, Ръсти — това беше нещо като приемен изпит. Ние решихме, че щом можем да заблудим теб, ще заблудим и когото и да е.

— Колко си бил прав, Джон каза спокойно Ръсти. — И как съм се излъгала. Любопитно, на коя дата е било това?

— А аз? — развълнувано запита Крейг. — Ти си мамил и мен, Джон. Тоест си представял брат си за…

— Но разбира се, Артър. Исках да изненадам и теб. Помниш ли Деня на Благодарността? Той беше тогава тук с мен… Не разбирам защо всички ме гледате така? — каза Джон недоволно — добре, да допуснем, че сега всичко това изглежда като детинщина, но тогава ни изглеждаше забавно. С една дума, било каквото било, аз докарах тук целия ни двоен гардероб тайно, докарах и Джон Трети, когато пристигнах за Коледа.

— И игрите започнаха — каза Елъри. — Например, този номер със Сайта Клаус и коледната утрин?

Джон слабо се усмихна.

— Именно. Това беше Джон Трети в костюма, който ние бяхме купили в Ню Йорк. Замисълът беше да мистифицираме всички и, така да се каже, да разшаваме компанията. През цялото време Джон се криеше в стаята, аз скришом му носех храна или пък той нападаше хладилника през нощта. Спяхме в моето огромно легло, а ако някой се отбиваше, беше достатъчно той да се шмугне в някой от гардеробите. Стараехме се да се обличаме съвсем еднакво и да не попадаме едновременно на едно и също място. Затова вие така и не го намерихте, когато го търсехте. В действителност през тези дванадесет дена многократно го намирахте, но го вземахте за мен. Ама че се смеехме двамата!

— Е, Джон — прокашля се Фримън, — миналия понеделник единия от вас беседва с мен тук, в хола. Беседата имаше личен характер. Вие ли сте бил?

Джон поклати глава.

— Трябва да е бил брат ми. Понякога той дотолкова потъваше в атмосферата на тази игра, че започваше да действа самостоятелно. Защо, мистър Фримън? За какво сте разговаряли?

— Не, Джон, за нищо съществено — тихо каза издателят и се облегна в креслото.

— Между другото, Джон — запита Роланд Пейн, — миналия четвъртък аз имах е-ее… също толкова личен разговор с… Също ли е бил брат ви?

— Най-вероятно.

— Нищо ли не ви е споменавал за това?

— Не, мистър Пейн.

Пейн също се отпусна в креслото и хвана чашата си с разтреперана ръка.

— А сбиването в лятната къщичка? — попита неочаквано Мариус Карло. — Ето значи защо ти — или той — не можа да си спомниш нищо. Там е бил другият!

Той глътна на екс половин чаша уиски със сода.

— Това беше нагласено — Джон се усмихна. — Ние и двамата бяхме там.

— А разговорът с мен в конюшнята? — ноздрите на Вал Уорън затрепериха. — Аз даже не желая да знам кой от вас е бил там. Такъв гаден номер!

Ръсти отбеляза студено.

— Съгласна съм с теб, Вал.

— Добре, добре — предаде се Джон. — Това беше грешка. Сега го разбрах.

— А ежевечерните коледни подаръци със стихчетата? — изрече едва чуто Елъри. — Това също ли е част от играта ви на музикални столове?

— О, Господи, не — каза Джон раздразнено. — Към това нито един от нас няма ни най-малко отношение. Всяка нощ, легнали в леглото, ние обсъждахме това от всички страни. Аз така и не разбирам нищо.

— Освен това, че накрая брат ви е получил последния подарък направо в гърба — каза лейтенант Луриа.

Всички трепнаха, също и Джон. Те дори бяха забравили, че и Луриа е тук.

— Да — промърмори Джон. — И то какъв.

— Не знаете ли кой го е пронизал?

— Не, лейтенант. Но много бих искал.

— А сега кажете ето какво — лейтенантът направи крачка напред. — Този старец, когото намериха в библиотеката и също с нож в гърба. Кой от вас го е пуснал в къщата? Вие или брат ви?

— Какво искате да кажете? — произнесе Джон, запъвайки се. — Не знам нищо за него. Казвах ви го вече десет пъти.

— Знам какво сте ми казвали. Но аз се питам сега, Себастиан, не сте ли го въвеждали в къщата?

— Не!

— Вие не знаете как е попаднал тук?

— Разбира се, че не!

— Вие даже не знаете кой е той?

— Ни най-малко!

— Е, за това вероятно ще мога да ви помогна. Точно тази вечер получихме потвърждение. Вече се канех да тръгвам, когато ми позвъни Девоу. Искате ли да знаете как се е казвал старецът?

Джон целият почервеня.

— Слушайте, лейтенант, нямам настроение за повече игри. Разбира се, искам да знам името му. Е, и как се е казвал?

— Доктор Корнелиус Ф. Хол.

 

 

— Сигурно брат ми го е вкарал в дома — прошепна Джо Първи. — Никой от нас, освен него не е познавал Хол. И даже не ми е казал! Не е изтървал нито думичка! Сега вече знам защо позеленя, когато го оставих да слезе долу и да види трупа на стареца. Но защо не ми е казал? Сигурно се е страхувал.

— И е имало от какво — каза сухо Луриа. — Нали ако никой, освен него не е познавал Хол, никой не е имал и причина да му забие нож в гърба, така ли е? Ето че излиза, че Хол е бил убит от вашия брат. Как смятате?

— Не знам — произнесе Джон смаян. — Това е невероятно. Защо? Той винаги говореше за доктор Хол с много симпатия.

— Да — каза Луриа, — а все пак, може би старият Хол е решил, че няма да му бъде излишна част от пая на вашия брат, или такава е била уговорката им от самото начало. А тук братлето ви е пощръкляло и е очистило стареца. Възможно ли е подобно нещо, а, Себастиан?

— Аз не знам — повтори Джон. — Тогава излиза, че брат ми е истинско чудовище. Не мога да повярвам в това.

— Лейтенант — обади се Елъри.

— Да, Куин?

— Ако Джон Трети е убил доктор Хол, кой тогава е убил Джон Трети?

— Ето на — каза лейтенант Луриа, — улучи точно в десетката, братле. Аз съм всичко на всичко посредствен детектив, който се опитва поне донякъде да се оправи с това побъркано дело. Нищо не съвпада! Ама нищо! — той се обърна и веднага рязко се извъртя обратно. — И още нещо, Себастиан. Вие твърдите, че хубавичко сте се веселили тук с брат си като сте докарвали всички до лудост. А после уж никому неизвестният старец го заклали на килима в библиотеката… а вие сте си продължавали забавленията? И се надявате да повярвам, че двама невинни ще продължат детинската си игра в такава ситуация?

— Ние искахме да прекратим, лейтенант — отговори неуверено Джон. — Точно това и обсъждахме. Но брат ми според мен беше склонен да продължи, поне докато не узнаем какво става… подаръци всяка вечер… убийство…

— Вашият брат — каза Луриа. — Интересно се получава: всеки път, когато някой от вас е правил нещо гадно или подозрително, това винаги се оказва вашият брат. Така излиза според думите ви.

— Това е възмутително, Луриа! — развика се Джон. — Не стигаше само да ме обвините за убийството на брат ми!

— А в това има нещо — изрече непоколебимият Луриа. — Защо не? Наистина е възможно да сте изиграли спектакъл за бедничкия Джон Трети, особено след като сте узнал, че той претендира за половината от вашите милиони; а по собствените ви думи вие напълно владеете актьорското майсторство. И ето че го водите за носа, примамвате го тук под предлог за весела игра на двойници, която ще позабавлява гостите, а когато вече сте подготвил всичко — тогава той си получава онова, което му се пада.

— Защо би ми било нужно да постъпвам така — развика се Джон. — Че ако бих искал да убия брат си, бих могъл да го примамя в някой тъмен ъгъл в Ню Йорк или да го блъсна от кея. И чак накрая бих го довел тук!

— Какво ще кажете на това, лейтенант? — дружелюбно запита Елъри.

Луриа разпери ръце.

— Впрочем — продължи Джон с някаква трескава възбуда, — току-що ми дойде наум… защо изобщо е нужно на кой да е от присъстващите тук да убива брат ми? Та никой и не знаеше за съществуването му. Нима не е ясно? — Джон пак започна да крещи. — Та тези подаръци и стихове бяха адресирани за мен — именно мен заплашваха от самото начало на празниците. И който и да се е промъкнал днес в спалнята ми, той е видял брат ми, който е седял там, приличащ на мен както си приличат две капки вода и облечен също като мен — и е забил кинжала в гърба на брат ми, мислейки, че съм аз!

Объркан, лейтенант Луриа погледна към Елъри.

— А знаете ли — произнесе Елъри замислено, — това много прилича на истина. Според мен Джон е доловил много важен момент. Но точно това предполага и една любопитна възможност.

— Каква?

Елъри се обърна към Джон Себастиан.

— Ти твърдиш, че си Джон — онзи Джон, когото е възпитал мистър Крейг, когото е обикнала Ръсти, който е написал стиховете, издадени от мистър Фримън, онзи Джон, когото ни всички познаваме, тоест Джон Първи?

— Да.

— И ти казваш, че покойникът горе е твоят близнак, който израснал в Айдахо при доктор Хол, появил се е в Ню Йор преди няколко месеца и ти е разкрил кой е — тоест че е Джо Трети?

— Е, и?

— Е — и аз бих искал да знам следното — каза Елъри добродушно, — защо да не може да е точно обратното?

Джон беше озадачен.

— Какво?

— Досега не видях и не чух от теб нищо, което би могло да докаже, че ти си Джон Първи, освен с нищо непотвърденото ти твърдение, че е така. Затова те питам: как да разберем, че не е убит Джон Първи? Как ще разберем, че ти не си Джо Трети?

Всички в хола зяпнаха. Джон съумя да разтвори устата си точно колкото да промълви задъхано:

— Ти си откачил!

— Докато се занимавах с това дело, често ми се струваше, че така даже би било по-добре — кимна Елъри. — Но при липса на потвърждаващи доказателства моето съображение е достатъчно интересно, независимо от това откачил ли съм или не, не е ли така? Сега разбираш ли за каква игра сте се захванали с брат ти?

Нали ако наистина си Джон Трети, ти би имал мотив да убиеш брат си, при това достатъчно сериозен. Ти сам ни разказа колко озлобен е бил Джон Трети в течение на много години от това, че са го лишили от всичкото богатство, оставено от баща ти. Такова настроение напълно би могло да породи убеждението, че щом като признатият брат самолично се е ползвал от бащиното имущество двадесет и пет години, сега ще бъде само справедливо, ако от него се възползва самолично отхвърленият. Не да дели основната част от наследството с брат си, а да заграби всичко за себе си. И тогава Джон Трети убива Джон Първи… а след това твърди, че той си е Джон Първи и не е мислил никому лошото.

И с нотка на печал Елъри запита:

— Джон, можеш ли да ни кажеш нещо такова, което би доказало недвусмислено, че всичко казано от мен не е нищо друго, освен бълнуване на луд човек?