Елъри Куин
Последният удар (15)

Глава четиринадесета
Дванадесета вечер: неделя, 5 януари 1930 година

в която Оливет Браун беседва с дух, мистър Куим го удря мълния, а Джон Себастиан получава последния подарък

Неделята се оказа кошмарна — един от дните, за които се казва, че всичко ти пада от ръцете. Хората сновяха безцелно из стаите, местеха се от кресло на кресло, четяха и препрочитаха неделните вестници и даже обемистата автомобилна рубрика, дължаща появата си на нюйоркската автомобилна изложба. Твърдението на кмета Джими Уоркър, че в продължение на четири години ще жертва сумата, с която се е увеличила заплатата му, за благотворителни цели, по съответния начин беше помирисано, опитано на вкус, подъвкано и изплюто. Вал Уорън с чувство прочете некролога за Кенет Хокс, съпруга на Мери Астор, който загинал заедно с десет други членове на снимачната група по време на снимките на сцена с аероплан край Санта Моника в петък. Тези със склонност към литературата организираха кръгла маса за най-известните нови книги за сезона — Добри приятели на Джон Б. Пристли, Златната чаша на Джон Стайнбек, Ultima Thule на Хенри Хендел Ричардсън и последния роман на Дон Бърн Поле на честта. Дан Фримън със скръбен вид разказа любопитна история, предшествувана публикуването на На Западния фронт нищо ново на Ремарк. Но когато Елъри спомена за Дванадесет против Бога на Уилям Болито, кръглата маса моментално се пръсна на трески. В този дом и в този ден дванадесет беше неприлична дума.

Въпреки слънчевото време никой не се реши да излезе и да се поразходи, освен стария мистър Гардинър, който напусна дома, когато всички още спяха и се завърна едва привечер. Когато го запитаха къде е бил, свещеникът отговори: Там, където Христос се е явявал пред езичниците и тихо се изкачи в стаята си.

Зловещото предзнаменование на вечерта надвисна над къщата и изцяло завладя всички. Това се оказа непосилно за ирландката Мейбъл и по средата на деня тя се нарида хубавичко на гърдите на сконфузения сержант Девоу.

Елен Крейг направи предложение:

— Тъй като днес е навечерието на Богоявление или Дванадесетата нощ, а утре всички ще се разотидат, защо не отпразнуваме този ден както са го празнували през средните векове? В навечерието на Богоявление винаги здравата са се веселели, пирували са, играли са на различни игри. Какво ще кажете?

— Браво! — каза Елъри като се въздържа от забележката, че празникът Богоявление през средните векове очевидно е бил отзвук от римските сатурналии. — Кой какво ще прави?

В края на краищата беше съставено нещо като програма.

В благодарствената молитва на празничната маса мистър Гардинър спомена за брака на Кана Галилейска и накрая се помоли горчивите води на този дом да се превърнат в сладкото вино на добрината и радостта. Но тази целенасочена молитва не успя да повдигне ничие настроение и приготвеният от мисис Янсен празничен обяд започна сред мълчание. Джон не подобри с нищо положението, когато направи достатъчно висока забележка — мисис Янсен можеше да го чуе от бюфета — че печеното е недопечено. Остатъкът от обяда беше погълнат под симфонията на приглушени хълцания и подсмърчания от кухнята, съпроводени с отчаяното ш-ш-ш-т! на Мейбъл и Фелтън.

След това Мейбъл, докато прибираше масата, преди да сервира десерта, прекалено наклони претоварената табла и почти пълна чаша червено бургундско вино се плъзна точно на главата на Роланд Пейн, като ороси сивата му грива с разкошен пурпурночервен цвят. Потоци със същия великолепен цвят рукнаха по бузите и ризата му чак до колената. След това Мейбъл тръшна таблата и избяга в кухнята, като прибави воплите на душевните си мъки към риданията на мисис Янсен. Празникът се разстрои напълно. Елен и Ръсти хукнаха в кухнята да успокояват страдалките, а Артър Крейг помогна на своя мокър и несвързано ломотещ адвокат да се качи горе.

Елъри се възползва от случая и внимателно огледа хола. Коледният пакет го нямаше. Той все още гадаеше къде и по какъв начин ще бъде намерен дванадесетият подарък, когато цялата компания се събра за представлението, посветено на Дванадесетата нощ.

Мариус се гмурна в музикалната зала и през арката се понесе успокоително наивна музика, най-вероятно Пърсел. Под този мелодичен акомпанимент всички насядаха. Елъри вдигна ръка и музиката спря.

— Като ваш церемониалмайстор, леди и джентълмени — започна тържествено той, — аз си избрах най-популярната от всички линии на поведение — линията на най-малкото съпротивление. Речта ми отпада.

Елен му изръкопляска, както на него му се стори, прекалено радостно.

— Вместо това незабавно ще пристъпим към работа.

— Като първи номер от програмата ни, въпреки осветената от вековете водевилна традиция, няма да са нито акробати, нито японски жонгльори. Признавам си, аз и сам не знам какви дяволи сега ще ни покажат тук. Приятели мои, пред вас е мистър Артър Бенджамин Крейг!

Прозвуча акорд на рояла и домакинът тържествено се появи откъм библиотеката. Той носеше кутия с гофриран картон. След като я постави на тясната маса, той с достойнство се поклони на Елъри. Елъри му се поклони в отговор, седна, а Крейг се прокашля.

Сержант Девоу надзърна от арката, водеща към вестибюла, а мисис Янсен, Мейбъл и Фелтън — жените все още подсмърчаха — се подадоха от полуотворената врата на трапезарията.

— Уважаеми колеги, членове на Дружеството на Поклонниците на Джон Себастиан — започна Крейг, като отпусна внушително ръка върху кутията. — Тъй като утре е шести януари, Къщата на Фримън издава Храна на любовта в масов тираж — толкова скромен, колкото и благороден, какъвто е и авторът на книгата.

Прекъснаха го възгласи браво! браво! Джон се усмихваше, усмихваха се и всички останали, освен Фримън и Пейн, които седяха и слушаха с безизразни лица. Крейг бързо вдигна ръка.

— Тъй като имам двояко отношение към нашия млад герой — и като негов неофициален баща, и като непосредствен производител на гореупоменатото масово издание — не можех да си позволя да пропусна това историческо събитие, без да внеса своя скромен дял в неговото ознаменуване. Вследствие на което — продължи Крейг като същински оратор, — аз използвах всички възможности на своята печатница и труда на много от най-известните майстори, с които ме свързва многогодишно приятелство, за да се появи на бял свят — Крейг отвори кутията и вдигна една книга, — това специално издание на Храна на любовта, ограничено от дванадесет последователно номерирани екземпляра, по един за всеки от членовете на уважаемото ни събрание.

Всички се разшумяха, възхищавайки се от красотата на томчето.

— Книгата е напечатана на формат една дванадесета от листа, което приятно хармонира с малкия брой на страниците. Използвана е специална парцелена хартия, произведена в Англия по моя поръчка. Текстът е набран с изискано скромен шрифт, изработен също по моя поръчка от Шартрен изключително за Къщата на Фримън и използван за класическа поезия. Всеки лист е изготвен в два цвята: текстът в черно, а графиката и винетките — в бледочервено. Форзацът и шмуцтитулът са приятелски дар от известния художник Борис Акст. Листовете са събрани, сгънати и съшити ръчно, а след това са подвързани с мачкан левантийски сахтиян. Гордея се, че съм произвел тази книга, Джон, и подарявам тези екземпляри на твоите приятели с надеждата, че всички ще откриете в притежаването й също толкова радост, колкото изпитах аз, докато работих над нея.

Сияещ Крейг връчи една от разкошните книги на Джон, а останалите десет бяха разпределени сред присъстващите. Брадатият печатар здраво стисна последното томче към гърдите си.

— Себе си, естествено, също не съм забравил.

Джон беше изключително трогнат. Той седеше с книгата на колене и я гледаше, често примигвайки. Сред всеобщите възгласи на възхищение изкристализира искане за автограф от него. Въпреки възраженията му, че заради изкълчването може да пише само с големи усилия, Елън и Ръсти го хванаха под ръка, доведоха го до масичката и го пуснаха в креслото. Мистър Гардинър извади автоматичната си писалка, Валентина хукна в библиотеката за попивателна хартия и масата се превърна в място за импровизирано раздаване на автографи. Всеки настояваше не само за подпис, но и за лично посвещение. Сбърчил чело, Джон съчиняваше и записваше всяко ново посвещение с едва четлив почерк на вложката, на която бяха напечатани основните данни за това ограничено издание.

Елъри незабелязано се приближи към креслото, на което Джон беше оставил своя екземпляр, взе книгата и случайно погледна вложката. Това томче беше с номер 12. Внезапно в главата му изплува строфа от някакъв викториански поет: Съдбата над вероятността се смее.

Докато носеше към масата собствения си екземпляр, той забеляза, че Фримън и Пейн не бързат да се наредят за автограф. Но ситуацията не им оставяше възможност за избор и докато не беше станало късно, всеки от тях предложи екземпляра си на вниманието на младия поет, изстисквайки с мъка усмивка на лицето си.

— Когато се изготвяше програмата за днешните тържества, аз не си представях — обяви церемониалмайсторът — каква чудесна връзка има между неизвестния тогава първи номер на мистър Крейг и втория, който сега ще обявя: избрани редове от Храна на любовта, изпълнени от самия поет.

И Елъри седна, а поетът вдигна над главата си сплетени ръце като боксьор пред двубой за купата и публиката избухна в аплодисменти и приветствени възгласи. После, стиснал в ръка своя подвързан с кожа екземпляр стихове така, сякаш беше нещо от работилницата на Бенвенуто Челини, Джон зачете.

Той четеше хубаво, спазвайки ритъма, фактурата и интонацията на стиха и онова, което четеше, според Елъри съвсем не беше лошо. Елъри не споделяше гледната точка на мистър Гардинър, че стиховете са постни и прекалено умозрителни, на него те му изглеждаха живи и остроумни, пълни с очарователен цинизъм и пренебрежение към традиционната форма, което явно се беше наложило сред младите американски изселници от Френската Ривиера и кафенетата от левия бряг на Сена. Без да си криви душата, Елъри се присъедини към аплодисментите, последвали след четенето.

— Следващият номер е музикална интерлюдия, която ще изпълни нашият неподражаем импресарио на клавишите, несравнимият пианистичен вундеркинд, безподобният композитор и страстен виртуоз — маестро Мариус Карло!

Сержант Девоу и Фелтън бяха привлечени за сценични работници, те вкараха през арката рояла от музикалната зала.

Мариус се поклони, отметна въображаемите поли на фрака и седна на кръглата табуретка.

— В тази епоха, когато всеки сам си прави питието — започна Мариус, чупейки пръсти над клавиатурата, — и използва за приготвяне на напитките онова, което е около него: ратаят — фуражната яма, миньорът — дестилационния си апарат, калифорниецът — гнилия си кактус — ме осени идеята, че и аз като композитор мога да постъпя по аналогичен начин. С една дума, като вземам под внимание онова, което мистър Куин нарече дванадесетичност на нашия празник, аз съчиних композиция, основаваща се на додекафоническата система на Шенберг. Създадох тази композиция, вдъхновяван от комичното произведение на Бил Шекспир с назначение Дванадесета нощ, наречено така съвсем не защото заглавието е свързано по някакъв начин със света, а защото комедията е била предназначена за спектакъла в навечерието на Богоявление пред двора на кралица Елизабет. Не чувам викове ура.

Той чу ура.

— Първата част се нарича Корабокрушение в Илирия. Моля, тишина.

И Мариус вдигна ръце, изчака секунда и ги спусна с такъв дисониращ залп от звуци, че Мейбъл, която беше застанала в рамката на вратата за трапезарията, извика изплашено, силно се изчерви и избяга в кухнята. Двадесет минути младият музикант терза и насилва клавишите, съпровождайки изпълнението си с лекомислено либрето, което озадачаваше слушателите толкова, колкото и музиката. Аплодисментите накрая бяха неистови — слава Богу, свърши се?

— Следващият ни изпълнител — обяви Елъри, когато роялът беше преместен обратно в музикалната зала — е мис Валентина Уорън, която, както ми казаха, ще ни зарадва с два еталона на сценичното изкуство. Но с кои именно — кълна се, не знам. Мис Уорън!

Валентина удиви всички — поне отначало. Елен очакваше нещо тромаво от типа на Софокъл, например монолога на Иокаста към Едип или пък подражание на Бланш Юрка от Дивата патица. Вместо това Валентина помоли всички да се пренесат мислено през Хъдзън, в Хобокен, в репертоарния театър на Кристофър Морли и започна много смешен диалог от ударна др-рама от деветнадесетия век. В тъмата, или нито дева, нито жена, нито вдовица. Всички съскаха и се превиваха от смях, включително и Елъри. Но след това на бис младата актриса предпочете, уви, да се превъплъти в Нина Лидс, героинята от Старинната интерлюдия на Юджин О’Нил и много лошо изпълни предълга сцена в духа на потока на съзнанието. И да имаше в аплодисментите някаква фалшива нотка, никой, освен Елъри не я долови. И особено Валентина.

Елен Крейг донесе молберт, няколко листа хартия за рисуване, кутийка с овъглени пръчици и развесели цялата компания със серия светкавични карикатури, изпълнени с неочаквана зловредност. Шаржът на Елъри беше особено ехиден — глава на хищна птица върху дълга шия на куче-копой. Наред с това, колкото и да е странно, шаржът предаваше известно сходство.

Мистър Гардинър безстрашно прочете откъси от Песен на песните, без обаче да пропусне да я интерпретира като алегория на съюза между Христос и Църквата Христова. Ръсти Браун се появи на сцената с кълбо тел и два чифта клещи и се зае да прави прелестни, както тя ги нарече свободни форми на птици и животни. Изяви се даже и доктор Самсон Дарк и спечели куп аплодисменти, след като изпя със страшно носов глас майнска тържествена песен, подражавайки явно на Руди Веле.

— А сега — каза Елъри, когато докторът си седна, бършейки с кърпа фалстафовските си бузи, — преминаваме към piece de resistance^[1], гвоздея на нашата програма — сеанса, който ще проведе нашият знаменит медиум мисис Оливет Браун. Автентичността е гарантирана.

Мистър Гардинър незабавно стана и като се позова на неразположение, помоли за извинение и напусна хола. Но след минута се завърна и печално отбеляза, че ако се помисли трезво, онзи, който е посветил целия си дълъг живот на света на Духа, може да се окаже полезен при общуването с отвъдните приятели на мисис Браун, макар и в случай че се наложи те да бъдат прогонвани. И старият свещеник отново се настани и скръсти ръце, готов за среща и със самия Сатана.

Оливет Браун не обърна внимание на това. Тя беше прекалено заета с ръководни указания за оформянето на сцената. Най-накрая всички бяха подредени около голяма кръгла маса, която беше пренесена по разпореждане на мисис Браун почти в пълна тъмнина — тя нареди така. Всеки държеше мълчаливо ръката на съседа си. Сеансът започна.

Отначало се чуваха и тихото хихикане на момичетата, и ехидното шепнене на Мариус, но след това всички млъкнаха и се възцари почти осезаема тишина. Когато очите се нагодиха към слабото осветление, всички видяха, че Оливет Браун седи напрегнато-изправено, вперила поглед над главите им в тъмната дълбочина на стаята. Така седяха дълго, толкова дълго и толкова неподвижно, че започнаха неволно да напрягат слух. Около масата сякаш бучеше от напрежение.

Внезапно майката на Ръсти се облегна в креслото и изстена. След тишината този звук беше страшен и ръцете на всички насядали около масата инстинктивно се свиха… Стонът утихна. Сега тя седеше мълчалива, прегърбена, с отворени очи. При слабата светлина лицето й изглеждаше като бяла маска.

А после заговори с някакъв безжизнено призрачен глас, съвсем различен от обикновения, рязък и гъгнещ:

— Намирам се в голямо куполообразно пространство, тъмно и не тъмно, ярко и не ярко, обгръщащо ме в безкрайно простиращо се на всички страни… Това е като насън, но по-ясно, много по-ясно…

И тя продължи в същия дух, описвайки и не описвайки, така че всички някак неуютно усещаха онова, което тя вижда, без да получават представа за форма, цвят или размери. Изведнъж тя произнесе:

— Той се приближава, той… Виждам сивото му мъждукане… Той идва по-близо, по-близо — безжизнената й интонация стана по-рязка, тя повиши глас. — Някой, когото познавам. Познавам, познавам… Смърт. Той е мъртъв, това е призрак… Познавам го, познавам… По-близо. Кой е той? Кой си ти, кой си? — тя нададе вопъл, от който душите на всички отидоха в петите. — Джон! Това е Джон…

И тя падна напред върху масата, като удари с отвратителен звук челото си в нея.

Сеансът рухна. Елъри се хвърли към електрическия ключ и го достигна едновременно със сержант Девоу. Когато се обърна, доктор Дарк наместваше мисис Браун обратно в леглото, а Ръсти отчаяно масажираше восъчните й бузи.

— Не знам защо й позволих. След това тя винаги е толкова отпаднала. Бог вижда, че не вярвам в нищо от това, но тя изглежда сама се хипнотизира. Мамо! Мамо!

— Разрешете на мен — каза доктор Дарк. — Артър, премести това кресло тук. Трябва да я сложим легнала, краката да са по-високо от главата. Само е припаднала. Макар че цицината на челото ще си остане… Моля ви, нека някой отвори по-широко прозореца. Ще ни трябва много чист въздух.

Докато докторът свестяваше мисис Браун, Елъри се приближи към Джон, който стоеше самотен настрани със странен израз на лицето.

— Джон, този вопъл накрая сигурно здравата те е разстроил. Да се срещнеш със собствения си призрак приживе, как е, а?

Джон отговори спокойно:

— Интересно. По-интересно, отколкото си мислиш.

— Как да разбирам това?

Джон поклати глава с усмивка. Той гледаше внимателно майката на Ръсти. В мига, в който тя отвори очи, той прекрачи напред.

— Майко Браун, как сте узнала?

— Какво? — запита тя със слаб глас. — Ох, Джо. Главата ме боли. Какво е станало?

— Ти, майко, изпадна в транс — каза Ръсти — и говореше, че виждаш някого, който се приближава към теб — призрак или някой, сякаш мъртвец, а после го нарече Джон и припадна.

— Да? — каза майка й. — Джон — мъртвец? Какви глупости? — тя опипа главата си. — Не помня. Никога нищо не помня след това.

— Как сте узнала? — повтори Джон.

— Престани да говориш с гатанки — сърдито каза Ръсти. — Какво е узнала майка?

— Това го знае само още един човек — каза Джон на мисис Браун. — Между другото, не е от присъстващите. Затова ви питам още един път, майко Браун: как сте узнала?

Тя го погледна със замъглен поглед.

— Поне да ми беше минала главата. Нищо не разбирам от това, което ми казвате.

— Престани, Джон — каза рязко Крейг. — Мисис Браун не е в такова състояние, че да й се натрапваш.

— Правилно, Артър — каза Джон, без да престава да се усмихва. — Извинете, майко Браун. Не искате ли да се качите горе и да си починете? Впрочем, не би било лошо да се размърдаме всички — да се разведрим или да си легнем за някой и друг час. Нали днес няма да спим през половината нощ.

Като видя удивените погледи на присъстващите, Джон се ухили.

— Защо да чакаме до разсъмване? В часа на магьосниците аз, за разлика от Пепеляшка, се превръщам в принц, помните ли? Затова веднага след полунощ, още щом навърша двадесет и пет, възнамерявам да помоля мистър Пейн официално да обяви завещанието на моя баща, по което аз ще сменя тиквата с кралска карета. А после мистър Гардинър ще ни бракосъчетае с Ръсти — в щастието, и в нещастието, в радост и мъка.

— При теб излиза така романтично — прихна Ръсти.

Той я целуна.

— И най-накрая ще ви разкрия онази велика тайна, която бях обещал да разкрия.

— Ей Богу, точно за това бях забравил — каза Крейг, а Елъри си помисли: Ей Богу, и аз също. — Джон и какво толкова криеш в главата си?

— Ще узнаеш след брачната церемония, Артър, както и всички останали. Значи ще се съберем тук четвърт час преди полунощ?

Елъри изчака в хола докато всички се разотидоха. Той го обиколи, надничайки във всички ъгли.

— Дванадесетата кутия ли търсите, мистър Куин?

Това беше сержант Девоу, който надзърна от вестибюла.

— Нещо такова, сержант. Изглежда всички съвсем забравиха за нея.

— Само не и аз. Цяла вечер дебна — сержантът поклати глава. Тук я няма.

— Сигурно е пак в спалнята на някого.

Но изминаха десет минути, а те продължаваха да чакат кога някой ще изтича по стъпалата с кутията.

— Да речем, че всичко свърши — сержант Девоу се усмихна накриво. — Но ако все пак той спре на единадесетата, нещо няма да е наред.

Елъри не му се усмихна.

— Тя, сержант, ще се появи преди полунощ — и аз много се боя от това.

Той взе своя екземпляр от книгата на Джон и тръгна нагоре.

Вол​	Гвоздей	Вода	Глава
Къща​	Стобор	Риба	Зъб
Камила​	Ръка	Око	Белег/или кръст
Врата​	Длан	Уста	Стълб
Прозорец​	Бич	Маймуна	…

Деветнадесет предмета в единадесет кутии за единадесет вечери. Елъри безспирно сновеше из стаята и пушеше настървено.

Днес ще има още една кутия и поредицата на дузината ще бъде завършена. Това означава минимум още един предмет. Следователно, минимум двадесет предмета. Тук ли е отговорът? Числото 20? 20…

Той се върна към малкото бюро, върху което лежеше неговият списък от деветнадесет предмета. Вол… Къща… Камила… Но Елъри поклати глава. Вече сто пъти беше се обръщал към този списък в търсене на общ знаменател. Колкото повече търсеше, толкова повече се убеждаваше, че някаква връзка съществува. И все по-малко постижима тя му изглеждаше.

20… Това число го дразнеше. В него имаше нещо… отдавна забравено… Знаел го е някога… Чел е някъде… Дванадесет въпроса — има такава игра! Не, не. А ако се разгледа редът от двадесет предмета чрез играта на въпроси и отговори? Не, така могат да се определят самите предмети, но не е това…

20. И тук той си спомни.

Числата се групират по пет, по пръстите на ръцете и краката. Трите основни скали в петичната система за смятане — това следователно е по пет, десет и двадесет. Групирането на предмети по двадесет се е запазило в английската дума score и във френската quatre-vingts, което означава осемдесет, но буквално е четири по двадесет. Някога в тропическите страни двадесетичната система е била широко разпространена, защото при топлия климат хората са ходили боси и пред очите им постоянно са били не само пръстите на ръцете, но и на краката им. Някои аборигени в Мексико и досега смятат до цял човек, след което започват да броят отново. Едно от логичните доказателства за това, че гренландците са преселници от тропиците, е наличието на двадесетична система на смятане при тях.

20… и 12. Системи за изчисления?

Елъри унило се взря в списъка си. Всичко това беше много правилно, много интересно, но нямаше абсолютно никакво значение. Ни в най-малка степен не се разбираше как това може да се приложи към предметите, получени от Джон.

Той изчука пепелта от лулата си и угнетено се отпусна в креслото. Изпитвайки колосална умствена умора, той взе сувенирното издание на книгата стихове на Джон и го разтвори.

ДЖОН СЕБАСТИАН

ХРАНА

НА ЛЮБОВТА

Със музика се храни любовта,

Свирете, все свирете, музиканти…

ДВАНАДЕСЕТА НОЩ

 

ЕЙ БИ СИ ПРЕС

НЮ ЙОРК, 1930

И веднага се изправи в пароксизъм на радост, като че ли беше осенен от божествено откровение.

Той случайно отвори книгата на титулния лист. Точно там и беше, там си и беше и прелетя като стрела от страницата пред очите му към някакво забравено килерче в мозъка, отключвайки го със скоростта на светлината. Елъри жадно се ровеше в паметта си, прецеждаше, разчленяваше — и най-накрая пред него се разкри истината в прекрасната й простота. Той изпита някакво унижение. Защо не беше разбрал всичко много по-рано? Та тук нямаше нищо езотерическо, нищо фантастично.

Ето къде е бедата ми — помисли си той. — Винаги жертвам очевидното в полза на неразбираемото. Та всичко е било толкова ясно. Вол, къща, камила, врата… Всичките двадесет. Да, двадесет — същото онова число. Относно това той интуитивно е бил прав от самото начало. Докато разсъждаваше, изведнъж се сети, че още предстои да открие последния още неполучен, двадесети предмет. Прехвърли наум въображаемия списък…

И сърцето му се сви, и той изстена.

Двадесетият подарък, двадесетият предмет — та това ще бъде… Той изтърва подарената книга, безумно се озърна и изхвърча от спалнята.

Сержант Девоу се мотаеше на площадката.

— Какво се е случило, мистър Куин?

— В спалнята на Джон!

Въпреки масивността си, сержантът успя да дотича до вратата на стаята на Джон едновременно с Елъри. Девоу със сила блъсна вратата с рамо и тя се разтвори с трясък.

Вратите в целия коридор започнаха да се разтварят. От тях наизлизаха хора.

Елъри бавно влезе в стаята на Джон. Сержант Девоу стоеше в рамката на вратата, разтворил широко крака и преглъщайки трескаво.

Ръсти извика — един път.

Джон седеше с гръб към вратата без сако, в креслото до бюрото. Главата му лежеше на плота на бюрото до лявата му ръка. Дясната, превързана ръка беше отпусната надолу. На бялата му риза отзад, точно под лявата лопатка, цъфтеше яркочервено цвете с полуразтворени листчета. От средата на цветето стърчеше дръжка на нож.

— Сержант. Повикайте доктор Дарк.

Дебелият доктор влезе в спалнята. На пълното му лице нямаше капка кръв.

— Докторе, постарайте се да не оставяте ваши отпечатъци по бюрото и дрехите.

След известно време доктор Дарк се изправи. Той изглеждаше озадачен и изплашен.

— Джон е мъртъв.

— Сега се отдръпнете, моля. Сержант, позвънете на лейтенант Луриа. Аз ще остана тук… Не, мистър Крейг, не. Ще бъде много по-добре, ако останете с Ръсти. Може би за всички ще е по-леко, ако заключа вратата до идването на лейтенанта.

В коридора се молеше мистър Гардинър.

Когато остана насаме с трупа, Елъри се опита да подреди мислите си.

Най-вероятно е късничко. С външната страна на китката си той докосна шията, ухото, бузата на Джон. Все още са топли. Като на жив. Ако от гърба му не стърчеше нож, Джон можеше да бъде сметнат за заспал.

Само ако бях разбрал смисъла на тези подаръци, пет, десет, петнадесет минути по-рано!, помисли си Елъри.

И тук той видя картичката. Джон лежеше върху нея по лице, сякаш я четял в момента, когато са забили ножа в гърба му. Елъри омота пръстите си с носна кърпа, хвана крайчето на картичката и я измъкна колкото да се вижда текстът. Той не я вдигна.

Тя беше точно такава, както и предишните единадесет — бяла, правоъгълна, с надпис в стихове:

В дванайстата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Кинжал смъртоносен. Разделя ни нас

той с удар последен в последния час.

Кинжал. Ето го и дванадесетият предмет. Това трябваше да се предвиди. Сега всичко беше ясно. Последен удар… Да, да, всичко съвпада.

Бедата е там, помисли си Елъри, че всичко прекалено съвпада. Съвпада дотолкова, че трябва да си безумец, за да вземеш всичко това за истина.