Елъри Куин
Последният удар (13)

Глава дванадесета
Десета вечер: петък, 3 януари 1930 година

в която бледният конник пада с главата надолу, на еднооката кукла и пониква нов зъб, а окончателно озадаченият детектив изпада в пълна безпомощност

В петък сутринта в къщата господстваше духът на враждата. Вчерашните объркване и апатия претърпяха химически изменения: сега всички горяха от гняв, едва се докосваха до храната, приготвена от мисис Янсен, разхождаха се самотни или на сърдити двойки и с целия си вид недвусмислено даваха да се разбере, че най-голямото им желание е да се измъкнат по-бързо оттук. Сержант Девоу имаше достатъчно грижи.

Охлаждането между Джон и Ръсти се очерта още по-забележимо, а действията на Валентина и Мариус съвсем не подпомагаха затоплянето. Те се обстрелваха с ехидни реплики, насочени уж срещу самите тях, но всяка от пуснатите стрели попадаше в истинския си адресант. Най-накрая тази престрелка изгони Джон от къщата. Разярена Ръсти го последва.

— Нима не разбираш какво иска тази двойчица? Мили, какво става с нас? Не можем да ги оставим да развалят всичко! Джон, какво те прихвана?

Но Джон оседлаваше петнистата кобила, без да чува нищо.

— Недей да яздиш днес. Опасно е в такава киша.

— Няма да ми се случи нищо. Просто искам да се усамотя.

— От мен.

— Не от теб, Ръсти. Трябва да остана за малко сам. Какво става с тази дяволска подпръга?

— Струваше ми се, че смисълът на годежа е именно в това — да не се чувстваш самотен — каза Ръсти, съзнавайки, че говори глупости, но без да е в състояние да спре. — Или ти искаш да ми внушиш именно това?

— Остави, за бога! — Джон скочи в седлото, рязко дръпна главата на кобилата, преви се на две и пришпори коня. Той излетя от конюшнята като ракета.

Стиснала уста с ръка, опитвайки се с мигане да вкара обратно сълзите на безсилието си, Ръсти гледаше как той препуска в галоп по размекналия сняг и се скри в гората. Обхвана я паника. С несръчни движения тя оседла другия кон и се устреми след Джон.

Пътеката в гората надмина най-лошите й очаквания. Ивици мръсен сняг се редуваха с ивици лед по местата, където слънцето не можеше да проникне. Конят пристъпваше високомерно, изразявайки с пръхтене недоволството си. Сърцето на Ръсти тупаше силно. Тя пришпори коня и той пое в тръст. Тя се вглеждаше напред. Ако Джон се е опитал да препуска по тази предателска пътека… Един път конят се подхлъзна и едва не я хвърли, но тя упорито продължи пътя си, като в същото време се опитваше да си внуши, че кобилата се държи по-стабилно на краката си от коня, че Джон е първокласен ездач…

Тя го намери след завоя на пътеката. Беше изхвърчал от седлото и лежеше по лице в дълбокия сняг под една елха. Кобилата се е подхлъзнала и паднала — за това свидетелствуваше вдлъбнатината в снега. Но очевидно с нея не се беше случило нищо, защото не се виждаше наоколо.

— Джон?

Той лежеше бледен и неподвижен. Ръсти скочи от коня и се хвърли към него. Той не може да умре — каза си тя. — Не трябва.

— Джон! — тя отчаяно го разтърси. — О, слава Богу!

Той беше жив, но в безсъзнание.

— Мили, съвземи се! — тя го целуна, пошляпа го по бузите.

Джон не отговаряше. Чувството за облекчение напусна Ръсти. Той е зле, помисли си тя, много е зле. Не трябва да го местя, че иначе… Доктор Дарк!

Ръсти беззвучно се помоли, скочи в седлото, обърна коня на тясната пътека и препусна назад, към къщата.

 

 

Произшествието с Джон разведри обстановката. Елъри се върна от конюшнята и го завари излегнат по царски на дивана. Всички край него дърдореха оживено. Ръсти го галеше по главата и се усмихваше, доктор Дарк затваряше куфарчето си. Единственият признак на страданието беше бинтът на дясната ръка на Джон.

— Както виждам, болният ще оживее — каза Елъри.

— Искаш да кажеш идиотът — изръмжа Джон. — Сам съм си виновен за всичко. Защо е всичкият този шум?

— Разбира се, че сам си виновен — сърдито се обади доктор Дарк. — Пак ти е провървяло, че си се отървал с изкълчена китка.

— Сам, сигурен ли си, че всички кости са здрави? — развълнувано попита Крейг. — Да няма сътресение?

— Бих могъл да го откарам в болницата, ако това ще те успокои, Артър, но действително няма нужда.

— Разбира се, че няма — каза Джон. — Успокой се, Артър. Къде беше, Елъри? Аз, разбира се, не заслужавам съчувствието ти, но можеше поне да дойдеш и да се заинтересуваш дали не съм си счупил врата.

— Тогава у мен би възникнало изкушението сам да ти счупя врата — Елъри натъпка лулата си. — Просто ходихме със сержант Девоу да търсим кобилата.

— С нея всичко наред ли е? — възкликна Джон.

— Пъргава е като птичка и е пълна със сили. Намерихме я в конюшнята — нагъваше там сено. — Елъри духна клечката и внимателно я сложи в пепелницата. — Кажи ми, Джон, как стана това?

— Пришпорвах я силно, тя се подхлъзна и аз изхвърчах през главата й. Не помня повече нищо, докато доктор Сам не ме свести.

— Нищо ли не се случи на пътеката, — за да се изплаши тя или да спре?

— Не — Джон беше озадачен. — Не помня такова нещо. Защо?

— Мистър Куин — опекунът на Джон беше явно разтревожен. — Да не би да предполагате…

— Предполагам, мистър Крейг — отговори сухо Елъри, — че сега не е време да приемаме произшествието с Джон такова, каквото изглежда на пръв поглед. Ето защо ние с Девоу огледахме кобилата. В случай че някой е направил нещо с подковата. Радвам се да ви съобщя, че не е така. Това си и беше малко вероятно, защото никой не знаеше, че на Джон ще му хрумне да язди кон тази сутрин и че ще вземе именно кобилата, а не коня, който обикновено язди. Все пак като имам предвид всичко, което стана, нищо не мога да изключа като малко вероятно.

Над компанията отново премина сянка.

По настояване на лекаря Джон прекара цялата останала част от деня легнал. Той се отказа да лежи в леглото и до вечерта заемаше дивана в хола, като се оказа в центъра на всичко, с което се занимаваха гостите. Днес най-после изплува на повърхността темата, която ги занимаваше най-много. Те безкрайно обсъждаха какво се крие зад подаръците за Джон. Елъри слушаше мълчаливо, ловейки напрегнато не толкова съдържанието на приказките, колкото нюансите в интонацията. Но не успя да долови нищо съществено.

През целия ден в главата му се въртеше въпросът: а какво ще подарят днес? Отговорът на страничния въпрос — кой ще намери подаръка — беше за него предрешен. Ако се запази същата схема — а при цялата й безсмисленост в нея имаше последователност — подаръка ще намери Ръсти.

Онзи, който в даден ден беше най-често в контакт с Джон, намираше подаръка същата вечер. Поне така стояха нещата от неделя, от петата вечер. Точно в този ден самия него, Елъри, Джон го свари в собствената си спалня и вечерта той, Елъри, намери подаръка. В понеделник Джон имаше разговор с Фримън и го шантажираше; в понеделник вечерта шестият подарък беше открит от Фримън. Във вторник Вал Уорън изля страстта си върху Джон в конюшнята; във вторник вечерта именно тя намери седмия подарък. Сряда беше изключение: осмия подарък го намери Мариус в рояла, макар че през този ден между него и Джон не се случи нищо особено. Но вчера, след откровеното изнудване в стаята на Роланд Пейн, именно Пейн откри деветия подарък.

Елъри сви рамене. Той не възнамеряваше да придава прекалено голямо значение на тези умозаключения. Очевидно това не беше просто съвпадение, но пък дарителят не можеше да предвижда отделните епизоди от всеки ден. Който и да беше, той просто използваше събитията по реда на възникването им. Когато са събрани толкова хора — и всички сноват нагоре-надолу, влизат и излизат през различни врати и по всяко време на денонощието — не е толкова трудно да се узнае всичко и да си в течение на нещата. Тази фаза от действията на дарителя определено беше само епизод, мерзка подробност в онази пагубна игра, която той беше подхванал. И Елъри все повече се убеждаваше, че играта се води именно с него, а не с Джон или някой друг.

Елъри чувстваше, че много по-важен е въпросът кой е мъртвецът и как е свързан с останалите части на тази главоблъсканица. Как да се обясни умопомрачителният факт, че Джон не може да няма двойник, стаен някъде в къщата, докато според сведенията на сержант У или братът–близнак несъмнено е умрял на двуседмична възраст? И накрая — както винаги: какъв е все пак смисълът на ежевечерните подаръци.

 

Както Елъри и предвиждаше, десетия подарък го намери Ръсти. След обеда тя изтича до стаята си за още едно одеяло, за да завие Джон, а дотича обратно по-бледа от самото одеяло, стиснала в ръката си още една от внушаващите страх кутии.

— Направо на кревата! М-моля ви, нека някой да я вземе.

По форма кутията се различаваше от всички предишни — тя беше квадратна и плоска като онези, в които продават носни кърпички в галантерийни магазини. Тя беше уникална и в друго отношение: когато Елъри свали капака, той не намери нищо, освен бялата картичка.

— Няма подарък — каза Елен, загледана напрегнато.

— М-да, промени — с видимо облекчение отбеляза Джон, — може би даже онзи кретен, който се е заел с тази глупост, започва да разбира, че шегата му омръзва.

— Аз, Джон, не съм сигурен в това — Елъри прочете на глас напечатания на машина текст:

В десетата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Главата, твоята съдба,

скоро в гроба ще е тя.

И Зъбът е също твои.

Къде ти е умът, копой?

Джон намери сили да се усмихне.

— Трогателни чувства. Без трагедии, Ръсти. Аз вече престанах да се разстройвам заради всичко това. Пък и не мога да понасям бездарно стихоплетство.

Но тези му думи не заблудиха никого.

— Ама няма подарък — каза пискливо Оливет Браун. — Трябва да кажа, ме това е странно. Какво ли означава?

— Може да му са се свършили идеите — изказа предположение доктор Дарк.

— Или не е намерил подходяща глава — каза Мариус.

— Не намирам това изказване за особено удачно, Карло — отбеляза студено Пейн. — Както, впрочем и въобще запознанството си с вас.

— Успокойте се и двамата — каза Валентина. — Елъри, как разбирате това? Защо днес няма подарък?

— Подарък има — Елъри почука по картичката. Главата — твоята съдба. Нали вече имаше такава глава, помните ли? Смъртта ти означава то. Със затворено око и здраво стисната уста.

— Парцалената кукла на Нова година! — възкликна Елен.

Елъри кимна. Той се приближи до шкафчето, в което държеше подаръците. Погледна ключалката му, кимна още веднъж и после, даже, без да се опита да пъхне ключа, дръпна дръжката. Вратичката на шкафчето се отвори.

— Ключалката е счупена. Вероятно вчера, късно през нощта. Чакай от него всякакви изненади, а? Да, ето я — каза вече сериозно Елъри, — макар и с малко променен вид.

Към затвореното око и тънката линия, обозначаваща устата, върху бялата боя, покриваща лицето на куклата, се беше прибавила трета линия. Това беше къса вертикална чертичка, малко вдясно от центъра на устата и насочена нагоре. Макар че беше нарисувано съвсем небрежно, смисълът беше напълно ясен: това беше зъб — зъб, оголен в захилената зловеща уста под злобно-хитро присвито око.

Наложи се да помогнат на Джон да се добере до леглото.

 

 

През тази нощ в стаята си младият мистър Куин изпразни горчивата чаша до дъно. И работата не беше в това, че текущият резултат — седемнадесет предмета за десет вечери — за пореден път се оказа безсмислица.

На дъното на горчивата чаша имаше подигравка.

И не оставаха никакви съмнения за това с кого е подигравката. Обект на заплахите можеше да е Джон Себастиан, но обект на подигравките без съмнение беше копоят.

Той ме води за носа — мислеше си с ярост Елъри — и всяка вечер ме дърпа за него. А на мен ми остава само търпеливо да понасям това. Той ме познава, дяволите да го вземат! Той знае, че няма да се предам, че ще издържа до края. И му е съвсем безразлично какво може да се получи при мен като резултат. Той ме подтиква към извода…

За миг в главата на Елъри блесна странна мисъл: А всъщност, той съзнателно ме подтиква към определен извод. Но след това тя сякаш се разтвори в по-съществен въпрос: А когато стигна до този извод, тогава какво?

Сред всички неуспехи от тази вечер имаше един светъл момент: за да се строши ключалката на шкафчето, трябваше онзи, който го е направил, да се намира постоянно в къщата. Като се има предвид, че сержант Девоу е дежурил през целия ден, а заместникът му — през цялата нощ, ясно беше, че никакъв страничен човек не би могъл да го направи.

Но това беше слабо утешение. Той и без това отдавна знаеше, че външни хора нямат нищо общо с това.

Чак до разсъмване Елъри седя, втренчен в тъмнината на спалнята, а после заспа напълно изнемощял.