Елъри Куин
Последният удар (12)

Глава единадесета
Девета вечер: четвъртък, 2 януари 1930 година

в която тайната на Джон Себастиан става още по-тайнствена, мистър Куин изпада в отчаяние, а в зверилника се появява още един обитател

Делата на младите хора нерядко са вълнообразни и се случва така, че при отлив ясно си проличават глупостите. Няма да е преувеличено да се каже, че докато Елъри се мяташе в леглото през цялата безкрайна нощ, включително и през дъждовните, сиви часове на разсъмване, мислите му не преливаха от мъдрост. По-нататък му беше писано да се сблъсква с множество трудности и успешно да ги преодолява, но тогава той беше млад и Делото за Загадъчните Коледни Подаръци беше едва второто му разследване — и даже първото, което водеше самостоятелно — и му се струваше, че е настъпил краят на света. Трябваше да има двама Джон Себастиановци, всички доводи на логиката настойчиво изискваха да са двама Джон Себастиановци; с разума си той беше установил, че има двама Джон Себастиановци; и ето че сега се оказва, че в края на краищата има все пак само един Джон Себастиан. И да съществуваше Джон Себастиан Втори, то само като херувим в небесата и скелет на двуседмично бебе, погребано почти преди двадесет и пет години тук, на земята. Това също бяха факти. Какво се получава, когато факт се сблъска челно с друг факт? Хаос.

Оттук беше и отчаянието на младия мистър Куин. В отчаянието му го посетиха множество най-глупави мисли, за които му беше съдено да си спомни след двадесет и пет години със срам.

По обед той се измъкна от леглото, мечтаейки си мъчително да не знае нищо за престъплението, за Джон Себастиан и, щом е стигнало дотам, и за Коледа.

Когато слезе долу, той свари лейтенант Луриа на шканците в момент на потушаване на бунт на кораба. Мистър Пейнт, адвокатът, с вълнение в медения си глас твърдеше, че вече е втори януари, а той има много важни, неотложни дела и би желал да се завърне колкото е възможно по-бързо в града. Луриа отговори, че за най-голямо негово съжаление това е невъзможно. Доктор Дарк доказваше с плам, че е длъжен незабавно да поеме лекарската си практика, че е обещал да освободи подменящите го колеги и че лейтенант Луриа е длъжен да се вслуша в гласа ла разума. Лейтенант Луриа заяви, че си гледа работата така, както намира за необходимо и че делото не трябва да се усложнява — нито за него, нито за всички останали. Мистър Фримън, книгоиздателят, Мариус Карло, беглец от оркестъра на професор Дамрош, мис Валентина Уорън от театъра, мис Елен Крейг от Уелсли — всички изтъкваха свои аргументи с различна степен на вълнение и емоционалност; и всички получиха твърд отказ от лейтенант Луриа. Той заяви, че трупът още не е опознат, че сега зоната за издирване е разширена до пределите на целите континентални Съединени щати и че никак не би искал да оформя общ ордер за задържане на всички в качеството им на основни свидетели на убийството, но че ще бъде принуден да постъпи именно така, леди и джентълмени, ако го принудят да го направи. В отговор на това от устата на мистър Пейн се изсипа цяла тирада от юридически термини, които доста вдигнаха нервите на лейтенанта. И цялото съвещание се разпадна на откъси от възбудени разговори, а когато накрая всичката мътилка се утаи, се оказа, че лейтенант Луриа си е отишъл, а всички останали участници са си останали там, където са били.

По време на обеда всички се държаха като истукани. Напълно бяха зарязали всички правила на добрия тон. По всичко изглеждаше, че Ръсти и Джон пак бяха скарани и по неприязнените погледи, които Ръсти хвърляше на Валентина, по яростта, горяща в погледа на Джон, насочен към Мариус, Елъри си направи извода, че деликатните проблеми на четириъгълника са още твърде далеч от разрешаване. След обеда Дан 3. Фримън се уедини в един ъгъл като катерица с ореха си и откровено потъна в четене на ръкописа, изпратен му от града по куриер. Оливет Браун, мърморейки си нещо като вещица, се надвеси над астрологическа карта. Роланд Пейн се разхождаше напред-назад като тигър в клетка. Доктор Дарк и Артър Крейг, седнали да играят безик на две ръце, ожесточено шляпаха с картите. Преподобният мистър Гардинър, след като обиколи с неутешим вид целия етаж, измърмори нещо за главоболието си и малодушно се изтегли в стаята си. Елен предложи на Елъри да се разходи с нея под дъжда, получи в отговор безсмислен поглед и се махна обидена до дъното на душата си.

Най-накрая Елъри последва примера на свещеника, качи се горе, заключи вратата и потъна в дълбокото кресло. Но не за да си дремне. Вместо това, стиснал чашата с уиски, той мислеше, мислеше, мислеше.

Елъри трепна и се опомни. В стаята цареше полумрак. Той се чувстваше премръзнал, всичките му крайници бяха се схванали. Хрумна му, че може да е изпаднал в нещо като кома. Стори му се, че трябва да благодари на някакви гласове… На гласове! Той рязко се размърда. Именно гласове го върнаха към ужасния свят на действителността. Те явно идваха от съседната стая.

В това е нещастието на тези стари къщи — помисли си Елъри — стените им са изядени от времето. Достатъчно е да кихнеш — или пък нещо по-лошо — и вече знаят в цялата къща.

Мъжки гласове. Чия е съседната спалня? На Пейн. Пейн!

Елъри скочи на крака, протегна се за стол, безшумно го постави до вратата, свързваща двете стаи, стъпи на седалката, помоли се мислено да не скърцат пантите и с бързо движение отвори отдушника. Скърцането беше душераздирателно. Но събеседниците явно не го чуха, защото бяха прекалено погълнати от разговора.

Гласът на Пейн. И на Джон Себастиан. Елъри подслушваше без угризения на съвестта.

— Ти, отвратително пале! — говореше Роланд Пейн. — Имаш съвест не повече отколкото блюдолизец на партиен бос. Ще се опитваш да ме шантажираш!

— Както и да ме наричате, Пейн, това няма да доведе до нищо — произнесе гласът на Джон. — Работата е там, че аз, извинете за израза, ви хванах без гащи. Адресът ми е известен, името на малката също. Тя е обикновена проститутка, а вие сте един от любимите й клиенти.

— Докажи — отговори късо Пейн.

— Ето това ми харесва. Юридическо мислене. Веднага схващате същността на въпроса. Искате доказателства? Моля.

— Какво е това? — адвокатът се задъхваше от вълнение.

— Фотокопия от малко червено бележниче. Долиният календар на хайлайфа, каймакът на нейната клиентела. Дати, имена, хонорарите за сеансите. И даже интересни коментари. Ето, от рода на този: Този Роли Пейн е истински атлет. Да не смята, че съм му харем в единствено число?

— Стига — произнесе дрезгаво гласът на Пейн. — Откъде си взел това?

— От Доли — отговори гласът на Джон. — Купих го. Тоест оригинала. Не се безпокойте, „Роли“, заключил съм го на сигурно място. Не искам фотографии от това дневниче да лъснат във всички нюйоркски вестници. Представяте ли си какво би направил от това „График“? Възможно е там да скалъпят един от знаменитите си колажи — вие с Доли в пикантен момент. Боя се, че това би разгонило завинаги вашата солидна клиентела.

Пей мълчеше. После гласът му отговори:

— Добре. Колко?

— Пари? Нито цент.

— Не разбирам.

Джон се разсмя.

— Човек живее не само с хляб. Аз и така си имам цяла фурна.

Той рязко смени тона си.

— Имате син, Пейн. Казва се Уендъл Пейн, той е гордостта на филологическия факултет в Принстън и се смята за изгряваща звезда в областта на критиката за поезия. Една дума на младия професор Пейн…

— Ти — произнесе с учудване Роланд Пейн, — си просто маниак и аз съм абсолютно убеден в това. Сериозно ли ми предлагаш да повлияя на сина си, за да напише положителна рецензия за твоите цапаници?

— Не просто положителна, мистър Пейн. Възторжена.

— Очевидно, ровейки се в личния ми живот, ти си пропуснал характера на сина ми. За Уендъл е също така невъзможно да напише нечестна оценка, както да разбие касата на принстънския касиер. Той просто няма да го направи.

— Даже, за да спаси баща си от позор? Знаете ли, мистър Пейн, ако тази малка червена книжка бъде публикувана, вас могат да ви изключат от корпорацията.

— За това не може и дума да става! Аз не мога да го моля!

— Това е ваш проблем, не е ли така? — Елъри чу скърцането на дръжката на вратата. — Помислете си, имате още време. По мое предложение Дан 3. Фримън ще изпрати екземпляр от книгата ми на вашия син за рецензия със свои бележки. Давам ви срок до излизането на следващия брой на „Сатърди ревю“, посветен на поезията. Ще го очаквам с нетърпение. Разбрахме ли се, мистър Пейн? Искахте ли да кажете нещо?

До Елъри се донесе промененият, накъсан от тежко дишане глас на адвоката:

— Нищо. Нищо.

Той му как вратата на стаята на Пейн се отвори и пак се затвори — и едното, и другото стана много тихо. След това се дочу тихият звук от стъпките на Джон Себастиан надолу по стълбата. Той чу също така металическо скърцане, сякаш някой рухна върху кревата. Елъри почувства, че целият трепери.

Това не беше Джон. Това не можеше да бъде Джон дори в най-лошия си вариант. Онзи Джон, когото Елъри познаваше, не беше такъв. Онзи Джон, когото обикна Ръсти Браун, съвсем не беше такъв човек.

И все пак това беше Джон. Не можеше да бъде никой друг.

Беше. И не беше.

Това беше непоносимо.

И тази вечер именно Роланд Пейн намери деветия коледен подарък. Той се качи в стаята си веднага след вечерята като каза, че трябва да напише няколко писма. Слезе след две минути. Красивото му лице беше развълнувано, даже сивата му грива изразяваше негодувание, а веселото пакетче той носеше така, сякаш го беше вдигнал от китайско оризово поле. Той го хвърли на тясната маса, измъкна носна кърпичка, демонстративно обърса ръцете си и след това се върна обратно горе, без да отрони нито дума.

Също така безмълвно Елъри взе пакета. За Джон Себастиан беше написано на картичката, изобразяваща Санта Клаус. Със същата машинка.

Този път на бялата картичка в кутията имаше четири машинописни реда:

В деветата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

Маймунка за твоя зверилник,

нещо казва ти този немирник.

В червената амбалажна хартия имаше кокетна, твърде симпатична маймунка, направена от материал, приличащ на филц. При други обстоятелства тя би могла да предизвика възторжения писък на жените и усмивките на мъжете. Но сега всички я гледаха така сякаш всеки момент щяха да й пораснат рога и тя ще започне да чете Отче наш отзад напред.

Елъри обърна картичката. Там беше празно.

— Има ли предложения?

— Има! — извика Джон. — Да се изгори всичко това по дяволите!

Дан Фримън се изхили от ъгъла си.

— Има една стара еврейска пословица, която бих ти препоръчал в случая, Джон. В буквален превод тя означава: По чужд задник и да плеснеш, е приятно. — Той стана с усмивка. — А знаете ли, на мен всичко това започна да ми харесва…

През тази нощ Елъри кръстосваше стаята си с онзи железен бяс, с който е сновял из килията си в замъка Иф Едмон Дантес.

Отново животно. Вол. Камила. Риба. А сега още и маймуна. И в текста за първи път се появява думата зверилник, като че ли разграничавайки животните от останалите подаръци. Той се съсредоточи върху четирите дара, свързани със света на животните.

Вол. Камила. Риба. Маймуна.

Нечифтокопитно. Преживно. Водно. Примат.

Рога. Гърбици. Плавници. Ръце.

Елъри раздразнено завъртя глава. Материалите, от които са направени? Волът — дърво. Камилата — метал и емайл. Рибата — жива плът. Маймуната — тъкан. Когато осъзна, че незабелязано за себе си е прибавил към този списък и „Куин-тапа“, той хвана дневника и се опита да се абстрахира, записвайки всичко, което се случи. Но намекът казва ти в днешното послание продължаваше да се блъска в главата му. Това се случваше за пръв път. Сякаш авторът се беше ядосал на глупостта му и обясняваше нещичко.

На моята глупост? — помисли си Елъри. — Защо реших, че се задява именно с мен? Нали подаръците са адресирани до Джон.

И все пак той имаше съвършено необяснимо усещане, че мишена за подигравките в бележките е не Себастиан, а Куин.

Петнадесет подаръка за девет вечери.

Казва ти.

Казва ти какво? Какво?