Елъри Куин
Последният удар (11)

Глава десета
Осма вечер: сряда, 1 януари 1930 година

в която Джон получава за подарък глава, Елъри преследва призрак, а инспектор Куин се появява с новогодишна визита в неочакван час

Не може да се каже, че мистър Куин посрещна първия ден от новата година с надежда. Първо, когато той отвори очите си, беше един часа и пет минути през деня. Второ, когато наближи с колеблива крачка прозореца, за да погледа блестящия нов свят, той видя, че този свят е еднообразно сив и завладян от същата гъста мъгла, каквато изпълваше и главата му. Въздухът беше наситен с влага и всичко съвсем единодушно обещаваше дъжд. Гонете със звън лъжата, зовете истината със звън, беше написал Лорд Тенисън, но Елъри се съмняваше, че камбаните, пръскащи черепа му, възвестяваха настъпването на подобна ера.

Топящият се сняг приличаше на саван.

Когато той крадешком слезе долу, откри още един повод за депресия. Елен го изчакваше, въоръжена с таблетка аспирин, доматен сок, разбъркан с вурстерски сос и пълна кана кафе. Точно това беше нещо хубаво, но руменината по бузите на Елен и блясъкът в очите й бяха вече нещо съвсем лошо. Ама съвсем. Той се насили да си спомни какво беше станало в тъмната ниша след целувката, но цялата нощ като че ли беше погълната от мъгла. Днес Елен се притискаше към него. Като че ли…

Елъри трепна и изпи на екс втората чашка кафе.

— Ах, бедничкият! — измърка Елен. Тя го поведе към хола като го подкрепяше така, че той едва се справи с обхваналата го паника.

Холът беше осеян с телата на оцелелите, които с отнесен вид се опитваха да четат вестници. Елъри целенасочено се пресегна за свободен вестник с надеждата, че очарователният бацил, чийто носител беше станал, ще разбере най-после желанието му да страда в самота. Как ли пък не! Залепила се за него, Елен го насочваше към един предмет от обзавеждането, в който той разтреперан разпозна диван за двама, наричан още кресло на любовта. Те се настаниха в него, без да се откъсват един от друг.

— Чети си вестника, мили — тихо прошепна в ухото му бацилът. — А аз просто ще поседя… и ще те погледам.

Той четеше с ожесточение. По време на новогодишните празненства полицията на Ню Йорк провела 19 алкохолни рейда. Кметът Джими Уокър положил клетва за втори мандат на много веселата си длъжност. Генерал Смутс от Южна Африка пристигнал за първата визита в Съединените щати и съобщил на репортерите, че ужасите на съвременната война неизбежно ще я поставят извън закона. Той все четеше и четеше, без да вижда нищо.

Избавлението дойде при завръщането на Джон и Ръсти от разходка. Елъри скочи и каза прибързано:

— Извинете, Елен, отдавна исках да си поговоря с Джон. До скоро.

И избяга.

— Аве, Цезар! — приветства го Ръсти. — А вие сте щастливец!

— Какво? — запита тъпо Елъри.

— Елен е симпатична девойка.

— Да. Така. Добро ви утро. Как е главичката?

— Зависи чия — каза Ръсти.

— Моята засега е с мен — Джон се ухили. — Макар че тази сутрин за миг ми се струваше, че няма да се задържи на раменете ми.

— Ти поне имаш оправдание.

— Какво имам? — запита Джон.

— Имам предвид неприятният инцидент в конюшнята — каза глухо Елъри.

— Къде?

— Ами онази вчерашна историйка в яслата, Джон. Голямата любовна сцена.

Джон се ухили.

— И кой е бил този щастливец?

— О-о-о? — Елъри погледна към Ръсти.

Днес тя беше бледа.

— Това няма никакво значение, Елъри. Беше във всеки случай глупаво. Най-добре да забравим тази история.

— Да забравим какво, в името на всичко свято? — настойчиво запита Джон.

Елъри го погледна. Той вече се беше наканил да каже нещо, но в този момент в стаята се появи Валентина, приличаща на лед и Макбет. Ръсти каза едва чуто:

— Простете, Елъри, но безумно ни се пие кафе.

И замъкна Джон в трапезарията. На това място Елъри би могъл мрачно да се усмихне, но самата мисъл за това го накара да се намръщи.

За щастие, „И Ей Еф“ предаваше мач за купата на Роуз. Всички слушаха репортажа на Грег Мак’Нами за победата на Южна Калифорния над Питсбърг с резултат 47:14. Веднага възникна спор, че като интрига този мач не може и да се сравнява с миналогодишния за купата на Роуз, когато Рой Ригълс, централният защитник на калифорнийците и техен нов капитан, след като пресече топката при неудачен пас на политехниците от Джорджия, по необясним начин прелетя с него през линията на собствената си врата и с това поднесе победата на съперниците-южняци с резултат 8:7. Така те убиха остатъка от деня, а когато беше изядена вечерята, приготвена от мисис Янсен, беше вече късна вечер.

Елен все още се притискаше до Елъри.

— Интересно, кой ли ще намери днес подаръчето — каза тя, докато вървяха към хола.

Мариус, който вървеше след тях, каза: Не е ли все едно и се промуши напред. Те видяха как светна в музикалната зала и чуха как Мариус вдигна капака на рояла. Капакът веднага тропна пак, а Мариус дотича, размахвайки заплашително малко пакетче от червено-зелен станиол, с позлатена лентичка и картичка с изображение на Санта Клаус.

— В ролята, ей Богу! — крещеше Мариус.

Елъри взе пакета от него. Върху картичката имаше познат надпис: За Джон Себастиан.

— Не отваряй — ревна сърдито Джон. — Не желая да го гледам!

— Джон — Ръсти бързо се приближи към него, настани го в креслото и го погали по главата като дете.

— Машинката е същата — обади се Елъри. След това сви рамене и разкъса обвивката. На бялата картичка, лежаща в кутията, беше напечатано:

В осмата коледна нощ

аз изпращам ти, гълъбче мое,

глава със затворено Око.

Смъртта ти означава то,

със здраво стисната уста —

обхвана ли те ужас, а?

Джон се смъкна на самия ръб на креслото и седеше като вцепенен. Елъри свали червената опаковка от предмета, който се намираше в кутийката. Това беше глава от парцалена кукла, явно отрязана небрежно с ножица. Лицето на куклата беше зацапано с бяла боя, а върху нея бяха нарисувани с черно две чертички горе вляво — единствено затворено око, а малко по-ниско от средата — къса хоризонтална линия, която очевидно трябваше да изобразява затворена уста.

Елъри премести погледа си от главата на куклата към обратната страна на картичката, но тя беше празна.

След това Джон произнесе:

— Смъртта ти означава то — и скочи от креслото. Ръсти закри уста с пръсти.

— Ето какво! — каза Джон. — Аз повече не мога да приемам това като идиотска шега или прояви на безумец, или като каквото и да е друго, дявол да го вземе! Аз не мога повече да се преструвам заедно с вас, че това тук е празничко сборище на близки хора, да изпълнявам светски ритуали, да ям, да бръщолевя, да играя на карти, да слушам радио, да спя… сякаш не става нищо особено. Стига! До гуша ми дойде. Кой ме преследва? Какво искате? За какво съм виновен?

И това изправи Елъри плътно пред онази глуха стена, която прегради пътя му още от самото начало. Макар и да знаеше вече за Джон онова, което му стана известно, беше все пак съвършено невероятно това да е спектакъл, игра за пред публиката. Джон действително се страхуваше. Той беше почти обезумял от страх. Той не можеше сам да си подхвърля подаръци. Той не знаеше за тях нищо.

Джон изтича. Те чуха тропането на обувките му по стълбата, чуха, как разтвори вратата, тръшна я… заключи се.

Един след друг всички станаха от креслата, промърмориха или изломотиха по нещо и се повлякоха нагоре, за да търсят безопасност в собствените си спални. Ключовете, превъртащи се в ключалките, ехтяха със зловещия грохот на мускети.

Когато Елъри приключи със записките в дневника, той погледна часовника и видя, че едва е минало десет и половина. В къщата беше тихо както в четири сутринта. Донякъде противоестествено, въпреки новогодишната глава съвсем не му се спеше. Той закрачи из стаята. Малкият старец на килима в библиотеката му се струваше нещо съвсем далечно. Във всички случаи това беше едно странично отклонение, подлежащо на обяснение. И рано или късно идентифицирането му ще даде отговор на въпроса кой е забил етруския кинжал в гърба му.

Но тези кутии с тяхното невероятно съдържание! Това беше гатанка за глупаци… или за безумци… или такива като него, родени с глиста на любопитството, който ги заставя постоянно да жадуват за отговори. Именно тази жажда го беше завела до ямата на оркестъра в Римския театър в заплетеното дело на Монте Филц. Или пък е било щастлива случайност… Римска свещ, помисли си той с ирония, разпръснала се за миг на ярки звезди и угаснала завинаги? Елъри се отказваше да повярва в това.

Тук има някакъв отговор, помисли си той, нещо свързва тези предмети. И е без съмнение нещо съвсем просто. Остава само да се намери. Той седна и стисна главата си с ръце.

Засега са осем кутии за осем вечери. Значи остават четири — ако в това въобще има някаква логика. Осем кутии, съдържащи тринадесет предмета. Четиринадесет, ако се смята дланта с черно кръстче, дланта отделно от ръката, част от която е. Но онзи, който е печатал на машинката, е откроил думата длан като я напечатал разделено. Тогава да допуснем, че са четиринадесет. — Има ли тук математическа връзка? Даже и да има, тя е по-неразбираема от египетските йероглифи преди разчитането им от Шампольон. Йероглифи! Елъри трепна. Но след това се отпусна и притвори очи.

Да предположим, че числото е 14… Вол. Къща. Камила. Врата. Прозорец. Гвоздей. Ръка. Длан. Вода. Риба. Око — затворено. Уста — затворена. Нищо не виждам, нищо няма да кажа? Тогава не достига ухо. Или ухо тепърва ще има?

Три са животни, ако рибата се брои заедно с вола и камилата. Пет имат отношение към къщичката. Четири са части на тялото, по-конкретно на човешкото тяло. Остава бичът и водата, които не се съчетават с нищо. Животни, къща, части на тялото, вода и бич.

Той опитваше различни съчетания. Волът и бичът се свързват един с друг. Но по-нататък? Нищо. Камилата… По-лесно камила ще мине през иглено ухо, отколкото богат да влезе в Царството небесно. Това може да се отнася за Джон, който скоро ще бъде достатъчно богат. Предупреждение? Иди, продай имението свое и го раздай на нищите… Тогава пък защо да не се каже направо така? Къща, прозорец? Онези, които живеят в къщи от стъкло… Това беше интересно, тук се откриваха някакви възможности. Тайна в миналото на Джон? Не ме докосвай — няма да те докосвам?… Гвоздей. Защото в ковачницата нямаше гвоздей…

След известно време Елъри се предаде. Това беше задача за Айнщайн — Алберт или Изи — и двамата работеха с опасни материали.

Той погледна към леглото — то не го привличаше. Ще почета малко, помисли си той, ще взема от библиотеката някоя книжка и ще почета, вместо да вземам приспивателно.

Той така и не се беше съблякъл, затова веднага стана, излезе в тъмния коридор и полека слезе долу. В хола беше тъмно, само в камината тлееха въгленчета. Той включи фенерчето — и го изключи веднага. В библиотеката светеше. Фелтън е забравил да изгаси? Или?…

Цялото тяло на Елъри се напрегна. Той безшумно пресече хола. В библиотеката имаше някой: неподвижна фигура в коженото кресло. Изпод халата се протягаха отпуснати крака, а пораждащата страх вяла ръка висеше от облегалката на креслото. Елъри се вгледа. Беше Джон.

Той седеше под лампиона така, сякаш… Смъртта ти означава то.

С един скок Елъри се втурна в библиотеката и замря. Той едва не извика от облекчение. На коленете на Джон лежеше книга, той дишаше бавно и равномерно. Най-вероятно, след като не е намерил спокойствие и той е решил да опита същото средство като Елъри. Слязъл е да си вземе нещо за четене и така е заспала над книгата.

Елъри се наведе с намерението да разтърси Джон. После, сдържан от някаква стеснителност, за която дори не се и опита да потърси обяснение, той се изправи, без да докосне спящия и се приближи на пръсти до най-близката етажерка. В нея имаше няколко нови, неотдавна издадени книги; едната от тях се наричаше О, колко е богоподобен, авторът й беше някакъв Рекс Стаут и беше издадена от издателство „Авангард“. Това беше първият роман на този автор и Елъри си спомни, че в рецензия в „Ню Йорк хералд трибюн“ се казваше нещо от рода на това, че книгата прокарва прави и дълбоки бразди в онзи чернозем, където са завоювали своя периметър Габриеле д’Ануцио и Д. Г. Лоурънс. Елъри реши да се занимае с тази най-нова задача на литературния небосклон. Той свали книгата на Стаут от рафта и излезе тихо.

След светлината в библиотеката тъмнината в хола беше особено дълбока и му беше нужно известно време, за да се добере пипнешком до вестибюла. Тук му помогна светлината от площадката на горния етаж и той леко изтича по стъпалата с книгата под мишница. Когато стигна до площадката, той сви към коридора — и замря.

По коридора, насочвайки се към спалнята си, вървеше Джон.

Грешка не можеше да има, макар че той се виждаше откъм гърба и светлината беше слаба. Това беше Джон, той не беше го изпреварвал по стълбата и все пак — отново! — се беше оказал на втория етаж пръв!

Елъри извика рязко:

— Джон!

Джон не се обърна. Джон не се спря. Едва чул гласа на Елъри, Джон хукна да бяга!

— Добре тогава, братче — мрачно каза Елъри и също хукна.

Джон изтича покрай стаята си, понесе се към дъното на коридора, сви надясно и изчезна.

Елъри наведе глава и ускори бягането. Последвалото преследване се оказа нещо болезнено във всяко отношение. То се разви из необитаемата част на къщата в адска тъмнина, по изоставени, но пълни с вехтории стаи, в пълна тишина, ако не се смята тропането на подметките и епизодичните сблъсъци на мебелите с различни части от тялото на Куин. Той си спомни за фенерчето едва тогава, когато по него не остана здраво място, изгуби следите и се изпълни с презрение към самия себе си.

Елъри се устреми надолу, светейки си с фенерчето без вече да има особена нужда от това. В библиотеката беше тъмно. Той светна. Креслото беше празно. Елъри изтича нагоре и без да се колебае ни най-малко отвори вратата на спалнята на Джон и влезе. В нея стоеше Джон гол и пъхаше крака в крачола на пижамата. Те се втренчиха един в друг.

— А, ама това било любезното ми съседче! — каза Джон, довършвайки прекъснатото си движение. — Трябвало е пак да заключа вратата. Сега пък закъде си се разбързал?

— Мислех, че ти вече спиш.

— Така да е, ще си призная всичко. Легнах си, но не можах да заспя. Слязох в библиотеката и почетох малко. Така съм задрямал и преди малко се събудих. Та защо сумтиш?

— Кой сумти? — Елъри се усмихна и се върна в стаята си, като остави Джон с един крак в пижамата и с недоволна гримаса на лицето.

Казано честно, Елъри наистина сумтеше като пума. И, казано честно у помисли си Елъри, все още ухилен, дишането на Джон е леко като на бебе, насмукало се с майчиното си мляко.

Дочу се предпазливо чукане по вратата и като напъха ръката си обратно в ръкава на сакото, Елъри каза:

— Да?

— Аз съм. Отворете, мистър Куин.

Елъри отвори вратата.

— Мислех, че сте си отишли отдавна, сержант.

Сержант Девоу сниши глас:

— Добре че не сте още съблечен. Да вървим.

— Къде?

— Навън. Имате гости.

— Гости ли?

— Те смятат, че е по-добре да не влизат в къщата. Чакат в колата.

— Кой чака, сержант? В каква кола?

Обаче сержантът вече крачеше по вестибюла. Елъри затвори вратата след себе си и го последва в недоумение.

Девоу и заместникът му, млад полицай с фамилия Кукси, се съвещаваха за нещо с половин глас на площадката, без да обръщат внимание какво става на пътя пред тях. Напрягайки зрението си, Елъри слезе на стъпалата. Автомобилът, мощен седан, стоеше в тъмното с изключени фарове и двигател.

— Да? Кой е тук? — запита той.

Скърцащ глас произнесе:

— Честита Нова година.

А бас добави:

— Именно!

— Татко! Уили! — Елъри изтича, рязко дръпна задната врата на патрулната кола и се пъхна вътре.

— Какво правите тук посред нощ, по никое време?

— Зяпаме наоколо — каза инспектор Куин. — А Уили пристигна, защото е сигурен, че не трябва да ми се разрешава да карам автомобил.

— Не трябва — потвърди лаконично сержант Уили.

— Посред нощ — каза Елъри. — На пътя.

— Не искаме да те излагаме пред шикозните ти приятели.

— М-да, солидна бърлога, ако се съди по онази част, която се вижда оттук — каза сержантът. — Как е втората част, маестро?

— Стига се будалка — каза Елъри. — Между другото, честита Нова година и на вас. Какво узнахте за раждането на Джон Себастиан?

— Така, Томас — каза инспекторът. — Дължиш ми един долар. Бръкни се.

— Една минута — промърмори сержантът. — Още щом ме забъркахте в този бас разбрах, че е бас за балами.

Чу се звън на монети, някакво шумолене, а след това инспекторът каза:

— Щом ти изкопа тази история, Уили, ти разказвай.

— Най-общо казано, поразходих се около Маунт Кидрон и Ри — започна сержант Уили, — и така, по детайлите, пък и като пресметнах нещо наум, сглобих от парченцата цялата история. Аварията е станала по време на виелица, на бостънското пощенско шосе, през нощта срещу шести януари деветстотин и пета година, точно до дома на местния лекар с фамилия Хол. Хорнселиус Ф. Хол. Била е още и мисис Хол, жена на дока.

— Минутка — каза Елъри. — Този доктор Хол и жена му. Колко време са живели в Маунт Кидрон? Откъде са се появили?

— Нямам сведения — каза сержантът. — За Хол имам само, че клиентелата му не е била богата и едва са свързвали двата края с жена си. Във всеки случай Себастиан, който, както тогава е изглеждало, не бил пострадал сериозно, макар че след седмица умрял от травми на главата, получени при аварията, по някакъв начин замъкнал мисис Себастиан до дома на Хол, и докторът се заел с нея. Тя е била в осмия месец или около осмия и от аварията започнали родилните болки. Родила през същата нощ. На шести януари — било е след полунощ.

— А сега — каза инспектор Куин, — приготви се за изненада.

— Ще се учудя ако ме изненадате — каза Елъри. — Знам каква е вашата изненада. Преди всичко именно затова ви помолих да се поровите в това дело. Джон не е бил единственото дете на Себастиан, което се е родило в онази нощ, вярно ли е? Мисис Себастиан е родила двама близнаци, така ли е? Две съвсем еднакви момченца-близначета?

— Чуйте го само — каза с отвращение сержант Уили. — Щом сте знаели всичко, маестро, за какъв дявол ме накарахте да се трепя из целия Уечестърски окръг?

— Аз не знаех, Уили. Това беше само хипотеза. Наблюдавайки някои странности в събитията и поведението на някои хора, аз приложих Закона на Куин за Движението на Материалните Тела, който гласи, че дори поет не може да се намира на две места едновременно. По-нататък, съществува Закон за Съмнителните Амнезии, в който се доказва, че когато някой млад човек загубва памет за конкретно събитие, случило се само преди един ден, като при това помни всички останали събития от същия ден — и това става в два отделно взети случая — тогава, сержант, излиза, че няма никаква амнезия и следва да се приеме, че в събитието е участвал някой друг. И, между другото, всичко това се потвърждава от Закона на Куин за Вдигнатата Вежда. Съгласно този неоценим закон, когато при един човек в гардеробите висят, а в скриновете лежат точни копия на всичко, което той облича и носи, начиная от бургундската шапка с панделка отзад и до чифта гети с бисерни копчета, а човекът приписва това странно обстоятелство на свои прищевки за дрехите, затова уж купува всичко в двоен размер — та тогава, сержант, съгласно този закон, както вече казах, веждата се повдига от изумление и остава в това положение.

— За какво ми говори той, инспекторе? — запита сержантът.

— Де да го знам — каза инспекторът. — Макар че от цялото това клатене на въздуха до мен достигна лек полъх, че все пак те очаква изненада.

— Какво? — запита Елъри.

— Хайде да поразиграем още малко нашия гений, Уили. Изложи му отначало всичко поред.

— Слушам, сър! — каза Уили и млясна с устни, приличащи на китови. — Виждате ли, маестро, когато разбрах, че същата нощ се е родило второ дете, аз си казах: А какво е станало с това второ бебе? Логичен въпрос, нали?

— Разбира се — свадливо отговори Елъри. — Логичният отговор, на който ще бъде такъв: тъй като за раждането на втория син не е било заявено и Джон Себастиан старши, очевидно, не е признал съществуването му, то горепосоченият втори син е трябвало да бъде възпитаван от чужди хора, вероятно под чуждо име и най-вероятно, без да знае за произхода си, поне в течение на много години. Много неща за този втори син ние сигурно така няма и да узнаем — особено причината, поради която баща му се е отказал да го признае — но вие потвърдихте онова, до което аз стигнах по логичен път, а това е всичко, което ме интересува в дадения момент. Джон има близнак и го има вече двадесет и пет години без пет дена.

— Това ли е всичко, мистър Куин? — запита го баща му.

— Естествено. Че какво друго?

— Ами така, един малък детайл — каза тихо инспекторът. — Я му обясни, Уили.

Сержант Уили се усмихна.

— Близнакът е умрял на двадесети януари деветстотин и пета година на двуседмична възраст.

— Не! — възкликна Елъри.

— Да — каза сержант Уили.

— Невъзможно!

— Маестро, мога да ви го докажа като две и две.

— Сбъркали сте!

— Говори ли се така? — изръмжа сержантът. — За такива номера на някои им набиват зъбите в гърлото. Щом казвам, че това бебе-близнак е умряло на две седмици, това означава, че то е умряло. Разбра ли?

— Но как можете да сте сигурен — възрази побеснял Елъри. — Това би било… би било просто непоносимо! Та Вселената би се преобърнала! Изложете вашите така наречени доказателства и ви гарантирам, че ще пробия в тях четиридесет и две дупки без нито един звук!

— Ах, така ли? Да, действително, преди около девет години кметството на Маунт Кидрон е изгоряло до основи с всички документи, така че никакви официални регистрации за раждането на детето аз не можах да намеря, но…

— Аха! — каза Елъри. — И охо!

— Но — продължи невъзмутимо сержант Уили, — имам живи свидетели. И те твърдят, че онези, които са поели опеката над втория син на Джон Себастиан старши, след като първия син — твоят Джон — е бил откаран в Ри, са били семейство Хол. Да, именно — лекарят, акуширал при раждането и неговата жена. Но цялата работа е там, че те са били с него само две седмици. След това той се разболял от пневмония и умрял. Хол повикал друг лекар от Маунт Кидрон, който и досега практикува там, някой си доктор Харълд Дж. Мартин. Доктор Мартин помни как е съставял смъртния акт. Разполагам с писмените му показания. Мартин също помни, че след като се е убедил, че детето е мъртво, Хол му разказал всичко: как две седмици преди това детето се е родило в къщата му веднага след първото — детето на мисис и мистър Себастиан — а този Себастиан му го оставил, защото при второто раждане жена му умряла и той сметнал за виновник за смъртта й второто дете или пък по някакъв друг идиотски повод. С една дума, той не пожелал да го признае за свое. Трябва да е мръднал след аварията.

— Така че даже и това си има обяснение — каза инспектор Куин.

— Това е номер едно — каза с удовлетворение сержантът. — Номер втори: аз намерих гробаря, който е погребал детенцето на Хол. Хол му разказал същото. Номер трети: свещеникът, който е прочел заупокойната молитва над гроба, все още е жив и здрав в Маунт Кидрон, на пенсия е. Той ме заведе в църквата и разрови заради мен църковните архиви, а в тях черно на бяло е записано: Вторият син на Себастиан, на възраст две седмици, умря на 20 януари 1905 година. Като си знам клиента, аз направих фотокопие. Искате ли да погледнете?

— Нищо не разбирам — каза Елъри със слаб глас.

— И номер четвърти — каза баща му. — Уили намери гробчето на детето на маунткидронското гробище. Малък евтин камък, а на него надпис: Себастиан-Хол, 5 януари 1905 — 20 януари 1905. Почивай в мир! Бихме могли да получим разрешение за ексхумация, но не знам какво би ни дало това, освен да установим, че в гроба се намират костите на двуседмично дете. Разполагаме с маса писмени показания, за да установим категорично, че близнакът се е родил и след две седмици е умрял. Видът ти нещо не ми харесва. Какво, много ли са лоши новините?

— По-лоши не могат да бъдат — изстена Елъри. — Това… Това е просто някакво бълнуване. Това не може да бъде. — Семейство Хол, сержант, какво е станало с Хол?

— Приблизително към средата на деветстотин и шеста те си събрали багажа и повече никой нито ги е виждал, нито ги е чувал в Маунт Кидрон. Не можах да намеря никой, който да знае къде са заминали. Никакви записки за подобно преместване няма в нито една от местните транспортни компании. Вероятно са наели фургон от друг път.

Елъри помълча. После той каза:

— Много ви благодаря, У или.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита баща му съчувствено.

— Даже не мога да намеря думи. В цялото това безумно дело имаше един момент, за който, струваше ми се, имах отговор. А сега… — Елъри отново помълча. — Добре, това са мои проблеми. Благодаря, тате. Уили, като тръгнете обратно, не карайте бързо. Лека нощ.

Той се измъкна от патрулната кола и, олюлявайки се като старец, тръгна към къщата.