Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (47)

47

Изминаха два часа, преди да видя за пръв път Даниъл Полард. Някъде около девет и половина надникна през входната врата. На светлината на уличната лампа ми се стори по-дребен, отколкото очаквах. Сгуши глава между раменете си, зави зад ъгъла на къщата и изчезна. Миг по-късно долових скърцането на гаражната врата. Понтиакът излезе от двора и мина покрай мен.

Дадох му половин пряка аванс и го последвах. Той се отби в една закусвалня, купи си сандвич и го изяде на пустия паркинг. Час по-късно се друсахме по Мейн Лайн Роуд — една гадна, покрита с неравен паваж улица в предградие на Чикаго, наречено Калъмет Сити. Като ченге често бях обикалял района, който беше пълен с проститутки. Не за да ги арестувам, а за информация.

Проститутките на улицата бяха най-жалките създания в бранша. Почти винаги без пари и винаги готови да продадат всичко, което им падне. Три от петте момичета на случайно избран ъгъл бяха заразени с ХИВ. Умираха в рамките на година-две, но това не правеше впечатление на никого. Разумно беше да се допусне, че този факт възпира потенциалните им клиенти, но на практика беше точно обратното. Веднъж попаднах на един клиент, лекар по професия и баща на пет деца. Попитах го дали не се притеснява, че може да се зарази с ХИВ.

— О, аз идвам само за орален секс — обясни той. — Освен това си нося и тези неща.

На лицето му изплува усмивка, от джоба му се появи кутийка презервативи. Погрижих се ченгетата да се обадят на съпругата му, след като го регистрират в полицията.

Полард спря пред някакъв магазин. Аз отбих до тротоара и зачаках. Пред колата ми застана някаква жена и разтвори палтото си. Отдолу беше гола. Стоки като свенливостта не вървят в Кал Сити. Когато Полард излезе от магазина, жената все още стоеше пред колата ми. Внимателно я заобиколих и подкарах след понтиака. Той караше бавно, за да оглежда обстановката, но явно не търсеше жена. Засега.

Напусна района и навлезе в по-тъмен квартал, който ми заприлича на промишлена зона. Изостанах, тъй като тук коли почти не минаваха. След още няколко километра Полард отби в място, наподобяващо на депо за тирове. Изключих светлините си и го последвах. Габаритите му подскачаха на около двеста метра пред мен. После изведнъж се стабилизираха. Спрях колата и излязох навън.

Две минути по-късно се промъкнах покрай изоставен камион и надникнах иззад ъгъла. Колата на Полард беше спряла в средата на черен път. Моторът работеше, вратите бяха отворени. Фаровете осветяваха голям син контейнер за смет. Доколкото можах да преценя, в купето нямаше никой. Понечих да се приближа и да го огледам отблизо, когато една глава надникна от контейнера. Беше Полард. Под мишницата си стискаше калъфка от възглавница, напълнена с нещо. Покатери се на ръба, поколеба се за миг, после скочи. Изтича до колата, изпразни съдържанието на калъфката върху задната седалка и се върна обратно. Влизането в контейнера се оказа трудна работа, но моят човек успя да се покатери по страничната стена и да скочи вътре с главата надолу. Поколебах се дали да не си тръгна, но след кратък размисъл запалих цигара и останах да чакам.

Полард направи още три гмуркания в контейнера. Избрах подходящия момент, изтичах към колата и надникнах. Видях това, което очаквах да видя: три пластмасови торби, натъпкани със стари дрехи, ролка сив кабел, ръждясал акумулатор, счупени играчки, изкривена улична табела с надпис „Кедзи авеню“. Всичко беше струпано само на едната седалка.

Някъде към два и половина Полард най-сетне напълни колата си с чуждите боклуци. На връщане направи още една обиколка на улицата с проститутките, преди да се прибере. Понтиакът се забави малко повече пред групичките мацки, но в крайна сметка продължи пътя си. Малко след три сутринта Полард се прибра в къщата на „Уорнър“.