Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (35)

35

Добрах се до лабораторията малко след седем сутринта. Паркирах до сребристото чероки на Никол — единствената кола на паркинга. Входната врата се оказа заключена, а фоайето отвъд нея — пусто. Набрах мобилния на Никол, но никой не вдигна. По дяволите! Заобиколих сградата с надеждата за друг вход. Но не открих.

Минах отзад. Влакът минаваше наблизо. Отново набрах телефона на Никол и отново не получих отговор.

Пулсът ми започна да се ускорява, ръката ми машинално опипа пистолета на колана. Забелязах тъмночервената линия, която се проточваше по цимента и чезнеше под две подпорни колони. Наведох се и я докоснах с пръст. Беше все още влажна.

В далечината се понесе грохотът на приближаващ се влак. Мушнах се под железопътната естакада. Грохотът бързо нарастваше. Земята се разтърси. Заобиколих още две подпорни колони.

Никол лежеше по гръб, с извита глава и отворена уста. Грохотът на влака стана оглушителен. Около шията й блестеше алена ивица. Дишаше с цената на огромни усилия. Фланелката с надпис „Чикагски университет“ беше мокра от пот и кръв. Имах достатъчно опит, за да разбера, че кръвта е артериална. Вероятно е била нападната отзад, с бръснач. Дадох си сметка, че нищо не може да спаси живота на моята приятелка. Нито турникет, нито изкуствено дишане уста в уста или сърдечен масаж. Паднах на колене и я взех в прегръдката си. Очите й потърсиха моите. Не се опита да говори. Беше приела съдбата си и само ме гледаше. След минута светлината в очите й започна да помръква. Тя стисна ръката ми и си отиде тихо и спокойно в ранното утро под железопътната естакада.

Внимателно я положих на земята. Замислих се за времето, което не прекарахме заедно, за неизказаните неща и за всичко онова, което минава през главата на човек в подобна ситуация. За безнадеждното закъснение. След известно време измъкнах телефона си и набрах 911. Пуснах Никол едва когато долових сирената на линейката. Изправих се и си тръгнах. Чудех се кога ще заплача.