Майкъл Харви
Така го правят в Чикаго (23)

23

Отпих една глътка и извърнах поглед към бялата пелена зад прозореца. Даян Линдзи стоеше на ъгъла на „Холстед“ и „Дайвърси“, обърнала гръб на силния вятър, който връхлиташе откъм езерото. Сгушила се в яката си, Илейн пристъпваше от крак на крак. Даян се приведе към нея и каза нещо. Разстоянието между лицата им сякаш се изпълни с енергия. Илейн се отдръпна и прехвърли тежестта си на токчетата. Изглеждаше сигурна и стабилна. Мълчеше и слушаше. Какво ли си говорят толкова време, запитах се аз. Гледан отстрани, разговорът вървеше доста трудно.

Десет минути по-късно Даян се върна в бара. Аз се бях преместил в едно сепаре в дъното и унищожавах наденицата с картофено пюре в чинията пред себе си. Тефтерчето и писалката лежаха на масата до мен. Част от него бе запълнена с мъдри нередактирани мисли.

— Какво има в тефтерчето? — попита тя.

Завъртях го, давайки й възможност да прочете драсканиците ми.

— Просто се опитвам да изчисля колко души ме наеха през последните два дни и за какво. Доколкото мога да смятам, имам най-малко двама нови клиенти.

— Единият от които е мъртъв.

— Точно така. А другият си ти.

— И аз съм в тефтерчето, така ли?

Тя го придърпа по-близо до себе си, но аз си го изтеглих обратно. Лакираните й тъмночервени нокти издраскаха хартията. Тих, но някак груб звук.

— Купи си свое — рекох. — Как се развиха нещата с Илейн?

— Не беше зле — сви рамене Даян. — Мога да направя едно-две неща с историята й. Но исках да я информирам за избора, с който разполага. И да размисли.

Меган постави чаша с горещо уиски пред водещата. Дори през масата подуших аромата на „Джеймисън“ с карамфил. Подходяща напитка за една студена вечер.

— Какво мислиш за нея?

— Имаш предвид клиентката си?

Кимнах.

— Има известна логика.

— Така ли мислиш?

— Да.

— Защо проявяваш такъв интерес към нея?

— А защо не? Понякога ги хващам неподготвени. И без да искат, изплюват истината.

— И сега ли стана така?

— Била е изнасилена.

— Вярно. И го възприема, сякаш е станало вчера.

— Това може да бъде опасно.

— Знам — кимнах. — Гибънс работеше по нейния случай, когато го убиха.

— А как стана така, че ти наследи клиентите му?

Помръднах рамене. Сантиметър нагоре, сантиметър надолу. Даян изчака известно време, после смени темата.

— Чух, че са те викали на разговор в окръжната прокуратура.

— Чула си?

— Да.

Даян погледна часовника си.

— Чух още, че вече не си заподозрян.

— Този факт май убива голямата ти новина, а?

— Ти ми кажи.

— Убийството е налице — рекох. — Плюс едно старо изнасилване, което трябва да се разследва. Може би ще ти е забавно, ако се навърташ наоколо.

— Това ли е всичко, с което разполагаш?

— Че какво друго?

— Малко преди да си тръгна от редакцията, на полицейската честота имаше обаждане. В къщата на Гибънс бяха открили труп на жена.

— И?

— Завъртях един телефон. Оказа се хазяйката му. Казва се Една Мълбъри.

Даян отпи глътка уиски, придърпа палтото около тялото си и погледна през прозореца. Снегът вече плътно покриваше Холстед стрийт.

— Не е лесно, когато усетиш полъха на смъртта.

— Преди два дни разговарях с нея, Кели.

— А пък аз преди един.

— Не беше особено общителна.

— Знам.

Не бях сигурен дали играя покер, или утешавам приятелка. Реших, че първото е по-разумно. Поне до следващото раздаване.

— Откровен ли си с мен, Кели?

— Може би. А ти?

— Малко съм разтърсена.

— Вика му се смърт. Мен лично ме блъска в гърба и целият ме вледенява.

— Справяш ли се?

— За съжаление, да. От мен да знаеш, че е по-добре да ти прилошее. Така отново се чувстваш човешко същество.

Даян отмести чашата и започна да си слага ръкавиците.

— Наблизо ли живееш, Кели?

— На около километър и половина.

— Топло ли е при теб?

— Трябва да проверим.

— В такъв случай да вървим.

Напуснахме „Детелината“ с нещо, което приличаше на зараждаща се връзка. В краткосрочен план имах съвсем конкретни намерения. И не толкова конкретни в дългосрочен.