Карл Май
Смъртта на императора (18)

18. Последен акорд

Сега Хуарес отново бе единствен господар на Мексико. Курт не бе присъствал на екзекуцията. Чувствата му се противяха да види как умира един мъж, когото е искал да спаси. По време на изпълнението на присъдата той седеше с Малкия Андре в палатката си. Чу траурния камбанен звън. До ушите му долетя пукотът на пушките.

— Сега! Сега те са мъртви! — извика Андре.

— Максимилиан вече беше мъртъв, когато ме отпрати — отвърна угнетено Курт.

— И спасението повече не беше ли възможно? Вероятно все пак е могло да бъде отмъкнат от неговия затвор.

— Преди да бъде пленен Макс, можех да го спася, без да се впускам в престъпления.

— Нима по-късно щеше да има някакво?

— Разбира се, и то престъпление, за което всеки кодекс налага най-голямото наказание — противозаконно освобождаване на пленник.

— Ее, в такъв случай освобождението му и преди туй щеше да си е незаконно.

— Не, тъй като тогава той все още се намираше сред своите. Но веднага щом попадна в ръцете на републиканците, бях длъжен да оттегля ръце.

— Хм. Може би имаш право. Императорът нищо друго не искаше.

— И така, не е нужно да си отправяме упреци. Тук обаче повече работа нямаме. Исках само да чуя тези съдбоносни изстрели. Бях свидетел на една от най-големите исторически трагедии и ще напусна Керетаро.

— Без освобождаване от служба или отпуск?

— Аз не съм зависим от Ескобедо.

— Накъде ще вървим?

— При Хуарес. Препусни, моля те, до доктор Стернау, та като дойда да го намеря готов!

На другия ден тримата яздеха в компанията на двамата индиански вождове към Сан Луис Потоси. Когато минаваха през Гуанахуато, Малкия Андре спря.

— Ах, майне херен, познавате ли тоя кон? — и посочи едно оседлано животно, оставено пред някаква вента.

— Това е конят на Черния Жерар — удиви се Стернау. — Сигурно е отседнал тук. Да влезем!

Но Жерар вече ги бе видял и излизаше. Беше ходил до Сантяго и искаше да ги издири и уведоми за бягството на Ландола и Гаспарино Кортейо от Сантяго и тяхната смърт при Дяволския извор. Новината беше много неприятна за Стернау, тъй като ако бяха живи, присъствието им в съда значително щеше да облекчи делото. Но така или иначе фактът не можеше да бъде променен. Когато малкото общество, към което се бе присъединил и Жерар, стигна Потоси, Стернау незабавно се отправи към президента с Курт. Той ги прие, макар да бе претрупан с работа.

— Някаква трагична вест ли носите? — попита сериозно, след размяна на поздравите.

— Да — отвърна Курт. — Аз нося екота на изстрелите, под които падна Макс от Австрия.

— Значи сте присъствал на екзекуцията?

— Не. Не считам за достойно да зяпам подобни зрелища.

— Вече пристигна пратеник на Ескобедо. Максимилиан е умрял смело и като мъж. Аз бях негов политически противник, но не и личен враг.

Излизаше, като че намира за нужно да се оправдае. Ето защо Стернау бързо вметна:

— Ние много добре го знаем, сеньор!

— Виж ти! — каза Хуарес, като остави да се забележи една тайнствена усмивчица. — Значи сте ме разбрал и сте си направил труда?

— Дори много усърдно, ала без успех. Оберлейтенант Унгер също бе отпратен — отговори Стернау.

— Значи все пак сте считал за възможно, хер оберлейтенант, ерцхерцогът да… нали разбирате?

— Беше даже много лесно — отговори Курт.

Тогава Хуарес поклати глава, пристъпи към прозореца и дълго гледа навън. После се обърна рязко и каза:

— Той не е желаел нещо друго. Сега е мъртъв! Да не го съдим и ние повече! Но аз ви благодаря, че сте разбрали моите недомлъвки и сте действали според тях. Разчитам на вашата дискретност!

Той говореше сериозно и развълнувано. Двамата му слушатели също бяха разчувствани. Възникна пауза, която Хуарес прекъсна с въпроса:

— Навярно ще искате скоро да напуснете Мексико?

— Надяваме се — отвърна Стернау. — Но известно време ще трябва да останем все още под ваша закрила, сеньор.

— Това ме радва. Знаете, че всичко, което мога да сторя за вас, ще бъде направено. Преди да заминете, трябва да приключим с делото Родриганда, доколкото ще бъде изслушано от страна на мексиканския съд.

— Към кой съдия да се обърнем? — осведоми се Стернау.

— Към мен самия. Аз ще се погрижа нещата да попаднат както в справедливи, така и в дейни ръце. Пленниците още ли се намират в Манастира дела Барбара? Идете да ги отведете! Нека бъдат свикани също Мария Хермоес, старият хасиендеро Педро Арбелец заедно с дъщеря му и индианката Каря!

— Тук в Потоси?

— Не. Аз ще замина за столицата. Там трябва да отведете пленниците.

— Открито следствие ли ще водите?

— Разбира се.

— Бих искал да повдигна възражение срещу това. По този начин още преди да сме приключили тук, нещата дотам ще са се разгласили в Испания, че тамошните виновници ще имат време да се изплъзнат от правосъдието.

— Това е вярно. Тогава ще бъдем предпазливи и ще водим следствието колкото може по-секретно. А като предпазна мярка ще се обърна към Испания с молбата, излагайки причините, да държат граф Алфонсо под таен, но строг полицейски надзор. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно, сеньор!

— За експедирането на затворниците от Манастира дела Барбара до столицата ще ви предоставя достатъчно голямо военно подразделение. Кога заминавате?

— Утре заран. Искаме да оставим конете да си отпочинат и да се уговорим с Гърмящата стрела и Лешоядовия клюн.

— В такъв случай ще дам необходимите заповеди.

С това разговорът приключи. После потърсиха лорд Дридън, чиято мисия отиваше към своя край. Стернау обсъди с другите кои ще яздят до хасиендата дел Ерина, за да отведат нейните обитатели. Тъй като там се намираха Ема, Резидиля и Каря, бяха определени Гърмящата стрела, Жерар и Мечешко сърце. На другата сутрин потеглиха, след като вечерта още веднъж бяха поздравили намиращата се в Потоси сеньорита Емилия. Хуарес щедро я бе възнаградил за оказаните услуги.

 

 

Известно време по-късно, придобил отново цялата си слава и титла, президентът Хуарес влезе тържествено в столицата Мексико. Сред населението цареше неописуемо ликуване, когато запотекът, принуден някога да бяга, ала въпреки това не изгуби своя несломим кураж и не се отрече от поста си, сега влезе в града като спасител на отечеството. Всички улици бяха украсени с триумфални арки, венци и флагове и дъжд от ухаещи цветя летеше към него и коня, който го носеше с горди крачки и танцуваше по любимите деца на Флора.

Но на първия ден след тържественото му посрещане гласното ликуване се преобрази в тихо очакване — Хуарес започна своето пресяване. На неумолимо правосъдие подложи всички, играли някаква роля от първия ден на френската окупация, според патриотичната им стойност. Започна да отделя овцете от овните и да изтръсква червеите от дървото на гражданското благополучие. Хиляди се почувстваха с нечиста съвест. Мнозина избягаха тайно, виждайки колко строг бе президентът. Където бе възможно, той проявяваше милост, но където разбереше, че снизходителността е неуместна и дори опасна за всеобщото добро, наказваше с вникнала в нещата строгост и хората с благодарност отбелязваха, че тя не е породена от корист.

Тъй като Хуарес развиваше незнаеща почивка дейност, не мина много и във всички сектори на правителствения апарат зацари ред и стана тъй, че той бе признат като повелител на мексиканската държава дори от правителствата, кокетничили преди това с Наполеон.

 

 

Една късна вечер, когато жителите на столицата се унасяха в дрямка, към нея приближаваше от север колона ездачи. Луната грееше ярко, поради което човек можеше да различи, че се състои от пленник и неговият конвой. Той бе вързан за коня си. Към две мулета бе прикрепена носилка, от която сегиз-тогиз се разнасяха стенанията на женски глас, ала придружителите това много не ги беше грижа. Отрядът стигна до града, премина по няколко улици и спря пред правителствената сграда, до чиято врата ездачите от конвоя скочиха от конете. Един от тях влезе и бе запитан от дежурния пост какво иска и кого води.

— Буден ли е още президентът? — гласеше краткият насрещен въпрос.

— Да. Той работи всяка нощ до зазоряване.

— Тогава съобщете за мен! Името ми е Стернау.

— Стернау? Хм. Сега не е редно да се съобщава за никой. Президентът не иска да го безпокоят. Елате пак през деня!

— Дали и кога ще дойда пак, няма да определяте вие. За мен трябва да бъде доложено и президентът ще ме приеме!

Тези думи бяха така категорично изговорени, че часовоят се подчини без по-нататъшни възражения. Не мина много и Стернау бе уведомен, че Хуарес е наредил да го поканят. Когато влезе при президента, той поиска да се извини за среднощната визита, ала бе прекъснат от радостния възглас:

— Най-сетне идвате! Отдавна ви очаквам с нетърпение.

— Не можехме по-рано, сеньор. Трябваше да изчакаме дамите и господата от хасиендата, а междувременно Хосефа Кортейо така се е разболяла, че бе невъзможно да я докараме по-рано в столицата. Влагата и студът на подземната килия в Сантяго са й докарали остро възпаление, което едва съумях да овладея.

— Но сега се оправи?

— Не. Тя няма да се оправи. Бях принуден да положа всякакви старания, за да я доведа дотук. Въпреки всичко понасяше големи болки. Веднага щом се прекрати въздействието на моите лечебни средства, тя ще престане да живее.

Хуарес кимна леко.

— А иначе как стоят нещата, сеньор Стернау, разпитахте ли затворниците и получихте ли някакви признания?

— За жалост не.

— Така и очаквах. Престъпниците, с които си имаме работа, са толкова закоравели, че не следва да се очаква откровено признание. Добре поне, че разполагаме с писмото, което Хосефа навремето бе изпратила от хасиендата дел Ерина до баща си. Тези редове са все таки важно веществено доказателство.

— И все пак аз все още се надявам на признания от страна на Хосефа. Болките, от които страда, са наш могъщ съюзник. С моите лекарствени средства аз опитвах да ги облекча. Възпалението обаче напредва неудържимо и прогресивно и съм убеден, че болките ще се превърнат в адски мъки. Те вероятно ще сложат край на нейното упорство.

— Като човек съжалявам тази девойка, ала като юрист съм длъжен да кажа че си е заслужила орисията. Сеньор Стернау, всички вие ще живеете при мен. Палатът има повече от достатъчно стаи за вас. Семейство Кортейо ще поставя под строг надзор. Още сега ще дам необходимите заповеди.

Хуарес посегна към звънеца и пристигналите бяха настанени с цялата грижовност.

На другия ден започна разпитът, ала без резултат. Кортейо и неговата достойна дъщеря просто безсрамно отричаха всичко, въпреки струпаните многобройни доказателства, под които някой друг би бил буквално смазан. Когато съдията тикна пред очите на Пабло Кортейо писмото, което той преди години бе писал до Алфонсо, използвайки обръщението племенник, онзи дръзна да окачестви уликата като фалшификация, която уж са изфабрикували неговите врагове, за да го унищожат. Никой не бе така възмутен от това твърдение, както Каря, сестрата на Бизоновото чело, която, както читателят знае, навремето бе намерила издайническото писмо в багажа на младия граф. Сетне го бе скрила на сигурно място, ала в последвалите времена на злощастни превратности повече не бе помислила за него. Когато Мечешко сърце дойде да я отведе в столицата, тя се бе сетила за тази улика и за своя радост я бе открила непокътната в скривалището.

И тъй, първият разпит протече безрезултатно. Но не мина много време и се оказа, че Стернау правилно е предполагал — неговото лекарско умение вече не бе в състояние да помогне. Болките на Хосефа се усилиха дотолкова, че не съумяваше да ги изтрайва. Имаше минути, в които крещеше от страданията. Стернау посъветва да въведат баща й в нейната килия.

Колкото и корав да бе Пабло Кортейо, все пак не можеше да гледа състоянието на дъщеря си и да слуша крясъците й, без да се „трогне“, накратко казано бе направо съкрушен. Виждаше, че на Хосефа й остават броени часове да живее, ужасни часове — тя, за която бе грешил и станал престъпник. Струваше му се, че в него гори някакъв разяждащ огън. Повиканият свещеник се възползва от този миг да придума баща и дъщеря да направят признания и по този начин да спаси поне съвестта и душите им. Хосефа, към която смъртта приближаваше, изкрещя с треперещ глас, че ще каже всичко. При това положение и за нейния баща повече нямаше място за въздържаност. Хуарес побърза лично да дойде. С него пристигнаха всички свидетели и признанията на двамата бяха снети в протокол и надлежно подписани.

Стана дума и за второто завещание, което граф Фернандо бе съставил, а Пабло Кортейо задигнал. Хосефа разкри, че то е все още налице и съобщи мястото, където го е скрила в палата Родриганда. Бе незабавно натоварено едно служебно лице да отиде и донесе документа. Той се намери в посоченото скривалище и веригата от доказателства срещу семейство Кортейо се затвори без липсващи брънки. Няколко часа по-късно Хосефа беше труп.

На другия ден съседите на палата Родриганда — останал почти запустял след оттеглянето на французите — забелязаха, че се обитава от повече хора, отколкото преди. Но кои бяха тези лица, не узна никой. Те не предоставяха възможност да бъдат видени, тъй като вестта, че граф Фернандо е още жив, не биваше да проникне в Испания, преди самият той да е пристигнал там.

За кратко време имаше да се уредят много неща и доста мъчнотии да се преодолеят. Една нощ значителен брой конници, обграждащи няколко коли, пое в тръс през града, отправяйки се по пътя, по който пътуваше дилижансът за Веракрус.

Известно време по-късно се заговори, че Пабло Кортейо, осъден на смърт като предводител на метежници, а и по други причини, е получил в двора на затвора куршум в главата.

Тук е може би мястото да нахвърляме накратко жизнения път на историческите личности, споменати в тази книга.

БЕНИТО ХУАРЕС управлява Мексико като президент до своята смърт. Почива на 18 юли 1872 на шестдесет и шест годишна възраст.

Известно време по-късно оглавява правителството неговият способен генерал ПОРФИРИО ДИАС. Подобно на него и той ръководи раздираното от непрестанни размирици, безредно и ранено Мексико с крепка и ефикасна десница. Заема президентския пост от 1877 до 1880 и от 1884 до 1911 и се радва на безграничното уважение на всички държави, както и на почти всеобщото възхищение и обич на мексиканците. Ала през 1911 година, вече осемдесет и една годишен, могъщият президент от своя страна трябва да отстъпи на друг и бива прокуден от страната. Под управлението на неговия приемник Мадеро в Мексико започват нови партийни борби. Порфирио Диас почива на 2 юли 1915 на 85 години, далеч от своята родина — в Париж.

Същинският виновник за трагедията на Максимилиан скоро след безславното оттегляне на французите бива сполетян от неговата съдба. На 19 юли 1870 НАПОЛЕОН III на Франция подклажда война срещу Германия и на 2 септември 1870 при Седан губи свободата и короната си. Умира като заточеник в Чайзълхърст край Лондон. Неговата съпруга, императрица Южени, чието властолюбие го бе омайвало, достига наистина деветдесет и четири годишна възраст, ала никога вече не се връща на мястото на своята предишна власт. Почива на 11 юли 1920 в Испания.

Също така и животът на наместника на Наполеон в Мексико, славолюбивият интригант генерал БАЗЕН, от горди висини се сгромолясва в дълбините. Той, най-прочутият пълководец на Наполеон III, е главнокомандващ на френските войски редом с генерал Мак Махон в Немско-френската война 1870/71. На 2 септември Мак Махон с цялата си армия и самият Наполеон попада при Седан в плен на Германия, додето Базен е обсаден в Мец и на свой ред принуден да се предаде на 27 октомври 1870. Въпреки поражението си, неговият съперник Мак Махон по-късно възстановява своята репутация и дори става президент на по-сетнешната република Франция. Срещу Базен обаче французите завеждат дело за държавна измяна. Върху него е хвърлено обвинението, че от малодушие и ревност към Мак Махон не е направил вилазка от Мец за облекчаване положението при Седан. Някои негови обвинители отиват още по-далеч, като му приписват дори вината за получаване подкуп от Германия, което без съмнение не е вярно. Но така или иначе на 10 декември 1873 Базен е осъден на смърт за държавна измяна, ала с помощта на вярната му жена — една креолка, за която се оженил в Мексико — му се удава да избяга. Но скоро след това и съпругата му се отдръпва от него и той приключва своя живот на 23 септември 1888 в Мадрид като беден, заслужаващ съжаление изгнаник.

Съпругата на Максимилиан, императрица ШАРЛОТ, също принадлежи към оспорваните личности на историята. Навремето се разправяше, че нейното честолюбие е подмамило Максимилиан да сложи на главата си кървавата корона на Мексико. Безумието, в което изпада по време на залеза на неговото владичество, още преди смъртта му, продължава и тя почива в умопомрачение на 19 януари 1927 в замъка Бушу край Брюксел на осемдесет и седем години.

 

 

Седнал на старото кресло в работния си кабинет, Главният лесничей Роденщайн бе вперил надолу кисел поглед. Краката му бяха обути в стигащи до коленете дебели и безформени плъстени ботуши, а отгоре бе наметнал и сгънат на два ката вълнен конски чул. Пред него стоеше верният Лудвиг, гледащ също така мрачно и безпомощно към земята.

— Да — каза той, — и аз не зная никакво средство, хер хауптман.

— В такъв случай и ти си такъв умник като лекарите, по-точно такъв главанак. Алопатията ме намъчи, хидропатията ме екзекутира, а хомеопатията направо ме подлуди. Ето как срещу острия ревматизъм трябваше да взема Akonit, Arnika, Belladonna, Loryknin, Chinin, Chamomilla, Merkur, Nux Vomica, Pulsatilla, срещу хроничния — Arsenik, Sulfur, Rhododendron, Phytolaca и Stillingia, а срещу оня, дето ме тегли насам-натам — Arnika, Pulsatilla, Belladonna, Moschus, Sabina, Sulfur, Calmia и Capsica. Сега да ми каже някой в що за бохча за треволяци, прахове и хапове бих се превърнал, ако бях изгълтал всичките им тия илачи! Пъкъл и Сатана! Стига само да дойдеше пак някоя чудесна новина, като оная навремето от нашия Стернау. Тогава заподскачах от радост, оздравях изневиделица и се почувствах като риба във вода. Но сега… я, не се ли почука, Лудвиг?

— Да, хер хауптман!

Лудвиг отвори вратата. Отвън стоеше един пощальон. Той влезе и предаде една депеша. Старият я отвори, прочете я за втори, трети път и изпружи нагоре ръце като хлапак.

— Ихаа! Уха-ха! Их-ха-ха! Лудвиг! Магаре! Момчето ми! Долу тия болнични ботуши!

Роденщайн бе скочил и се мъчеше да изуе със замах ботушите, което при тяхната ширина не бе кой знае колко трудно. Лудвиг гледаше шашардисан.

— Ама, хер хауптман! Ботушите… болките!

— Болки ли? Глупости! Никакви болки нямам. Аз оздравях, ревматизмът отиде по дявола! Знаеш ли какво съдържа телеграмата? Те идват, идват! Утре всички ще са тук! Доктор Стернау и всички, всички! И-ха-ха! Хайде делдум-хайраса! Вива, подаграта, радикулита, ревматизма, всичко това оставих напъхано в плъстените ботуши! Гледай само как мога да скачам!

И наистина, Главният лесничей кръстосваше с едри крачки стаята, оповестявайки шумно:

— Трябва веднага да отида до вила „Родриганда“ да предам на ония там телеграмата.

— Нима чак там ще иде хер хауптманът? — попита угрижено Лудвиг.

Не получи отговор. Старият закуцука надолу по стълбите и сетне през гората към вила „Родриганда“.

 

 

Обитателите на красивата дача „Родриганда“ бяха уведомени за всичко, което се бе случило в Мексико. Преди известно време пък от Испания бе дошла новина от ръката на Стернау, че всичко върви добре и самозваният Алфонсо редом с майка си Клариса се намирали под арест.

Същевременно се бил появил курато^[1] на едно пиринейско селце и дал важни показания. Малко преди да отиде навремето при Гаспарино Кортейо, сиреч преди деветнайсет години за да предяви претенциите си в онзи съдбоносно протекъл за него разговор, капитано на пиринейските разбойници се отбил при него. Бил му предал един запечатан документ със забележката да го отвори, не се ли върнел след определеното от него време. Когато срокът изтекъл — читателят знае защо капитано не се появил — той отворил писмото. Не било друго, а онова писмено признание на Гаспарино, което капитано го принудил да напише и в което пълномощникът на граф Родриганда изповядваше, че по негово нареждане малкият граф Алфонсо е бил отвлечен.

Курато здравата се стреснал от това разкритие. Събрал сведения и стигнал дознание на събитията, разиграващи се тъкмо по онова време в Родриганда. Какво трябвало да стори? Той съвсем правилно разбрал, че неговото свидетелско показание и документът, който имал в ръцете си, не са достатъчни да изобличат престъпниците, толкова повече, че нямало никой, комуто да се довери.

Та нали контеса Розета била безумна, а граф Мануел дълго време бил смятан за мъртъв. После достигнала вестта — първо като слух, после все по-определено, — че дон Мануел не е мъртъв и не предявява повече претенции към замъка и имението Родриганда. Това напълно отнело мъжеството на курато. Щом като самият граф вече нехаел за имуществото си, той нямал абсолютно никаква причина да се намесва в нещата.

Ето как станало, че мълчал деветнайсет години по работата, която му поверил капитано. Едва когато Стернау и Мариано дошли в Испания и повдигнали обвинение срещу Алфонсо, той се почувствал задължен да излезе от своята неизвестност да даде за протоколиране показанията си и документа на капитано.

Към това се прибавяло признанието на просяка Тито Сертано, който преди смъртта си бе предал в ръцете на Мариано и от което със сигурност произлизало, че Мариано е истинският Родриганда, а Алфонсо един измамник. Преди отвличането си Мариано бил скътал това признание зад един стенен шкаф в замъка Родриганда и сега бил съумял да го намери неповреден.

Дори испанският съд да не бил получил предварително необходимите доказателства, от които следвала вината на Алфонсо и Клариса, то тези два документа сами по себе си щели да бъдат достатъчни за изясняване на случая. Ето как станало, че на признаването на Мариано като истинския син на граф Мануел повече нищо не стояло на пътя.

Този доклад Стернау бе завършил със забележката, че на него и спътниците му вероятно ще е възможно след изтичането на четиринадесет дни да потеглят за Райнсвалден.

Писмото беше изпълнило всички с огромна радост. Най-сетне предстоеше горещо жадуваната среща. Душевното състояние на обитателите на Райнсвалден не подлежеше на описание.

И ето че дойде Главният лесничей със своята телеграма и повиши възбудата до степен на неизмеримост. Приготовленията започнаха начаса и продължиха цялата нощ. Никой не бе могъл да мигне. Всичко живо бе изпълнено с очакване. Само часовете едва-едва се точеха.

Беше привечер, когато се чу трополене на коли и минута по-късно разделените от толкова години потънаха в обятията си. Бавно, постепенно улегна бурята от първите поздрави и в различни стаи се сформираха отделни групи. Вълна от щастие бе заляла дома.

В един ъгъл седяха дон Мануел и дон Фернандо със сър Хенри Дридън и се радваха на щастието на своите деца. Сълзи на умиление се стичаха като перли от очите им. Пред тях стояха Розета със своя съпруг и дон Алфонсо де Родриганда и Севиля — някогашният разбойнически възпитаник Мариано, с Ейми. Край тях сестрата и майката на Стернау. От устните на всички се бе отронила тиха молитва.

— Къде е всъщност нашата Горска роза? Хайде да я потърсим! — обърна се по едно време Стернау към съпругата си.

Розичка в началото се бе втурнала изпълнена с любов към баща си, ала сетне бе предоставила родителите си един на друг. Сърцето й така преливаше, че не бе усетила как някой — той първо бе поздравил собствената си майка, а после Главния лесничей Роденщайн и стария Лудвиг — тихо се бе промъквал след нея. Едва-що бе стъпила в стаята си, когато чу вратата повторно да се отваря и вътре влезе… Курт Унгер.

— Курт! Мили мой, скъпи Курт!

Хълцайки, тя се хвърли в прегръдките му, след което си заразменяха целувка след целувка в сладостна забрава. Така и не им направи впечатление, че отвън прозвучаха стъпки. Също толкова малко забелязаха, че вратата се отвори и на прага се появиха и спряха две лица.

— Ох, колко безкрайно щастлив съм да видя отново личицето ти! — ликуваше Курт.

— Аз съм не по-малко щастлива! — призна му тя.

— Розичка!

Името прозвуча откъм вратата. Беше го изрекла Розета. Двамата се огледаха стреснато.

— Мамо! — усмихна се смутено Розичка.

Родителите приближиха и Стернау възкликна зарадван:

— Курт, ти ще получиш възнаграждението, което ти се полага!

Той събра ръцете на двамата и продължи:

— Е, момчето ми, да отидем и при твоите родители, за да споделим с тях нашето щастие!

 

 

Честният Лудвиг Щраубенбергер тъкмо разменяше мисли със стария Роденщайн за радостта, настанила се днес във вила „Родриганда“, когато някой го тупна по рамото. Той се обърна. Пред него стоеше един дребен мъж.

— Лудвиг Щраубенбергер, помниш ли ме? — попита онзи.

Запитаният се втренчи в отсрещния, поклати глава и отвърна:

— Това лице май съм го виждал вече някъде, ама къде? Не мога да се сетя, на този свят тук.

— Тогава ще я карам по късата процедура и ще ти кажа. Аз съм брат ти Андреас.

Лудвиг се вкамени от радост.

— Това ис… тина ли е? — заекна той.

— Да, естествено. На чашка добро питие Лешоядовия клюн толкова ми е разправял за теб, че ми се дощя да те зърна още веднъж. Сетне отново ще се върна при моите прерии и гори.

Двамата потънаха безмълвно в прегръдките си.

 

 

Едва след като един тържествен пир бе събрал всички участници, Стернау извести обстойно последните събития, особено процеса в Испания, който междувременно бе решил: Мариано се признава като истинският граф Алфонсо. Клариса отива в тясната килия да преде лен до края на живота си.

Подставеният граф Алфонсо също ще изкупва делата си като затворник, без изгледи за по-късно помилване. В заключение на изложението си Стернау оповести годежа на своята дъщеря с Курт Унгер.

Въздействието на тези слова бе неописуемо. Всички викаха, удивляваха се, питаха, отправяха благопожелания и се смееха. Но двама стояха в ъгъла на залата, прегърнати в любов и ронеха горещи сълзи от радост и благодарност към Бога — родителите на Курт, чието щастие само се повиши, когато Горската роза дойде при тях да ги прегърне и целуне, след което се оттегли в кръга при другите.

Слънцето изгря. Неговите първи лъчи плъзнаха в златист пурпур през прозореца върху необикновената сбирка от лица, които толкова дълго бяха подлагани на тежки, неумолими изпитания и които сега най-сетне си бяха извоювали сигурността на едно чисто и трайно щастие.

 

 

Празничните дни отминаха и ежедневието наложи на всеки своите изисквания. Не остава още много да се разказва.

Граф Фернандо вече не се върна в Мексико. Той продаде своите тамошни имения и остана с Мануел в немската Родриганда. Младият граф Алфонсо заживя със своята щастлива Ейми в испанската Родриганда, ала бе чест гост на нейната немска сродница. За оказаните на дома Родриганда услуги, верният Миндрело бе богато възнаграден. Той получи мястото на кастелан в замъка Родриганда и дълго живя в безметежно щастие, което напълно компенсира ужасното отвличане в робство.

Стернау, някогашният лекар, дълги години бе щастлив край своята Розета. Те се радваха на благополучието на своите деца Курт и Розичка. Алимпо остана да живее с Елвира при граф Мануел. Роденщайн още дълго се дърли с Лудвиг за подаграта си.

Почтеният Педро Арбелец си стопанисваше хасиендата дел Ерина заедно с дъщеря си Ема и зет си Антон Унгер. При тях се засели Малкия Андре, но не за да подири спокойствие. Пил продължително дъха на прериите, той не бе в състояние да се лиши задълго от авантюристичния живот на ловеца. Гърмящата стрела също не можеше край своята Ема да забрави волния живот на саваната. Твърде често си улавяше някой мустанг от стадото и предприемаше с Андре далечни странствания из пущинака. Още много години името „Гърмящата стрела“ беше прочуто и опасно, а във вигвамите на червенокожите и край лагерните огньове на траперите се разказваха неговите дръзки подвизи.

Черния Жерар заживя с Резидиля и стария Пирнеро в Гуаделупа, където често бяха посещавани от Лешоядовия клюн и Грандприз. Бизоновото чело още дълго ловува бизони и мечки, отбивайки се от време на време при приятелите. Мечешко сърце бе отвел Каря като своя скуав в ловните полета на апачите, но и неговите скитания отново и отново го събираха със старите другари.